Решение № 5853 от 26.9.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 1740/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по подадена от „ОБРАЗОВАТЕЛНО-СПОРТЕН КОМПЛЕКС ЛОЗЕНЕЦ“ЕАД въззивната жалба срещу решение № 20098120/21.07.2023г. постановено по гр.д. № 1044/2020г. по описа на Софийски районен съд, I г.о., 118 състав, с което е отхвърлен предявения от дружеството иск срещу МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАЦИОНАЛНА СЛУЖБА ЗА ОХРАНА ПРИ ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ И ДЪРЖАВАТА иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване за установено правото му на собственост и предаване владението върху реална част от 567 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 68134.903.2569 по КККР на гр. София и подробно описан в исковата молба и обжалваното решение. Във въззивната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Твърдят, че по безспорен начин от писмените доказателства по делото, както и от изслушаните СТЕ се установява както точното местонахождение на процесния недвижим имот, така и обстоятелството, че същия е апортиран в капитала на ищцовото дружество от юридически лица, придобили собствеността от Столична община чрез договори за продажба. Като допълнителен аргумент сочи и че от 2000г. плаща данъци относно процесния имот. Моли решението да бъде отменено и постановено ново, с което се уважи предявения иск. Претендира разноски. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК от насрещната страна НАЦИОНАЛНА СЛУЖБА ЗА ОХРАНА ПРИ ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ постъпил отговор на въззивната жалба, в който твърди, че наведените във въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение са бланкетни. Излага съображения, с които счита, че направения от първоинстанционният съд извод за придобиване от Държавата на процесната част от имота по давност е правилен и съответен на събраните по делото доказателства. Твърди, че ползваната от НСО вкл.и към настоящия момент част от имот с идентификатор 68134.903.2551 се намира в западната му част и не граничи със спорната част от съседния имот с идентификатор 68134.903.2569. Счита за установено, че спорната част представлява публична държавна собственост, която е част и от УПИ-V „За специални нужди“ в кв.1 от ПУП на гр. София. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна ДЪРЖАВАТА чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, с който оспорва наведените във въззивната жалба пороци на първоинстанционното решение, твърди същото да е постановено при съвкупна преценка на доказателствата и правилно приложение на материалния закон. Поддържа, че ищецът не е установил, че „ЮРОУЕСТ ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ЕООД е правоприемник на дружеството „БЕЛВЮ РИЪЛ ИСТЕЙТ ДИВЕЛОПМЪНТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД. Посочва, че от показанията на свидетелите и вещите лица се установява несъмнено, че имота е фактически отделен с изградената през 1985 г. ограда и още към този моменти и до настоящия момент имотът се владее от Държавата, при което дори и да се приеме, че същия е имал статут на общински, съответно валидно придобит от ищеца, то Държавата се легитимира като собственик на процесния недвижим имот на основание придобивна давност. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК от въззиваемата страна МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ не е депозирало писмен отговор на въззивната жалба. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. При проверка допустимостта на съдебното решение, настоящият състав намира следното: По възражението за липса на пасивна процесуална легитимация по предявения иск: В чл. 26 ал. 2 ГПК се съдържа един от принципите на гражданския процес – че освен в предвидените от закон случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. Изключение от този принцип представлява фигурата на процесуалната субституция. Една от проявните форми на процесуалната субституция е възможността държавните учреждения да предявяват искове и да отговарят по искове за собственост на имоти, които са им предоставени от държавата за управление. При действието на ГПК от 2008 г. тази процесуална субституция има формата на процесуално застъпничество, т. е. за да може държавата да защити правото си на собственост като извършва самостоятелни действия в процеса, тя се призовава като страна по делото на основание чл. 26, ал. 4 ГПК – в този смисъл решение № 60083 от 2.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3632/2020 г., I г. о. Следователно правилно освен Министерството на отбраната, на когото е предоставено управлението на държавния имот вкл. в процесната спорна част, правилно е конституиран и носителя на субективното материално право – Държавата. Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.108 от ЗС. Основателността на предявения ревaндикационен иск изисква от ищцовата страна, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест - чл.154 ал.1 от ГПК, да установи правото си на собственост върху процесния имот, придобито на заявеното основание /в случая - на деривативно такова – поредица от вещно-прехвърлителни сделки - продажби/ върху процесния имот. От своя страна, ответниците носят доказателствената тежест да установят наличието на правно основание за упражняваното владение – по силата на закона, сделка или изтекла придобивна давност. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. В този смисъл, правният спор пред настоящата съдебна инстанция се съсредоточава върху следните правнорелевантни факти: дали ищеца търговско дружество „ОБРАЗОВАТЕЛНО- СПОРТЕН КОМПЛЕКС ЛОЗЕНЕЦ“ЕАД е придобил по реда на чл.72-74 от ТЗ собствеността чрез внасяне на непарични вноски от акционерите-учредители от „НИСАН СОФИЯ“ЕАД и „ЮРОУЕСТ ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ЕООД в капитала на дружеството на съответни идеални части от имота, представляващ УПИ III, отреден за КОО и училище, целият с площ 9900, 00 кв., които от своя страна са придобили собствеността от други юридически лица, придобили имотите от Столична община; дали Столична община към дата 20.10.2005г. се легитимира като собственик на гореописания недвижим имот, част от който е процесния – част от УПИ III, отреден за КОО и училище, целият с площ 9900, 00 кв.; какъв е статута на имота към дата 2005г.; налице ли е изтекла в полза на Държавата придобивна давност за периода от 1985г. до датата на предявяване на исковата молба и на която валидно може да се позове в настоящия процес. Няма спор между страните, а и се установява събраните по делото писмени доказателства, че Столична община с договор за продажба на недвижим имот РД-561- 782/20.10.2005 г., вписан в книгите за вписване под акт № 117, том XXVIII, вх. рег. 329382 от 2005 г., имотна партида №329332, сключен с „П.С.И.Аутомотив“ ЕООД прехвърля правото на собственост върху УПИ III, отреден за КОО и училище, целият с площ 9900, 00 кв. м. по РП на гр. София /без изградените в имота сгради/ – л.198 от делото на СРС. С договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот № 9, том III, рег. № 11287, дело № 353 от 2006 г. на нотариус Р.Р., рег. № 203 в НК, с район на действие СРС, „П.С.И.Аутомотив“ ЕООД прехвърля правото на собственост върху същия имот - УПИ III, отреден за КОО и училище, целият с площ 9900, 00 кв.м. на „Балкански проперти“ ЕООД, който от своя страна се е разпоредил с имота, в полза на „Белвю Риъл Истейт Дивелопмънт България“ ЕООД - договор за продажба сключен с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 125, том V, peг. № 18993, дело №824/2006 г. от 12.10.2006 г. С последваща прехвърлителна сделка - „Белвю Риъл Истейт Дивелопмънт България“ ЕООД е продало на „П.С.И. Аутомотив“ ЕООД 4100/9900 идеални части от УПИ III, отреден за КОО и училище, целият с площ 9900, 00 кв. м. Дружеството „П.С.И Аутомотив“ ЕООД, е прекратено чрез преобразуване и вливане в дружеството „Нисан София“ ООД с ЕИК 131139116, което в същия този момент е преобразувано чрез промяна на формата - от дружество с ограничена отговорност в еднолично акционерно дружество. Настоящият състав приема за основателно направеното оспорване от въззивника на извода на първоинстанционният съд за липса на правоприемство между дружеството, придобило собственост по силата на нотариален акт за продажба на недвижим имот № 125, том V, peг. № 18993, дело №824/2006 г. от 12.10.2006 г. и „ЮРОУЕСТ ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ЕООД – акционер учредител на „ОБРАЗОВАТЕЛНО-СПОРТЕН КОМПЛЕКС ЛОЗЕНЕЦ“ЕАД и направил апортна вноска в капитала му. Действително е налице объркване относно точното наименование на дружеството в цитирания нотариален акт. От публично достъпната справка в ТР обаче се установява, че към датата на сключване на договора за продажба - 12.10.2006г. е съществувало единствено дружеството „БЕЛВЮ РИЪЛ ИСТЕЙТ ДИВЕЛОПМЪНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с ЕИК: 175140857 и именно което е регистрирано в СГС по ф.д. № 10526/2006г. Другото дружество с наименование към настоящия момент – БЕЛВЮ РИЪЛ ИСТЕЙТ ДИВЕЛОПМЪНТ БЪЛГАРИЯ, но с ЕИК: 175312143 е регистрирано в СГС по фд. № 9733/2007г. т.е. същото не е съществувало към момента на съставяне на нотариалния акт. Следователно налице е универсално правоприемство между „БЕЛВЮ РИЪЛ ИСТЕЙТ ДИВЕЛОПМЪНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с ЕИК: 175140857 и „ЮРОУЕСТ ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ЕООД с ЕИК: 175140857, което е видно след проследяване на вписаните в ТР актове за преобразуване на дружеството, а дружеството БЕЛВЮ РИЪЛ ИСТЕЙТ ДИВЕЛОПМЪНТ БЪЛГАРИЯ, но с ЕИК: 175312143 към настоящия момент е в ликвидация. При съобразяване на горното, към датата на извършване на апортните вноски, двете дружества – акционери и учредители на „ОБРАЗОВАТЕЛНО-СПОРТЕН КОМПЛЕКС ЛОЗЕНЕЦ“ЕАД - „ЮРОУЕСТ ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ЕООД с ЕИК: 175140857 и „НИСАН СОФИЯ“ ЕАД с ЕИК: 131139116 са се легитимирали по силата на цитираните нотариални актове съответно на 5800/9900 ид.ч. и на 4100/9900 ид.ч. от УПИ III, отреден за КОО и училище, целият с площ 9900, 00 кв. м., които са апортирали в капитала на новообразуваното дружество, като апортите са надлежно вписани. При това спорът се концентрира върху спорното обстоятелство дали към дата 20.10.2005г.- Столична община се е легитимирала като собственик на ПИ III, отреден за КОО и училище, целият с площ 9900, 00 кв. м., представляващ към настоящия момент имот с идентификатор №68134.903.2569. Регулационният и кадастрален статут на имота, понастоящем с идентификатор №68134.903.2569 и съседните е проследено изключително подробно с необходимите технически обяснения вкл. и чрез означения на скици от заключението по СТЕ изготвена от вещото лице инж.Б., което настоящият състав като пълно, обективно, изключително добре мотивирано и прецизно кредитира изцяло. Към момента на продажбата, ищецът твърди, че Столична община се е легитимирала като собственик на УПИ III, отреден за училище, целият с площ 9900, 00 кв.м. въз основа на акт за частна общинска собственост № 4013/07.11.1997 г. и доколкото в самия акт за общинска собственост е посочено, че за същия имот е бил съставен акт за държавна собственост № 2166/22.04.1983г. се прави извод за настъпило по силата на закона - §7 ал.1 т.6 от ЗМСМА /редакция към 1991г./ преминаване на собствеността от държавна в общинска, предвид отреждането на имота за мероприятие в полза на общината. На първо място е необходимо да бъде анализирано съдържанието на цитирания акт за частна общинска собственост № 4013/07.11.1997г. и вписаните в него данни съответно посочване на придобивното основание за Столична община. Безпротиворечиво се приема в съдебната практика, че актовете за държавна, съответно за общинска собственост, са официални документи, съставени от длъжностни лица по определен ред и форма, с които се удостоверява възникването, изменението и погасяването на държавната, респ. на общинската собственост. Освен описание на имота и неговото местонахождение, в акта се посочват фактическото и правното основание, по силата на което имотът е станал държавна /общинска/ собственост, доколкото актовете за държавна /общинска/ собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират придобитото по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост. В съставения АЧОС № 4013/07.11.1997г. не е посочено нито фактическо, нито правно основание за придобиване на собствеността от общината. Цитирана е разпоредбата на чл. 5 от ЗОС, без да е конкретизирано дали общината е придобила собствеността чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон, в последния случай - по силата на коя законова разпоредба, нито са посочени правопораждащите собствеността факти, което би определило по ясен начин обстоятелствата, които следва да бъдат установени от ищеца при пълно доказване, респективно – фактите, които валидно да противопоставят ответниците, предвид направеното от тях оспорване. В този случай позоваването на АЧОС № 4013/07.11.1997г. като придобивно основание респективно като доказателство за осъществен фактически състав, които се е осъществил и валидно прехвърлил правото на собственост от държавата в полза на общината, не представлява доказване на придобивно основание. /в т. см. и решение №87/01.08.2018г. по гр.д. №2714/2017г. на ВКС, I г.о./. Независимо от горното, доколкото се твърди настъпило по силата на закона преминаване на собствеността на процесния имот в патримониума на Столична община, то съдът следва да разгледа дали същото се е осъществило и въз основа на коя действаща към онзи момент законова разпоредба. Посоченото относно доказателствената сила на акта за общинска собственост важи и за актовете да държавна собственост – в случая – АДС № 9042/22.06.1983г. –л.175 от делото на СРС. В същия е записано основанието за придобиване на имота от Държавата – чл.77 от Наредбата за държавните имоти, с посочване, че имота е държавен от 1944г. и стар държавен имот /бивши погреби/ и предоставен за оперативно управление на Благоевски РНС – ул. ••••••••. Както в АЧОС № 4013/07.11.1997г., не е посочено конкретно придобивно основание, то и в цитирания АДС вписването на чл.77 от НДИ също не представлява такова, но в случая е необходимо да се съобрази следното: Съгласно Конституцията от 1947 г. собствеността принадлежи само на държавата, на кооперациите и на частни лица, като общината е изключена като носител на правото на собственост, каквото е притежавала по отменения ЗИСС. Конституцията от 1971 г. в редакцията й до 1990 г. /отм/, в чл. 14 не урежда общинската собственост като отделен вид. Уредена е само държавната общонародна собственост, която се стопанисва и управлява от народните съвети, кооперативната и на обществени организации и лична. След изменението през 1990 г. на чл. 14 от Конституцията от 1971 г., публикувано ДВ бр. 29 от 10.04.1990 г., в сила от 10.04.1990 г., /., отм., бр. 56 от 13.07.1991 г. за първи път е предвидена възможността общините да притежават собственост, отделна от държавната. Съгласно изменения чл. 16 от тази Конституция, освен изброените обекти, общинска собственост са и обектите, определени със закон. Сега действуващата Конституция в сила от 13.07.1991 г. в чл. 140 изрично провъзгласява правото на общината да притежава своя собственост, "която използва в интерес на териториалната общност". С § 6 и 7 от ЗМСМА от 17.09.1991 г./ДВ бр. 77/1991 г./ е приета нова редакция на чл. 6 от ЗС, с която се провежда разграничение между имотите държавна собственост и се определят основанията, на които общината може да придобие правото на собственост. Следователно, доколкото не са навеждат доводи за наличие на собственост на кооперации или частни лица относно процесния имот, но и както се установява от приложените по делото писмени доказателства вкл. и от непротиворечивите заключения по СТЕ, преди първата регулация в местността „Борисова градина-Погребите-част I“– 1996г., която касае спорната част от имота в по – голямата му част, а само 26 кв.м. оставащи извън нея, но предмет на ЗРП за м. НЗП „Хладилника- Витоша“ от 1999г., за основа е използван кадастрален план /КП/ на пл. район Южна градска територия IV част, изработен през 1975г. по заснемане от 1972г. /първата по време регулация на съседната местност – НЗП „Хладилника-Витоша“ със заповед № РД-50-09-323/20.12.1989 г., не касае спорния имот/. В УПИ V – за специални нужди, от кв. 1 са включени имоти с планоснимачни номера 69, 70 и 71, които имоти са записани съответно на СГНС, на ССП „Здраве“ и на ДСО „Търговия на едро, База Амбалаж“, а по ръчните скици към геодезическото заснемане от 1972г.– „База 5“ т.е. собствеността несъмнено е била държавна такава. Няма спор, а и се установява от заключенията по СТЕ, че имот с пл. № 71 е част по настоящем от УПИ V – за специални нужди, първоначално регулиран с цитираната заповед от 1999г., след което изключен от обхвата на същата, който заедно с УПИ IV – за специални нужди, УПИ V – за специални нужди е публична държавна собственост – предмет на АДС № 0305 от 25.10.2001 г.и АДС № 3/20.01.2005 г. за публична държавна собственост, съставляващ към настоящия момент имот с идентификатор 68134.903.2551 и част от който са 26 кв.м. от спорния недвижим имот. По отношение на тази част от 26 кв.м. иска е изцяло неоснователен, доколкото имота е публична държавна собственост, а и не са налице условията на чл.54 ал.2 от ЗКИР т.е. не е налице грешка в кадастралния план, доколкото преди това за тези части от имота е липсвала кадастрална основа и при първия план за регулация, поради което и не могат да възникнат и сметки за уреждане - за придаваеми части./заключение по СТЕ на в.л Б. и нейни обяснения в открито съдебно заседание/. Важно е да се посочи, че към момента на влизане в сила на заповед № РД-09-50- 644/09.12.1996г. за първа регулация на парцели I-озеленяване, II-бензиностанция, III- за КОО и озеленяване в кв.1 няма нанесени имоти по кадастрална основа от 1975г. и това е така до влизане в сила на ККР на район Лозенец през 2017г., а южните граници на парцелите I и III съвпадат с границата на имот пл. №71, който остава обаче извън обхват регулацията на м. „Борисова градина- Погребите-част I“. Ответниците по делото са представили и приети като доказателства по делото - крепостен акт № 41 от 1892г., Указ № 39 за приемане на Наредба от 23.06.1934 г. на Министерски съвет, Разпореждане на Бюрото на Министерския съвет № 87 от 1977 г. за предоставяне на имоти на Генерална дирекция „Опазване на държавни ценности и съкровища“ към Министерския съвет, Разпореждане № 14 на Министерския съвет от 16.03.1990 г. за установяване, че процесния имот, като част от други, са били собственост на Държавата и преминавали в управление на определени от държавата ведомства. От съдържанието на цитираните писмени документи обаче не може да се установи, че същите касаят спорния имот, не са ангажирани каквито и да са други доказателства, посредством които да се направи извода, че описаните имоти само по квадратура, номера на обекти и имоти, и означение /артилерийски складове/, за които са се водили спорове между общината и Военното министрество включат и процесния такъв, поради което и същите съдът приема за неотносими към предмета на спора. Т.е. с влизане в сила на Конституцията от 1947 /чл.6/ следва да се счита, че собствеността принадлежи на държавата. Отделно от горното, доколкото не се установи преди тази дата процесния имот като част от неурегулираните имоти, без съществуваща кадастрална основа, то чл.6 от ЗС /редакция към 1951г./ легитимира държавата като собственик. Записването в разписния лист към кадастъра от 1975г. е за съседни имоти – 69, 70, 71, но не и за имота, част от който е процесния. Записването на имот № 71 на ДСО определя несъмнено непроменения характер на собствеността към този момент на Държавата. Фактическото обособяване на процесната част от неурегулирания имот и без попълнена кадастрална основа с имот до 2017г. става с изграждането на оградата от 1985г. /л. 59 и сл. от делото на СРС/. Видно от скицата на л.59 от делото, с изграждането на оградата над държавния имот –пл.71 и в неурегулирана територия и без нанесени имоти по кадастралната основа, по проект и съставляща обект № 29 с инвеститор Генерална дирекция „ОДЦ и С“ /опазване на държавни ценности и съкровища/ и изпълнител ССУ „Сонди и инжекции“ е изградена в съответствие с предвижданията, същата е приета съобразно протокол на приемателна комисия – л.69-70 и на основание чл.67 от действащия към онзи момент Правилник за капитално строителство, което изключва квалифицирането й като незаконен строеж, като факта, че е нанесена на място, където през 1996г. не минава регулационната линия не е обстоятелство, което обосновава извода, че е незаконен строеж, а дори и да е бил, то същия е търпим такъв към датата на влизане на регулационния план. В случая неоснователно е оплакването на въззивника, че оградата не е нанесена по кадастралната граница на имота – както се посочи в посока север от имот 71 липсва нанесен имот с кадастрални граници, а същия е неурегулирана територия, без кадастрална основа, цялата територия държавна собственост /АДС от 1983г./ и което е обусловило и извода на СРДНСК, че не е налице незаконен строеж по смисъла на чл.225 ал.2 т.2 от ЗУТ, поради което и е прекратил административното производство по премахване на оградата. В случая обаче релевантно е момента на урегулиране на имота представляващ към настоящия момент имот с идентификатор № 68134.903.2569. Както беше посочено по - горе с изменението на Конституцията на НРБ от 1971 г. и на ЗС през 1990г. се предвиди възстановяване на правна възможност общината да се легитимира като собственик на имущество. Режимът на собствеността като държавна или общинска е обусловен от потребностите, които този режим задоволява. Т.е. дали един обект се характеризира като публична и частна държавна или общинска собственост е според предназначението му - за какви обществени потребности – от национално значение или местно, както и на кой е субекта, на когото е било предоставено упражняването на правото. Тогава, когато обектите задоволяват обществени потребности от местно значение, те са общинска собственост и което доразвито е с изменението на същия закон при приемане на ЗМСМА, ДВ бр. 77/91 г. Съгласно § 7 т. 6 от ПЗР на ЗМСМА, с влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините държавни имоти които са обекти на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване. Не преминава в собственост на общините имущество, което е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. Аналогичен текст е записан и в ЗОС, обнародван в ДВ бр. 44 от 21.05.1996 г. В чл. 2 на ЗОС са посочени обектите които са общинска собственост. Според чл. 2 ал. 1 т. 6 ЗОС, общинска собственост са общинските жилища, обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване на населението на съответната община. От заключението по СТЕ на вещото лице инж.Б., включително и от дадените от нея разяснения при разпита й в съдебно заседание на 21.02.2023г. се установява, че след първоначалната регулация на м. „Борисова градина – Погребите-I“ с плана от 1996г., със заповед № РД-09-600/04.11.1998г. на главния архитект на гр. София е одобрено ЧИЗРП, с което е изменена вътрешната регулационна линия между парцели I-озеленяване и III-за училище от кв.1 като същата е преместена успоредно с около 29 кв.м. в западна посока – приложение № 4 към заключението. Дори и да се приеме, че към датата на образуване и първо регулиране на УПИ III КОО и озеленяване, по отношение на него намира приложение разпоредбата на §7 ал.1 т.6 от ПЗР на ЗМСМА – 1996г. и имота е станал общинска собственост, то общината го е придобила във вида му към посочения момент, а именно – в по – голямата си част имот с идентификатор 68134.903.2569 попада в парцел III-КОО и озеленяване, по-малка – в парцел I-Озеленяване, която част включва и процесната спорна част и което положение се запазва именно до измененията със заповедта от 04.11.1998г. на главния архитект на гр. София. Следователно парцел III-КСО към дата 1991г. не е съществувал, а от момента на отреждането му – 1996г. и когато се твърди да е настъпило вещно- прехвърлителното действие в полза на Столична община на основание §.7 ал.1 т.6 от ПЗР на ЗМСМА, освен това в съществуващия парцел не се е включвала спорната част от имот 68134.903.2569, същата е попадала изцяло в парцел I-Озеленяване. Последващата регулационна промяна и преместване на границата през 1998г. не може да обоснове приложението на § 7 ал.1 т.6 от ПЗР на ЗМСМА и в този смисъл настоящият състав съобразява, че отреждането на имот за определени нужди с подробен устройствен план, не представлява основание за придобиване право на собственост. Общината /или държавата/ придобиват правото на собственост върху определената част от съответния имот след заплащане на обезщетение /арг. от чл. 21 ал. 1 ЗОбС/. До този момент дори фактически мероприятието да е било изградено /а няма доказателства същото да е било реализирано/, имотът не може да се счита за общинска собственост, тъй като не е осъществен предвиденият в закона придобивен способ. С факта на реализиране на мероприятието общината придобива собствеността само в хипотезата н а чл.16 ЗУТ. Аналогична е и уредбата на ЗТСУ /отм./; - 21, 21а, 52а. /решение № 60081 от 14.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3370/2020 г., I г. о., ГК/. Спорната част от имота не е включен и в обхвата дори на АЧОС №4013/07.11.1997г., както и в решение № 24 по протокол 57/07.08.2023г., доколкото ако изобщо е настъпило прехвърлително действие по §7 ал.1 т.6 от ПЗР на ЗМСМА, то е само за площа съществувала към датата на първата реулация на парцел III и тя е именно 6929, 00 лв., каквато е посочена изрично в решението. Споразумение от 22.10.2003г. между Столична община и „П.С.Аутомотив“ЕООД касае правото на строеж върху УПИ III, а не прехвърляне на правото на собственост върху същото и тук е описано с квадратура – 9870 кв.м. и която квадратура е записана и в договора за продажба на недвижим имот, по отношение на която част от 3000, 00 лв. Столична община дори няма формална легитимация като собственик /АЧОС е за 6929 кв.м./, а както правилно е отбелязал първоинстанционният съд, ръкописните вписвания в АЧОС от неясно кое лице, че е налице явна грешка в скицата послужила за издаване на акта квадратурата следва да се чете 9900 кв. на първо място не е поправяне на акта за частна общинска собственост по предвидения в закона ред и само в който случай би следвало да се приеме, че е налице поправка на същия – чл.60 ал.3 от ЗОбС, а и на следващо място от събраните по делото доказателства се установява неверността на твърдението, доколкото към 1997г. е нямало как да има вярна скица с площ на имота 9900 кв., доколкото изменението на плана е от 1998г. и когато се премества западната граница и се включва в обхвата на УПИ III и спорната част, както и другите изменения на границите при което се увеличава площа на УПИ-то. В този смисъл Столична община към дата 20.10.2005г. не се е легитимирала като собственик на процесната спорна част от имота, като част от УПИ III и поради което и не е могла да прехвърли собствеността върху същата, респективно – всички последващи сделки включително и апорта в капитала на ищцовото дружество досежно тази част от УПИ III /спорната/ не са породили вещно-прехвърлителен ефект. За пълнота на изложението следва да се посочи, че спорната част от имота, не е губила статута си на държавна собственост, а след 1991г. и публична такава, независимо от описаните по – горе регулацинни отреждания и промени. Това е така, тъй като дори и да се приеме, че не се включва в имот пл №71 по кадастралната основа от 1975г. заснета 1972г. и на север от северната му граница, то към момента на влизане в сила на регулацията, е налице грешка, доколкото не е съобразена със съществуващите на място трайни граници /при липса на нанесени имоти/, каквато несъмнено е оградата, изградените съоръжения и владението на имота от държавни ведомства и до настоящия момент, което е безспорно установено по делото и не е предмет на спор между страните. Отделно от това, както се посочи по-горе регулационното предвиждане не прехвърля собствеността върху имотите, съответно решенията на ОС, заповеди на главния архитект за промяна на регулационните планове, вписване на забележки и съставяне на актове за общинска собственост, не са способи за придобиване на собственост по чл.77 от ЗС. В тази връзка и с оглед гореизложеното, настоящата съдебна инстанция не споделя изводите на първоинстанционният съд, че Държавата е придобила правото на собственост върху процесния спорен имот на основание давностно владение, упражнявано за периода 1985г. – 1996г., като в допълнение следва да се има предвид следното: Разпоредбата на чл. 86 ЗС е установява забрана за придобиване по давност на имоти, които са социалистическа собственост /в ред. от 1951 г. до 1990 г./, а за периода 1990 г. до 01.06.1996 г. е съществувала забрана за придобиване по давност на имоти, които са държавна или общинска собственост /в ред. от 1990 до 01.06.1996 г./ Обстоятелството, че имотът е имал статут на държавна собственост към момента на влизане на първия регулационен план – 09.12.1996г. е безспорно установено, а и ищеца изрично признава този факт, поради което следва да бъде разгледано възражението за придобивна давност не за периода от 1985г. до 1996г. /доколкото имота в периода е бил държавен, нито е необходимо, нито е възможно да го придобие на още едно основание – давностно владение и то срещу себе си/, а за периода от 09.12.1996г. /когато на основание § 7 ал.1 т.6 от ПЗР ЗМСМА ищцовото дружество твърди имота да е придобил статут на общински – частна общинска собственост/ до настоящия момент. Както от свидетелските показания, така и от заключенията по СТЕ на в.л. М. /в частта относно начина на изготвянето му и невъзможност да направи оглед на място без специално разрешение т.е. липсва свободен достъп до имота/, се установява, че Държавата никога не е губила владението на този имот, достъпа до същия от трети лица е ограничен т.е. упражнява фактическата си власт непрекъсната и необезпокоявана и безспорно със собственическо намерение. С редакцията на чл. 86 ЗС с ДВ, бр. 33 от 19.04.1996 г. забраната за придобиване по давност на държавни и общински имоти се премахва, като законодателят приема, че не може да се придобие по давност само вещ, която е публична държавна или общинска собственост, т. е. може да се придобие частна общинска собственост. Едва след тази дата за ответника Държавата е могла да започне да тече придобивна давност и то по отношение на общината. Доколкото имота, частна общинска собственост се твърди, че е надлежно прехвърлен на частно-правен субект с договор от 20.10.2005г., то именно от този момент имотът е престанал да има статут на частна общинска собственост, поради което и по отношение на същия не важат последващите законодателни промени касаещи мораториума за придобиване на държавни и общински имоти. Следователно за периода от 19.12.1996г. до 20.10.2005г. не е съществувала законова пречка за придобиване по давност на общински имот /частна собственост/, нито за периода от 20.10.2005г. – до датата на подаване на исковата молба – 10.01.2020г. и към който момент несъмнено са изтекли повече от 10 години /считано от 19.12.1996г./. Следователно, макар и при други фактически обстоятелства, към датата на позоваване на ответника на последиците от упражнено давностно владение – отговора на исковата молба, е бил осъществен фактическият състав на придобивната давност по отношение на спорната част от имота. Относно възражението на ищеца, че ответника не е могъл да придобие имота по давност, доколкото същия не отговаря на изискванията по чл.19 от ЗУТ, доколкото същия няма излаз на улица. С разпоредбата на чл. 59 ЗТСУ /отм/ до изменението с ДВ, бр. 34/25.04.2000 г. е въведена забрана да се придобиват по давност или чрез правни сделки реално определени части от дворищнорегулационни парцели, а след 2000 г. е в сила ЗУТ, съгласно чл. 200 ал. 1 от който реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват по давност, само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ /14 кв. м. лице и 300 кв. м. повърхност за градовете/ или ако тези реално определени части от урегулиран имот са присъединени при условията на чл. 17 ЗУТ към съседен имот. Към 1996 г. обаче е в сила и действа разпоредбата на чл.59 от ЗТСУ /отм/. Тъй като процесната част от имот попада в парцел, отреден за обществени мероприятия, а не в дворищно регулационни парцели, нормата на чл. 59 ЗТСУ /отм/ не е пречка за придобиване по давност при действието на първата редакция на този текст до изменението в ДВ бр. 34/2000 г., в сила от 1.01.2001 г. Нормата на чл. 200 ал. 1 ЗУТ възпроизвежда текста на нормата на чл. 59 ал. 1 ЗТСУ в редакцията от ДВ, бр. 34/2000 г., като запазва забраната за придобиване чрез правни сделки или по давност на реални части от неурегулирани поземлени имоти в урбанизирана територия, ако същите не отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ или не отговарят на условията едната реална част да се присъедини към съседен неурегулиран поземлен имот, а другата да може да се урегулира самостоятелно. Нормата на чл. 200 ал. 2 ЗУТ урежда изключение от това правило, но то касае само случаите, при които част от поземления имот се присъединява към съседен имот, при условията на чл. 17 ЗУТ, т. е. при първоначално урегулиране с регулационен план на неурегулирани дотогава имоти, но не и при "фактическо присъединяване". При тази нормативна уредба следва да се приеме, че от 31.03.2001 г. е допустимо придобиване чрез правни сделки или по давност на реални части от урегулирани или неурегулирани поземлени имоти в урбанизирани територии, които части могат да се урегулират самостоятелно. Доколкото в случая завладяната реална част е такава от поземлен имот в урбанизирана територия, следва да се приеме, че е допустимо придобиването й по давност само при положение, че остатъкът от имота ще може да се урегулира самостоятелно. В случая се установява от изслушаната по делото експертиза, че площта на имота, владяна от ответника част от имот отговаря на изискването по чл. 19 ал. 1 т. 1 ЗУТ за процесната територия за площ от над 300 квадратни метра. Съгласно практиката на Върховния касационен съд обаче установяването, че владяната част от имота отговаря на изискванията на чл. 19 ал. 1 ЗУТ не е достатъчно, за да се приеме, че не е налице пречка за придобиване на част от урегулиран поземлен имот по давност. По давност реални части от урегулиран поземлен имот могат да бъдат придобивани само ако отговарят на изискванията за самостоятелен УПИ и то ако и оставащата част отговаря на изискванията за самостоятелен урегулиран поземлен имот. Целта на тези ограничения е да се спазват правилата за урегулиране и застрояване на територията, включително за размерите /лице и площ/ на урегулираните имоти, определеното им с плана разположение и цялостна конфигурация според този план. Ето защо съдът следва винаги да извърши преценка дали и останалите части от имота могат да се обособят в самостоятелни урегулирани поземлени имоти, отговарящи на чл. 19, ал. 1 ЗУТ – така решение № 131 от 19.10.2017 г. по гр. д. № 4406/2016 г. на ВКС, Първо ГО, решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, Първо ГО, определение №5180/13.11.2024г. на ВКС, I г.о./. В случая е установено, че оставащата част от имот с идентификатор 68134.603.12569 отговаря на изискванията на чл. 19 ал. 1 т. 1 от ЗУТ – за площ и лице към улица. При това положение, следва извод, че ответника може да придобие процесната реална част от поземлен имот с идентификатор 68134.903.2569 която реална част е с площ от 567 кв. м., доколкото и остатъкът от поземления имот отговаря на изискванията за минимална площ и лице и би могла да се урегулира самостоятелно. Следователно, ответника – Държавата установи изтекла в нейна полза придобивна давност върху спорния имот за периода 19.12.1996г. – 10.01.2020г. Предвид всичко гореизложено, настоящият състав счита, че ищецът при условията на пълно и главно доказване не установи, че на соченото придобивно основание /деривативно – договори за продажба и апорт/ се легитимира като собственик на процесния спорен имот, респективно – ответниците проведоха доказване, че държат имота на правно основание. Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва на основание чл.271 ал.1 предл.1 от ГПК следва да бъде потвърдено. По разноските Предвид изхода на делото и на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК на ответниците следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на по 100, 00 лв. Така мотивиран, Софийски градски съд