Решение № 419 от 25.11.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 360/2024 г.

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение №155/01.04.2024г., постановено по т.д. №182/2023г. по описа на окръжен съд Пловдив, „З.Д.: Ж.З.“ АД ЕИК •••••••••• е осъдено да заплати на П. К. К. ЕГН •••••••••• обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 32 300лв, както и 17.34 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди от ПТП, настъпило на 07.06.2022г., около 16.10ч., на път №•••• км 5+800, главен път П. - К., между гр. К. и гр. Б., причинено от Р.К.К. при управление на МПС лека кола, марка и модел „Ф.П.“, с рег. №•••••••••, ведно с обезщетение за забава в размер на законна лихва върху главниците, считано от 25.10.2023г. до изплащане на сумата, като е отхвърлен искът за главницата за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 32 300лв. до предявения от 150 000лв., за главница за имуществени вреди за разликата над уважения размер от 17.34лв. до предявения от 20.40лв. и за обезщетение за забава от 14.06.2022г. „З.Д.: Ж.З.“ АД ЕИК •••••••••• е осъдено да заплати на Д. И. Д. ЕГН •••••••••• обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 19 500лв., както и 27.20лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди от ПТП, настъпило на 07.06.2022г., около 16.10ч. на път №•••• км 5+800, главен път П. - К., между гр. К. и гр. Б., причинено от Р.К.К. при управление на МПС лека кола, марка и модел „Ф.П.“, с рег. №•••••••••, ведно с обезщетение за забава в размер на законна лихва върху главниците, считано от 25.10.2023г. до изплащане на сумата, като е отхвърлен искът за главницата за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 19 500лв. до предявения от 70 000лв., за главница за имуществени вреди за разликата над уважения размер от 27.20лв. до предявения от 32лв. и за обезщетение за забава от 14.06.2022г. „З.Д.: Ж.З.“ АД ЕИК •••••••••• е осъдено да заплати на Р. Д. Г. ЕГН •••••••••• обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 18 000лв., както и 20.40лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди от ПТП, настъпило на 07.06.2022г., около 16.10ч., на път №•••• км 5+800, главен път П. - К., между гр. К. и гр. Б., причинено от Р.К.К. при управление на МПС лека кола, марка и модел „Ф.П.“, с рег. №•••••••••, ведно с обезщетение за забава в размер на законна лихва върху главниците от 25.10.2023г. до изплащане на сумата, като е отхвърлен искът за главницата за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 18 000лв. до предявения от 60 000лв. и за обезщетение за забава от 14.06.2022г. „З.Д.: Ж.З.“ АД ЕИК •••••••••• е осъдено да заплати на адвокат П. Д. С. - К. от САК възнаграждение от 7 487лв. „З.Д.: Ж.З.“ АД ЕИК •••••••••• е осъдено да заплати на Окръжен съд Пловдив ДТ от 2 795.60лв. „З.Д.: Ж.З.“ АД ЕИК •••••••••• е осъдено да заплати на П. К. К. ЕГН ••••••••••, Д. И. Д. ЕГН •••••••••• и Р. Д. Г. ЕГН •••••••••• разноски по делото от 525лв. П. К. К. ЕГН ••••••••••, Д. И. Д. ЕГН •••••••••• и Р. Д. Г. ЕГ •••••••••• са осъдени да заплатят на „З.Д.: Ж.З.“ АД ЕИК •••••••••• разходи за депозити за отхвърлената част от исковете от 1 155лв. и юрисконсултско възнаграждение - 300лв., разделно от тримата ищци, както следва: 746, 80лв. от П. К., 377, 20лв. от Д. Д. и 331лв. от Р. Г.. Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците в първоинстанционното производство – П. К. К., Д. И. Д. и Р. Д. Г.. Въззивната жалба е срещу тази част от решението /с оглед на съдържащото се в нея искане, ведно с молба вх.№8384/18.10.2024г./, с която: искът за неимуществени вреди, предявен от П. К. К. е отхвърлен за сумата над 32 300лв. до 150 000лв. /частичен иск от 200 000лв./; искът за неимуществени вреди, предявен от Д. И. Д. е отхвърлен над сумата от 19 500лв. до 40 000лв. /частичен иск от 150 000лв./, както и в частта, с която акцесорните претенции на тримата ищци /включително и на Р. Г./ са отхвърлени за периода 14.06.2022г. /евентуално от 17.06.2022г./ до 25.10.2023г. Въведено е оплакване, че обезщетението за неимуществени вреди, определено за П. К. и Д. Д., е изключително занижено, че същото не съответства на претърпените от тях болки и страдания и е в протИ.речие с принципите на справедлИ.стта, несъответстващо на съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип и сочи на незачитане на човешкия жИ.т и здраве, не е съобразено и с установения лимит на отговорността на застрахователя. Въведени са оплаквания и за допуснати процесуални нарушения: окръжният съд е ценил само част от доказателствата, като друга част е напълно игнорирана, не са взети предвид представените писмени доказателства – всички медицински документи, както и депозираните по делото гласни доказателства. В тази насока се твърди, че съдът неоснователно и без каквито и да е мотиви не е допуснал своевременно поискана СМЕ. Коментирано е приетото по делото заключение от съдебномедицинска експертиза. Твърди се, че неизясняването на въпроса относно получените увреждания, поради процесуални нарушения на съда, е довело до неправилно определяне размера на дължимото се обезщетение. Посочено е, че първостепенният съд неоснователно и без мотиви не е допуснал своевременно поискана СПЕ, както и своевременно направено, с исковата молба доказателствено искане за разпит на шестима свидетели. Изразено е несъгласие и с приетото от първостепенния съд наличие на съпричиняване от страна на пострадалите. В тази насока жалбоподателите се позовават и на възможността на съда да определи размер по-висок от претендирания с исковата молба при отчитане степента на съпричиняване /и е цитирана съдебната практика в тази насока – решение №166/13.01.2012г. по т.д. №43/2011г. на ВКС, първо т.о., както и на приетото в ТР №1/01.08.2022г. по тълк.д. №1/2021г. на ОСКТК/. По отношение на размера на обезщетенията за неимуществени вреди е коментиран видът и характерът на претърпените от ищците П. К. и Д. Д. увреждания, като се твърди, че в тази насока съдът не е обсъдил наличните по делото доказателства и неправилно е основал изводите си единствено на заключението от СМЕ. Въведено е оплакване, че това заключение е оспорено и не следва да бъде кредитирано и в частта, с която е констатирано, че тримата пострадали са възстановени, както и че за тримата обичайният период за възстановяване е около 30 дни. /Наред с това се съдържат и неотносими оплаквания „За установяване на причинените неимуществени вреди на детето, в хода на делото, в ОСЗ от 06.03.2024г., бяха разпитани свидетелите….“/. Коментирани са показанията на свидетелите Д.Д. и С. Д.. На самостоятелно основание е изразено несъгласие и с определения от първоинстанционния съд начален момент на присъдената законна лихва, в която насока също са изложени подробно доводи. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което да се присъди допълнително обезщетение за претърпените от П. К. К. неимуществени вреди в размер на още 117 700лв.; за претърпените от Д. И. Д. неимуществени вреди – още 20 500лв., както и законната лихва за забава върху всички присъдени обезщетения, считано от 14.06.2022г, евентуални – от 16.06.2022г. Претендират се разноски – адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.1, т.2 от ЗА. По повод твърдените процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд с въззивната жалба са заявени доказателствени искания, аргументирани с основанието за допустимост по чл.266 ал.3 от ГПК, които доказателствени искания са оставени без уважение от въззивния съд, поради липсата на предпоставките, посочени в цитираната процесуална норма. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил отговор по подадената от ищците въззивна жалба от въззиваемата страна - „З.Д.: Ж.З.“ АД. С писмено становище вх.№8522/23.10.2024г. въззивната жалба се оспорва. В това писмено становище се съдържа възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и в него е инкорпориран списък на разноските по чл.80 от ГПК. Решението е обжалвано в срок и от ответника „З.Д.: Ж.З.“ АД с въззивна жалба вх.№15359/30.04.2024г. Тази въззивна жалба, с която се иска отмяна на постановеното от ОС Пловдив решение, постановено по т.д. №182/2023г., съдържа оплаквания, неотносими към предмета на настоящия спор. С оглед молба вх.№7874/02.10.2024г. и становище вх.№8522/23.10.2024г., в което се съдържа искане „….като отхвърлите така предявения иск“, въззивният съд приема, че решението се обжалва в неговата осъдителна част. С постъпилия отговор от ищците в първоинстанционното производство, чрез адв. П.К., подадената въззивна жалба от ответника „З.Д.: Ж.З.“ АД се оспорва. На първо място е изразено становище, че подадената от „З.Д.: Ж.З.“ АД въззивна жалба е недопустима. Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон. Въззивните жалби са допустими, като депозирани в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание. Неоснователно е възражението на ищците, чрез процесуалния им представител – адв. П.К., за недопустимост на подадената от „З.Д.: Ж.З.“ АД въззивна жалба. Въззивна жалба вх.№15359/30.04.2024г. е подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК и от легитимирана страна. Същата съдържа обозначение на обжалвания съдебен акт - решение, постановено по т.д. №182/2023г., както и обозначения на страната, която подава жалбата, и подпис на лицето, което я подава /процесуален представител – л.264 от първоинстанционното дело/. След обездвижването на тази въззивна жалба е внесена и съответната дължима държавна такса. Следователно въззивна жалба вх.№15359/30.04.2024г. е подадена в срок и съдържа задължителните реквизити по чл.260 ал.1, т.1, т.2 и т.7, както и задължителните приложения по чл.261, т.1, т.2, т.4 от ГПК. Вярно е, че въззивна жалба вх.№15359/30.04.2024г. съдържа оплаквания, неотносими към предмета на настоящия спор, както и непрецизно формулирано искане към въззивния съд: „Моля да отмените решение по т.д. №182/2023г. по описа на ОС изцяло /като се има предвид, че обжалваното решение съдържа и отхвърлителен диспозитив/. В условията на евентуалност…., моля да намалите размера на обезщетението за неимуществени вреди. Моля, да отхвърлите акцесорния иск за мораторна лихва, като неоснователен, поради извършено в хода на процеса плащане на цялата искова сума /каквото плащане в случая не е констатирано/. Непрецизно формулираното искане е коригирано посредством молба вх. №7874/02.10.2024г. и становище вх.№8522/23.10.2024г., в което се съдържа искане „….като отхвърлите така предявения иск“, при което въззивният съд приема, че решението се обжалва в неговата осъдителна част. Но молба вх. №7874/02.10.2024г. и становище вх.№8522/23.10.2024г. категорично са депозирани след преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК. При така описаните процесуални действия следва да се приеме, че подадената в срок въззивна жалба вх.№15359/30.04.2024г., съдържаща неотносими към спора и обжалваното решение оплаквания, не съответства на изискването по чл.260 ал.1, т.3 от ГПК, а именно – указания в какво се състои порочността на обжалваното решение. Но несъответствието на въззивната жалба с изискването на чл.260 ал.1, т.3 от ГПК не води до нередовност на същата, а още по-малко до недопустимост на въззивната жалба. Несъответствието на въззивната жалба с изискването на чл.260 ал.1, т.3 от ГПК обуславя бланкетност на същата. Ето защо въззивният съд приема, че е сезиран с редовна и допустима въззивна жалба вх.№15359/30.04.2024г., но бланкетна такава, съдържаща единствено оплакване, „че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения“. В този смисъл допълненията, съдържащи се в молба вх. №7874/02.10.2024г., касаещи само степента на съпричиняване, определена от първостепенния съд, не обвързват въззивната инстанция, като направени след изтичане на преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК. Това е така, тъй като, съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост - в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност - само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. С оглед преклузията, въведена с нормата на чл.259 ал.1 от ГПК, допълнения, направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, са преклудирани и не обвързват въззивния съд. Подаденото уточнение на въззивната жалба, ако е след изтичане на срока по чл.259 ал.1 от ГПК, обвързва въззивния съд само доколкото съдържа оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност, поради нарушение на императивна правна норма. /В този смисъл Решение №246/23.10.2013г. на ВКС по гр. д. №3418/2013г., I г.о., ГК; Решение №216/19.01.2015г. на ВКС по гр. д. №2008/2014г., I г.о., ГК и др./. /А в случая, указанията на въззивния съд по повод подадената от жалбоподателя „З.Д.: Ж.З.“ АД въззивна жалба се отнасят само до изискването на чл.260 ал.1, т.4 от ГПК, във вр. с чл.258 ал.2 от ГПК – а именно дали обжалва решението изцяло или само в неговата осъдителна част/. Ето защо въззивният съд приема, че е сезиран от „З.Д.: Ж.З.“ АД с редовна, добустима, но бланкетна въззивна жалба вх.№15359/30.04.2024г., като с оглед молба вх. №7874/02.10.2024г. и становище вх.№8522/23.10.2024г., в което се съдържа искане „….като отхвърлите така предявения иск“, се приема, че жалбата е срещу осъдителната част на първоинстанционното решението. Посоченото се налага и за прецизиране на предмета на въззивното производство с оглед въведения с нормата на чл.269 от ГПК „ограничен въззив“ и той се свежда до: валидността на първоинстанционното решение; допустимостта на същото в частта, с която: искът за неимуществени вреди, предявен от П. К. К. е отхвърлен за сумата над 32 300лв. до 150 000лв. /частичен иск от 200 000лв./; искът за неимуществени вреди, предявен от Д. И. Д. е отхвърлен над сумата от 19 500лв. до 40 000лв. /частичен иск от 150 000лв./, както и в частта, с която акцесорните претенции на тримата ищци /включително и на Р. Г./ са отхвърлени за периода 14.06.2022г. /евентуално от 17.06.2022г./ до 25.10.2023г., както и правилността на решението в посочената част, според предметните предели и оплакванията, въведени с въззивната жалба на жалбоподателите – ищци; а с оглед жалбата на жалбоподателя – ответник – до осъдителната част на решението, при хипотезата на бланкетна въззивна жалба. Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно решение и допустимо в обжалваната част. Същото е постановено по субективно съединени искове с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ, всеки от които съдържа обективно съединени искове – за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди и акцесорни искове за законната лихва. Ищците в първоинстанционното производство – П. К. К., Р. Д. Г. и Д. И. Д., в исковата молба срещу „З.Д.: Ж.З.“ АД са изложили фактически твърдения за наличие на предпоставките по чл.432 ал.1 от КЗ, вследствие настъпило на 07.06.2022г. ПТП. Ищците са пътували като пътници в лек автомобил „Ф.П.“, с рег. №•••••••••, управляван от Р.К.К. по главен път П. - К.. Между гр. К. и гр. Б. водачът К. губи контрол над управлението на автомобила, поради неспазване правилата за движение по пътищата и реализира ПТП с пострадали лица – ищците, за което е съставен е Констативен протокол за ПТП с пострадали лица, образувано е ДП №•••/2022г. на РУ К., пр.пр. 4210/2022 на ОП П.. При това ПТП ищците получават телесни увреждания както следва: на П. К. - контузия на гърди, корем, глава, рани по лява подбедрица и ходило, открита рана в областта на дясна вежда, счупване на три предни зъба на горната челюст и загуба на съзнание; на Р. Г. - контузия на гърди, корем, ребра; на Д. Д. - контузия на глава, таз, горна челюст, лява подбедрица. И тримата са настанени по спешност в УМБАЛ „С.Г.“ гр. П., където на всеки един са установени травматичните увреждания и е проведено необходимото лечение, а именно: На П. К. се констатира съчетана травма на глава, гръден кош, корем и крайници. Има разкъсна рана по глава и шия, поставена е яка за обездвижване, извършена е оперативна обработка на разкъсно - контузна рана на дясно ходило и подбедрица. Установено е фрактури при С7 прешлен и фрактура на 2 - ро, 3 -то, 4 - то, 5 - то и 6 -то ребро в ляво, фрактура на 7 - мо ребро, фрактура на 3 - то, 4 - то и 5 -о ребро в дясно. Изписана е на 16.06.2022г.; На Р. Г. са причинени фрактури на 1 - во, 2 - ро, 3 -то, 4 - то и 5 - то ребро в ляво, контузия в областта на корема, проведено медикаментозно лечение, изписана е на 09.06.2022г.; На Д. Д. са причинени загуба на съзнание, контузия на лява подбедрица и счупвания на кости на скулите и горната челюст, извършено е оперативно наместване под обща упойка, изписан е на 10.06.20222г. Изложени са подробно фактически твърдения относно понесените от всеки от ищците болки, страдания и неудобства – последица от посочените увреждания, както и че преди ПТП ищците са били в добро здравословно състояние и трудоспособни, след ПТП има промяна в начина на жИ.т, трудоспособността, ежедневието, нарушен сън, напрегнатост, психическа натовареност от изживения стрес. Отговорността на ответника – застраховател, се ангажира с наличието на валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за л.а. „Ф.П.“, с рег. №••••••••• - застрахователна полица № •••••••••••••••• със срок на валидност от 02.05.2022г. до 01.05.2023г. Ищците са отправили до ответното дружество застрахователни претенции, които са получени от застрахователя на 17.06.2022г., с искане да им бъде определено и изплатено застрахователно обезщетение, което не е сторено от страна на ответника. Искането, с което е сезиран съдът, е ответното застрахователно дружество да бъде осъдено да заплати на ищците /след допуснато увеличение на исковете в ОСЗ от 06.03.2024г./: обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 150 000лв. за П. К., частичен иск от 200 000лв.; 60 000лв. за Р. Г., частичен иск от 100 000лв. и 70 000лв. за Д. Д., частичен иск от 150 000лв; както и по 20.40лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди за П. К. и Р. Г. и 32лв. за Д. Д., от ПТП, настъпило на 07.06.2022г. около 16.10 часа на път №•••• км 5+800, главен път П. - К., между гр. К. и гр. Б., причинено от Р.К.К. при управление на МПС лека кола, марка и модел „Ф.П.“, с рег. №•••••••••, ведно с обезщетение за забава в размер на законна лихва върху главниците от 14.06.2022г. до изплащане на сумата. В представения в срока по чл.367 от ГПК отговор на исковата молба ответникът „З.Д.: Ж.З.“ АД е оспорил исковата молба. Относимите за настоящото въззивно производство възражения по исковете за неимуществени вреди се свеждат до прекомерност на претендираните обезщетения. Въведени са и възражения за съпричиняване от страна на пострадалите за настъпване на вредоносния резултат, изразяващо се в непоставяне на обезопасителен колан. Въведено е и възражение относно акцесорните претенции за присъждане на законната лихва върху обезщетенията и конкретно – относно началния момент, от който се дължи законната лихва. От събраните по делото доказателства се установи следното: Претенциите са за репариране на вреди при условията, визирани в чл.432, ал.1 от Кодекса за застраховането, съгласно която увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, при спазване на изискванията на чл.380. В чл.432, ал. 1 от КЗ е признато право в полза на увреденото лице, спрямо което застрахованият по разглеждания вид застраховка е отговорен по правилата на чл.45 и сл. от ЗЗД, да предяви пряк иск срещу застрахователя за заплащане на дължимото обезщетение. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл.432, ал.1 от КЗ, е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност”, между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с това, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован, спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди – а именно: да е причинена вреда, тази вреда да е причинена виновно, същата да е резултат от протИ.правно поведение, наличие на причинна връзка между протИ.правното поведение и причинената вреда. Установени в първоинстанционното производство и неспорни в настоящето са елементите от фактическия състав на чл.432, ал.1 от КЗ: На ищцата П. К. са причинени разкъсно - контузна рана на гърба на ходилото и долната част на подбедрицата; контузия на главата; разкъсно - контузна рана в областта на дясна вежда; контузия на гръдния кош; счупване на десен, страничен израстък на 7 - ми шиен прешлен; минимални кръвоизливи /5-6 мм/ под твърдата мозъчна обвивка; подкожен хематом предно - странично на главата; неразместено счупване на лява орбита на окото. На ищеца Д. Д. са причинени закрито счупване на костите на скулите и горната челюст в дясно; контузия на лява подбедрица /съгласно заключението от съдебномедицинската експертиза/. Не е спорно във въззивното производство, че вредите са причинени виновно, в резултат на протИ.правно поведение на виновния водач на лек автомобил „Ф.П.“, с рег. №••••••••• - Р.К.К., който не е спазил правилата за движение по пътищата. Налице е и причинна връзка между виновното протИ.правно поведение на водача на л. а. и настъпилите увреждания. Не е спорен и специфичният елемент на визираната в чл.432 ал.1 от КЗ, във вр. с чл.343 ал.1 от КЗ функционална отговорност на застрахователя, обусловена от наличието на валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност” – застрахователна полица №•••••••••••••••• със срок на валидност от 02.05.2022г. до 01.05.2023г. С оглед оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба на жалбоподателите - ищци, първият очертан спорен въпрос, пренесен пред въззивната инстанция, е въпросът относно справедлИ.то обезщетение за репариране на понесените от ищците П. К. и Д. Д. неимуществени вреди. Отчитайки функционалната обусловеност на задължението на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение, дължимо от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД, то и в хипотезата на упражнено по реда на чл.432 ал.1 от КЗ пряко право е приложим въведеният с чл.52 от ЗЗД принцип за справедлИ.ст. СправедлИ.то обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както това изрично е прието още в ППВС №4/68г., означава да бъде определен онзи точен паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобствата, емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват същите. В този смисъл размерът на обезщетението за репариране на претърпените неимуществени вреди следва да се определи при преценка на редица конкретни обстоятелства от обективна и субективна страна. С оглед спецификата на отговорността по чл.45 ЗЗД такива обстоятелства са характерът на увреждането, последиците, възрастта на увредения, общественото му положение. При определяне размера на претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид и личният характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на този, който понася вредите. Относно интензитета и степента на претърпените от ищците К. и Д. болки и страдания вследствие така посочените увреждания, като критерий при определяне на техния паричен еквивалент, относими са депозираните при първоинстанционното разглеждане на делото гласни доказателства, както и писмени такива – медицинска документация и преди всичко заключението от допуснатата съдебномедицинска експертиза. От показанията на свидетелките Д. Д. и С. Д. – съответно сестра и майка на ищеца Д. Д., притежаващи непосредствени впечатления от състоянието на ищците Д. и П. К., тъй като двамата живеят на семейни начала, се установява, че след инцидента ищците са били със силно влошено физическо състояние за продължителен период от време, изключително влошено през болничния престой. При първоначалното посещение на свидетелите в болницата /в деня на катастрофата/ П. К. била на легло, с поставена кислородна маска на лицето, защото не можела да диша, с шина като яка на врата, превързан крак след операция. Не можела да ги познае, само лежала. По лицето и по косата имала изсъхнала кръв, в косите имала множество малки парченца стъкълца, които след това не можели да почистят около месец. След изписване от болницата не можела да се движи, била с инвалидна количка, с придружители, помагали й да стане, ползвала подлога, не можела да се храни, да се облича, да се изкъпе. Около три месеца била изцяло зависима от чужди грижи, след което започнала сама да се изправя и да се движи. През цялото време се оплаквала, че всичко я боли от главата до краката, дишала трудно, имала болки в гръдния кош, в корема, за което приемала аналгетици. Заради операцията на десния крак водили П. при личния лекар да сменя превръзките. П. К. проявявала необичайно поведение - движела си пръстите, правила някакви знаци, не отговаряла, седяла и гледала, отначало само плачела, и минали около два месеца, докато се възстанови. Преди катастрофата П. К. работила - ходела да работи по полето, а впоследствие се изморявала, не можела много да работи, домакинската работа я върши св. С. Д. /която след ПТП-то заживяла заедно със сина си и снаха си, за да ги подпомага/. След инцидента П. станала нервна, по - затворена, не общува много, страхува се да пътува с кола, оплаквала се понякога, че я боли главата, глезена, корема. Свидетелката Д. Д. депозира и показания, че преди случая П. К. имала всички зъби, но след ПТП й липсва два или три зъба на горната челюст, които не отишла да оправи. Поради това, при хранене, имала трудности. П. не можела да пие вода, давали й със сламка да пие, и така била три месеца. При първоначалното посещение в болницата Д. Д. също не можел да познае близките си, не можел да става, да говори, имал на лицето и на крака рана, кракът бил надут, на лицето направили операция. След изписването му от болница не можел да се храни пълноценно, пиел течности само със сламка, не можел да се обслужва сам. Около два месеца не можел да говори заради операцията, ядял само мляко и супи, отслабнал от 80 кг преди катастрофата на 60 кг. След около два месеца започнал да се движи, да говори и казвал, че е уплашен, страхува се, вече не може да работи тежка работа, кракът го боли, боли го и скулата. Показанията на свидетелките Д. и С.Д., преценени и съобразно разпоредбата на чл.172 от ГПК, се кредитират, като непосредствени и убедителни и преди всичко – досежно фактите, подкрепящи се от останалите доказателства, а именно от заключението от съдебномедицинската експертиза. Съгласно заключението от съдебномедицинската експертиза, вследствие на ПТП-то ищците са получили горепосочените увреждания. П. К. постъпва в увредено общо състояние, заема легнало положение, няма спомен за случилото се, прегледана е от хирург, ортопед, невролог, интернист, направени са рентгенови снимки и ехографии. Установява се разкъсно - контузна рана на гърба на ходило и долна част на подбедрицата /първично инфектирана/; контузия на главата /множество охлузвания, кръвонасядания и синини в областта на лицето/; разкъсно - контузна рана в областта на дясна вежда; контузия на гръден кош. Приета е по спешност в Първа хирургична клиника, след стабилизиране е извършена първична хирургична обработка на раната на ходилото. След преглед се установява счупване на десния, страничен израстък на 7 - ми шиен прешлен, за което е обездвижен вратът с поставена яка на Шниц. Констатирани са минимални кръвонасядания под твърдата мозъчна обвивка и подкожен хематом предно - странично на главата и счупване /неразместено/ на лява орбита на окото. Лекувана е с болкоуспокояващи, антибиотици и антикоагуланти. След стабилизиране на състоянието е изписана на 16.06.2022г.т., пролежала е 9 дни в болнично заведение. За придвижване в домашни условия е ползвана инвалидна количка. Разкъсно - контузната рана на гърба на ходило и долна част на подбедрицата, с отслояване на кожата и ламбо, е довела до трайно затрудняване на движение на десен долен крайник. Счупване на десния, страничен израстък на 7 - ми шиен прешлен е довело до трайно затрудняване на движенията на шията за период по - малък от 30 дни, останалите увреждания са довели до болки и страдания. В домашни условия около 30 дни е ползвала инвалидна количка. Прегледът на П. К. на 24.11.2024г. /около 2 години и половина след инцидента/ от вещото лице М. установява, че към момента на прегледа е напълно възстановена, с изключение на наличие на груб цикатрикс по гърба на дясно ходило и дясна подбедрица и има наличие на едва видим цикатрикс странично на дясна вежда. Оплаква се от болки в десен глезен при натоварване и промяна на времето. Д. Д. постъпва по спешност на 07.06.2022г. в болница, прегледан е от хирург, ортопед, неврохирург, интернист, направени са ренгенови снимки и ехографии и се установява закрито счупване на костите на скулите и горната челюст в дясно и контузия на лява подбедрица. Приет е в Клиника по лицево - челюстна хирургия, на 09.06.2022г. е опериран, извършено е закрито наместване на фрактурата под обща анестезия. След подобрение е изписан на 10.06.2022г. или е пролежал 3 дни в болнично заведение. При извършения от вещото лице личен преглед на 24.11.2023г. /около 2 години и половина след инцидента/ е установено, че лицето е напълно възстановено, като се оплаква от болки и изтръпване в областта на дясната лицева мускулатура и зъби при студено време до степен невъзможност за хранене, както и болка по предната част на лява подбедрица при натоварване. Писменото заключение на вещото лице съдържа констатация, че и при тримата ищци обичайният период на възстановяване е 30 дена. Неоснователни са оплакванията, съдържащи се в ищцовата въззивна жалба, че обезщетението за неимуществени вреди, определено за П. К., е занижено, че същото не съответства на претърпените от нея болки и страдания и е в протИ.речие с принципите на справедлИ.стта, несъответстващо на съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип. Казаното относно вида и характера на уврежданията, интензитета на търпените болки и страдания от пострадалата П. К., продължителността на оздравителния период и степента на възстановяване е относимо досежно размера на дължимото се обезщетение за репапиране на претърпените вреди и тези обективни предпоставки са правилно преценени от първоинстанционния съд. При съобразяване конкретния обем преживени болки и страдания от ищцата К. - посочени по-горе и преценени като обективен критерий, обстоятелството, че се касае – вярно за няколко телесни увреждания, но в преобладаващата си част – леки такива по медикобиологичен характер. Най - тежкото увреждане е счупване на десния, страничен израстък на 7 - ми шиен прешлен. Следва да се има предвид, че се касае за страничен израстък, а не на тяло на прешлен, като всеки прешлен се състои от тяло, дъга, странични израстъци, ставни израстъци и бодлест израстък. При съобразяване с конкретния обем преживени болки и страдания от ищцата К., въззивната инстанция намира, че окръжният съд правилно е приложил материалноправната норма – чл.52 от ЗЗД и е определил справедлив паричен еквивалент за понесените от нея страдания в размер на 38 000лв. Съобразено е неудобството вследствие счупването на израстък на 7 - ми шиен прешлен - обездвижен врат с поставена яка на Шниц, но в продължение на около месец, както и идентичността на гласните доказателства и констатациите от СМЕ, че след болничния период ищцата П. К. е имала нужда и е ползвала инвалидна количка. Тук следва да се посочи, че независимо че СМЕ съдържа констатация, че „и при тримата ищци обичайният период на възстановяване е 30 дена“, то съпоставимо с останалите констатации, съдържащи се в това заключение и депозираните гласни доказателства, не може да се приеме, че възстановителният период при ищцата П. К. е приключил само в рамките на един месец, но и при това положение обезщетението за неимуществени вреди от 38 000лв. се явява адекватен размер. Следва да се посочи и че е неоснователно оплакването, че окръжният съд, при допуснато процесуално нарушение, без каквито и да е мотиви не е допуснал своевременно поискана допълнителна СМЕ. Приетото заключение от съдебномедицинската експертиза, изготвена от вещото лице д-р Д.М. – старши ординатор при СО – ЗОТ на УМБАЛ „Св.Г.“ П., е компетентно изготвено, основано на специалните знания на вещото лице в съответната област, при пълен анализ на наличната в здравното заведение медицинска документация, включително и рентгенови снимки и разчитането им от специалист рентгенолог /разясненията на вещото лице, дадени в ОСЗ от 17.01.2024г./. Приетото от първостепенния съд заключение е обосновано, пълно и ясно, поради което окръжният съд не е допуснал процесуално нарушение, неуважавайки доказателственото искане на процесуалния представител за допускане на повторна експертиза. Вярно е, че разясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание сочат на непрецизност на медицинската документация, но по отношение на пътуващата като шести пасажер в лекия автомобил - А.Ш.П., която е починала, не и по отношение на ищцата П. К.. Следва да се посочи и че искането за повторна експертиза не е прецизно заявено пред първата инстанция. В ОСЗ от 17.01.2024г. е заявено оспорване, но на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, относима към наличието на съпричиняване от страна на пострадалите, но не и оспорване на съдебномедицинската експертиза, относима към медикобиологичния характер на уврежданията, степента на възстановяване, интензитета на търпените от пострадалите болки и страдания. С молба от 23.01.2024г. процесуалният представител на ищците е формулирал искане за допускане на повторна комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза, а не на допълнителна СМЕ. С определение от 28.02.2024г. окръжният съд се е произнесъл по това искане и правилно не го е уважил. Що се отнася до доказателственото искане за допускане на СПЕ, то действително същото е своевременно заявено с ИМ, но с определението по чл.374 от ГПК съдът правилно е преценил, че твърдените от ищците механични увреждания, механизъм на ПТП не налагат изслушване на СПЕ и оставяйки без уважение това доказателствено искане не е допуснал процесуално нарушение. По отношение на доказателственото искане за гласни доказателства първоинстанционният съд правилно е приложил нормата на чл.159 ал.2 от ГПК./ Съдебномедицинската експертиза, изготвена от вещото лице д-р М., е компетентно изготвена и не е оспорена от страните /както се посочи, от ищцовата страна е оспорена комплексната експертиза, но не и СМЕ/ и се кредитира изцяло и от въззивната инстанция. Тази експертиза, ведно с гласните доказателства, включително и показанията на свидетеля М.К., пътувал в същия л.а. и присъствал при инцидента, че непосредствено след ПТП ищцата П. К. е била в безсъзнание, както и ведно с писмените доказателства, е правилно оценена от окръжния съд и на база на комплексен анализ същият съд е изяснил въпроса относно получените увреждания от П. К. – техния вид, медикобиологичен характер, степен на възстановяване и оплакването, съдържащо се в ищцовата жалба за едностранна преценка на доказателствата е неоснователно. При определяне размера на обезщетението за претърпените от П. К. увреждания, първоинстанционният съд е оценил всички релевантни за спора факти и житейския смисъл на понятието справедлИ.ст, както и всички общи и специфични обстоятелства, отразяващи характера и тежестта на претърпените от ищцата такива и в резултат на логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства. Съобразена е активната трудоспособна възраст на пострадалата К. – на 32 години към момента на инцидента. Неоснователността на претенция в по-висок размер следва от горепосоченения факт, че в по- голямата си степен уврежданията са с характер на лека телесна повреда, неналагащи провеждане на оперативна интервенция, извършена е само първична хирургична обработка на раната на ходилото, като лечението е проведено само с болкоуспокояващи, антибиотици и антикоагуланти. Недоказани са останали твърденията за получени друг тип увреждания на ищцата К. – счупване на предни зъби, фрактура на ребра – както се посочи заключението на СМЕ е изготвено на база пълен анализ на наличната медицинска документация в болничното заведение, включително и консултации с лекуващи лекари, като липсва медицинска документация за констатирани други увреждания, които да са в пряка причинна връзка с процесното ПТП /като с въззивната жалба се твърдят и нововъведени увреждания – фрагментирана фрактура на ляв максиларен синус, носни кости, носна преграда и др./. Преди всичко от значение е обстоятелството, че възстановителният период е напълно приключил, като, както се посочи, при извършения прегледът на П. К. на 24.11.2024г. /около 2 години и половина след инцидента/ е констатирано, че тя е напълно възстановена, като са налични само цикатрикс по гърба на дясно ходило и дясна подбедрица и едва видим цикатрикс странично на дясна вежда. Неоснователно е оплакването, съдържащо се в ищцовата жалба, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът не е съобразил съдебната практика по сходни случаи. Обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед конкретиката на случая. Именно константата съдебна практика приема, че понятието „справедлИ.ст“ не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, относими към обхвата и характеристиката на търпимите вреди в конкретния случай. Що се отнася до позоваването на установения лимит на отговорността на застрахователя, следва да се посочи, че действително нивата на застрахователно покритие, респективно - нормативно определените лимити на отговорност по застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /чл.492, т.1 от КЗ минимална застрахователна сума за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт - 10 420 000лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица/ са от значение при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, доколкото са индиция за икономическата конюнктура, но доколкото законодателят визира „застрахователна сума“, то нивата на застрахователно покритие не са основен критерий, както и база за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Но определеното парично обезщетение за претърпените от ищцата П. К. неимуществени вреди, с оглед изяснения им характер, е в съответствие със стандарта на жИ.т в страната и средностатичическите икономически показатели към момента на ПТП. Спазен е принципът на пропорционалност между справедлИ.стта и социалната необходимост. Ето защо въззивната жалба, касаеща присъденото на ищцата П. К. обезщетение за неимуществени вреди, се явява неоснователна и следва да се остави без уважение. Не така стои въпросът с присъденото в полза на ищеца Д. Д. обезщетение за неимуществени вреди. При съобразяване конкретния обем преживени болки и страдания от ищеца – посочени по-горе и преценени като обективен критерий, обстоятелството, че се касае, освен за лека телесна повреда – контузия на лява подбедрица, но и за средна телесна повреда с тежък медикобиологичен характер – счупване на костите на скулите и горната челюст в дясно, фактът, че е извършена оперативни интервенции, пряко свързана с това увреждане под обща анестезия, продължителността на оздравителния процес, фактът, че увреждането - счупване на костите на скулите и горната челюст в дясно, е предизвикало изключително затруднение на храненето до степен на невъзможност за продължителен период от време, следва да се приеме, че справедлив паричен еквивалент на понесените и понасяните от Д. Д. страдания би била сумата от 50 000лв. При определяне на този размер на обезщетението се съобразява възрастта на ищеца – на 33 години към момента на ПТП – изключително трудоспособна възраст. Съобразява се и прогнозното развитие на увреждането – констатацията на вещото лице при извършения личен преглед на ищеца на 24.11.2023г., около 2 години и половина след инцидента, че лицето, макар и възстановено, изпитва болки и изтръпване в областта на дясната лицева мускулатура и зъби при студено време до степен невъзможност за хранене. Посоченият размер на обезщетението от 50 000лв., съпоставимо с предметните предели на въззивната жалба /40 000лв./, не води до присъждане на повече от претендираното, доколкото определеният цялостен размер на обезщетението в мотивите на решението, който не е присъден с диспозитива на решението не се ползва със сила на присъдено нещо, поради което е допустимо такъв да е определен в по-голям размер от претендирания, включително и при редуциране на този размер по претенция за репариране на вреди от непозволено увреждане при установено наличие на съпричиняване /за което ще бъдат изложени съображения/. По повод на бланкетната въззивна жалба на жалбоподателя – ответник, следва да се посочи, че първостепенният съд правилно е преценил наличието на специалните предпоставки за упражняване на прякото право на пострадалия по чл.432 ал.1 от КЗ, като по отношение на претендираните обезщетения за неимуществени вреди, така и по отношение на претендираните обезщетения за имуществени вреди, включително и за ищцата Р. Г., като не е нарушен приложимият принцип на справедлИ.ст, въведен с нормата на чл.52 от ЗЗД /с изключение на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на ищеца Д. Д./. Както се посочи, при бланкетна въззивна жалба, служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправна норма – т.е. въззивната инстанция дължи произнасяне дотолкова, доколкото следва да се обезпечи правилното приложение на императивна материално правна норма. Съобразявайки наднационалната съдебна практика – Решение на СЕС от 05.09.2024г. по дело С-86/23, постановено по преюдициално запитване и имащо задължителен характер по смисъла на чл.633 от ГПК, нормата на чл.52 от ЗЗД „не може да се счита за „особена повелителна норма“ по смисъла на чл.16 от Регламент „Рим II“ – т.е. – императивна материалноправна норма. В настоящият случай не се констатира допуснато нарушение на императивна материално правна норма, следователно въззивната жалба на жалбоподателя – ответник с вх.№15359/30.04.2024г. се явява неоснователна. Казаното относно характера на въззивната жалба на жалбоподателя – ответник с вх.№15359/30.04.2024г. се отнася и до размера на обезщетенията за претърпени имуществени вреди, липсата на съпричиняване от страна на ищцата Р. Г., включително и до следващия спорен въпрос, очертан с въззивната жалба на жалбоподателите – ищци, който е наличието на съпричиняване от страна на пострадалите П. К. и Д. Д., за настъпване на вредоносния резултат, съответно - и степента на това съпричиняване. В материалноправната норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД, е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, като намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. Както е посочено в мотивите към т.7 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д. №1/2014г. на ОСТК, дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Съпричиняване е налице, когато, освен с поведението на деликвента, увреждането се намира в пряка причинно-следствена връзка и с поведението на самия увреден. Като конкретна проява на такъв тип поведение от страна на пострадалите в отговора на исковата молба се сочи непоставяне на обезопасителен колан – нарушение на разпоредбата на чл.137в от ЗДвП. Относим в тази насока е механизмът на ПТП, съгласно констатациите от съдебноавтотехническата експертиза и заключението от комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, а именно: На 07.06.2022г., около 16.10 часа следобед, лицето Р.К.К. управлява лек автомобил „Ф.П.“ с рег. №••••••••• по платното за движение на път ••-•• /гр.Б. - гр.К./. Пасажери в автомобила са: на предна дясна седалка ищцата Р. Д. К. /която съжителства с водача н автомобила на семейни начала/, на задна седалка отляво надясно: М. К., А.Ш.П. /която е починала/, П. К. К. и Д. И. Д.. При км. 5+800, движейки се в посока от юг на север, лекият автомобил се насочва наляво, напуска платното за движение отляво, след което настъпва удар на предна лява част на лекия автомобил в крайпътно дърво и той се установява на място. Скоростта на движение на лекия автомобил преди загуба на контрол върху управлението и отклоняване наляво към западния банкет, е около 100 км/ч, а в момента на удара е 81 км/ч., като разрешената скорост на движение в района на ПТП е 90 км/ч. От техническа гледна точка причина за настъпване на ПТП е, че водачът на лекия автомобил „Ф.П.“ не контролира автомобила, управлява л.а. с превишена скорост и е допуснал отклоняване наляво в посока запад, където лекият автомобил напуска платното за движение. В момента, в който автомобилът е отклонен наляво към западния край на платното за движение, водачът му е имал техническа възможност да спре преди да напусне платното. Водачът е имал техническа възможност да избегне настъпване на произшествие, ако следва траекторията на пътя и не се отклонява наляво. Заключението от САТЕ и комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, както и разясненията на вещите лица, дадени в съдебно заседание, съдържат категорична констатация, че четиримата пасажери, пътували на задна седалка, включително и ищците П. К. и Д. Д., са пътували без поставен обезопасителене колан, като противното не се установява и от показанията на св. М.К., очевидец на инцидента. Съгласно заключението на експертите, при липса на поставен обезопасителен колан, при настъпилия челен удар телата на пасажерите /пътували на задната седалка/ не са останали прикрепени и задържани към седалката на лекия автомобил, а са политнали напред и нагоре със скорост от 81 км/ч и оттук са осъществили контакт с интериора на автосалона на автомобила - предни седалки и техните пасажери, врати, таван, при което директно или тангентиращо съприкосновение с тези твърди, тъпи предмети са се получили процесните телесни увреждания, имащи пряка причинно - следствена връзка между поведението на ищците К. и Д. като пасажери и настъпилото телесно увреждане на здравето им. Описаното поведение на пострадалите категорично сочи на нарушение правилата за движение по пътищата, визирани в чл.137в от ЗДвП, вменяващи в задължение на пътниците в МПС да използват системи за обезопасяване, с които моторните превозни средства са оборудвани. Именно неизползването на обезопасителен колан, с какъвто е оборудван лекият автомобил на задните седалки, е онова конкретно действие на пострадалите, което по безспорен начин обективно е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, като е улеснило неговото настъпване. Преценката за наличие на съпричиняване се извежда именно с оглед на това, че конкретните увреждания не биха били причинени, ако пострадалите са пътували с ползване на съответната система за обезопасяване. Т.е. – установено е, че приносът на пострадалите е конкретен, тъй като релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 от ЗЗД е онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. При определяне степента на съпричиняване следва да се съпостави поведението на деликвента спрямо поведението на пострадалия – на съпоставка подлежи тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Посоченото поведение на пострадалите, представляващо конкретен принос за настъпване на увреждането, с което поведение увреждането се намира в пряка причинна връзка, следва да се кумулира към поведението на деликвента. Съпоставимо с деликтното поведение на водача на лекия автомобил – който е нарушил правилата за движение по пътищата на чл.5 ал.1, т.1 от ЗДвП – с поведението си не трябва да създава опасности и пречки за движението, не трябва да поставя в опасност жИ.та и здравето на хората и да причинява вреди; на чл.20 ал.1 и ал.2 от ЗДвП - водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват; да съобразят пътната обстановка при избиране на скоростта, приносът на пострадалите П. К. и Д. Д., изразяващ се в нарушение правилата за движение по чл.137в от ЗДвП, вменяващи в задължение на пътниците в МПС да използват системи за обезопасяване, с които моторните превозни средства са оборудвани - е в процентно отношение – 15%, както правилно е приел първоинстанционният съд. При така посочената степен на съпричиняване, окръжният съд правилно е присъдил в полза на ищцата П. К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 32 300лв. При така посочената степен на съпричиняване обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на ищеца Д. Д., следва да бъде в размер на 42 500лв. Но доколкото с въззивната жалба се обжалва решението в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен над сумата от 40 000лв., с въззивното решение искът може да бъде уважен до размера на сумата от 40 000лв. или следва да се присъди допълнително сумата от 20 500лв. Правилна е преценката на първостепенния съд относно претенциите за имуществени вреди. Съгласно заключението от съдебномедицинската експертиза, направените разходи за лечение и такси са напълно във връзка с получените увреждания, като направените от ищцата Р. Г. са в размер на 20, 40лв., направените разходи от ищцата П. К. са в размер на 20.40лв., а от Д. Д. - 32лв. При установената степен на съпричиняване от страна на пострадалите К. и Д., исковете за обезщетение за имуществени вреди правилно са уважени от първоинстанционния съд в размер на 17.34лв. за ищцата К. и 27.20лв. за ищеца Д.. Неправилно първостепенният съд е определил началния момент, от който е присъдена законната лихва върху обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди – от 25.10.2023г. – датата на представяне на банкова сметка от ищците пред застрахователя, аргументирайки се с нормата на чл.380 ал.3 във вр. с ал.1 от КЗ, приемайки, че непредставянето на данни за банковата сметка от страна на лицето, поискало плащане на обезщетение, има последиците на забава на кредитора по отношение на плащането, като застрахователят не дължи лихва по чл.409 КЗ, което е израз на общото правило на чл.96 във вр. с чл.95 ал.1 от ЗЗД. Така приетото от първостепенния съд не се споделя от въззивната инстанция. Действащата правна уредба изрично регламентира, че застрахователното покритие включва и лихвите по чл.429 ал.2, т.2 от КЗ, тоест застрахователят отговаря за лихвата за забава, когато застрахованият отговаря за тях пред увреденото лице. В чл.429 ал.3 от КЗ е регламентирано, че лихвите за забава на застрахования по ал.2, т.2, за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на застрахователната сума /лимита на отговорност/. В този случай от застрахователя се плащат лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. Следователно отговорността на прекия причинител за лихви, считано от датата на непозволеното увреждане съществува, но същата - по силата на самия кодекс, се поема от застрахователя от един по-късен момент, в който му е станало известно настъпването на застрахователното събитие. Непосочването на банкова сметка не е пречка застрахователят да определи обезщетението. Тези обстоятелства са ирелевантни и не са от естество да освободят ответника от заплащане на лихви. Непосочването на банковата сметка, видно от самата разпоредба на чл.380 ал.3 от КЗ, не касае дължимостта на обезщетението и не може да бъде основание за отказ за определяне на размера на застрахователното обезщетение. Непредставянето на банковата сметка от увреденото лице, като кредитор, възпрепятства единствено изплащането на застрахователното обезщетение и то в хипотезата, когато то е определено по размер от застрахователя или с влязло в сила съдебно решение. Когато произнасянето по застрахователната претенция по чл.498 ал.1 от КЗ е отказ на застрахователя да заплати обезщетение, мотивирано с недължимост или недоказаност на същото по основание или размер, въпреки представяне на изисканите от застрахователя по реда на чл.106 ал.3 от КЗ доказателства или в хипотеза на неизискани от застрахователя доказателства, или в хипотезата на непроизнасяне в срок по застрахователната претенция, неизпълнението на длъжника не е поради непосочване на банкова сметка от увреденото лице. В този случай не е налице причинна връзка между неизпълнение на задължението за посочването на банкова сметка и неизплащането на застрахователното обезщетение. Забавата на кредитора по смисъла на чл.95 ал.1 от ЗЗД е хипотеза, в която поведението на кредитора е в причинна връзка с неизпълнението на длъжника. Забава на кредитора по чл.380 ал.3 от КЗ е налице само, ако неплащането на обезщетението се дължи единствено и само на непосочване от увредения на банкова сметка, явяващо се дължимо по чл.380 ал.1, във вр. с ал.3 от КЗ съдействие от страна на кредитора за изпълнение на задължението на застрахователя за плащане на обезщетението. Когато длъжникът – застраховател, не се произнася по застрахователна претенция /какъвто е настоящият случай/ или отказва изпълнение, защото счита същото за недължимо, не може да се приеме, че причина за неизпълнението е неоказано от кредитора съдействие, като в този случай е неоправдано за длъжника да отпадат негативните последици на забава. Данните по делото сочат, че ищците П. К. и Д. Д. са предявили извънсъдебна претенция пред застрахователя на 17.06.2022г. - л.265, а Р. Г. - на 06.07.2022г. - л.268. При това положение законната лихва върху обезщетенията, присъдени в полза на П. К. и Д. Д. се дължи считано от 17.06.2022г., а върху обезщетенията, присъдени в полза на Р. Г., законната лихва се дължи считано от 06.07.2022г. По изложените съображения въззивната жалба, подадена от ответника, се явява неоснователна, а въззивната жалба, подадена от ищците, се явява частично основателна – досежно обезщетението за неимуществени вреди, присъдено в полза на Д. Д. и досежно началния момент, от който е присъдена законната лихва. Обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът, предявен от Д. Д. за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 19 500лв. до сумата от 40 000лв., както и в частта, с която са отхвърлени акцесорните искове на ищците за законна лихва върху обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди за периода 17.06.2022г. до 25.10.203г. за ищците П. К. и Д. Д. и за ищцата Р. Г. – за периода 06.07.2022г. до 25.10.203г. Следва да се постанови въззивно решение, с която в полза на ищеца Д. Д. да се присъди застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди – още 20 500лв., както и да се присъди законната лихва върху присъдените обезщетения с първоинстанционното решение за периода 17.06.2022г. до 25.10.203г. за ищците П. К. и Д. Д. и за ищцата Р. Г. – за периода 06.07.2022г. до 25.10.203г. В останалата обжалвана част, първоинстанционното решение, като правилно, следва да бъде потвърдено. По разноските сторени в първоинстанционното производство: Съгласно списък на разноските по чл.80 от ГПК /л.536/ ищците са сторили разноски общо в размер на 2 100лв. Доколкото не е посочен конкретен размер на отделно сторени от ищците разноски, следва да се приеме, че същите са направени по равно от всеки от тримата ищци - или по 700лв. Съразмерно с уважената част от исковете, окръжният съд е определил и присъдил разноски на ищците в общ размер на 525лв., като следва да се приеме, че същите са разпределени по равно – или по 175лв. за всеки от ищците. С оглед изхода от спора пред въззивната инстанция в полза на ищеца Д. Д. следва де се присъдят допълнително разноски в размер на 225лв. Съгласно списък на разноските по чл.80 от ГПК /л.538/ ответникът е сторил разноски в общ размер 1 640лв., като се претендира и юрисконсултско възнаграждение, каквото окръжният съд е присъдил в размер на 300лв. или разноските на ответника са в общ размер 1 940лв. Доколкото не е посочен конкретен размер на разноски, сторени по всеки от субективно съединените искове, следва да се приеме, че същите са направени по равно по всеки от исковете, предявени от тримата ищци - или по 646, 66лв. Съразмерно с отхвърлената част от исковете, предявени от Д. Д. окръжният съд е присъдил в негова тежест разноски в размер на 377, 20лв. С оглед изхода от спора пред въззивната инстанция следва да бъде отменено решението и в частта, с която в тежест на Д. Д. са присъдени разноски над 369, 52лв. до 377, 20лв. С оглед изхода от спора пред въззивната инстанция в тежест на ответника следва да бъде присъдена допълнителна държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 820лв. По реда на чл.38 ал.2 от ЗА окръжният съд е присъдил в полза на адв. П. К., предоставил безплатна правна защита по делото, адвокатско възнаграждение в размер на 7 487лв. с ДДС, изчислено по съразмерност и съгласно Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Като се съобразява фактическата и правна сложност по делото, фактът, че защитата е осъществена по три субективно съединени иска, но и като съобразява наднационалната съдебна практика - решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., въззивният съд намира, че независимо че в полза на ищеца Д. Д. се присъжда допълнително обезщетение за неимуществени вреди, присъденото от окръжния съд адв. възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА в размер на 7 487лв. с ДДС, не следва да се увеличава. Съгласно задължителната сила на горепосочената наднационална съдебна практика, съдът не е обвързан императивно с минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл преценявайки фактическата и правна сложност на делото, вида и обхвата на осъществената защита и защитавания материален интерес, въззивният съд намира, че адв. възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА в размер на 7 487лв. с ДДС се явява адекватно на осъществената от адв. К. защита на страните в първата инстанция. По изложените съображения, имайки предвид горецитираната задължителна наднационална съдебна практика, както и по повод направеното от насрещната страна възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, въззивната инстанция намира, че за оказаното безплатно процесуално представителство на жалбоподателите – ищци във въззивното производство, като се съобразява фактическата и правна сложност на същото, фактът, че същото се е развило в две съдебни заседания, че безплатното процесуално представителство е упражнено, както по въззивната жалба на жалбоподателите – ищци, така и по бланкетната въззивна жалба на жалбоподателя – ответник, въззивната инстанция намира, че сумата от 2 000лв. е адекватно адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство от адв. П.К. във въззивното производство. С оглед неоснователността на въззивната жалба на жалбоподателя – ответник, на тази страна не се дължат разноски /съгласно инкорпориран списък на разноските в становище 8522/23.10.2024г., страната е сторила и представя доказателства за разноски, представляващи само заплатена ДТ за въззивно обжалване/. На основание чл.273, във вр. с чл.78 ал.6 от ГПК, в тежест на жалбоподателя – ответник следва да се присъди дължимата се държавна такса за въззивното производство, съобразно изхода от спора пред въззивната инстанция и тя следва да бъде в размер на 410лв. Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК и чл.278 от ГПК, Пловдивският апелативен съд