Решение № 13445 от 9.7.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 22494/2024 г.

производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Н. Г. Т. в привлечен в качеството на обвиняем с постановление за привличане на обвиняем от 03.02.2023г. за престъпления по чл. 149, ал. 1 НК и чл. 151, ал. 1 НК. От прието по делото съдебно решение № 260031/04.02.2021 г., постановено по гр.д. № 245/2020 г. по описа на СОС, влязло в сила на 20.04.2021 г. се установява, че Н. Т. е поставен под ограничено запрещение. Съгласно решение № 003/2021 г. на Органа на настойничество и попечителство при Община И. е учреден Настойнически съвет на Н. Т. с попечител Ц. Е. М.. По делото е представено и Експертно решение № 0455/08.04.2016 г. на ТЕЛК към Център за психично здраве – С. област, съгласно което на Н. Т. е призната пожизнено 50 % трайно намалена работоспособност, считано от датата на инвалидизацията - 04.07.1996 г., с водеща диагноза лека умствена изостаналост. С окончателния доклад по делото е отделено като безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване е обстоятелството, че ищецът е бил задържан за периода от 03.10.2023 г. до 30.10.2023 г., тъй като по отношение на него е била взета и изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“. Последното се потвърждава и от приобщените като доказателства по делото материали от наблюдателно дело по пр.пр. № 19680/2023 г. по описа на СГС - Заповед за задържане на лице по реда на ЗМВР за 24 часа от 03.02.2023 г., издадена от ОДМВР, група „КП“ при РУ И., постановление на СРП от 03.02.2023 г. по ДП № 3384 ЗЧК 210/2023 г. по описа на 09 РУ СДВР, пр.пр. № 2875/2023 г. по описа на СРП, съгласно което ищецът Н. Г. Т., привлечен като обвиняем за извършено престъпление от общ характер, представляващо престъпление по чл. 149, ал. 1 НК и чл. 151, ал. 1 НК, като е задържан за срок от 72 часа. С определение от 06.02.2023 г., постановено по ЧНД 1784/2023 г по писа на СРС, 96 състав на основание чл. 64, ал. 4 НПК е взета по отношение на Н. Т. мярка за неотклонение „задържане под стража“. Същото е потвърдено с протоколно определение от 17.02.2023 г., постановено по ВЧНД 817/2023 г. по описа на СГС, 3 въззивен състав. С протоколно определение от 02.06.2023 г. по ЧНД № 7193/2023 г. по описа на СРС, 7-ми състав е оставил без уважение искането на обвиняемия Н. Т. по реда на чл. 65 НПК за изменение на наложената мярка „задържане под стража“ в по-лека. Същото е потвърдено с протоколно определение от 08.06.2023 г. по ЧНД № 3159/2023 по описана СГС, Х въззивен състав. С писмо от зам.районен прокурор е указано на наблюдаващия прокурор по пр.пр. № 2875/2023 г. да бъде съобразен максималният срок за задържане на лицето по чл. 63, ал. 4 НПК, като се произнесе своевременно при наличие на предпоставките по чл. 63, ал. 5 вр. ал. 4 НПК. С резолюция от 07.09.2023 г. е констатирано, че към посочената дата не са налице предпоставките по чл. 63, ал. 5 вр. ал. 4 НПК, като е разпоредено наблюдателните материали да бъдат докладвани на съответния прокурор или заместващ прокурор в срок до 30.09.2023 г. На 15.09.2023 г. е внесен в СРС обвинителен акт, с който срещу Н. Г. Т. е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 149, ал. 2 т. 1 пр. 2 вр. ал. 1 НК и за престъпление по чл. 152, ал. 4 т. 1 вр. ал. 1 т. 2 пр. 2 НК, въз основа на който е образувано НОХД 12535/2023 г. по описа на СРС, 108-ми състав. С Разпореждане от 18.09.2023 г. съдията-докладчик е прекратил съдебното производство по НОХД № 12535/2023 г. и е разпоредил изпращане на делото на Софийски градски съд по подсъдност. На 20.09.2023 г. въз основа на горния Обвинителен акт е образувано НОХД № 5271/2023 г. по описа на СГС, 18 с-в. С разпореждане по делото съдебното производство е прекратено и е изпратено по компетентност на СГП. С разпореждане от 05.10.2023 г. на председателя на СГС НОХД 5271/2023 г., ведно с материалите е изпратено на СГП на основание чл. 42, ал. 2 НПК, видно от писма от 05.10.2023 г. и от 10.10.2023 г., получени в СГП на 06.10.2023 г., съответно на 10.10.2023 г. С постановление от 10.10.2023 г. по пр.пр. № 19680/2023 г. по описа на СГП са приети по компетентност материалите по ДП № 3384 ЗМК 210/2022 г. по описа на 09 РУ СДВР, пр.пр. № 2875/2023 г. по описа на СРП като са зачетени извършените до момента действия. С постановление от 10.10.2023 г. по пр.пр. № 19680/2023 г. по описа на СГП ищецът е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 149, ал. 2 т. 1 пр. 2 вр. ал. 1 НК и за престъпление по чл. 152, ал. 4 т. 1 вр. ал. 1 т. 2 пр. 2 НК от компетентната СГП. С протоколно определение от 24.10.2023 г. по НЧД № 58363/2023 г. по описа на СГС, 18-ти състав е оставил без уважение искането на обвиняемия Н. Т. по реда на чл. 65 НПК за изменение на наложената мярка „задържане под стража“ в по-лека, в това число и като е изложил аргументи, че изтеклият срок, наближаващ осем месеца е все още в рамките на законоустановения, включително и в рамките на разумния такъв. С протоколно определение от 31.10.2023 г. по ВНЧ № 1296/2023 по описана САС е прекратено производството с оглед изменението на МНО „задържане под стража“ в „подписка“ с оглед постановлението на СГП от 30.10.2023 г. С постановление от 30.10.2023 г. по пр. пр. № 19680/2023 г. по описа на СГП, наблюдващ прокурор е констатирал, че наказателното производство се намира в досъдебна фаза и че предвидената по чл. 63, ал. 4 НПК продължителност на мярката за неотклонение „задържане под стража“ в досъдебното производство е изтекъл е отменил същата взета спрямо обвиняемия – ищец Н. Г. Т.. Със същото постановление по отношение на лицето взета МНО „подписка“. Видно от писмо от 10.10.2024 г. на ГД „ИН“ при МП Н. Г. Т. е постъпил в затвора в гр. С. на 16.09.2023 г. и е освободен на 30.10.2023 г. с изменена мярка „подписка“. На 04.12.2023 г. е внесен ОА, заедно с пр. пр. № 19680/2023 г. по описа на СГП и ДП № 3384 ЗМК 210/2022 г. по описа на 09 РУ СДВР срещу обвиняемия Н. Т.. Въз основа на същия е образувано НОХД 6982/2023 г. по описа на СГС, 16-ти състав, по което на 23.10.2024 г. е постановена присъда, с която е признат за виновен по повдигнатите му обвинения по чл. 149 ал. 1 НК и чл. 151 ал. 1 НК и е оправдан по квалифициращото обстоятелство по чл. 149 ал. 2 т. 1 пр. 2 НК, съответно по чл. 152 ал. 4 т. 1 във вр. с ал. 1 т. 2 пр. 2 НК, като са кумулирани определените наказания "лишаване от свобода", като наложено най-тежкото от тях – а именно наказанието от три години "лишаване от свобода". Присъдата не е влязла в сила към датата на приключване на устните състезания в настоящото производство. По делото е прието заключение на съдебно-психологична експертиза, неоспорена от страните, от която се установява, че степента на констатираната умствена изостаналост на ищеца не се явява пречка да функционира в социума на елементарно битово и социално ниво, както и да преживява и усеща негативното отношение спрямо личността му и да ги изживява. Наред с това, според експерта макар горното да не представлява душевно заболяване в клиничния смисъл, то увеличавало склонността му към реагиране с тревожност и страх и повишава базисният му риск повече отколкото на хората с нормален интелект. Към процесния период 03.10.2023г.- 30.10.2023г. вещото лице е установило при Н. Т. посттравматично разстройство след наличие на стресово състояние, с повишени нива на тревожност и страх, /самото задържане, разпитите пред разследващия орган е стресогенно събитие/, което е преминало към посттравматично стресово състояние. Експертът сочи, че ищецът е претърпял страдание, болки, срам от случилото се, страх да не остане завинаги в затвора. Докато към момента на изследването остават завишени страха и тревожността от повторяемост на случилото се и наближаването на съдебния процес, всичко това у ищеца е засилило тревожността, безпокойството и най-вече страха от евентуално задържане. При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи: Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно от ЗОДОВ, във вр. с чл. 5 § 1 б. "с" от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно: че в периода 03.10.2023 г. – 30.10.2023 г. по отношение на него е била изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“; че продължителността на периода, в който е изтърпявал мярка за неотклонение „задържане под стража“ надвишава законоустановената максимална продължителност на тази мярка; че вследствие на незаконното му задържане е претърпял неимуществени вреди вкл. и техният размер. Отговорността на държавата по ЗОДОВ е обективна и възниква при наличието на предвидените в този закон предпоставки, без да е необходима вина у съответните длъжностни лица, съгласно чл. 4 ЗОДОВ, а още по-малко тази вина се предполага, за разлика от деликтната отговорност по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. За да бъде търсена отговорност по ЗОДОВ, е необходимо освен наличието на общите предпоставки за търсене на деликтна отговорност, да е налице и някоя от предвидените в него специални хипотези. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда при задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. В случая оплакванията на ищеца като основание на предявения иск се свеждат до нарушение на основно право гарантирано от чл. 5, § 1 б. "с" от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, а именно правото на свобода и сигурност и забраната да бъде лишен от свобода освен в изрично посочени случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона като в настоящия казус се касае до хипотеза на законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление. В случая съдът не е сезиран с оплакване от незаконно задържане с оглед последваща отмяна на мярката за неотклонение, а до ограничаване и нарушаване на правата по Конвенцията изразяващо се в задържане по арест за срок надхвърлящ максимално предвидения в националното законодателство. В закона са въведени критерии касателно продължителността на това задържане, която е в зависимост от тежестта на повдигнатото обвинение. Императивната разпоредба на чл. 63, ал. 5 НПК задължава прокурора незабавно да освободи задържания при изтичане на максималния срок по ал. 4. Съгласно разпоредбата на чл. 62, ал. 4 НПК мярката за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство не може да продължи повече от осем месеца, ако лицето е привлечено като обвиняем за тежко умишлено престъпление, и повече от една година и шест месеца, ако лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от петнадесет години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание. Във всички останали случаи задържането под стража в досъдебното производство не може да продължи повече от два месеца. Няма спор по делото, а това се установява и от съдържанието на чл. 63, ал. 4 НПК, че в случая срокът на задържането не може да продължи повече от 8 месеца в досъдебното производство. В настоящия случай обаче преди изтичането на срока по чл. 63, ал. 4 НПК на 03.10.2023 г., е било образувано съдебно производство - НОХД № 12535/2023 г. по описа на СРС, 108 с-в. С внасянето на делото в съда срокът по чл. 53, ал. 4 НПК спира да тече и продължава да тече от връщането на делото в прокуратурата по реда на чл. 249 НПК, тъй като до този момент съгласно даденото в т. 3.2 от ТР № 1 от 25.06.2002 г. на ВКС по т. д. № 1/2002 г. на ОСНК, компетентен да се произнесе по мярката за неотклонение е съдът, пред който делото е висящо до влизане в сила на определението за прекратяване и реалното му връщане в Прокуратурата. Според приетото в мотивната част на решението, когато съдът върне делото на разследващите органи не започва да тече нов срок по чл. 152, ал. 4 НПК (аналог. на чл. 63, ал. 4 НПК), а времето, през което делото е било в съдебната фаза, не се зачита по чл. 152, ал. 4 НПК (аналог. на чл. 63, ал. 4 НПК). С оглед конкретиката на спора от данните по делото може да се направи обоснован извод, че до внасянето на делото в СРС на 15.09.2023 г. същото е било в досъдебна фаза 7 месеца и 11 дни. След връщането му с разпореждане на Председателя на СГС на компетентната СГП на основание чл. 42, ал. 2 НПК, делото отново е било на етап досъдебна фаза, считано от 06.10.2023 г., съгласно приложеното по делото писмо вх. № на СГП 19680/2023г. Следователно задържането на ищеца е продължило от 03.02.2023 г. до 29.10.2023 г. включително, доколкото е освободен на 30.10.2023 г., т.е. - 8 месеца и 26 дни при максимален срок на задържането в досъдебното производство 8 месеца. През този период делото е било в досъдебна фаза осем месеца и пет дни, считано от датата на първоначалното задържане 03.02.2023 г. до внасянето на делото в съда на 15.09.2023 г. и от връщането му на 06.10.2023 г. до отмяна на наложената МНО „задържане под стража“ на 30.10.2023 г., т.е. до 29.10.2023 г. включително. В съдебна фаза делото е продължило от 15.09.2023 г. до 05.10.2023 г. включително или общо 21 дни. При тези данни настоящият съдебен състав приема, че срокът от 8 месеца спрямо задържането на ищеца под стража в досъдебното производство въз основа на МНО "задържане под стража" от съда е изтекъл към 25.10.2023 г. и следователно към датата на отмяната на мярката задържане под стража на ищеца в досъдебното производство на 30.10.2023 г. същият е бил незаконно задържан за периода от 25.10.2023 г. до 29.10.2023 г. включително, поради изтичане на максимално допустимия срок за задържане по чл. 64, ал. 3 НПК. Следователно правата на ищеца гарантирани в чл. 5, § 1, т. „с“ ЕКЗПЧОС са нарушени. Неоснователно е поддържаното от ищеца твърдение, че максималният срок по чл. 63, ал. 4 НПК за ищеца е изтекъл на 03.10.2023 г. Това е така, защото преди това, на 15.09.2023 г., когато за първи път е внесен обвинителен акт срещу него в съда преди да е изтекъл 8 - месечният срок по чл. 63, ал. 4 НПК, последният е спрял да тече и не е текъл до 06.10.2023г., както съдът прие по-горе, тъй като през това време делото е било в съда и органите на ПРБ са били в невъзможност да упражнят правомощията си да освободят ищеца, на основание чл. 63, ал. 5 НПК. Съдът не споделя защитната теза на ответника, че наложената процесна мярка на ищеца е отменена в първия възможен момент, а именно в понеделник 30.10.2023 г., като същият на посочената дата е и освободен с оглед данните поделото, доколкото изтичането на срока било в неработен ден. В тази връзка настоящият състав съобразява, че в нормата на чл. 63, ал. 5 НПК законодателят е употребил думата „незабавно“, което според Българския тълковен речник означава „веднага, бързо, без отлагане“. Като в настоящия случай е следвало да бъде сторено още на 25.10.2023 г. Необходимо е да се отбележи, че и с писмо до наблюдаващия прокурор по преписката, зам. районният прокурор е указал да се следи изтичането на срока по чл. 63, ал. 4 по същата и да се произнесе своевременно при наличие на предпоставките по чл. 63, ал. 5 вр. ал. 4 НПК, като изрично е разпоредено материалите по преписката да се докладват на наблюдаващия прокурор или негов заместващ в срок до 30.09.2023 г. По делото не са ангажирани доказателства това да е сторено въпреки така установеното разпореждане. В заключение следва да се приеме, че е налице първата предпоставка за да бъде уважен иска, доколкото по делото се установи, че с поведението си ответникът е нарушил права предоставени на ищеца по чл. 5, § 1 ЕКЗПЧОС. В понятието "немуществени вреди" се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намерили негативно отражение в неговата психика за определен период от време. На обезщетяване подлежат вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с увреждането и техния размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съдът намира, че по делото се установява ищецът да е търпял неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от увреденото лице болки и страдания. Задържането под стража, макар и да не е за продължителен период, неизбежно води до стрес, загуба на доверие в правозащитните институции, несигурност и др. Наличието на претърпени вреди се установява и от изслушаното по делото заключение на съдебно-психологична експертиза, която съдът кредитира. Следва да се посочи, че съдът възприема изводите на вещото лице, че в конкретния случай здравословното състояние на ищеца увеличава склонността му към реагиране с тревожност и страх и повишават базисния му риск повече отколкото на хората с нормален интелект, поставени в същото положение. Налице е и причинна връзка - претърпените от ищеца неимуществени вреди се дължат на бездействието на ответника ПРБ да отмени наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ с оглед изтичане на максимално допустимия 8-месечен срок. Следователно е налице и последната предпоставка за уважаване на иска. Въз основа на всичко изложено до тук съдът приема, че искът на ищеца е доказан по своето основание за периода 25.10.-29.10.2023 г. На основание чл. 52 ЗЗД, с оглед установения период на задържане на ищеца в ареста от 25.10.-29.10.2023 г. включително над максимално допустимия 8-месечен срок по чл. 63, ал. 4 НПК, неговото социално положение, установено трайно заболяване, особено емоционалната нестабилност и по-ниският праг на тревожност с оглед именно последното, и предвид възрастта на Н. Т., настоящият състав приема, че справедливият размер на обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди за посочения период възлиза на 500 лв. Искът на ищеца следва да бъде отхвърлен над тази сума до пълния предявен размер от 10000 лв. и за периода от 03.10.2023 г. до 24.10.2023 г. По разноските: Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Възстановяват се действително сторените разноски. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лв. за държавна такса. Доколкото по делото не са ангажирани доказателства за действително сторени разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно приложения договора за правна защита и съдействие, в който е уговорено възнаграждение с оглед резултата по делото, съдът намира, че на ищеца не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение. На основание чл. 9а, ал. 2, вр. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС, сума в размер на 450 лв., за възнаграждение за вещо лице за съдебно - психологична експертиза. Така мотивиран, съдът