РЕШЕНИЕ

№ 836

гр. Стара Загора, 09.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Илкова при участието на секретаря Живка М. Д.а като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело № 20245530101738 по описа за 2024 година Делото е образувано по иск с правно основание чл.55, предл.1 от ЗЗД.

Ищецът П. П. твърди в исковата си молба, че между него, в качеството му на заемополучател, и “Микро Кредит” АД, в качеството на заемател, бил сключен Договор за заем Microcredit № ••••••••••••• г. По силата на този договор, последният следвало да предостави заемни средства в размер на 2000 лева. Съгласно договора годишен лихвен процент на заема бил от 40.48%, а годишният процент на разходите бил 48.90%. Уговореният срок на договора между страните бил 18 месеца.

В същият ден и час, с подписването на основания договор, ищецът сключил и Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № •••••••••••••, съгласно който на клиента се предоставял пакет от допълнителни услуги "Комфорт" в размер от 1951.20 лева. Съгласно сключения Договор за заем Microcredit № ••••••••••••• година и погасителния план към него, заемът в размер на 2000 лева трябвало да бъде погасен за 18 месеца - с падежна дата 28 число на всеки месец, до окончателното погасяване на заема. Размерът на месечната вноска бил определен в размер 150.04 лева. Съгласно Договора за допълнителни услуги към заем Microcredit № ••••••••••••• година предоставената услуга от 1 951.20 лева трябвало да се изплати също за 18 месеца с месечна вноска от 108.40 лева, също изплащана на 28-мо число на месеца. Общата месечна вноска, която следвало да заплаща ищецът за целия срок на договора била в размер на 258.44 лева. Съгласно т. 3 от Договора за допълнителни услуги за предоставяне на пакет "Комфорт" ищецът се възползвал от услугите, посочени в договора за допълнителни услуги към заема, а именно: Посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска, безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на Микро кредит АД, безплатно внасяне на вноска директно в офис на Мирко Кредит АД, безплатно плащане на вноски онлайн чрез виртуален ПОС терминал, безплатно предоговаряне и разсрочване на заем, разглеждане до минути, преференциално обслужване и право за участие в специални промоции.

Твърди, че споразумението е нищожно на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, тъй като същото било договорено в противоречие с нормата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК. Включените в допълнителния пакет услуги по същината си представлявали действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита, поради което не можело да се приеме, че са допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Регламентираните в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК допълнителни услуги били такива, които нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия случай посочените в споразумението допълнителни услуги по своята същност касаели изпълнението на задълженията на потребителя по договора, респективно - на кредитодателя по отношение на описаните допълнителни услуги, които по същността си представляват действие по усвояването и управлението на кредита. Освен това, с уговарянето на допълнително възнаграждение, се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като начисляването и събирането на суми по пакета за допълнителни услуги не представлявало плащане за услуга, а реално представлявало прикрити разходи по кредита, с които би се довело до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. В противоречие на императивното правило на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни услуги било определено общо възнаграждение за плащане. Същевременно следвало да се отбележи, че с процесното споразумение било договорено предварително заплащане на възнаграждението от потребителя, т.е. то било дължимо само за "възможността за предоставянето" на изброените услуги и без значение дали някоя от тези услуги щяла да бъде използвана от потребителя. Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изисквали потребителят да заплатял такса за реално, а не за евентуално ползване на определена услуга. Следвало да се има предвид и фактът, че с оглед естеството на част от изброените допълнителни услуги, на практика се въвеждало задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната имала по силата на закона, безплатно предоговаряне и разсрочване или безплатно внасяне на вноски, което водело до значителна неравнопоставеност на страните в облигационното правоотношение - на практика потребителят заплащал правото си да договоря с другата страна - кредитора за изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му бил гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на другата страна - кредитора.

Съгласно разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Такива клаузи съобразно разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП били нищожни, с изключение на тези, които били индивидуално уговорени, а предвид ал.2 на цитирания текст, не били индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не бил имал възможност да влияе върху съдържанието им. Така било и в конкретния случай - клаузите били бланкетни, а не индивидуално уговорени и били в хипотезата на договор при общи условия. Разпоредбите на глава шеста от ЗЗП били приложими спрямо настоящото материално правоотношение, тъй като по силата на същото кредиторът бил предоставил финансова услуга, изразяваща се в отпускане на кредит и приложимите норми били както тези на вътрешното ни право, обективирани в ЗЗП, така и тези от правото на ЕС, в частност - Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, които били станали част от нашето законодателство. В този смисъл били както задължителната (Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/13 на ОСГТК на ВКС), така и трайно установената съдебна практика, обективирана в голям брой решения.

В тази връзка счита, че при калкулиране на ГПР не били включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да формира ГПР в размер на 48.90%. Видно от приложените изчисления на годишен процент на разходите в електронни калкулатори в интернет, годишния процент на разходите при включена само възнаградителната лихва бил 48.90 %, но заплащането на допълнителна такса за допълнителни услуги не била включена в ГПР, въпреки че трябвало. Това правело основания договор за заем нищожен, поради опита на ответника да заобиколи императивните разпоредби на ЗПК, а в следствие на недействителност на основния договор бил нищожен и допълнителния договор за услуги към договора за заем. Предвид това обстоятелство, счита, че дължал единствено чистата стойност на кредита, а не всичко което бил заплатил.

Счита, че процесният договор за кредит е недействителен, на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като Заемодателя изискал и събрал от него лихви, такси и комисионни, свързани с договора за кредит, който не били предвидени в сключения договор за потребителски кредит.

Нарушение на ЗПК било налице и поради обстоятелството, че в договора кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият от 48.90%/. В този порядък следвало да се посочи, че съобразно разпоредбите на ЗПК ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както било посочено и по - горе, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Видно и от приложената калкулация, с включената такса за пакет от допълнителни услуги, годишния процент на разходите по кредита бил 246.93%, което било в противоречие с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Въпреки гореизложеното, счита че Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № ••••••••••••• година, подписан с ответното дружество, съгласно който следвало да заплати сумата в размер на 1 951.20 лева бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че бил сключен и при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, aл. 1, предл. 3 то, вр. от ЗЗД било налице именно, когато се нарушава правен принцип, било то чрез изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В тази връзка, моли съда да приеме, че Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № ••••••••••••• година, подписан с ответното дружество, съгласно който следвало да заплати сумата в размер на 1 951.20 лева, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 10а, чл. 11, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Счита, че договорната лихва противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на договора, страните били уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.48% годишно. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можело да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който можело да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразявали всички относими обстоятелства.

Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва била уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва надхвърляла четирикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което правело клаузата, уговаряща размер й нищожна. Сочи съдебна практика в тази насока.

С оглед гореизложеното счита, че заплатил на ответника, без основание, по Договор за заем Microcredit № ••••••••••••• година и Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № ••••••••••••• година, сумата 516, 88 лева. Моли съда да осъди последния да му възстанови процесната сума. За пълна изчерпателност, моли да съдът да приеме, че паричните средства в общ размер на 230 лева - недължимо платени суми от страна на ищеца към „Микро Кредит" АД, представляват възнаградителна лихва, такса за пакет от допълнителни услуги и други такси.

Моли съда да постанови решение, с което да осъди “Микро Кредит” АД, ЕИК 202073629 да му заплати, на основание чл. 55 от ЗЗД, недължимо платените суми от П. К. П., в размер на 230 лева, във връзка с Договор за заем Microcredit № ••••••••••••• година и Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № ••••••••••••• година. Моли да бъдат присъдени в тежест на ответника и всички разноски, направени в производството.

В срока по чл.131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника „Микро кредит“ АД, гр.София, чрез адв. Г. М.. По отношение на иска за нищожност на Договор за заем Microcredit № •••••••••••••/••••••••••••• г. счита за неоснователно твърдението на ищеца, че липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита. ГПР представлявал "печалбата" на кредитора, под формата на "договорна лихва" и "другите разходи", пряко свързани с договора за потребителски кредит. Съгласно чл.19, ал.2 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита се изчислявал по формула съгласно Приложение № 1, като се вземе предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. При изчисляване на ГПР, „Микро Кредит" АД вземал предвид следното допускане, уредено в т. 3, б. „а" от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, а именно че договорът за потребителски кредит щял да бъде валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят щели да изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Това допускане било инкорпорирано в договора за заем и Общите условия към него, като съгласно тях Заемополучателят се задължавал да изплаща точно и навременно предоставения заем, а Заемодателят - да предостави възможност за усвояване на цялата договорена сума в уговорения за това срок. В същото време, в Общите условия към процесния договор за заем било посочено изрично и предвиденото допускане в случай на погасяване изцяло или отчасти на задълженията на Заемополучателя, когато се предвиждало намаляване на общите разходи по заема по отношение на лихвата и разходите за оставащата част от срока на договора. Следвало да се има предвид, че останалите допускания, посочения в т. 3 от Приложение 1 не били отчетени, поради факта, че същите се явявали неотносими към процесния договор за заем. Последният не съдържал клаузи, позволяващи кумулативното изменение на лихвения процент и на стойността или размера на разходите; не предоставял на потребителя различни възможности по отношение неговото усвояване, тъй като винаги се усвоявал изцяло при сключване на договора; не представлявал договор за заем по формата на овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, различен от договора за кредит под формата на овърдрафт; датата и размерът на вноската за погасяване на главницата били винаги фиксирани и изложени в погасителния план, неразделна част към договора, посочена била изричната дата, на която бил сключен договорът, предвиден бил общият размер на кредита и пр. Посочването на цитираните допускания в договора за заем или общите условия към него, при условие, че не били приложими, се явявали излишни и единствено би довело до объркване на потребителя, вместо до това да му бъде предоставена пълна и адекватна информация. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК разпорежда, че при посочване на годишния процент на разходите следвало да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, следвало да се тълкува в смисъл посочване на онези допускания, които биха довели до промяна в ГПР, а не простото повтаряне на всички изброени в т.З, букви от "а" до "м" от приложение № 1 към чл.19, ал.2 ЗПК допускания. Процесният договор за заем съдържал една единствена възможност за изменение размера на ГПР и лихвата, съдържаща се в Общите условия, съгласно които кредитополучателят имал право по всяко време да погаси изцяло или частично задълженията си по договор Microcredit, като имал право на намаляване на общите разходи по заема, като това намаляване се отнасяло до лихвата и разходите за оставащата част от срока на договора. С други думи, в договора не била уговорена друга, освен посочената в ОУ, възможност за промяна на ГПР, поради което не били предвидени и уговорени други допълнителни допускания. При промяна в ГПР, в резултат на някоя от хипотезите в ОУ, Заемополучателят щял да получи изрична информация за промените. От друга страна, механизмът за пресмятане на ГПР бил по формула, съдържаща се в Приложение № 1 към чл.19, ал.2 ЗПК (сложността на която би довела по-скоро до объркване на потребителя), като нямало законово изискване той да бил посочен и в договора за паричен заем. В настоящия случай, договорът за заем не съдържал възможности за промяна в ГПР, като в резултат от липса на конкретни уговорки или предвидени различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди от действие на договора, ГПР бил изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата. Ето защо, несериозно било да се приеме, че кредитополучателят бил поставен в положение, в което да не може да разбере действителния размер на ГПР, или да му се налага да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита. Очевидно било, че изискването за яснота, регламентирано в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, било спазено, а възражението на ищеца в тази връзка било неоснователно. В този смисъл били и изводите на Окръжен съд – Бургас по Решение № II-94 от 10.05.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1724/2020 г. по описа на ОС Бургас, ГК, II възз. състав.

Ответникът счита за неоснователно твърдението на ищеца, че договорената в процесния договор за заем лихва била определена в противоречие с добрите нрави. Размерът на фиксирания лихвен процент бил ясно и напълно разбираемо посочен в Раздел 2 от процесния договор за заем, а именно 40, 48 %. Действително, съгласно трайната съдебна практика до 2014 г., противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. След въвеждането през 2014 г. на ограничението на размера на ГПР, съдържащо се в чл.19, ал.4 ЗПК, съгласно разпоредбата на който, ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, практиката на ВКС, съгласно която възнаградителната лихва не трябвало да надвишава трикратния размер на законната лихва, била изгубила приложение по отношение на потребителските кредити. С други думи, размерът на ГЛП не можел да противоречи на добрите нрави, ако ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК било спазено. В подкрепа на изложеното била по-новата съдебна практика. Цитира Решение № II-94 от 10.05.2021 г. по в. гр. д. № 1724/2020 г. по описа на ОС Бургас, ГК, II възз., състав.

Ответникът твърди, че дори да се приеме, че процесния договор за допълнителни услуги е недействителен, това не води автоматично до недействителност и на договора за заем. Самият договор за заем отговарял на всички изисквания на ЗПК и ЗЗП. Дори настоящият съдебен състав да приемел, че допълнителните услуги следвало да бъдат включени при формиране на ГПР и с тях размерът му да надхвърля законоустановения размер от 50%, то ГПР би бил нищожен единствено по отношение размера над тези 50%. Иначе казано, единствено по отношение на допълнителните услуги, респективно договора за допълнителни услуги. Дори настоящият съдебен състав да приемел, че допълнителните услуги били свързани с усвояване и управление на кредита, то нищожни биха били единствено самите услуги, но не и договорът за заем.

По отношение на иска за нищожност на Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № •••••••••••••/••••••••••••• г. ответникът сочи, че независимо от начина, по който бил озаглавен, процесният договор за допълнителни услуги имал напълно самостоятелно действие и същият съдържал напълно независими клаузи, създаващи права и задължения за страните, различни от тези, произтичащи от договора за заем. Допълнителният пакет услуги се предоставя по силата на съвсем отделно облигационно от договора за заем правоотношение, а именно на процесния договор за допълнителни услуги. Последният нямал характер на договор за потребителски кредит. Предмет на последния било предоставянето на услуги и като такъв, правоотношенията, произтичащи от този договор се регулирали и уреждали от общите разпоредби на Закона за задълженията и договорите. Макар, че договорът за услуги нямал законова уредба, в правната теория се приемало, че същият имал за предмет да се извършела определена услуга или да се осъществял пакет от услуги, за което да бъде заплатено възнаграждение. Поради неговия очевидно двустранен и възмезден характер и преди всичко поради вида на основната престация (facere), договорът за услуги бил най-близо до договора за изработка. Разликата между договора за изработка и договора за услуги се състояла в това дали изпълнителят отговарял, ако не бъде постигнат уговорения резултат. При договора за услуги можело да се иска възнаграждение дори ако уговореният резултат не може да бъде постигнат и това било така, защото при договора за услуги се дължало единствено осъществяването на определена дейност, а не обществения краен резултат от тази дейност. При този договор възнаграждението било функция на извършената уговорена дейност като вид, характер и продължителност, независимо дали целеният краен резултат на тази дейност бил постигнат.

По този въпрос съдебната практика била непротиворечива. Сочи съдебна практика в тази посока.

От друга страна, приложното поле на специалния спрямо общите правила Закон за потребителския кредит било ясно и изчерпателно очертано в чл.1, чл.2 и чл.З ЗПК. Съгласно чл.1 ЗПК, законът уреждал изискванията към договора за потребителски кредит, включително когато бил сключен чрез посредник, както и към рекламата на този вид договор; изискванията към преддоговорната информация и начина на изчисляване на годишния процент на разходите при договор по т. 1: правото на потребителите на отказ от сключения договор за потребителски кредит, както и на предсрочно погасяване на задълженията и правото на достъп до извънсъдебни процедури за разрешаване на спорове във връзка с договор за потребителски кредит. А целта на закона, съгласно чл.2 от същия била да осигури защита на потребителите, чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Дори от всички хипотези, изброени в чл.4 ЗПК, изключващи приложното му поле, било ясно и видно, че разпоредбите на ЗПК се прилагали единствено и само по отношение на договори за кредит, какъвто процесният договор за допълнителни услуги категорично не бил. Още повече в чл.9, ал.1 ЗПК била изведена легална дефиниция на понятието „договор за потребителски кредит". Предмет на процесния договор за допълнителни услуги категорично не бил предоставянето на потребителски кредит, а предоставянето на услуги. Видно било, че дори чл.9 ЗПК изрично прави разлика между „договор за кредит" и „договор за предоставяне на услуги". Дори и да се приемело, че ищецът има качеството на потребител в правоотношението си с ответното дружество по договора за допълнителни услуги, то по отношение на последния били приложими нормите на ЗЗП, но не и тези на ЗПК.

Ответникът твърди, че дори и процесният договор за допълнителни услуги да бил попадал в приложното поле на ЗПК, то твърдението, че процесните допълнителни услуги били свързани с усвояване и управление на кредита, били в противоречие с разпоредбата чл.10а, ал.2 ЗПК и водели до заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК, било напълно неоснователно. Преди всичко, в нормативната база не се съдържала легална дефиниция на понятията усвояване и управление на кредита, поради което не било известно напълно съдържанието, което законодателят бил вложил в тях. Услугите, които се предоставяли на ищеца по силата на процесния договор за допълнителни услуги, не били свързани с усвояване и управление на кредита по смисъла на чл.10а, ал.2 ЗПК, респективно по отношение на същите не можело да се прилага тази императивната норма. Още повече, дори по отношение на процесния договор за допълнителни услуги да били приложими нормите на ЗПК, то съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събирали такси и/или комисиони, трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. В процесния случай, видът, размерът и действието, за което се събирали такси били ясно посочени както в Приложение № 1 - Описание на допълнителните услуги към Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № •••••••••••••/••••••••••••• г., така и в Тарифата за допълнителни услуги на "Микро Кредит" АД към договори за заем, подписана от ищеца. За да било налице нарушение на ЗПК не било достатъчно таксата/комисионата да била договорена, т.е. да я имало в договора за потребителски кредит. Кредиторът трябва да е изисквал заплащането на същата от потребителя. Допълнителните услуги, предмет на процесния договор за допълнителни услуги, се предлагали напълно отделно от договора за потребителски кредит. Тези услуги нито били договорени в самия договор за заем, нито пък кредитодателят изисквал от заемополучателя да ползва допълнителни услуги, още по-малко да сключва процесния договор за допълнителни услуги. С други думи, допълнителните услуги нямали нищо общо с управлението или усвояването на кредита.

Същите се предлагали за удобство на клиента и само и единствено по негово изрично искане. Заемополучателят бил запознат с обстоятелството, че допълнителните услуги не били задължителна предпоставка за сключване на договор за заем и/или получаване на заем Microcredit. Още повече, дори да се приемело, че услугите, предмет на процесния договор за допълнителни услуги били свързани с договора за заем, то съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК, кредиторът имал пълното право да събира от заемополучателя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Следвало да се прави адекватно разграничение между „действия, свързани с усвояване и управление на кредита"по смисъла на чл.10а, ал.2 ЗПК и „допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит" по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК. Действия, свързани с усвояване и управление на кредита, например били изискването на задължителна такса за оценка на кредитното досие на кредитополучателя, такса за предоставяне на погасителен план, такса за предоставяне на извлечение за оставащи вноски, такса за уведомление за промяна на лихвения процент и др. С други думи, това били действия, които законодателят вменил на кредитодателите и те били длъжни да извършват тези действия за своя сметка, без да натоварват кредитополучателите с разходите по извършването им. От друга страна, допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК били такива услуги, които кредитодателят не бил длъжен да предоставял безвъзмездно и за своя сметка на кредитополучателя. Ответното дружество не било длъжно безвъзмездно да посещава ищеца вкъщи или на удобно за него място за събиране на вноска. Не било длъжно да изпълни задълженията си по чл.16, ал.1 ЗПК в рамките на 120 минути (тук не ставало дума за такса за оценка на кредитоспособността, а за експресното й извършване). Не било длъжно и безвъзмездно да приема в офисите си пари в брой, представляващи погасителните вноски на ищеца.

Така например, касовите операции (напр. усвояване на сумата по кредита в брой, плащането на вноските в брой и др.), в банковите кредитни институции кредитополучателите заплащали такси и то в никак не малък размер. Следвало да се посочи, обаче, че рискът при небанковите финансови институции, каквато била ответното дружество, бил доста по-висок в сравнение с този при банковите институции. Небанковите финансови институции се регулирали от нормите на ЗКИ. Върху последните не се упражнявал постоянен надзор, а тяхната дейност била уредена с подзаконов нормативен акт - Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им характеристика, която предпоставяла и посочените различия с банките била, че те (финансовите институции) отпускали кредити със средства, които не били набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях били в пъти по-високи от тези предлаГ. от банките. Нещо повече, финансовите институции отпускали кредити в изключително кратки срокове и без формалности, което допълнително увеличавало разходите за отпускане на кредита (бързи риск оценки, заетост на хора и пр.) Самите отпускани кредити били свързани с по-високи проценти на риск, които финансовата институция поемала, заради бързината, с която се били одобрявали потенциални клиенти. В този смисъл, ответното дружество било финансова институция, а не благотворително ЮЛНЦ и не било длъжно да разходва средства, за да облекчава безвъзмездно заемополучателите си. Предоставянето на процесните допълнителни услуги (по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК) се били предлагали единствено за удобство на клиента, като част от стратегията на дружеството за привличане на клиенти, само и единствено по изрично искане на клиента. Предвид изложеното, твърдението на ищеца, че процесните допълнителни услуги, едва ли не, били част от договора за заем, били свързани с усвояване и управление на кредита и следвало да бъдат включени в ГПР по съвсем отделно облигационно правоотношение, противоречало на всякаква икономическа и правна логика. Допълнителният пакет услуги бил предмет на и се предоставял по силата на съвсем отделно облигационно правоотношение от договора за заем, а именно процесния договор за допълнителни услуги. Този договор, макар и в името му да се било съдържало името на процесния договор, юридически нямал никаква облигационна връзка с последния. Поради тази причина нямало как да се приеме, че възнагражденията за услуги по Договора за допълнителни услуги били свързани с усвояване и управление на кредита, респективно в противоречие с разпоредбата чл.10а, ал.2 ЗПК.

Неоснователно било твърдението на ищеца, че клаузите на процесния договор за допълнителни услуги са неравноправни, по смисъла на чл.143 ЗЗП. Съгласно чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално. За да се проявяло действието на чл.14б ЗЗП, в случай на неиндивидуално договорени клаузи, то същите на първо място следвало да бъдели неравноправни. Съгласно чл.143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител била уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Не била нищожна клауза, която макар и не уговорена индивидуално, не била неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 и ал.2 ЗЗП. Следвало да се обърне специално внимание на факта, че в чл.143, ал.2 ЗЗП изрично и изчерпателно били изброени хипотезите, които обуславяли неравноправност на дадена клауза. Още повече, дори и да били неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, клаузите на договора за допълнителни услуги, нямало да бъдат нищожни на основание чл.14б ЗЗП, тъй като последните били уговорени напълно индивидуално с ищеца. Обвързването на последния с процесните клаузи било изцяло и единствено по негова изрична воля. Същото било видно от Искане за допълнителни услуги към заем Microcredit № •••••••••••••/••••••••••••• г., подписано от ищеца и неразделна част, от което било и Приложение № 1, в което ясно и еднозначно били описани услугите, които ищецът сам заявил. Съгласно разпоредбата на чл.145 от ЗЗП, неравноправната клауза в договор, сключен с потребител се преценявала, като се вземе предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависел. Преценяването на неравноправната клауза в договора не включвала определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъдела доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора били ясни и разбираеми. В процесния случай било видно, че клаузите на договора за допълнителни услуги били индивидуално договорени. Очевидно било, че ищецът имал възможност да влияе върху съдържанието им, което било ясно и разбираемо, налице била и пълна яснота относно цената на всяка една от услугите по Пакет „Комфорт", определена в Тарифа за допълнителни услуги на "Микро Кредит" АД към договори за заем Microcredit. Ищецът не просто изрично бил заявил, че желае да ползва допълнителните услуги, включени в Пакет „Комфорт" към процесния договор за допълнителни услуги, но същият реално се възползвал от тези услуги. Предвид горното било видно, че в процесния случай не можело и дума да става, че клаузите на договора не били договорени индивидуално с ищеца. Изложеното дотук налагало единствения логичен извод, а именно, че всички процесни допълнителни услуги имат такъв характер, че усвояването и управлението на кредита било напълно възможно и без тях, използването им от страна на клиентите било единствено за тяхно улеснение и по тяхно изрично желание, не били уговорени във вреда потребителя, напълно отговаряли на изискването за добросъвестност и не били водели до значително неравновесие между правата и задълженията на заемодателя и потребителя.

По отношение на иска по чл.55. ал.1 от ЗЗД ответникът сочи, че дори и настоящият съдебен състав да приеме, че процесният договор за допълнителни услуги е нищожен, същото не се отнасяло и до договора за заем, тъй като последният отговаря на всички нормативни изисквания на ЗПК. В този смисъл, искът по чл.55, ал.1 от ЗЗД по отношение на възнаградителната лихва, респективно таксите, заплатени по договора за заем, в общ размер на 99, 92 лева бил неоснователен.

Моли съда, да постанови решение, с което да отхвърли предявените от П. К. П. искове срещу "МИКРО КРЕДИТ" АД, ЕИК 202073629, като неоснователни. Претендира разноски.

В съдебно заседание ищецът, лично и с пълномощника си адв. М., поддържа исковата молба.

Ответникът "МИКРО КРЕДИТ“ АД, гр. София, редовно призовани, не изпращат представител в съдебно заседание. В писмено становище чрез пълномощника си адв. М. заявяват, че искът е неоснователен. Претендира присъждане на направените по делото разноски, като прави възражение за прекомерност на платения от ищеца адв. хонорар.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното:

Не е спорно, а и видно от представения по делото договор за заем Microcredit № ••••••••••••• г., на ищеца, като заемател, е отпусната от ответника, като заемодател, в заем сумата от 2000 лева, платима на 18 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 150.04 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40, 48% и ГПР - 48, 90%. Вноските били изискуеми на всяко 28-мо число. Посочена е в договора и общата сума за погасяване – 2 700.72 лева, като датата на първото плащане е 28.01.2021г. По делото са приети общи условия (ОУ) от 15.07.2019г., изготвени от заемодателя и подписани от заемополучателя, както и тарифа за допълнителни услуги на "Микро кредит" АД към договори за заем, в сила от 27.04.2020 г., която е подписана от ищеца.

Заедно с договора за заем, между страните е подписан и Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № ••••••••••••• г., съгласно който на заемополучателя се предоставил пакет от допълнителни услуги "Комфорт", за които е предвидено заплащането на възнаграждение в общ размер 1951.20 лева, което било дължимо на 18 месечни вноски от по 108.40 лева, платими на 28-то число. Видно от приетия по делото график на плащанията към договори за заем и услуги Microcredit ••••••••••••• г, се установява, че общата сума, която трябвало да плати ищеца всеки месец възлиза на 258.44лв. /150.04 лв. месечна вноска, 108.40 лв. услуги/.

В договора за допълнителни услуги е посочено, че същите се изразяват в следното: (1) посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноската; (2) безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на "МИКРО КРЕДИТ" АД; (3) безплатно внасяне на вноска директно в офис на "МИКРО КРЕДИТ" АД; (4) безплатно плащане на вноски онлайн чрез виртуален ПОС терминал; (5) безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; (6) разглеждане до минути; (7) преференциално обслужване; (8) право на участие в специални промоции. В чл. 4 от договора, страните постигнали съгласие, че допълнителните услуги се предоставяли като допълнение към договора за заем Microcredit и след попълване и подписване на формуляр искане за допълнителни услуги. Посочено е, че допълнителните услуги не са задължителна предпоставка за сключване на договор за заем и/или получаване на заем Microcredit. В т. 4. 2 е установено, че клиентът дължи цената за пакета от допълнителни услуги, посочени в т. 3 от договора, платима на равни месечни вноски, определени в договора. В т. 4. 7 от договора, страните постигнали съгласие, че договора се прекратява с изтичане на срока и плащане на всички дължими суми по него, както и с прекратяването на договора за заем Microcredit. В т. 4. 9 е установено, че ако клиентът не се е бил възползвал от възможността, която допълнителната услуга "Връщане в 30-дневен срок" му предоставяла, клиентът нямал право да иска обратно цената на платената услуга; в такъв случай след изтичане на тридесетдневния срок, в който клиентът не бил погасил предсрочно кредита си, той започвал да дължи и цената за услугата "Комфорт".

По делото не се спори, че кредитът е изцяло усвоен от ищеца.

За изясняване на обстоятелствата по делото съдът е назначил съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение е прието изцяло като компетентно и добросъвестно изготвено, отговарящо на поставените задачи. Видно от същото се установява, че изчисляването на годишният процент на разходите /ГПР/ е на база главница и лихва, като не са включени допълнителните услуги. При прибавяне на таксата по Договора за допълнителни услуги, ГПР възлиза на 253.32 %. Съгласно предоставеното извлечение от счетоводната система на ответника, във връзка с процесния заем и допълнителни услуги, се установява, че има извършено плащане, както следва: главница по договора за заем в размер на 2 000 лв.; договорна лихва в размер на 78.08 лв.; допълнително възнаграждение по договор за допълнителни услуги в размер на 130.08 лв.; „други“ в размер на 21.84 лв.

При така изяснената фактическа обстановка, съдът намира следното:

Ответното дружество „МИКРО КРЕДИТ" АД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК.

По делото с е установено, че между ищеца, като заемополучател, и "МИКРО КРЕДИТ" АД, като заемодател, е бил сключен Договор за заем Microcredit № •••••••••••••г., по силата на който ищецът е получил сумата в размер на 2000 лева, срещу задължението да я върне, заедно с договорна лихва. Общата сума за погасяване по договора за заем е 2 700.72 лева, която включва главницата и възнаградителна лихва (ГПР от 48. 90 % и фиксирана лихва от 40. 48 %).

Заедно с договора за заем между страните е сключен и Договор за допълнителни услуги към Договор за заем Microcredit № •••••••••••••, предвиждащ предоставянето на пакет от допълнителни услуги "Комфорт" на заема, за които е предвидено заплащането на възнаграждение в общ размер 1951.20 лева, дължимо на 18 месечни вноски от по 108.40 лева.

В случая, договорът за допълнителни услуги не съществува самостоятелно, отделно от договора за заем. В съдържанието на договора – т. 4. 1, изрично е описано, че допълнителните услуги се предоставят като допълнение към договора за заем Microcredit и след попълване и подписване на формуляр "Искане за допълнителни услуги", при това този договор не съществува самостоятелно, още повече че вноските по договора за допълнителни услуги са включени в погасителния план към договора за заем, именуван "График на плащанията към договори за заем и услуги Microcredit № •••••••••••••".

За да бъде валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7 -9 от ЗПК. Тези условия следва да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна облигационна връзка между страните. Липсата на което и да е от тях прави договорът недействителен съгласно императивната норма на чл. 22 от ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

В процесния случай, в сключения между страните договор е посочено само, че ГПР е 48, 90 %, без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т. е. какви компоненти включва, като от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Съгласно заключението на вещото лице, се установява, че в определянето на ГПР били включени единствено главница и лихва /ГПР в размер 48, 90%/, без уговорените допълнителните услуги, които са част от плащанията по договора за заем. При изчисленията си вещото лице посочва, че в случай, че в ГПР се включат допълнителните услуги, то размера на ГПР ще възлиза на 253.32%.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определен в приложение № 1 начин. Видът на разходите, от които се формира годишния процент на разходите са посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, а именно: настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което представлява нарушение по чл.22 ЗПК, водещо до недействителност на договора. Следва да се уточни, че нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е посочен, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително прилаГ.я между страните. И в трите хипотези е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят е реално лишен от информация за приложимия ГПР, което право му признава и гарантира ЗПК.

С оглед гореизложеното, съдът счита, че договорът за заем между страните се явява недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Недействителността на договора за заем влече след себе си и нищожност на договора за допълнителни услуги, доколкото съгласно изричната уговорка на страните, съдържаща се в чл. 4.1. от договора, допълнителните услуги се предоставят единствено като допълнение към подписан договор за заем Microcredit, т.е. договорът за допълнителни услуги има акцесорен, спомагателен характер спрямо договора за заем Microcredit и не може да съществува самостоятелно.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че уговорките в процесния договор за допълнителни услуги са нищожни и поради противоречие с императивни законови разпоредби и неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

В настоящия случай чистата стойност на кредита е в размер на 2000 лв., като от заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото се установява, че ищецът е заплатил на ответника обща сума в размер на 2230лв. Следователно частта от тази сума над размера на 2000 лв., а именно сумата 230 лв. е заплатена при начална липса на основание по смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД, поради недействителността на договор за заем Microcredit Договор за заем Microcredit № •••••••••••••г. и сключения към него Договор за допълнителни услуги. Същата сума подлежи на връщане на ищеца, поради което предявения иск се явява изцяло основателен и доказан.

На осн. чл. 78, ал.1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото разноски, които съобразно списъка възлизат на 450 лв. – за платена ДТ и възнаграждение за вещо лице.

Ищцовата страна претендира заплащане на адвокатски хонорар, определен по чл. 38 от Закона за адвокатурата. В подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което, с оглед цената на иска и съгласно чл. 7, ал. 2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 400 лв. /четиристотин лева/. Поради служебното определяне на адв. възнаграждение, и то към законовия минимум, несъстоятелно се явява направеното от ответника възражение за прекомерност, от страна на ответника.

Водим от горните мотиви, съдът