Решение № 101 от 25.2.2021 г. на Апелативен съд - София по дело № 2371/2020 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 1085 от 27.07.2020г., постановено по т.д. № 2760/18г., СГС, ТО, VІ- 20 състав е отхвърлил предявените от Б. А. П., действащ като ЕТ „Агро- Индустриал Б. П.“, ЕИК: 030003205, срещу Софийски университет „Св. Климент Охридски“ искове искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от 863 356 лв., представляваща възнаграждение за СМР, извършени съгласно договор от 11.11.2003 г. в периода 2003 г. – 2006 г., и за сумата от 250 000 лв., представляваща лихва за забава, дължима за периода 31.12.2015 г. – 31.12.2018 г. В законноустановения срок по делото е постъпила въззивна жалба от Б. А. П., действащ като ЕТ „Агро- Индустриал Б. П.“, с която се обжалва първоинстанционното решение, като неправилно. Твърди, че е налице договор за изработка, приемането на извършените, по който договор СМР не се оспорва от въззиваемия, като била налице и разпоредбата на чл.326, ал.2 ТЗ. Иска се съдът да отмени обжалваното решение и место него постанови друго, с което СУ „Св.Климент Охридски“ бъде осъден да му заплати сумата от 863 356лв., както и сумата от 250000бв.- обезщетение за забава. С писмения си отговор Софийски университет „Св. Климент Охридски“ оспорва въззивната жалба, по съображения подробно изложени в отговора, и иска съдът да потвърди обжалваното решение, с присъждане на разноски. САС, ТО, 13 състав, след като обсъди оплакванията в жалбата във връзка с атакувания съдебен акт, намира следното: Жалбата е допустима, подадена е в срок от легитимирано лице с правен интерес срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и допустим съдебен акт. Преценявайки основателността на жалбата, съдът взе предвид следното: Предявени са кумулативно съединени иска с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. В исковата молба на Б. А. П., действащ като ЕТ „Агроиндустриал- Б. П.“ се излага, че на 11.11.2003 г. е сключил с ответника СУ „Св. Климент Охридски“ договор, по силата който ответникът е следвало да му предостави за ползване недвижим имот, а едноличният търговец- да извърши реконструкция и ремонт на обекта с цел организиране на дейности за бързо хранене и услуги в областта на търговията. Твърди, че така сключеният договор разкривал характеристиките на договор за наем и на договор за изработка, който факт бил установен в предходно съдебно производство между същите страни по т.д. № 1359/2013 г., поради което за извършените строително-монтажни работи в предоставения му имот му се дължи възнаграждение като на изпълнител. Доколкото в договора конкретният размер на паричната престация за изработеното не бил посочен, счита че той следва да се определи при условията на чл. 326, ал. 2 ТЗ. Иска се съдът да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати възнаграждение за извършената в периода 2003г.- 2006г. работа, приета с приемо-предавателен протокол от 03.09.2012 г., в размер на 863 356 лв., съгласно намаление на иска, допуснато в о.с.з. на 12.06.2020 г., както и обезщетение за забава в размер на сумата от 250 000 лв. (съгласно увеличение на иска, допуснато в о.с.з. на 12.06.2020 г.), дължима за периода 31.12.2015 г. – 31.12.2018 г., законна лихва и направените съдебни разноски. Ответникът СУ „Свети Климент Охридски“ оспорва предявените искове. Твърди, че за извършените през 2008 г. СМР на обща стойност 262 000 лв. е налице висящо друго дело- т.д. № 5714/2016 г., поради което в тази си част производството следвало са се прекрати. По процесния договор не била налице уговорка за заплащане на СМР, като дължимата от него насрещната престация, е предоставяне на ползването на имота. Прави възражение за погасяване на вземането по давност, както и евентуално възражение за прихващане с вземане за обезщетение за ползване на имота без основание. Оспорва и иска за лихва - поради липса на главен дълг, а също и поради неправилно определяне на размера му. Иска се съдът да отхвърли предявените искове. САС, ТО, 13 състав, намира следното: За да постанови решението си първоинстанционният съд е изложил мотиви, които настоящата съдебна инстанция изцяло споделя и към които на основание чл.272 ГПК препращя, като относно изложените в жалбата доводи намира следното: Предявени са кумулативно съединени иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за СМР, извършени на основание сключен на 11.11.2003г. договор, дължими за периода 2003г.- 2006г. При иск за реално изпълнение на договорно задължение с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, ищецът следва да установи, при условията на пълно и главно доказване, наличието на валидно сключен между страните договор, по силата на който е уговорено заплащане на възнаграждение за изпълнение на процесните СМР, както и качеството си на изправна страна по договора- че е изпълнил съгласно уговореното или е готов да изпълни. Не се спори, че на 11.11.2003 г. между страните е сключен договор № 381/03, с който СУ „Св. Климент Охридски“ се е задължил да предостави описания в договора недвижим имот на Б.П., действащ като ЕТ „Агроиндустриал- Б.П.“, който едноличният търговец да използва за изграждане на университетски комплекс в съответствие с уговорените цели, като „осигурява цялостното финансиране за проектиране, реконструкцията, ремонта обзавеждането и рекламата му….изцяло за своя сметка“- чл.4.1 от договора, и заплаща „изцяло стойността на консумативите и всички ремонтни и експлоатационни разходи за времето на действие на договора“- чл.7 от договора. С чл.5.1 от договора е уговорено, че едноличният търговец отчислява ежемесечно в полза на СУ 30% от чистата печалба на университетския комплекс, но не по-малко от 5 000лв. месечно в срок до 30 число на съответния месец, която разпоредба е изменена с анекс №1 към договора, като е уговорено задължение за едноличният търговец за ежемесечно отчисляване в полза на СУ на сумата от 25 0090лв. Софийският университет е предявил искова молба срещу едноличния търговец за заплащане на сумата от 247 333, 33лв.- неизплатени задължения по чл.5.1. от анекс №1, дължими за периода 08.2011 г. – 06.2012 г. и за заплащане на обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора, по която е образувано т.д. № 1359/2013 г. по описа на СГС, ТО, 10 състав. С постановеното по делото решение, първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове, като е приел, че анекс №1 е нищожен поради противоречие с императивна разпоредба на ЗДС, а по отношение на вземането за обезщетение за ползване на имота без основание- поради липсата на обедняване на ищеца. Решението на СГС, ТО, 10 състав е обжалвано, като в мотивите на постановеното по т.д. № 180/16г. решение, въззивният Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав е приел, че процесният договор не носи характерните за гражданското дружество черти, а на ненаименован договор, който разкрива характеристиките на договор за наем и на договор за изработка и при приложение на разпоредбите относно договора за наем е изложил, че анекс № 1 към договора е нищожен поради противоречие с материалния закон, поради което е потвърдил решението в частта, с която иска за заплащане на сумата от 247 333, 33лв. е отхвърлен и е уважил иск за обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора, но на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Това съдебно решение формира сила на пресъдено нещо между страните относно липсата на договорно правоотношение за периода, за който е претендирано паричното отчисление /август 2011 г. - юни 2012 г./, поради нищожност на анекса, както и относно фактите, включени във фактическия състав на вземането по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, а именно- че правоотношение, спрямо което се прилагат правилата за наема, е било прекратено и въпреки противопоставянето на лицето, предоставило ползването, насрещната страна е продължила да държи имота в съответния период, но не и относно вида на договора като договор за изработка, както твърди жалбоподателя. Ето защо в настоящото производство, по предявеният на основание чл.266, ал.1 ЗЗД иск ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на валидно сключен между страните договор, по силата на който е уговорено заплащане на възнаграждение за изпълнение на процесните СМР, като основно задължение на възложителя по договора за изработка, каквото доказване не е провел. Напротив в сключеният на 11.11.2003г. договор изрично е договорено, че едноличният търговец осигурява цялостното финансиране за проектиране, реконструкцията, ремонта обзавеждането и рекламата му….изцяло за своя сметка“- чл.4.1 от договора, както и че заплаща „изцяло стойността на консумативите и всички ремонтни и експлоатационни разходи за времето на действие на договора“- чл.7 от договора. В случая липсва изразена от страните по договора изрична воля за заплащане на възнаграждение за извършените СМР, при липсата на която уговорка, установената в чл.326, ал.2 ТЗ законова презумпция е неприложима. С оглед на изложеното и предявените на основание чл.266, ал.1 ЗЗД и акцесорните спрямо тях иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД следва да бъдат отхвърлени. Във въззивното производство липсва направено от СУ „Св.Климент Охридски“ искане за присъждане на разноски. Воден от горното, САС, ТО, 13 състав,