Решение № 78 от 10.4.2023 г. на Административен съд - Перник по дело № 50/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), чрез главен юрисконсулт М.М., пълномощник на председателя на Управителния съвет на АПИ, срещу решение № 22 от 30.01.2023 г., постановено по АНД № 1885 по описа за 2022 г. на Районен съд – Перник. С обжалваният съдебен акт е отменено наказателно постановление (НП) № 7920 от 28.10.2022 г., издадено от началник отдел „Контрол на РПМ“ (ОКРПМ), Дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол“ (ДАРОК) в АПИ, с което на Д.Ю.Д., с ЕГН: ••••••••••, •••, е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 2 000 лв. (две хиляди лева), за извършено административно нарушение по чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“, предл. първо, във вр. с чл. 53, ал. 1, т. 2, предл. първо от Закона за пътищата (ЗП), във вр. с чл. 8, ал. 2, чл. 8, ал. 1 и чл. 37, ал. 1, т. 1, предл. първо от Наредба № 11 от 03.07.2001 г. за движение на извънгабаритни и/или тежки пътни превозни средства (Наредба № 11/03.07.2001 г., Наредбата). Касаторът твърди, че постановеното съдебно решение е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, и е необосновано. Излага доводи срещу изводите на районния съд за неяснота относно нарушението, за което е санкциониран жалбоподателят. Твърди, че документът за платена такса по чл. 14, ал. 3 от Наредба № 11/03.07.2001 г. също е разрешение, тъй като самото заплащане на дължимата такса и издаването на квитанция за платени пътни такси представлява разрешение, с което се позволява движението на извънгабаритното ППС, като съответно в чл. 26, ал. 2 от ЗП е определено, че за дейности от специалното ползване на пътищата „без разрешение“ (което може да бъде разрешително или документ за платени пътни такси), се забранява в обхвата на пътя и ограничителната строителна линия, конкретно в хипотезата на т. 1, б. „а“, движението на извънгабаритни превозни средства. Моли съда да постанови решение, с което да отмени съдебния акт, предмет на касационна проверка и отмени издаденото наказателно постановление. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по жалбата, редовно уведомен за същата, в срока по чл. 231а, ал. 4 от АПК, депозира отговор. Счита жалбата за неоснователна, моли съда да остави в сила решението на районния съд. Алтернативно моли съда да намали размера на наложеното административно наказание в законоустановения минимум. Претендира присъждане на съдебни разноски. В проведеното съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се явява, и не изпраща представител. В писмено становище, депозирано от главен юрисконсулт М.М., поддържа касационната жалба по изложените в същата доводи и моли решението на районния съд да бъде отменено. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответната страна, претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. В проведеното съдебно заседание ответникът по касационната жалба, редовно призован не се явява, за представител изпраща адвокат Я.С., •••. Оспорва жалбата. Поддържа депозирания по делото отговор. Претендира присъждане на съдебни разноски, за които представя списък по чл. 80 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. В проведеното съдебно заседание Окръжна прокуратура – Перник се представлява от прокурор Бисер Ковачки, който дава заключение за законосъобразност на решението на първоинстанционния съд и предлага да бъде оставено в сила. Административен съд–Перник, като прецени събраните по делото доказателства и наведените касационни основания, прилагайки нормата на чл.218 от АПК, след съвещание, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок от страна в производството по делото пред първа съдебна инстанция, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. В пределите на касационната проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК и във връзка с релевираните в жалбата основания настоящият касационен състав намира, че решението на районният съд е валидно и допустимо, като постановено от компетентен орган в предвидената от закона форма, по допустима жалба. С НП № 7920 от 28.10.2022 г., издадено от началник ОКРПМ, ДАРОК в АПИ, на Д.Ю.Д., е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 2 000 лв. за това, че на 30.09.2022 г., в 14: 50 часа, на път А3, км 10+500, на втори тунел на А3, в посока гр. София – гр. Перник, същият е управлявал и извършвал превоз на товари – багер, със съчленено пътно превозно средство (ППС) с 6 оси, включващо моторно превозно средство (МПС) с 2 оси, марка „ИВЕКО“, модел АС 440 Т П, с рег. ••••, и полуремарке с 4 оси, с рег. ••••, извънгабаритно ППС по чл. 2 от Наредба № 11/03.07.2001 г., тъй като при направено измерване с техническо средство ролетка и щрихова мярка за дължина са констатирани параметри на ППС, както следва: широчина – 3.20 м, при допустима максимална широчина на ППС – 2.55 м, съгласно чл. 5, ал. 1, т. 1, б. „а“ от Наредба № 11/03.07.2001 г.; височина – 4.70 м, при допустима максимална височина на ППС – 4.00 м, съгласно чл. 5, ал. 1, т. 2 от Наредбата; дължина – 17.40 м, при допустима максимална дължина на ППС – 16.50 м, съгласно чл. 5, ал. 1, т. 3, б. „в“ от Наредбата. Въз основа на установеното е прието, че е осъществен съставът на административно нарушение по чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“, предл. първо, във вр. с чл. 53, ал. 1, т. 2, предл. първо от ЗП, във вр. с чл. 8, ал. 2, чл. 8, ал. 1 и чл. 37, ал. 1, т. 1, предл. първо от Наредба № 11/03.07.2001 г. Наказателното постановление е обжалвано пред Районен съд – Перник. В производството по АНД № 1885 по описа за 2022 г. на съда, НП е отменено като незаконосъобразно. За да постанови обжалвания съдебен акт решаващият първоинстанционен състав, въз основа на извършена цялостна проверка за законосъобразност и на база доказателства, събрани и приобщени в хода на делото приема, че производството по налагане на административното наказание е проведено от компетентни органи, но в нарушение на процесуалните правила. На първо място въз основа на анализа на приложената с АУАН и НП правна уредба е прието, че не са описани съответните фактически положения, които да установяват елементите от състава на чл. 53, ал. 1, т. 2 от ЗП, а именно – движение на извънгабаритни и тежки превозни средства и товари без разрешение на собственика или администрацията, управляваща пътя, тъй като движението на процесния състав от ППС с посочения габаритен размер е разрешено по силата на закона при изпълнение на условието за заплащане на пътна такса, което препятства извършването на преценка досежно правилното прилагане на материалния закон. На следващо място в решението е прието, че в акта за установяване на процесното административно нарушение (АУАН) и НП, на са вписани различни хипотези, отнасящи се до две различни административнонаказателни обвинения предвид разширяване в НП на обстоятелственото предявеното с АУАН движение на ППС без представен документ за платена такса за дейности от специалното ползване на пътищата, чрез алтернативното посочване в НП, че движението на ППС се осъществява без разрешение (разрешително или квитанция за платени пътни такси). Въз основа на това е прието, че правото на защита на наказаното лице е ограничено, поради препятстване на възможността му да се защити срещу непредявени му обстоятелства. Прието е също, че при така направените описания актосъставителят и наказващият орган не са съобразили, че установените широчина и височина на процесното ППС, макар и да превишават максимално разрешените габаритни размери по чл. 5, ал. 1, т. 1, б. „а“ и чл. 5, ал. 1, т. 3, б. „в“ от Наредба № 11/03.07.2001 г., същите попадат в изключението по чл. 8, ал. 5 във вр. с чл. 14, ал. 3 от Наредбата, но такова фактическо и правно обвинение – за движение на ППС без документ за платена такса, не е извършено. Въз основа на изложеното наказателното постановление е отменено и в полза на жалбоподателя са присъдени сторените по делото разноски. Решението е неправилно. Съобразно чл. 218 от АПК, касационната инстанция дължи произнасяне само относно наведените в жалбата касационни оплаквания, като следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон. Съдът намира решението за валидно и допустимо. Съобразно чл. 220 от АПК касационната инстанция възприема установената от Районен съд – Перник фактическа обстановка, която напълно кореспондира на събраните по делото доказателства. Първоинстанционният съд правилно и въз основа на събраните доказателства е установил фактическата страна на спора. Не се споделят правните изводи на решаващия първоинстанционен състав довели до отмяна на наказателното постановление. Както АУАН, така и НП, съдържат всички елементи на административнонаказателното обвинение, съставляващо извършването на движение на извънгабаритно ППС без разрешение на собственика или на администрацията, управляваща пътя. Не се споделя изводът в решението на първо място, че движението на извънгабаритно ППС с процесните габаритни размери е „разрешено по силата на закона при изпълнение на условието за заплащане на пътна такса“, ако в това възприето тълкуване се влага смисъл за липса на изисквания за извършването на каквито и да било действия от страна на извършващия превоза/движението, и от страна на администрацията, управляваща пътя. Тълкуване с такъв смисъл е неправилно. Сам в решението си съдът приема, че следва да е налице изпълнение на предвидена в закона предпоставка, за да е налице разрешение за движение на ППС с такива параметри в рамките на специалното ползване на пътищата, отворени за обществено ползване – заплащането на съответна такса, съответно наличие на издадена квитанция за това. Както с основание се сочи в касационната жалба, в тази хипотеза издаването на квитанция за платена пътна такса представлява разрешението, с което се разрешава движението на извънгабаритното ППС при наличие на условията по чл. 14, ал. 3 от Наредбата. Следва да се посочи, че издаването на квитанция за платени пътни такси, подобно на разрешителното по чл. 14, ал. 1 от Наредбата също е обусловено от провеждането на разрешително производство, инициирано от страна на заинтересованото лице посредством подаването на заявление (чл. 26, ал. 3 от ЗП и чл. 15, ал. 3 от Наредбата), придружено от декларацията по чл. 26, ал. 7, т. 4 от ЗП, инкорпорирана в заявлението по чл. 15, ал. 3 от Наредбата. Именно въз основа на данните, съдържащи се в тази декларация се извършва и преценката как да се разреши движението на извънгабаритното ППС – чрез издаване на разрешително (образец, приложение № 3 от Наредбата), или само въз основа на издадена квитанция за платени пътни такси (като следва да се посочи, че заплащането на пътни такси се изисква и в двата случая). Не на последно място, съгласно чл. 35, ал. 1 от Наредбата, съответното ППС се и проверява от администрацията, издала разрешителното или документа за платена такса, като същите се заверяват с подпис и печат, само ако ППС отговаря по маса и габаритни размери на данните в разрешителното/документа за платена такса. Т.е., движението на извънгабаритно ППС и в двете хипотези е обусловено от инициирането и провеждането на разрешително производство, независимо от облекчения режим касателно разрешаването в случаите на декларирани параметри на извънгабаритно ППС, попадащи в границите по чл. 14, ал. 3 от Наредбата. Неправилни са и изводите в решението, че в НП е извършено разширяване на административнонаказателното обвинение, предявено с АУАН, съответно и изводите, че въпреки направените описания в АУАН и НП – широчина и височина на процесното ППС, попадащи в изключението по чл. 8, ал. 5 във вр. с чл. 14, ал. 3 от Наредбата, такова фактическо и правно обвинение – за движение на ППС без документ за платена такса, не е извършено. В АУАН е установено, че водачът не представя документ (разрешително) за платени пътни такси за дейности от специалното ползване на пътищата. В НП наказващият орган е приел, че превозът се извършва без разрешение за дейности от специалното ползване на пътищата (разрешително). Действително, така формулираното обстоятелствено е формално неидентично, но не и в степен, ограничаваща правото на наказаното лице да разбере, какво му се вменява да е извършил, съставляващо основание за ангажиране на административнонаказателната му отговорност. Както снабдяването с разрешително, така и издаването само на квитанция за заплатени пътни такси, представляват разрешение за движение на извънгабаритното ППС по пътищата отворени за обществено ползване, в рамките на специалното ползване на пътищата. На следващо място, движението и в двата случая се разрешава след заплащането на пътни такси. Такова обстоятелство – без разрешение за дейности от специалното ползване на пътищата, е част от фактическото обвинение както в АУАН, така и в НП, независимо от непрецизната формулировка. В тази връзка и изводът, че в АУАН, съответно в НП са вписани различни хипотези, отнасящи се до две различни административнонаказателни обвинения, също е неправилен. Дали осъществяването на движение е без разрешително, или осъществяването на движение е без квитанция, изпълва се един и същи административнонаказателен състав – движение на извънгабаритно ППС по пътищата, отворени за обществено ползване, в рамките на специалното ползване на пътищата, без разрешение, издадено от собственика или администрацията, управляваща пътя, със съответно правна квалификация – чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“, предл. първо, във вр. с чл. 53, ал. 1, т. 2, предл. първо от ЗП, във вр. с чл. 8, ал. 2, чл. 8, ал. 1 и чл. 37, ал. 1, т. 1, предл. първо от Наредба № 11/03.07.2001 г. Т.е., дали движението се осъществява без разрешително или без квитанция е обстоятелство без значение за правната квалификация на това нарушение. Съответно несподеляем е и изводът, че актосъставителят и наказващият орган не са съобразили, че установените широчина и височина на процесното ППС, макар и да превишават максимално разрешените габаритни размери по чл. 5, ал. 1, т. 1, б. „а“ и чл. 5, ал. 1, т. 3, б. „в“ от Наредба № 11/03.07.2001 г., същите попадат в изключението по чл. 8, ал. 5 във вр. с чл. 14, ал. 3 от Наредбата, а фактическо и правно обвинение – за движение на ППС без документ за платена такса, не е извършено. Наличието или не на основание за разрешаване на движението чрез издаване само на документ за платени пътни такси, е обстоятелство, ирелевантно към процесния административнонаказателен състав. Параметри на извънгабаритно ППС, покриващи съответно хипотезата на чл. 8, ал. 5 във вр. с чл. 14, ал. 3 от Наредбата, съответно и посочването на тези разпоредби, биха били от значение в случаите на установено нарушение във връзка с разпоредбата на чл. 37, ал. 1, т. 3, предл. последно от Наредбата – движение на ППС, габаритните размери, общата маса или натоварването на ос на което са по-големи от посочените в документа за платена такса в случаите по чл. 14, ал. 3, каквото процесното нарушение не е. Изложеното е основание за отмяна на решението на районния съд. Делото е изяснено от фактическа страна, съответно не са налице основанията по чл. 222, ал. 2 от АПК, поради което на основание чл. 222, ал. 1 от АПК спорът ще бъде решен по същество. Процесното административнонаказателно производство е водено от компетентни органи, в сроковете по чл. 34 от ЗАНН и без допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, установени в ЗП, Наредбата и ЗАНН. По същество: Безспорно установеното по делото управление от страна на ответника Д.Ю.Д., на посочените място и дата, и към посочения час, на извънгабаритно ППС по смисъла на чл. 2 от Наредба № 11/03.07.2001 г., с параметри, както следва: широчина – 3.20 м, при допустима максимална широчина на ППС – 2.55 м, съгласно чл. 5, ал. 1, т. 1, б. „а“ от Наредба № 11/03.07.2001 г.; височина – 4.70 м, при допустима максимална височина на ППС – 4.00 м, съгласно чл. 5, ал. 1, т. 2 от Наредбата; дължина – 17.40 м, при допустима максимална дължина на ППС – 16.50 м, съгласно чл. 5, ал. 1, т. 3, б. „в“ от Наредбата, извършващо превоз на товар – багер, осъществява от обективна и субективна страна именно приложения от наказващия орган административнонаказателен състав по чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“, предл. първо, във вр. с чл. 53, ал. 1, т. 2, предл. първо от ЗП, във вр. с чл. 8, ал. 2, чл. 8, ал. 1 и чл. 37, ал. 1, т. 1, предл. първо от Наредба № 11/03.07.2001 г., без по делото да са налице данни и доказателства за наличие на предпоставките по чл. 28, ал. 1 във вр. с § 1, т. 4 от ДР на ЗАНН за маловажност на случая. По вида и размера на наложеното административно наказание: В отговора по касационната жалба се излагат доводи в условието на алтернативност за явна несправедливост на наложеното административно наказание „глоба“ в размер на 2 000 лв., като се иска от съда да намали същата в размер на минимума. Наложеното с НП е предвиденото в санкционната разпоредба на чл. 53, ал. 1 от ЗП по вид наказание „глоба“, с размер, в границите на наказанието, предвидено за извършеното нарушение, съобразно изискването на чл. 27, ал. 1 от ЗАНН. В случая наказателното постановление е незаконосъобразно в частта му с която е определен размер на имуществената санкция над минималния предвиден в санкционната норма. Във всички случаи когато санкционния орган налага наказание, различно от предвидения в закона минимум, той е длъжен да изложи мотиви, от които да стане ясно защо при индивидуализацията на конкретното наказание е определил точно този размер. В процесното наказателно постановление не са изложени никакви мотиви които да обосновават определения от наказващия орган размер на имуществената санкция. Неизлагането на мотиви в този смисъл, опорочават санкционния акт, което налага неговото изменение и определяне на глобата в размер равен на законовия минимум. С оглед това, наказателното постановление следва да бъде изменено, като на нарушителя бъде наложено административно наказание глоба в размер на 1 000 лева. Наказание в този размер ще съответства както на тежестта на нарушението, така и на целите по чл. 12 от ЗАНН. При този изход на спора първоинстанционното решение е неправилно и в частта на присъдените разноски и подлежи на отмяна. При този изход на спора и двете страни имат право на разноски. И двете страни своевременно са поискали присъждане на разноски под формата на адвокатско възнаграждение и под формата на юрисконсултско такова. Редът по АПК е регламентиран в чл. 143, ал. 1-4, но в него не е включена хипотеза на изменение на акта, респективно на наказателното постановление. Поради това на основание чл. 144 от АПК е приложима нормата на чл. 78, ал.1 от ГПК като разноските следва да се присъдят съразмерно на изхода от спора. В случая само е намален размерът на наказанието, с оглед на което релевантно е съотношението между наложеното наказание и определения от съда размер. С оглед на горното на касатора се определят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на по 80 лв. за двете съдебни инстанции, съобразно чл. 24 от Наредбата за правната помощ, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 63д, ал. 4 във вр. с ал. 3 от ЗАНН. Съразмерно уважената част, ответникът по касация ще бъде осъден да заплати съдебни разноски в общ размер на 80 лева за двете съдебни инстанции. На ответника по касация се дължат, съразмерно с уважената част на жалбата – само в частта по отношение размера на наложеното административно наказание, разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 470 лв. /220лв. за първа инстанция и 250 лв. за касация/, съгласно представени списъци с разноски, и при неоснователност на направеното от ответника възражение за прекомерност (чл. 18, ал. 2, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, във вр. с чл. 143, ал. 1 от АПК във вр. с чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН. Касаторът ще бъде осъден да заплати съдебни разноски в общ размер на 470 лв. за двете съдебни инстанции. Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ, във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 63в от ЗАНН, настоящият касационен състав на Административен съд – Перник,