Решение № 13403 от 6.7.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 3050/2022 г.

Производството е по реда на чл. 235 ГПК. Делото е образувано по искова молба на Ц. Н. Д. срещу М. П. М., с която са предявени претенции за осъждане на ответницата да плати на ищеца 14 400 лева – сума, с която се била обогатила неоснователно, тъй като не е платила задължение по издаден от нея в полза на ищеца запис на заповед от 05.04.2016 г. с вписан падеж на 05.04.2017 г. и вземането на ищеца било погасено по давност, ведно със законната лихва от датата на подаване на из. В исковата молба се твърди, че ответницата издала в полза на ищеца запис на заповед на 05.04.2016 г. (представен в оригинал на лист 37 от делото; на лист 20 е представен в оригинал друг запис на заповед с падеж през 2018 г.), като се задължила да плати по същия на падежа – 05.04.2017 г., като поради изтекла погасителна давност ищецът бил загубил правата си по издадената ценна книга и затова иска ответницата да му плати за неоснователно обогатяване. В законоустановения срок е подаден отговор от ответницата – М. П. М., с който предявеният иск се оспорва като недопустим, тъй като не било ясно как е настъпило неоснователното обогатяване на ответницата, както и поради изтичане на преклузивен срок. Претендира, че ответницата не е получила нищо, с което да се обогати неоснователно, поради което исковата молба е неоснователна. Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и възраженията на страните съдът намира за установена следната фактическа обстановка: На лист 37 е представен подписан в оригинал Запис на заповед от 05.04.2016 г., издаден от ответницата в София, като със същия тя е поела задължение да плати на ищеца 14 400 лева на 05.04.2017 г. на посочен адрес в София. Записът е с кауза „без протест“, няма джира, няма и отбелязване, че е предявен за плащане преди образуване на делото. Въз основа на така установените факти съдът намира следното от правна страна: Предявен е иск за обезщетяване на неоснователно обогатяване след издаване на запис на заповед срещу издателя на ценната книга с правна квалификация чл. 534, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 537 ТЗ. Този иск се уважава, ако съдът установи, че е издаден запис на заповед от ответницата; че същият е обезпечавал получено от ответницата, и че е изтекъл давностният срок, което се установява от падежа на ценната книга. Ищецът поддържа, основавайки се на съдебната практика, че правото му да поиска плащане по записа се е погасило през юни 2020 г. Поради това за него възникнало веднага право да предяви иск за неоснователно обогатяване, като същият се бил обеднил с това, че бил загубил вземането си по ценната книга, което не може да събере поради изтекла погасителна давност. В тази насока се позовава на тълкувание в същия смисъл, дадено в редица актове на Върховния касационен съд (ВКС) – Решение № 320/17.06.2010 г. по търговско дело № 161/2009 г., II ТО, докладвано от ••••• В. А.; Решение № 132/17.06.2010 г. по търговско дело № 161/2009 г., II ТО, докладвано от ••••• В. А.; Решение № 110/08.11.2010 г. по търговско дело № 949/2009 г., I ТО, докладвано от •••• Д. П.; Решение № 135/20.12.2010 г. по търговско дело № 13/2010 г., I ТО, докладвано от •••• Т. Р.; Решение № 74/10.07.2012 г. по търговско дело № 119/2011 г., II ТО, докладвано от ••••• Р. Б., и Решение № 133/05.07.2013 г. по търговско дело № 104/2011 г., II ТО, докладвано от ••••• В. А.. Настоящият съд не възприема това виждане за правилно, тъй като не съответства нито на езиковото тълкуване на разпоредбата на чл. 534, ал. 1 ТЗ, нито на съдържанието на менителницата и вземанията, които тя е създадена да покрива при развитието на търговския оборот в исторически план. В съвременна България менителничните ефекти (предимно от вида на записи на заповед) са се превърнали предимно в средство за лесно обезпечаване на други вземания и бърз път към изпълнителен лист. По природата си обаче те не са създадени за това, а като средства за плащане – търговски ефекти, които е следвало да покриват отношения на дистанционна търговия и пренасяне на големи суми пари през по-големи разстояния. По правило менителницата е издавана от банкера на един търговец в неговия град срещу банкер в отдалечен град, като целта е била да се използват наличните кореспондентски отношения между банките (покритие), за да се приеме менителницата от банката – поемател в далечния град и тя да изплати на търговеца онази сума, която той вече е бил внесъл в банката – първоначален издател на ценната книга. Ето защото, ако той е пропуснел срока за протест или е изтичал давностният срок, би се оказало, че банката – поемател се е обогатила – тя е приела парите на търговеца с цел да ги получи той от кореспондентската банка – платец по ценната книга, след като последната приеме менителницата. При липса на такова приемане банката – издател на менителницата, се е обогатявала с внесената при нея от търговеца сума. Поради това няма основание да се приема, че искът за менителнично неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ, приложим и към записа на заповед на основание чл. 537 ТЗ е някакъв особен иск за неоснователно обогатяване, при който всъщност обогатяване и обедняване няма. Систематичното тълкуване на разпоредбата не е такова, още повече, че този иск за неоснователно обогатяване може да се предяви срещу ограничен кръг лица – издателя на ценната книга и платеца (според старата практика на ВКС – дори не и срещу техни авалисти – Решение № 731/1938 г., II ГО), и никой от другите длъжници по ценната книга. Това показва, че това са лицата, които биха могли да се обогатят по менителницата – защото на тях обикновено се е плащало за издаването, или при тях приносителят е имал кредит. Търговскоправната доктрина от 40-те години на ХХ век – времето на масово използване на менителници в България, когато е действала разпоредба с абсолютно същото съдържание като настоящия чл. 534, ал. 1 ТЗ – чл. 619 ТЗ (отм.), също поддържа, че следва да се установи обогатяване и обедняване, като връзката може да не е причинна, а просто свързана с разместване на блага по веригата на джирата – вж. К., К. Систематичен курс по българско търговско право. Четвърто фототипно издание. С., 1990, с. 619, по изданието от 1948 г., който цитира богата практика на ВКС от 30-те и 40-те години от ХХ век, и посочва съгласно нея (Решение 932/1934 г., II ГО), че иск за неоснователно обогатяване не може да се уважи само на основание представена по делото ценна книга и нито едно друго доказателство, тъй като предмет на иска е и разместването на блага. Не е съвсем чужда на виждането, че искът наистина е за неоснователно обогатяване и практиката на ВКС от последните години – така в Решение № 5/05.02.2020 г. по търговско дело № 370/2019 г., II ТО, докладвано от •••• Н. М., се цитира и обобщава практиката, че искът по чл. 534, ал. 1 ТЗ би бил неоснователен и в случаите, когато менителничният ефект обезпечава вземане по едно каузално гражданско или търговско отношение, по което правото на ищеца също е погасено по давност, а в Решение № 186/07.02.2018 г. по търговско дело № 1785/2016 г., II ТО, докладвано от ••••• С. Ч., изрично е повторено, че ищецът дължи по този иск доказване на вреда. Следователно в случая ищецът не е достатъчно да представи по делото ценна книга, по която не може да упражни правата си поради изтекъл срок, за да се уважи искът, а следва да установи и своето обедняване от загубата на права по ефекта. Това не е сторено и искът следва да се отхвърли. Относно разноските: При този изход на спора право на разноски има ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Същата не е доказала извършване на такива, поради което не следва да се присъждат. Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,