Решение № 636 от 25.7.2024 г. на Районен съд - Бургас по дело № 2320/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 72, ал. 4 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) и е образувано по жалба на В. Д. Ш. ЕГН: •••••••••• с посочен адрес ••••••••••••••••••ротив Заповед за задържане на лице № 251зз-104/16.05.2024 г., издадена от разузнавач Сектор „ППЛ“ в отдел „Криминална полиция“при ОДМВР-Бургас. Със жалбата се моли за отмяна на атакуваната заповед за задържане, като се оспорва процесуалната законосъобразност на същата, поради цялостна липса на мотиви и препятстване правото на задържаното лице към момента на фактическото задържане да се запознае със съображенията, мотивирали заповедта и да организира защитата си, с коеото е дерогирано и фундаменталното право на узнаване основанията за задържане съгласно чл.5, пар.2 ЕКПЧ. Поддържа се, че времетраенето на фактическото задържане на жалбоподателя надвишава отразения в заповедта диапазон, в т.ч. и надхвърля 24 ч., като ограничаване правото на свободно придвижване е започнало в 10-11 ч. на 16.05.2024 г. Представено е писмено становище от Х. С. Ф., в което се излагат множество тезисни правни аргументи относно хипотезите на приложимост на основанието за задържане по см. на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР.В конкретика се настоява, че с оглед наличието на образувано досъдебно производство и фактическите данни в изготвената докладна записка предоставят достатъчно данни за извършено престъпление и/или съпричастност на задържаното лице, което е овластило административния орган при условия на „оперативна самостоятелност“ да наложи мярката. Изтъква се още, че мярката е предприета и в изпълнение на План за специализирана полицейска операция, рег.№ 251р-1849/26.04.2024г., утвърден от Директора на ОДМВР-Бургас, а допълнителната допустима цел на мярката е осигуряване на възможност на полицейските органи да извършат неотложни действия, чрез които да бъдат събрани достатъчно данни образуване на наказателно производство или за съпричастност на задържаното лице към извършване на престъпление. В о.с.з жалбоподателят В. Ш. се представлява от адв.Ж. Н., който настоява заповедта за задържане да бъде отменена като немотивирана и необоснована, поради липса на посочени доказателства, респ. липса на очертана необходимост от провеждане на неотложни следствени действия със задържания. Ответникът по жалбата – Х. Ф., заявява, че поддържа писменото си становище по изложените в него съображения. Жалбата е процесуално допустима. Подадена е срещу акт, който може да бъде оспорен по съдебен ред- чл. 72, ал.4 от ЗМВР и чл. 15, ал.4 от Инструкция № 8121з-78 от 24.01.2015 г. за реда за осъществяване на задържане, оборудването на помещенията за настаняване на задържани лица и реда в тях в Министерството на вътрешните работи, изд. на основание на законовата делегация на чл. 72, ал.9 ЗМВР, и от лице с правен интерес от оспорването /чл. 147, ал.1 от АПК/, в качеството на засегнат от него адресат. За спазен съдът приема и 14-дневния преклузивен срок по чл. 149, ал.1 АПК-в заповедта не е посочена изрично датата на получаване на екземпляр от нея от жалбоподателя, но предвид отразената в декларацията по чл. 15, ал.1 от Инструкция № 8121з-78 от 24.01.2015 г. датата 16.05.2024 г., съдът приема, че заповедта за задържане е връчена на същата дата. Жалбата до съда е подадена на 30.05.2024 г. В заповедта е отразено, че жалбоподателят е получил екземпляр от нея, както и че същият е освободен на 17.05.2024 г. в 17.15 часа, и двете удостоверени с подписа му. Разгледана по същество жалбата е основателна. Със Заповед за задържане на лице № 251зз-104/16.05.2024 г., издадена от разузнавач Сектор „ППЛ“ в отдел „Криминална полиция“при ОДМВР-Бургас, жалбоподателят е задържан на 16.05.2024 г. в 21.30 часа за срок от 24 часа. Вписаните в заповедта фактически и правни основания за задържането му са: "за лицето има достатъчно данни, че е съпричастно към извършване на престъпление по смисъла на чл.242, ал.4 от НК вр.чл.242, ал.1, т.Д от НК, за което е образувано ДП №179/24 г. по описа на ОДМВР-Бургас“ От доказателствата по преписката, изпратена по реда на чл. 152, ал.2 АПК и допълнително изпратените в изпълнение на указанията на съда, дадени с разпореждането за насрочване на делото в открито с.з., се установява, че Х. С. Ф. към 16.05.24 г.. заема длъжност „Разузнавач V степен“ в сектор „Престъпления против личността“ към отдел „Криминална полиция“ при ОДМВР- Бургас / удостоверение от 03.06..2024 г. на ОДМВР-Бургас, Типова длъжностна характеристика на длъжността „Разузнавач IV- VI степен“ в сектор „Престъпления против личността“ в отдел „Криминална полиция“ при ОДМВР. В ОДМВР Бургас е образувана преписка, в която се намира 1 бр. Докладна записка до Началник сектор „Престъпления против личността“ при ОДМВР- Бургас, съотв. от 16.05.2024 г., съставена от Х. Ф., в която е материализирана обща информация, според която В. Д. Ш. е съпричастен към извършено на 16.05.2024 г. в „Порт-Европа“-Бургас престъпление –контрабанда на акцизна стока—горива в голкеми размери. Съдът на основание чл.144 АПК вр.чл.176 ГПК приобщи обясненията на ответника Хр.Ф., в които същият заяви, че задържането на В. Ш. е проведено изцяло в контекста на провеждана специализирана полицейска операция за пресичане контрабанда на гориво, в особено големи размери на пристанище „Европа“, като конкретизира, че към момента на задържането не е установил определена форма на неправомерна дейност от В. Ш..Цел на задържането на последния според административния орган била установяване на неговата съпричастност, провеждане на беседи. При така приетото за установено от фактическа страна съдът обуславя следните правни изводи: Съдът намира, че оспорената заповед за задържане е издадена от компетентен полицейски орган в сектор „Престъпления против личността“ към отдел „Криминална полиция“ при ОДМВР- Бургас, в кръга на правомощията му, съгласно чл. 72, ал. 1 ЗМВР. Компетентността на органа, издател на акта, произтича от чл. 57, ал.1 от ЗМВР и чл. 74, ал.1, вр. чл. 72, ал.1 ЗМВР. Разузнавач Х. Ф. в сектор „Престъпления против личността“ към отдел „Криминална полиция“ при ОДМВР- Бургас има качеството на полицейски орган и в кръга на законово предоставените му правомощия е да издава заповед за задържане на лице. В атакуваната заповед е посочено като правно основание разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, която норма предвижда, че "полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление". В заповедта е посочено и фактическо основание на задържането – „за лицето има достатъчно данни, че е съпричастно към извършване на престъпление по смисъла на чл.242, ал.4 от НК вр.чл.242, ал.1, т.Д от НК, за което е образувано ДП №179/24 г. по описа на ОДМВР-Бургас“ Цитираното фактическо основание е еманация на изцяло бланкетна декларация с произволна препратка към чл.242, ал.4 от НК вр.чл.242, ал.1, т.Д от НК и към ДП 179/24 г. по описа на ОДМВР-Бургас. Така изписаното фрагментарно и повърхностно маркиране на фактическо основание на задържането е резултирало в отклоняване на издадения административен акт от критериите за мотивираност по см. на чл.59, ал.1 АПК. На практика формулираното фактическо основание в заповедта за задържане е напълно неясно и схематично. Посочването на правна квалификация на евентуално престъпление е предмет на друг процес, като за целите на полицейското задържане по реда на ЗМВР е необходимо и достатъчно да са изчерпателно и достъпно описани фактическите действия, съставляващи "данни" за престъпление и обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъплението, което дава право на административния орган, при условията на оперативна самостоятелност да приложи мярката с преустановителен и социално-превантивен характер. В случая от текстуалното изложение на заповедта е видимо, че описанието на фактите дистанцира мотивите й от минималния стандарт за информативност, предвид което не съставлява годен, още по-малко достатъчен фактически ресурс, който да обоснове изпълнение на изискванията за валидно пресъздаване на фактическите предпоставки на предвиденото законово основание чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР. Изцяло в този смисъл е практиката на касационната инстанция, обективирана в Решение № 361 от 16.03.2022 г. на АдмС - Бургас по к. а. д. № 121/2022 г.: „Бланкетното посочване на правната норма не дава никаква яснота какви именно действия е извършвало задържаното лице, което прави невъзможно да се прецени неговата съпричастност към извършването им, което да обоснове необходимостта от задържането му. Именно посочване на конкретните действия, налагащи необходимостта от задържането, представляват фактическите основания, които следва да се съдържат в заповедта – арг. от чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР.“ В този смисъл като обвързващи разяснения относно изискването за мотивираност на „административните актове“ съдът се придържа към т. 4 о т тълкувателно решение № 1/18.04.2006 г. по а. д. № 1/2006 г. на ВАС, който приема, че задължението за мотивиране на административните актове е залегнало и в чл. 59, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс. Стриктното спазване на минималните съдържателни критерии за фактическо описание на основанието по чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР произтича и от прокараните стандарти, утвърдени в съдебната практика с приемането на ППВС № 4/1976 г., т. 7; ТР № 16/1975 г. на ОСГК на ВС и ТР № 4/2004 г. на ОС на ВАС. Издадената заповед по същество не съдържа мотиви, т.к. бланкетното позоваване на състав на престъпление, включен в нормения комплекс на НК, дори и в съчетание с посочване конкретен номер на досъдебно производство по описа на ОДМВР-Бургас, не дава никаква яснота, какви именно укорими от гледище на господстващия правен регулатор действия е извършвало задържаното лице или какви предварителни данни като фактически предпоставки на съпричастността на задържаното лице в извършено евентуално престъпление чл.242, ал.4 от НК вр.чл.242, ал.1, т.Д от НК е установил издателят на заповедта за задържане.Този дефицит прави невъзможно да се прецени наличието на предполагаема връзка на задържания с вероятното престъпление по по чл.242, ал.4, вр.чл.242, ал.1, б. „д“ НК, респ. лишава от правна обосновка необходимостта от задържането му, бланкетно обвързана с нормата на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР. Именно посочване на конкретните съставомерни действия, налагащи необходимостта от задържането, представляват фактическите основания, които следва да се съдържат в заповедта – арг. от чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. Липсата на посочване на тези действия е съществено процесуално нарушение, тъй като по този начин се нарушава правото на защита на лицето да разбере базисните параметри – същността и естеството на вероятностните изводи на органа по задържане, обусловили прилагането на принудителната мярка по чл.22 ЗАНН, съобразена с конкретна законосъобразна цел –да се предотврати възможността задържания да извърши престъпление, да продължи да извършва престъпление или да се укрие. На свой ред липсата на мотиви поставя в невъзможност, съдът да извърши проверка, дали са налице материалноправните предпоставки за издаване на заповедта, поради което тя подлежи на отмяна, като незаконосъобразна по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК, като издадена в нарушение на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. /Изцяло в този смисъл в аналогичен по правната си специфика казус виж Решение № 212 от 11.02.2021 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 2516/2020 г., Решение № 361 от 16.03.2022 г. на АдмС - Бургас по к. а. д. № 121/2022 г. Преценката за съразмерност и пропорционалност на целта на приложената принудителна административна мярка следва да е ясно изводима от описанието на конкретни факти, съотнасящи се към целта на задържането- да се предотвратят вредните последици от извършеното престъпление, да се блокират възможни действия с насоченост към прикриване на престъплението, както и с цел да се обезпечи пряко започването на разследване срещу вероятния извършител на престъплението. Недопустимо е фактическите предпоставки за налагане на тази принудителна административна мярка да се предполагат, а следва за конкретния случай да са установени от административния орган, чрез описание с максимална точност, и достатъчност на първоначалните данни, стоящи в основата на направените вероятностни изводи. Налагането на процесната принудителна административна мярка в случая не е оправдано, тъй като само по себе си бланкетното препращане към ДП 179/24 г. по описа на ОДМВР-Бургас, не предоставя яснота на задържаното лице, а и на съда, какъв е предметът на разследване по това досъдебно производство, каква е конкретната престъпна съпричастност на задържания или обективен негов принос, съотносим с опасността от блокиране или осуетяване на разследването, от разрастване на вредните последици от престъплението и т.н. Така в Решение № 15420 от 14.12.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7300/2016 г., V. е посочено ясно и недвусмислено приложимото и идентично с коментирания казус разрешение: „Ценените от съда свидетелски показания в о. с. з. от 22.04.2016 г. установяват обстоятелствата около задържането на жалбоподателя, но с гласни доказателства е недопустимо да се санират допуснати нарушения на чл. 74, ал. 2, т. 1 от ЗМВР. Разпоредбата е императивна и задължава органа да изложи освен правни и фактически основания за задържане. Целта на закона е да не се допусне злоупотреба с правомощия. Защо и какво е наложило полицейският орган да упражни правомощията си по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е останало неизвестно за жалбоподателя поради липсата на факти в заповедта. Само номер на досъдебно производство, за наличието на което няма доказателства по делото, не е достатъчно, за да бъде изпълнено изискването на закона." На следващо място посоченото правно основание за налагане на принудителната административна мярка спрямо жалбоподателя е чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР.За прилагането на тази нормативна хипотеза законодателят не е предвидил необходимост да са събрани доказателства, нито „достатъчно данни“ като коректив на преценката по чл.207 НПК, установяващи по категоричен начин вината на лицето, престъпната съставомерност на неговото поведение, параметрите на обективна и субективна съпричастност към вмененото му деяние по смисъла на НК. Достатъчно е само наличието на първоначални данни, обосноваващи вероятностни изводи, макар и неподкрепени с „достатъчно доказателства“. В случая в преценяваното фактическо основание за приложението на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР не фигурира минимум индивидуализация на време, място, външна изява на конкретна форма на антисоциално поведение, като най-обща рамка на работен и първоначален извод за престъпно поведение, влизащо в остър конфликт с правните забрани и изискващо ответна неутрализираща реакция под формата на приложената ПАМ. Действително подходът на излагане на мотиви в производството по чл.72, ал.1 и сл.ЗМВР отразява една по-ограничена конфигурация от подлежащи на фактическо описание обективни признаци от състава на евентуално престъпление, към което се счита за евентуално причастно задържаното лице. Тези мотиви във формален аспект имат тясна насоченост да маркират най-общо първоначалния облик на тезата на полицейския орган /търпяща изменение в хода на оперативната и/или доказателствената дейност в досъдебния стадий/ относно предполагаема връзка на задържаното лице с авторството на престъпление от определен вид. Ето защо съдът приема, че заповедта не съдържа реквизитите, предписани в чл. 74, ал.2 от ЗМВР, един от които е фактическите основания за задържането (т.2), т.к. лексическият изказ, описващ фактическите основания за задържането е не просто лаконичен, а съставлява буквална препратка към чл.242 ал.4 вр., ал.1, т.д НК, в съчетание с номер на ДП по описа на ОДМВР-Бургас, което не осъществява предвиденото законово изискване за минимално съдържание. На следващо място, съгласно чл. 170, ал. 1 от АПК, в тежест на административния орган е да установи и докаже наличието на фактическите основания и изпълнението на законовите изисквания при издаване административния акт. В случая посредством представените по делото писмени доказателства не би могло да се установи, че към момента на издаване на процесната заповед са съществували достатъчно данни, които да обосноват налагането на принудителната административна мярка спрямо жалбоподателя - данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъпление по чл. 242, ал. 4 от НК вр. чл.242, ал.1, т. Д от НК. В случая и жалбоподателят и съдът са изправени пред една напълно абстрактна, неясна и обща цифрова формулировка на основанието за издаване на заповедта. Тази формулировка ощетява не само правото на информираност на жалбоподателя, но поставя съда пред риска, извън правомощията си да подложи на тълкуване волята на органа по задържането. В преписката липсват доказателства, произтичащи от административния орган, които да обосноват налагането на принудителната административна мярка. Като в генерираните обяснения от ответника същият допълнително отрече да установил непосредствено и пряко действия на задържания В. Ш. към момента на задържането, съотносими с основанието на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР. Разпоредбата на чл.74, ал.2, т.2 ЗМВР е императивна и задължава органа да изложи освен правни и фактически основания за задържане, като целта на закона е да не се допусне злоупотреба с правомощия. Проблематична и неясна за задържаното лице остава позицията на издателя на заповедта – полицейски орган, защо и какво е наложило същият да упражни правомощията си по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР поради липсата на факти в заповедта Изцяло в т.см. е съдебната практика в т.ч. и Решение № 15420 от 14.12.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7300/2016 г., V. Съгласно Тълкувателно Решение № 16 от 31.03.1975 година на ОСГК на ВС е допустимо органът да се позове и на друг документ, където се съдържа информация, която мотивира акта, но видно от обстоятелствената част на заповедта - издателят й не е посочил такъв. Налагането на процесната принудителна административна мярка в случая не е оправдано, тъй като освен, че не са налице ясни данни, че лицето е извършило престъпление, липсват и данни, че то се е укривало, че съществува предполагаем риск за обществеността да продължи да извършва престъпление, и/или да препятства проверката/разследването. Целта на закона с налагането на тази принудителна административна мярка е да се ограничи вредното влияние и отзвук на евентуално извършено престъпление върху обществото, да се осуети прикриването на извършено престъпление, както и да се създадат условия за безпрепятствено провеждане на полицейската проверка. Фактическият фундамент, който предпоставя основанието на чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР в случая е произволна и формалистично декларирана констатация за съпричастност към конкретна цифрово посочена форма на общественоопасно поведение, чието описание е сведено единствено до цифров израз на правната му квалификация чл, 242, ал.4, вр.чл.242, ал.1, т.д НК.Правната квалификация обаче е една вторична мисловна конструкция, която следва да бъде скрепена с конкретни факти. Предвид липсата на валидни доказателства, обуславящи съмнение за това, че задържаното лице би могло да препятства или затрудни разследването, което да оправдае налагането на мярката, съдът намира, че в случая е нарушен и принципът за съразмерност по чл. 6, ал. 2 от АПК. Изцяло в т.см, . виж разрешенията в Решение № 2 от 2.01.2018 г. на АдмС - Бургас по адм. д. № 2218/2017 г.„Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека/ЕСПЧ/ по чл. 5, б"с" КЗПЧОС се изисква лицата да се задържат по "обосновано подозрение" за извършено престъпление. Това подозрение не може да бъде общо и абстрактно, трябва да има данни, които биха били достатъчни за един обективен наблюдател да приеме, че лицето, за което се отнасят може да е извършило конкретно нарушение.“ Действително, чрез задържане полицейските органи в рамките на своята оперативна самостоятелност следва да извършат неотложни действия, чрез които да бъдат събрани достатъчно данни за образуване на наказателно производство или да бъдат опровергани наличните данни за съпричастност на задържаното лице към извършването на престъпление, както и да бъдат предприети последващи процесуални действия, включително и мерки за процесуална принуда по Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/. В случая отсъстват доказателства за предприемане на задържането в рамките на така поставената цел. Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5 §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи/ЕКПЧ/. След прогласяването на това основно право, заложено във фундамента на всяко съвременно демократично общество, в чл.5, пар.1 на Конвенцията чрез изброително лимитиране са фомулирани хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Именно това е подходът, който съответства на целта на чл. 5 -да гарантира, липсата на произволност и субективизъм при упражняване на правомощия, свързани с ограничаване правото на свободно придвижване, на основание, което не е визирано в Конвенцията.