Решение № 613 от 22.5.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 2520/2023 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на М. Ц. Л. срещу решение № 260109/ 28.06.2023г. на СГС, постановено по гр.д. № 12359/20г. в частта, в която са уважени искове с правно основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК. Жалбоподателят твърди, че в обжалваната част решението е неправилно и необосновано. Незаконосъобразно е прието, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем е станало с исковата молба, който факт на основание чл.235, ал.3 от ГПК трябва да бъде съобразен от съда. Това противоречи на практиката на ВКС. Правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем трябва да бъде упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В случая тя не е обявена преди подаване на заявлението. С влязло в сила определение по ч.гр.д. № 12764/20г. на СГС, е отменено разпореждането за незабавно изпълнение от 28.01.2020г. в частта, в която е допуснато незабавно изпълнение и е разпоредено да се издаде в полза на заявителя заповед за сумата над 585, 69евро до 17 695, 30 евро, представляваща главница по договор за кредит за текущо потребление от 18.07.2012г. и за сумата от 60 евро разходи за изискуем кредит. Отхвърлено е заявлението над 585, 69 евро до 17 695, 30 евро и за 60 евро разходи. Счита, че спорът се свежда само за сумата от 585, 69 евро. Релевира довод, че погасителната давност тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, т.е. на съответните падежни дати. Излага, че вземането за договорна лихва е периодично плащане и се погасява с тригодишната давност по чл.111, б. „в“ от ЗЗД. Съдът правилно е приел, че клаузата на чл.7 от ОУ е нищожна, но не е обсъдил защо не приема останалите посочени клаузи в исковата молба за нищожни. Съдът не се е съобразил с ТР № 1/27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС. Затова моли въззивния съд да отмени постановеното решение в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените искове. „Банка ДСК“ АД в депозиран писмен отговор и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва жалбата. Сочи, че обжалваното решение е правилно, а посоченото в жалбата е неоснователно. Съдът след като съобрази доводите на страните и събраните доказателства в първоинстанционното и въззивно производство на основание чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Съдът е сезиран с искове по чл.422 във вр. с чл.415, ал. 1 от ГПК във вр. с чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ във вр. с чл.9 от ЗПК. В исковата молба ищецът твърди, че с ответника са сключили договор за текущо потребление на 18.07.2012г. за предоставяне на сумата от 21 500евро със срок на издължаване 120 месеца. Кредитът е усвоен по сметка № •••••••••• с титуляр ответника. Съгласно чл.8 от договора кредитът се олихвява с променлив лихвен процент от 9, 45 % годишно или 0, 03% на ден. Годишният процент на разходите е 10, 38% и може да бъде променян при предпоставките, предвидени в Общите условия. Неразделна част от договора са Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица. На основание чл.19.1 от тях при забава в плащанията на месечна вноска лихвеният процент се увеличава с надбавка за забава от 10 процентни пункта, а съгласно чл.19.2 при допусната забава над 90 дни, остатъкът от кредита става предсрочно изискуем. Към договора за кредит са сключени две споразумения от 30.09.2016г. и 22.08.2018г. като е уговорен размер на възнаградителната лихва и крайния срок на издължаването на кредита. Месечните погасителни вноски са с падеж 9то число. За периода от 09.05.2019г. до 09.11.2019г. ответникът не е заплатил девет погасителни вноски, поради което целият кредит е станал предсрочно изискуем. С уведомление от 04.09.2019г., адресирано до М. Л., кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Като такъв той е осчетоводен на 06.12.2019г. Със заявление банката е поискала издаване на заповед за изпълнение на основание чл.417 от ГПК, което е било уважено. Издаден е бил изпълнителен лист и е образувано изп. д. № 1099/20г. Подадено е възражение от длъжника. Ищецът е направил изрично изявление в исковата молба за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Ответникът не е платил задължението си затова моли съда да признае за установено по отношение на него, че му дължи сумата от 17 695, 30евро. главница в едно със законната лихва, считано от 21.01.2020г. до окончателното й плащане, 1 049, 89 евро договорна лихва за периода 09.05.2019г. до 05.12.2019г., 37, 42 евро- обезщетение за забава за периода 17.05.2019г. до 05.12.2019г., 226, 12 евро обезщетение за забава след настъпване на предсрочната изискуемост за периода 06.12.2019г.- 20.01.2020г. и 60 евро- разходи ри изискуем кредит. Претендира разноски в заповедното и съдебно производство. Ответникът в депозиран писмен отговор в срок чрез процесуалния си представител оспорва исковете. Поддържа, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението. С влязло в сила определение на 15.03.2021г. по ч.гр.д. № 12764/20г. на СГС, е отменено разпореждането за незабавно изпълнение в частта, в която е допуснато незабавно изпълнение над 585, 69 евро до 17 695, 30 евро и за 60 евро разходи при изискуем кредит. Счита, че спорът за главницата следва да е само за 585, 69 евро и до пълния предявен размер претенцията да се отхвърли. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Счита, че всяка погасителна вноска става изискуема на падежа и от тогава започва да тече погасителната давност. С подписваните две допълнителни споразумения е капитализирана лихва. Такава уговорка е нищожна. Счита за недължимо обезщетение за забава след обявяване на кредита за предсрочно изискуем и за периода от 17.05.2019г. до 05.12.2019г. Поддържа, че в процесния договор и общите условия има неравноправни клаузи, които са конкретизирани. Не се спори, че на 18.07.2012г. между страните по делото е сключен договор за кредит за текущо потребление. Неразделна част от него са Общи условия от 2012г., Приложение № 1, погасителен план, условия по пакет „Частно банкиране златен“, Такси по кредити за текущо потребление, декларация за съответствие, изходяща от кредитополучателя, проучване за разрешаване на кредит, информация по чл.19, ал.1 от ЗЗЛД, съгласие на работодателя за превеждане на всички вземания по трудово правоотношение по разплащателна сметка във връзка с предоставяне на кредит и уведомление за залог на вземания. Като обезпечение за вземането на банката е сключен договор за залог върху вземания. Няма спор, че страните са сключили допълнително споразумение към договора за кредит на 30.09.2016г. Неразделна част от него са ОУ от 26.07.2016г., такси по кредити за текущо потребление, информация по чл.19, ал.1 от ЗЗЛД, договор за залог на вземане от 30.09.2016г. Безспорно е, че банката и кредитополучателя М. Л. са сключили допълнително споразумение към договора за кредит на 22.08.2018г., договор за залог на вземане от същата дата. Неразделна част от него са погасителен план, ОУ от 01.07.2018г. и Такси по кредити за текущо потребление. С покана от 04.09.2019г. кредитът е обявен за предсрочно изискуем. То е връчено на ответника с уведомление по чл.47 от ГПК от ЧСИ. В тази връзка е съставен протокол за връчване на съдебни книжа, удостоверяващ датите на посещение на адреса на длъжника. Видно от гр.д. № 2836/20г. на СРС, 77 състав, образувано по заявление на „Банка ДСК“ ЕАД от 20.01.2020г. и по което е издадена заповед за незабавно изпълнение на 28.01.2020г. и изпълнителен лист. На 17.09.2020г. М. Л. е подала възражение по чл.414, ал.2 от ГПК. С влязло в сила определение на 15.03.2021г. на СГС, постановено по ч.гр.д. № 12764/20г. е отменено частично разпореждането за незабавно изпълнение от 28.01.2020г. Ищецът е представил Тарифа за лихвите, таксите и комисионните, които банката събира по извършени услуги на клиенти – физически лица и Методология за определяне на БЛП, използван за определяне на лихвения процент по кредити на физически лица. В хода на съдебното дирене е прието заключение на счетоводна експертиза. Вещото лице, след преглед на счетоводните документи на ищеца е установило, че на 18.07.2012г. по сметка на М. Л. е преведена сумата от 21 500 евро превалутирана в 41 989, 50 лв. Вещото лице е посочило каква сума е погасена от ответника по кредита, какво остава дължимо като главница и лихви. Посочило е размера на капитализираните лихви към главницата съгласно двете споразумения. Посочило е погаситлените вноски с настъпил падеж към 21.01.2020г., както и че на 04.07.2019г. е последната вноска за погасяване на кредита в размер на 235 евро. След тази датата вноски за погасяване на кредита не са правени. Не са погасени вноски от 09.05.2019г. до 09.01.2020г. Задължението е 15 079, 62 евро- главница, 778, 25 евро- възнаградителна лихва до 05.12.2019г., 324, 02 евро- санкционираща лихва, 192, 68 евро обезщетение за забава за периода 06.12.2019г. до 20.01.2020г. Неиздължените суми са към последната падежна датата и към датата на изготвяне на заключението. Съдът възприема заключението като компетентно и безпристрастно. СГС е уважил исковете за главница и за договорна лихва. Отхвърлил е изцяло тези санкционираща лихва, за обезщетение за забава след обявяване на предсрочната изискуемост и за 60 евро разходи при изискуем кредит. В отхвърлителната част решението е влязло в сила. Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани. При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на въззивно разглеждане са обективно съединени искове по чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ вр. с чл.9 от ЗПК. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по отношение на правилността му е обвързан от посоченото в жалбата- чл.269 от ГПК, с изключение на случаите на допуснато нарушение на императивна материално правна норма. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Искът по чл.422 от ГПК е специален положителен установителен иск. С него разполага кредиторът, чието вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. Чрез него се търси защита на предявеното вземане като със сила на пресъдено нещо се признае за установено, че то съществува. Така се постига стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи като изпълнителен титул за принудителното събиране на вземането на кредитора. Абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването и упражняването на правото на иск е правният интерес. / Р № 246/11.01.2013г. по т.д. № 1278/11г., ІІ то. на ВКС, Р № 89/02.06.2011г. по т.д. № 649/10г., ІІ т.о. на ВКС, Р № 171/24.04.2012г. по гр.д. № 801/11г. на ІV г.о. на ВКС/. Допустимостта на иска е поставена в зависимост от това дали длъжникът ще оспори вземането на кредитора, предявено в заповедното производство. Оспорването става чрез подаване на възражение по чл.414, ал.2 от ГПК. Ако такова не е подадено или е оттеглено заповедта за незабавно изпълнение влиза в сила. Това препятства упражняването на правото на иск по чл.422 от ГПК. Той е недопустим поради липса на правен интерес. Неговата недопустимост е налице и в хипотезата, когато заповедта за изпълнение не е влязла в сила, но и при неизтичане на срока по чл.414, ал.2 от ГПК, в който длъжникът може да подаде възражение срещу нея. В случая видно от приложеното заповедно производство е, че заповедта за незабавно изпълнение от 28.01.2020г. е била връчена М. Л.. На 17.09.2020г. тя е подала възражение в срока по чл.414, ал.2 от ГПК. Поради което исковете по чл.422 от ГПК са допустими при наличието на абсолютна процесуална предпоставка за съществуването и упражняването на правото на иск, а именно правен интерес. В жалбата и в отговора на исковата молба е направено възражение относно предмета на установителния иск по чл.422 от ГПК поради частична отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение от 28.01.2020г. и частично обезсилване на издадения изпълнителен лист. Съгласно т.9 от ТР 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на чл.418, ал.1 от ГПК заповедта за изпълнение подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила. Т.е. разпореждането за незабавно изпълнение е основание за предварително изпълнение на вземането по заповедта за изпълнение-чл.404, т.1 ГПК, издадена въз основа на документите, предвидени в чл.417 от ГПК. Заедно с разпореждането за незабавно изпълнение се издава и изпълнителен лист, който да послужи за започване на индивидуално принудително изпълнение срещу длъжника. Предвидената възможност в чл.419, ал.1 от ГПК за обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение не води до отмяна и на заповедта за изпълнение, тъй като съгласно чл.413, ал.1 от ГПК тя не подлежи на обжалване, освен в частта за разноските. Отмяната, пълна или частична, на разпореждането за незабавно изпълнение е относимо към възможността на кредитора да събере вземането си преди заповедта за изпълнение да е влязла в сила, но не води до отричането му. То продължава да съществува във вида и размера, посочен в заповедта за изпълнение, тъй като тя и разпореждането за незабавно изпълнение са два различни съдебни акта с различни правни последици. В т.5г от ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС е прието, че при отменено разпореждане за незабавно изпълнение, а исковият процес е висящ, няма основание за издаване на обратен изпълнителен лист, тъй като не е установено, че вземането не се дължи. Пълната или частична отмяната на разпореждане за незабавно изпълнение не води до недопустимост на исковото производството по чл.422 от ГПК. За вземането продължава да съществува заповед за изпълнение, а за предявяването на положителният установителен иск продължават да съществуват абсолютните процесуални предпоставки за съществуването и упражняването на правото на иск: издадена заповед за изпълнение, подадено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 от ГПК и предявен иск в срока по чл.415 от ГПК./ Р № 152/15.11.2012г. по т.д. № 1058/11г., ВКС, II т.о., Р № 50096/22.12.2023г. по гр.д. № 3401/22г., ВКС, III г.о./ Затова предмет на спора е цялото вземане заедно с акцесорните такива така, както са посочени в заявлението и са уважени от съда чрез издаване на заповедта за изпълнение. От доказателства по делото се установява, че страните са сключили договор за банков кредит за текущо потребление на 18.07.2012г. Той има своята легална дефиниция в чл.9, ал.1 от ЗПК. Този закон е специален по отношение на ТЗ, където в чл.430, ал.1 е дадено общо определение за договора за банков кредит. Според тях банката отпуска на заемателя парична сума, която той е длъжен да върне след изтичане на срока. Банковият кредит се отпуска при конкретно посочени условия и срок. За отпусната сума кредитополучателят дължи лихва. Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма, която е изискване за валидността му. Той се смята за сключен от момента на постигане на съгласието. От това легално определение като характеристики на договора за банков кредит могат да се посочат, че той е двустранен, консенсуален, възмезден и срочен. Процесният договор за кредит е действителен като сключен в изискуемата от закона форма, като страните по него са постигнали съгласие по съществените му елементи- размер на кредита, падеж и размер на месечните погасителни вноски, срок на издължаването му. Той съответства на чл.10, ал.1 и чл.11 от ЗПК. Пред въззивният съд са поставени за разглеждане въпросите за това дали кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем с исковата молба, за основателността на възражението за изтекла погасителна давност и за наличието на неравноправни клаузи. Усвояването на кредита е свързано с изпълнението на основно задължение на кредитора да предостави определени парични средства на кредитополучателя. От счетоводната експертиза се установява, че кредитът в отпуснатия размер от 21 500eвро е усвоен от кредитополучателя М. Л.. Поради това за нея е възникнало задължението да го върне според договореното чрез 120 месечни анюитетни вноски в определен размер, на падеж, посочен в договора за кредит и при условията, посочени в него и съобразно погасителен план, неразделна част от договора за кредит. От счетоводната експертиза се установява, че М. Л. е извършвала погашения по кредита в размер на 6981, 36 евро- главница, 10 520, 53 евро възнаградителна лихва. Активно легитимиран да предяви иск за установяване на вземането е кредиторът, когато е нарушено правото му, произтичащо от договора за кредит, да получи връщане на дадения паричен ресурс. Пасивно легитимиран да отговоря по иска на банката е кредитополучателят, чието задължение произтича от същия правопораждащ юридически факт, както правото на кредитора, когато не го изпълнява в срок и съобразно уговореното. Правото на кредитора и задължението на длъжника произтичат от общ юридически факт, договора за кредит. Поставен за разглеждане пред въззивния съд въпросът е за това дали може да бъде обявена предсрочна изискуемост на кредита с исковата молба. Съгласно т.18 от ТР № 4/2013/18.06.2013г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната страна при наличието на две предпоставки: обективен факт на неплащането и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост се отнася само до вноските, които са с ненастъпил падеж. Такава не може да бъде обявена по отношение на вече падежиралите вноски към момента на обявяването й. С превръщане на кредита в предсрочно изискуем длъжникът се лишава от преимуществото на срока. Няма изискване в закона или в практиката с какъв документ и съдържание кредиторът да обяви на длъжника предсрочната изискуемост. Необходимо е да има и ясно и недвусмислено негово изявление в тази насока. Преценката, че е такова се прави от съда във всеки конкретен случай. Няма пречка длъжникът да бъде уведомен за настъпването й с нотариална покана или писмо. Предсрочна изискуемост може да бъде обявена и с исковата молба, като в нея или в документ, приложен към нея, се съдържа изрично волеизявление на кредитора, че прави остатъка от кредита предсрочно изискуем. Съдът не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, тъй като моментът, към който се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в исковия процес. Потестативното право да се обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено към момента на подаване на заявлението, ако в него кредиторът се е позовал на предсрочна изискуемост. Ако в исковото производство се установи, че тя не е надлежно обявена преди горния момент, но осъществяването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането на това основание. Това е факт, който трябва да бъде съобразен по реда на чл.235, ал.3 от ГПК./ Р № 10/25.02.2020г. по т.д. № 16/19г., ВКС, II т.о., Р № 60162/26.01.2022г. по т.д. № 2482/18г., ВКС, II т.о./ Исковата молба съдържа ясно и недвусмислено изявление на кредитора, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Не е оспорено, че исковата молба е получена от пълномощника на въззивника на 08.04.2021г., от която дата следва да се счита, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем. По делото е установено, че са налице обективният факт на неплащане на вноски по кредита от страна на длъжника, както и ясно и недвусмислено упражнено право да се обяви кредита за предсрочно изискуем. Така длъжникът се е лишил от преимуществото на срока, който е бил уговорен в негова полза. По иска с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл.9, ал.1 от ЗПК във вр. с чл.430, ал.1 от ТЗ. Кредитополучателят дължи връщане на кредита чрез месечни погасителни вноски, включващи главница и договорна лихва. Основното задължение на кредитополучателя е да върне предоставените му парични средства. Не е спорно, че М. Л. не го е изпълнила. Според заключението на счетоводната експертиза непогасената главница е 15 079, 62 евро. Искът е основателен за този размер като до пълния такъв подлежи на отхвърляне. В отговора на исковата молба М. Л. е направила правопогасяващо възражение по чл.110 от ЗЗД. Твърди се, че погасителната давност има за начален момент падежа на всяка вноска, тъй като тогава настъпва нейната изискуемост. В хипотезата, когато претенцията на кредитора е основана на предсрочна изискуемост на вземането му, погасителната давност започва да тече от момента на сигурното довеждане до знанието на длъжника на волеизявлението на банката за нея, т.е. не по -рано от връчване на нарочното волеизявление на кредитора. В случая вземането на ищеца за главницата е станало изискуемо на 08.04.2021г., когато кредитът е обявен за предсрочно изискуем с исковата молба и на която датата тя е връчена на М. Л.. Поради това вземането за главница не е погасено по давност. / Р № 21/08.01.2021г., постановено по т.д. № 3069/18г., ВКС, I т.о./ По иска с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.9, ал.1 от ЗПК във вр. с чл.8 от договора за кредит за възнаградителна лихва. Кредитополучателят дължи на кредитора договорна лихва, която представлява цената на кредита, тъй като той е възмезден. Според заключението на счетоводната експертиза тя е 778, 25 евро за периода от 17.05.2019г. до 05.12.2019г. Съгласно т.1.2 от ТР № 8/2017/02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС след настъпване на предсрочната изискуемост не се дължи възнаградителна лихва. Искът е основателен за тази сума. Това вземане също не е погасено по давност. В отговора на исковата молба и в жалбата е наведен довод, че въззивният съд не се е произнесъл по отношение на чл. 19.1 от ОУ от 2012г. и дали тази клауза е нищожна като противоречаща на чл.33 от ЗПК. Дори и първоинстанционният съд да не се е произнесъл по този довод на въззивника въззивният съд може да го направи, ако е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма с оглед защитата на правата на частноправни субекти- т.1 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези свои задължения, то това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция. Кредитът, сключен между страните по делото на 18.07.2012г., е потребителски по своя характер и попада в обхвата на Закона за потребителски кредит/ЗПК/. Нормата на чл.33 от него е императивна материалноправна по своя характер. Според ал.2 на същата, когато потребителят забави дължимите от него вноски по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В чл.19.1 от ОУ от 2012г. е уговорена санкционираща лихва за забава, която се формира от договорната лихва, увеличена с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта при забава на плащанията на месечна погасителна вноска. Това предвиждане в ОУ противоречи на чл.33, ал.2 от ЗПК, поради което е нищожна като противоречаща на закона. На същото основание въззивната инстанция следва да се произнесе по валидността на клаузи Б от двете допълнителни споразумение, с които е уговорена капитализация на дължимата договорна лихва към главницата. Тълкувайки тези клаузи на споразуменията се налага извод за наличието на анатоцизъм. Разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗЗД предвижда олихвяването на изтекли лихви да става съобразно наредби на Българската народна банка/БНБ/. Съгласно чл.16 от Наредба№9/19.12. 2002г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка, действаща както към момента на сключване на договора, така и към настоящият момент, се забранява начисляването на лихва върху лихва. Възможност за начисляване на лихва върху лихва е допустимо само между търговци, ако е уговорена- чл.294, ал.2 от ТЗ. Клауза от договор, която предвижда включване на договорната лихва към редовната главница и върху нея да се начислява лихва е нищожна като противоречаща на закона- чл.26, ал.1, пр.1 във вр. с чл.10, ал.3 от ЗЗД./ Р № 66/29.07.2019г. по т.д. № 1504/18г., ВКС, II т.о., Р № 30/20.05.20г. по т.д. № 739/19г., ВКС, I т.о, Р № 132/13.02.21г. по т.д. № 2195/19г., ВКС, I т.о/. Затова букви „Б “от допълнителните споразумения от 30.09.2016г. и 22.08.2018г. са нищожни като противоречащи на закона. Въззивният съд се произнася по отношение на тях като съобрази, че чл.10, ал.3 и чл.26, ал.1 от ЗЗД по своя характер са императивни материалноправни норми, установени в обществен интерес. Нищожността на горните клаузи от Общите условия не води до промяна на размера на дължимата от кредитополучателя главницата или договорна лихва, а искът за присъждане на обезщетение за забава е отхвърлен. Съдът е длъжен да направи проверка на клаузите на договора за потребителски кредит относно тяхното съответствие на ЗЗП и Директива 93/13/ЕО- чл.7, ал.3 от ГПК. / Решение от 14.03.2013г. по дело С-415/11 на СЕС/ Съгласно чл.9, ал.3 ЗПК и пар.13, т.1 от ДРЗЗП потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договора за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. М. Л. има качеството на потребител по смисъла на горните разпоредби и спрямо нея намира приложение ЗЗП. Съгласно чл.11, ал.1 от ЗПК клаузите на договор за потребителски кредит трябва да са изготвени на ясен и разбираем език. Неравноправна е всяка клауза в договор, сключен с потребител, уговорена в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съгласно чл.1, пар.2 от Директива 93/13/ЕО договорни условия, които отразяват задължителни законови и/или подзаконови разпореди, не са предмет на същата./ Решение от 26.01.2017г. по дело С-421/14г. на СЕС/ Разпоредбите на чл.7.3.1 от ОУ от 2016г. и 2018г., според които банката е длъжна да оповести новия размер на променливия лихвен индекс/референтния лихвен процент в офисите си или на интернет страницата си, отразяват законово задължение на банката, предвидено в чл.33а от ЗПК. Настоящата инстанция приема, че чл.7.1 от ОУ от 16г. не е неравноправна, тъй като предвиденото в нея не води до едностранна промяна на размера на лихвата. Същото е валидно и за чл.7.1 от ОУ от 2018г. И двата текста не са уговорени във вреда на кредитополучателя и не водят до едностранна промяна на възнаградителната лихва. По отношение на чл.7.2.4 и чл.7.3.2 от ОУ от 2016г., преценени при условията на чл.143 от ЗЗП. И двете се отнасят до компонента от лихвения процент, с който се олихвява кредитът. От неговата стойност зависи договорната лихва, която ще заплаща длъжника. В тях е предвидено, че банката, като съобразява изменението на лихвения индекс, определя едностранно нов размер на месечната вноска за лихва и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план. Така, както са уговорени в Общите условия тези две клаузи не са на ясен и разбираем език, тъй като няма как потребителят на банковата услуга да разбере начина, по който се формира лихвения процент въз основа на лихвения индекс. Те предвиждат едностранна промяна в договора за кредит, което е уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Поради това тези клаузи от общите условия са нищожни като неравноправни. По отношение на чл.7.2.1, чл.7.2.3.1, чл.7.2.3.2, чл.7.2.3.3, чл.7.2.3.4, чл.7.2.3.5 и чл.7.2.3.6 от Общите условия от 2018г. Преценени по отделно и във връзка една с друга те регламентират начина на определяне на референтния лихвен процент като елемент от променливия лихвен процент, с който се олихвява кредитът. Съгласно чл.147, ал.1 от ЗЗП и чл. 11, ал.1 от ЗПК клаузите на договор за потребителски кредит, респективно Общите условия, които са неразделна част от него, следва да са съставени по ясен и разбираем начин. Горните разпоредби не създават яснота у потребителя за начина, по който банката, като по- силната икономически страна, ще определи референтния лихвен процент, респективно договорната лихва. Размерът на последната се обуславя от променлива компонента, за която не е ясно как се формира. Поради което тези клаузи от Общите условия от 2018г. са нищожни като неравноправни. Това не влияе на крайния резултат на спора. Поради изложеното първоинстанционното решение следва да се потвърди в обжалваната част. По разноските. На жалбоподателят не се дължат такива. На ответника се дължат разноски в размер на 300лв. за юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното, съдът