Решение № 1293 от 21.7.2023 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 3349/2023 г.

Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН. Образувано е по жалба от И. И. М., ЕГН: ••••••••••, с адрес: гр. •••, ул. „•••“ № •••, чрез адв. Й. Я. срещу Електронен фиш серия К № 4055586 за налагане на глоба за нарушение, установено с автоматизирано техническо средство или система, издаден от ОДМВР – Пловдив, с който на основание чл. 189, ал. 4 във вр. с чл. 182, ал. 2, т. 6 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 800 (осемстотин) лева за нарушение по чл. 21, ал. 2 вр. с ал. 1 от ЗДвП. В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на атакувания електронен фиш (ЕФ). Жалбоподателят твърди да са допуснати съществени и неотстраними нарушения на процедурата, които да са ограничили правото му на защита на първо място поради липсата на съставен протокол за използване на АТСС съгласно изискването на чл. 10, ал. 1 от Наредба № 8121з- 532/12.05.2015 г. На следващо място твърди се непълнота от фактическа страна на описанието на деянието, вменено в отговорност на жалбоподателя. Взема се становище съществено нарушение на процесуалните правила да представлява непосочването на срок и ред за обжалване на електронния фиш. Моли електронният фиш да бъде отменен. Претендира разноски. В съдебно заседание, редовно призован, жалбоподателят не се явява и не се представлява. Въззиваемата страна с писмено становище от старши юрисконсулт Г.Б., приложено на лист 2 от делото, оспорва жалбата и поддържа електронния фиш. Твърди при издаването му да не са допуснати съществени процесуални нарушения и същият да съдържа всички задължителни реквизити на съдържанието си. Взема становище ясно да е посочено мястото на извършване на нарушението, както и правилно да е определен размерът на административното наказание глоба. Поддържа нарушението да е установено с одобрен тип средство за измерване, което да е годно за употреба към датата на деянието, както и да е отчетена максимално допустима грешка от 3 % в полза на водача от измерената скорост. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а електронният фиш да бъде потвърден. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание, редовно призована, въззиваемата страна не се представлява. СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Жалбата е подадена от И. И. М., спрямо когото е наложено административното наказание, следователно от лице с надлежна процесуална легитимация. Съгласно съпроводителното писмо по чл. 189, ал. 8, изр. 3-то от ЗДвП на лист 1 от делото, както и справката на лист 17 от делото въззиваемата страна ОДМВР – Пловдив не разполага с доказателство за датата на връчване на екземпляр от електронния фиш на жалбоподателя, поради което жалбата следва да се приеме за своевременно подадена, доколкото не се доказва срокът за обжалване да е започнал да тече спрямо жалбоподателя. По делото няма данни и за въведена дата на връчване в автоматизираната информационна система (АИС) на МВР. По тези съображения съдът приема срокът по чл. 189, ал. 8 от ЗДвП за спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна, поради което атакуваният електронен фиш следва да бъде изменен по следните съображения: От фактическа страна съдът приема за установено следното: На 07.09.2020 г. в 07: 53 часа по републикански път II-64 на км 50+000 в посока от с. Труд към гр. Пловдив жалбоподателят И. И. М. управлявал собствения си лек автомобил „Мерцедес Е 280 ЦДИ“ с рег. № ••• със скорост от 131 км/ч. В този пътен участък не било въведено ограничение на скоростта или други забрани за движещите се превозни средства, поради което разрешената максимална скорост за движение предвид категорията на управляваното МПС била 90 км/ч. Движението на автомобила с посочената скорост било заснето и установено с мобилна система за видеоконтрол на нарушенията на правилата за движение тип TFR1-M с № 529. Стойността на измерената скорост от техническото средство била 135 км/ч, като след приспадната максимално допустима грешка от „минус“ 3 % била установена стойност на скоростта на движение от 131 км/ч, с което жалбоподателят превишил разрешената скорост с 41 км/ч. За това деяние против жалбоподателя М. в качеството му на собственик на автомобила, с който е извършено нарушението, бил издаден обжалваният Електронен фиш серия К № 4055586, с който му било наложено административно наказание глоба в размер на 800 лева. В електронния фиш било прието, че в посочения пътен участък е действало ограничение на скоростта от 60 км/ч, сигнализирано с пътен знак В26, както и че това е била разрешената стойност на скоростта, а наказанието глоба било наложено на основание чл. 182, ал. 2, т. 6 от ЗДвП. В посоката на движение от с. Труд към гр. Пловдив на км 49+800 от републикански път II-86 имало поставен пътен знак В26, който въвеждал забрана за движение със скорост по-висока от 60 км/ч. Към пътния знак нямало поставена табела Т2, указваща зоната му на действие, поради което забраната действала до кръстовището, находящо се на км 49+960 от път II-64. Това кръстовище било сигнализирано на водачите на МПС с пътен знак А27 „Кръстовище с път без предимство отдясно“. По доказателствата: Описаната фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на събраните и проверени по делото писмени доказателства: От Удостоверение за одобрен тип средство за измерване № 10.02.4835 се установява, че процесното техническо средство тип TFR1-M е от одобрен тип и е вписано в Регистъра на одобрените за използване типове средства за измерване под № 4835. От Протокол № 2-32-20 от проверка на мобилна система за видеоконтрол TFR1-M се изяснява, че процесното техническо средство с № 529 е преминало последваща метрологична проверка на дата 12.06.2020 г. със заключение, че съответства на одобрения тип. Установява се и че максимално допустимата грешка при измерване на скоростта е +/- 3 % при движение над 100 км/ч. От Протокол за използване на автоматизирано техническо средство или система с № УРИ 6207р-10889/08.09.2020 г. се установява, че на дата 07.09.2020 г. мобилна система за видеоконтрол TFR1-M с № 529 е заснела статични изображения с номера от 26956 до 27006, с начален час на работа 07: 15 ч. и краен час на работа 08: 40 ч. и с място на контрол път II-64, км 50, 0. От изготвените статични изображения във вид на снимков материал от клип № 26973 от радар TFR1-M с № 529 се изяснява, че е измерена скоростта на движение на лек автомобил с рег. № •••, стойността на измерената скорост е 135 км/ч, а заснемането е извършено на 07.09.2020 г. в 07: 53 часа в посока „приближаване“ към техническото средство. От справка за собственост на МПС с рег. № ••• се установява, че същото е собственост на жалбоподателя И. И. М.. От писмо с вх. № 56158/19.06.2023 г. от директора на ОПУ – Пловдив (лист 15 от делото) се изяснява, че километрично положение 50+000 от републикански път II-64 (Карлово - Пловдив) попада в отсечка с две платна на движение, като нарастването на километража е в посока от с. Труд към гр. Пловдив. Изяснява се още, че този участък от пътя се намира извън зоната на действие на пътен знак В26 (60 км/ч), който е поставен на км 49+800 и действието му се изчерпва на км 49+960, където има кръстовище, а на самия км 50+000 няма поставени никакви пътни знаци, включително и В26 в посоката от с. Труд към гр. Пловдив. От писмо с вх. № 59683/28.06.2023 г. от директора на ОПУ – Пловдив (лист 18 от делото) се установява, че на 07.09.2020 г. към пътния знак В26 на км 49+800 от път II-64 няма поставена допълнителна табела Т2, която да указва определено разстояние, за което да действа въведената със знака В26 забрана. Установява се и че отново към тази дата на км 49+800 от път II-64 заедно с пътния знак В26 е поставен и знак А27 „Кръстовище с път без предимство отдясно“. При така установените факти съдът приема следното от правна страна: Обжалваният електронен фиш е издаден в съответствие с изискванията на чл. 189, ал. 4 от ЗДвП за задължителните реквизити на съдържанието си. В производството по издаването на ЕФ не са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените, които да определят неговата отмяна. На първо място, доколкото деянието е извършено на 07.09.2020 г., съдът намира, че не са изтекли давностните срокове за реализирането на административнонаказателната отговорност на дееца. В случая не намират приложение сроковете по чл. 34 от ЗАНН - така Решение № 2278 от 24.11.2021 г. по к.а.н.д. № 2294/2021 г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 2114 от 10.11.2021 г. по к.а.н.д. № 2165/2021 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 288 от 21.02.2022 г. по к.а.н.д. № 3087/2021 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив, които са предвидени за съставяне на акт за установяване на административно нарушение и за издаване на наказателно постановление, каквито актове не се издават в специалното производство по реализиране на отговорността с ЕФ. Вместо това приложима е давността за административнонаказателно преследване по чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК. Тя е с тригодишен срок и започва да тече от датата на извършване на деянието. От тази дата тече и абсолютната давност по чл. 81, ал. 3 от НК в размер на четири години и шест месеца. От значение за настоящия казус е, че с образуването на съдебното производство давността е прекъсната и е заместена с нова тригодишна давност в рамките на абсолютния давностен срок - така Решение № 907 от 29.04.2021 г. по к.а.н.д. № 534/2021 г. на XX състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 1428 от 21.07.2022 г. по к.а.н.д. № 1359/2022 г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 288 от 21.02.2022 г. по к.а.н.д. № 3087/2021 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив. По тези съображения не е изтекла нито общата давност по чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК предвид факта на прекъсването й, нито абсолютната давност по 81, ал. 3 от НК от 4 години и 6 месеца. По възраженията по жалбата съдът намира същите за неоснователни. На първо място оборено от събраните доказателства е твърдението му да липсва съставен протокол по чл. 10, ал. 1 от Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г. за употребата на процесното мобилно АТСС тип TFR1-M с № 529 на датата на деянието – 07.09.2020 г. Екземпляр от този протокол с № 6207р-10889 от 08.09.2020 г. е приложен по преписката и е приет като писмено доказателство по делото с определението по чл. 283 от НПК във вр. с чл. 84 от ЗАНН преди приключване на съдебното следствие. При служебно дължимата проверка съдът приема, че така съставеният протокол е редовен, поради което следва да му бъде призната присъщата му доказателствена стойност. В случая протоколът съдържа необходимата доказателствена информация за всички обстоятелства, които следва да бъдат установени от него в качеството му на писмено доказателство. Посочени са: видът и номерът на използваното АТСС – TFR1-M с № 529, които съответстват на техническото средство, с което е заснето процесното статично изображение; датата на използване на АТСС – 07.09.2020 г.; точното местоположение – път II-64, км 50, 0; посоката на задействане на АТСС – в посока „приближаване“ към техническото средство; режима на измерване – измерването е в режим стационарен; началото на работа по час и минути и края на работа с номера на първо и последно статично изображение – от 07: 15 ч. до 08: 40 ч. със заснети изображения от номер 26956 до 27006. Същевременно точният час на заснемане на деянието на жалбоподателя, както и номерът на снимката попадат в посочените граници в протокола. Статичните изображения са извлечени от клип № 26973, заснет в 07: 53 ч. на 07.09.2020 г., поради което несъмнено доказано е, че за използването на процесното АТСС по време на извършване на деянието на жалбоподателя има съставен протокол по Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г. и той е точно този, приложен по делото. Непосочването на ред и срок за обжалване на електронния фиш не представлява съществено процесуално нарушение и не влече за последица неговата отмяна. Описването на тези обстоятелства е насочено единствено към обезпечаване на възможността реално да бъде упражнено правото на обжалване по преценка на правоимащото лице. В случая това е сторено от жалбоподателя М., който своевременно е подал жалба срещу електронния фиш, пред компетентен орган на съдебната власт, като жалбата е приета за процесуално допустима и е разгледана по същество. Посочването на ред и срок за обжалване на електронния фиш има значение единствено за допустимостта на жалбата, но няма отношение към законосъобразността на ЕФ - така Решение № 1570 от 20.08.2020 г. по к.а.н.д. № 1335/2020 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 1633 от 02.08.2021 г. по к.а.н.д. № 1638/2021 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 946 от 26.05.2022 г. по к.а.н.д. № 588/2022 г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив. Следователно правото на защита на жалбоподателя не е нарушено, поради което разгледаното нарушение не дава основание за отмяна на електронния фиш. Не се споделя от съда и възражението за съществени недостатъци при описанието на нарушението от фактическа страна в обстоятелствената част на ЕФ, както и за нарушено право на защита от така твърдения порок. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваният електронен фиш съдържа описание на всички необходими обстоятелства от фактическа страна, включени в състава на нарушението. Така направеното описание позволява както да бъде упражнен съдебен контрол, така и жалбоподателят да узнае фактическата рамка на вмененото му в отговорност деяние. В електронния фиш са описани датата и точния час на деянието, мястото на извършването му, което е сведено до конкретен участък от пътя, като изрично е посочено и че то попада извън територията на населено място, надлежно е индивидуализирано моторното превозно средство с посочване на марка, модел и регистрационен номер, вписана е и самоличността на собственика с три имена, адрес и ЕГН. Фактическото описани съдържа още съпоставка на стойностите на разрешената и на установената скорост, както и заключение каква е превишената скорост на МПС. Описано е техническото средство, с което е извършено измерването, и неговият индивидуален номер. Несподелимо е твърдението на жалбоподателя да липсва посочено изпълнително деяние. Съгласно приложимите правни норми на чл. 21, ал. 1 и чл. 182, ал. 2 от ЗДвП поведението, с което се извършва това административно нарушение, е превишаване на разрешената максимална скорост от водача на ППС. В случая в електронния фиш присъства твърдение за превишаване на разрешената скорост от страна на жалбоподателя М.. След като в ЕФ е посочена стойност на измерена скорост, вън от съмнение е, че се твърди автомобилът да е бил в движение по време на измерване на скоростта му. Неправилно обаче от жалбоподателя се претендира необходимост в съдържанието на ЕФ освен превишаването на скоростта изрично да присъства и думата „управлява“, а на нейното отсъствие се придават последици на съществено процесуално нарушение. Този довод не се възприема за основателен от настоящия съдебен състав, тъй като беше изяснено, че годната форма на изпълнително деяние е превишаване на стойността на разрешената скорост, а такива фактически твърдения присъстват в съдържанието на електронния фиш. Ясно е посочено и че се касае за нарушение за скорост. Възражения с идентично съдържание са разглеждани и в практиката на касационната инстанция, като са оценени за неоснователни - така Решение № 791 от 16.04.2021 г. по к.а.н.д. № 467/2021 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 930 от 10.05.2021 г. по к.а.н.д. № 721/2021 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив. По приложението на материалния закон съдът намира, че от събраните и проверени по делото доказателства се установява по категоричен начин, че от обективна страна на 07.09.2020 г. в 07: 53 часа по републикански път II-64 на км 50+000 в посока от с. Труд към гр. Пловдив жалбоподателят М. е управлявал собствения си лек автомобил „Мерцедес Е 280 ЦДИ“ с рег. № ••• със скорост от 131 км/ч. Прието е в електронния фиш, че на посочения пътен участък разрешената максимална скорост за водачите на пътни превозни средства е 60 км/ч. Този извод обаче е необоснован и е оборен от събраните по делото доказателства. В случая посоката на движение на процесния автомобил е от с. Труд към гр. Пловдив и следователно той се е движил в посоката по нарастване на километража на пътя. От събраното по делото писмено доказателство (справка от стопанина на пътя ОПУ - Пловдив) се установява, че в тази посока и преди мястото на извършване на нарушението има поставен пътен знак В26, както и че той въвежда забрана за движение със скорост по-висока от 60 км/ч. Установява се и конкретното му местоположение, което е на републикански път II-64, на км 49+800. Зоната на действие на този пътен знак В26 се определя съгласно правилото на чл. 61, ал. 3 от Наредба № 18/23.07.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци. Същото гласи, че въведената забрана с пътни знаци В20, В24, В25, В26, В27, В28 и В30 е в сила до следващото кръстовище. Отново от справката от ОПУ – Пловдив се установява, че на км 49+960 от път II-64 се намира кръстовище с републиканския път. При тези факти се налага извод, че участъкът на км 50+000 от път II-64 в посока от с. Труд към гр. Пловдив не попада в обхвата на действие на пътния знак В26 (60 км/ч). При съобразяване на разположението един спрямо друг на интересуващите делото обекти се установява, че в посоката на движение по нарастването на километража на пътя пътният знак В26 (60 км/ч) е разположен на км 49+800 от път II-64, след него на км 49+960 се достига до наличното кръстовище, което прекъсва въведената със знака В26 забрана за движение със скорост по- висока от сигнализираните 60 км/ч, и едва след това – на км 50+000, е мястото, на което движението на процесния автомобил е заснето от техническото средство TFR1-M с № 529. Кръстовището, находящо се на км 49+960 от републикански път II-64, представлява този факт от обективната действителност, който осъществява хипотезата на нормата по чл. 61, ал. 3 от Наредба № 18/23.07.2001 г. и активизира разписаното правило за поведение, което прекъсва забраната, въведена с пътния знак В26 (60 км/ч). Следователно описаното място в обжалвания електронен фиш – км 50+000 от републикански път II-64 в посока от с. Труд към гр. Пловдив, попада извън обхвата на действие на пътния знак В26, който е сигнализирал разрешена максимална скорост за движение от 60 км/ч. При надлежно поставен пътен знак А27, който факт се установява от писмото на лист 18 от делото, то на водачите на МПС не може да се вменява в тежест да извършват преценка дали указанието по пътния знак за предстоящо кръстовище съответства на действителното правно положение, за да преценят дали да го спазват. Напротив, знакът А27 е законосъобразно поставен, поради което той поражда правно действие, като в случая предупреждава водачите, че предстои „кръстовище с път без предимство отдясно“, каквото е и наименованието на знака съгласно чл. 42, ал. 2 от ППЗДвП. По този начин водачите на МПС, включително и жалбоподателят М., преминавайки покрай пътния знак А27, възприемат, че същият им указва, че мястото, на което се пресичат републиканският път и другият път, водещ до обекта „Амек тойс“, представлява кръстовище, а следователно в съзнанието си М. е действал с представата, че забраната, въведена със знака В26 (60 км/ч) на км 49+800, е прекъсната. В случая поведението на жалбоподателя е добросъвестно, тъй като той се е доверил на пътните знаци, поставени от самата администрация на пътя. Ако указанията на тези знаци са неправилни, то последиците не следва да се преразпределят в тежест на водачите. Задължението на жалбоподателя като участник в движението е да съобразява поведението си с пътните знаци, включително и със знака А27. Липсва правно основание М. да бъде държан отговорен да предвижда дали поставеният пътен знак, изрично указващ му налично кръстовище, кореспондира с легалната дефиниция на понятието кръстовище. Следователно за пътния участък, посочен като място на извършване на нарушението, не се установява да е имало въведени забрани или ограничения на скоростта с пътни знаци. Щом поведението на водачите на ППС в този участък от пътя не е било регулирано от пътен знак, който да определя разрешената максимална скорост, то налага се извод, че режимът на допустимата скорост се е определял според общото правило на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. В тази връзка с оглед на категорията на превозното средство – лек автомобил, факта на осъществяваното движение извън населено място и липсата на въведени ограничения на скоростта, то приложимо е било общото ограничение от 90 км/ч. И в този случай обаче управлението на процесния лек автомобил „Мерцедес Е 280 ЦДИ“ с рег. № ••• с установената по делото скорост от 131 км/ч е осъществено в нарушение на правилата за движение. Извършено е виновно нарушение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, изразило се в превишаване с 41 км/ч на разрешената максимална скорост извън населено място от 90 км/ч. Това деяние е наказуемо на основание чл. 182, ал. 2, т. 5 от ЗДвП с административно наказание глоба в размер на 400 лева. Съгласно чл. 63, ал. 7, т. 1 от ЗАНН съдът изменя акта по чл. 58д от ЗАНН, когато се налага да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 8 от 16.09.2021 г. на ОСС от I и II колегия на ВАС, в което се прие, че в производството по реда на раздел пети, глава трета на ЗАНН районният съд има правомощие да преквалифицира описаното в наказателното постановление изпълнително деяние, когато се налага да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. В случая съдът намира, че са налице законовите предпоставки да упражни правомощието си да преквалифицира деянието, за което е наказан жалбоподателят М., като приложи закон за по-леко наказуемо нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. Както се посочи, деянието на жалбоподателя осъществява състава на нарушението по чл. 182, ал. 2, т. 5 от ЗДвП, за което е предвидено административно наказание глоба в размер на 400 лева. С обжалвания електронен фиш жалбоподателят е санкциониран на основание чл. 182, ал. 2, т. 6 от ЗДвП с наказание глоба от 800 лева. Съгласно Тълкувателно решение № 57/1984 г. на ОСНК на ВС: „кое престъпление е по-тежко наказуемо се определя от вида и размера на предвиденото за него наказание“. Изведените указания по приложението на закона намират съответно приложение в производството по ЗАНН, като доколкото и за двете нарушения са предвидени едни и същи по вид административни наказания, то по-леко наказуемо е нарушението по чл. 182, ал. 2, т. 5 от ЗДвП, тъй като наказанието глоба е в по-нисък размер. Не е налице съществено изменение на обстоятелствата на нарушението, тоест на обстоятелствата, които описват обективната страна /време, място, начин на извършване и автор/ и субективната страна на нарушението. Не се променят фактите, по които жалбоподателят се е защитавал в хода на целия административнонаказателен процес, а именно че нарушението е извършено на 07.09.2020 г. в 07: 53 часа на републикански път II-64, км 50+000 в посока от с. Труд към гр. Пловдив. Не се променят и фактите, че нарушението е осъществено при управлението на лек автомобил „Мерцедес Е 280 ЦДИ“ с рег. № •••, собственост на жалбоподателя М.. Не се променя и стойността на установената скорост на движение от 131 км/ч, както и че тя е отчетена с техническо средство тип TFR1-M с № 529, след приспаднат толеранс от минус 3 % от стойността на измерената скорост. В случая от обективна страна не се прибавя никакъв нов факт, а единствено отпада факт от първоначалното обвинение – действащо ограничение на скоростта от 60 км/ч, което да е сигнализирано с пътен знак В26. След като режимът на допустимата скорост не е определен с пътен знак, то приложимо се явява общото ограничение от 90 км/ч за движение извън населено място и за съответния вид ППС, която стойност е нормативно определена и в този смисъл отнапред известна за всички водачи. Този фактически извод е изцяло в полза на жалбоподателя, тъй като предвижда, че на пътя е действало по- високо ограничение на скоростта. Съгласно ПВС № 7 от 1976 г. съществено изменение на обвинението има, когато подсъдимият с оглед на обстоятелствата на обвинението е бил изненадан и не е могъл да се защитава. В случая правото на защита по никакъв начин не е ограничено, нито жалбоподателят е поставен в положение да се брани по нови, отегчаващи положението му факти. В съдебната практика на касационната инстанция също последователно и трайно е изяснено, че при идентични факти районният съд следва да приложи закона като преквалифицира изпълнителното деяние - така Решение № 509 от 21.03.2022 г. по к.а.н.д. № 228/2022 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 737 от 20.04.2023 г. по к.а.н.д. № 220/2023 г. на XXVI състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 526 от 20.03.2023 г. по к.а.н.д. № 289/2023 г. на XXXI състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 2474 от 20.12.2022 г. по к.а.н.д. № 2724/2022 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив. Различната правна квалификация не само не е пречка за упражняване на правомощието на съда за преквалификация на нарушението, но дори е условие за това. Ако е налице надлежна правна квалификация, то се явява безпредметно съдът да преквалифицира фактите по делото. Обстоятелството, че жалбоподателят се наказва за по-леко наказуемо нарушение е допустимо от процесуална гледна точка и не ограничава правото на защита, тъй като деецът се е защитавал по релевантните факти. По тези съображения съдът приема, че следва да упражни правомощието си по чл. 63, ал. 7, т. 1 от ЗАНН, като преквалифицира извършеното деяние от нарушение по чл. 21, ал. 2 вр. с ал. 1 от ЗДвП в такова по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и изменени основанието за налагане на наказанието от чл. 189, ал. 4 във вр. с чл. 182, ал. 2, т. 6 от ЗДвП в чл. 189, ал. 4 във вр. с чл. 182, ал. 2, т. 5 от ЗДвП. Съгласно последната разпоредба водач на моторно превозно средство, който превиши разрешената скорост извън населено място, се наказва за превишаване от 41 до 50 км/ч с глоба 400 лева. Видът и размерът на приложимото наказание са определени от законодателя във фиксиран размер. По аргумент от чл. 27, ал. 5 от ЗАНН в случая липсва процесуална възможност за определяне на наказанието под предвидения най-нисък размер. Правилно е установена стойността на скоростта на движение на автомобила, а именно 131 км/ч. Тя е определена в съответствие с правилото по чл. 16, ал. 5 от Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г., след отчитане на максимално допустимата грешка от средството за измерване (т.нар. толеранс в полза на водача), която в случая е 3 % от стойността на измерената скорост. Тъй като по делото се изясни, че стойността на разрешената скорост е 90 км/ч, то следователно превишаването й е с 41 км/ч. От обективна страна от събраните и проверени по делото писмени доказателства по категоричен начин се установяват времето, мястото, начина на извършване на нарушението и неговия автор, а именно на 07.09.2020 г. в 07: 53 часа в общ. Марица на републикански път II-64, км 50+000 в посока от с. Труд към гр. Пловдив лек автомобил „Мерцедес Е 280 ЦДИ“ с рег. № •••, собственост на жалбоподателя М., се е движил със скорост от 131 км/ч при разрешена максимална скорост извън населено място от 90 км/ч. Направеното описание позволява мястото на извършване на нарушението да бъде еднозначно определено и отграничено от кое да е друго място в обективната действителност, без да възниква съмнение или неяснота къде точно е осъществено движението на процесния автомобил в нарушение на правилата за движение, както и че това е станало извън границите на населено място. В тази връзка доказано е по делото и че максимално разрешената скорост в процесния пътен участък е 90 км/ч, която представлява общото ограничение за движение извън населено място за леки автомобили. На изготвените статични изображения, включително на кадър „измерен“ се вижда единствено процесният автомобил, собственост на жалбоподателя, който е в кадър и движението му е проследено на четирите снимки от лазерния лъч на АТСС. Правилно жалбоподателят М. е определен за субект на административнонаказателната отговорност, тъй като същият е санкциониран в качеството си на собственик на лекия автомобил, с който е извършено нарушението, без да е посочил друго лице като фактическия водач съгласно предоставеното му от закона право. Съгласно чл. 188 от ЗДвП собственикът или този, на когото е предоставено моторното превозно средство, отговаря за извършеното с него нарушение. Собственикът се наказва с наказанието, предвидено за извършеното нарушение, ако не посочи на кого е предоставил моторното превозно средство. Чрез възможността за подаване на писмена декларация по чл. 189, ал. 5 от ЗДвП с данни за лицето, извършило нарушението, е създаден механизъм, по който собственикът може да отблъсне понасянето на отговорност за чуждо поведение. По делото нито се твърди, нито се установява жалбоподателят М. да е подавал писмена декларация в ОД на МВР – Пловдив с данни за друго лице, което да е извършило нарушението. Следователно законосъобразно е ангажирана неговата отговорност. В съдебното производство предметът на доказване по делото се концентрира около обстоятелството кой е бил собственик на автомобила към датата на деянието, а не кой е бил негов водач. С подаването на жалба пред съда вместо на писмена декларация по чл. 189, ал. 5 от ЗДвП жалбоподателят измежду различните способи за защита, които му предоставя процесуалният закон като лице по чл. 188 от ЗДвП, сам е избрал този ред. С пренасянето на производството пред съда жалбоподателят съзнателно се е отказал да въвежда в процеса твърдения, че друго лице е извършило нарушението или да възразява по реда на чл. 189, ал. 6 от ЗДвП. Следователно правилно е разрешен с електронния фиш и въпросът за авторството на деянието. От субективна страна нарушението е извършено виновно и при форма на вината пряк умисъл. Към момента на осъществяването му жалбоподателят е формирал съзнание за проявлението на всички признаци от състава на нарушението – съзнавал е, че управлява моторно превозно средство, с каква скорост се движи, както и какво е действащото ограничение при движение извън населено място и на посочения пътен участък, следователно в съзнанието му се е отразил и фактът на извършеното превишаване в съответен размер на разрешената максимална скорост, но въпреки това е осъществил деянието си. Жалбоподателят е съзнавал и че е собственик на процесния автомобил. По делото не се установяват никакви обстоятелства, от които да се приеме, че нарушението представлява маловажен случай. Степента му на обществена опасност не е по-ниска спрямо обикновените случаи на нарушения от този вид. По тези съображения съдът приема, че обжалваният електронен фиш трябва да бъде изменен, като размерът на административното наказание глоба бъде намален от 800 на 400 лева при приложението на закон за по-леко наказуемо нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. По разноските: Съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН в производството пред районния съд страните имат право на разноски. С оглед изхода на делото и частичната основателност на жалбата такова право възниква и за двете страни, които своевременно са направили и съответно искане за овъзмездяване на сторени разноски в процеса. Съгласно правилото на чл. 63д, ал. 4 от ЗАНН в полза на учреждението или организацията, чийто орган е издал акта по чл. 58д от ЗАНН, се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт или друг служител с юридическо образование. При определяне на възнаграждението следва да се съблюдава правилото на чл. 63д, ал. 5 от ЗАНН, съгласно което размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Последната разпоредба от своя страна препраща към Наредба за заплащането на правната помощ (Обн. ДВ бр. 5 от 17.01.2006 г.). Съгласно чл. 27е от Наредбата възнаграждението за защита в производства по ЗАНН е от 80 до 150 лева. Препращането е единствено към максималния размер, като съдът определя възнаграждението по справедливост и в рамките на посочената горна граница. В настоящото съдебно производство учреждението, чийто орган е издал обжалвания електронен фиш, е защитавано от юрисконсулт, който е представил писмено становище по делото. С оглед частичната основателност на жалбата и съгласно препращащата норма на чл. 144 от АПК приложение намират общите правила на чл. 78 от ГПК, които провеждат принципа, че страните имат право на разноски съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от искането. Свидетелство, че именно това е законодателната воля, е и правилото на чл. 136 от АПК, съгласно което разноските за общия представител се понасят от административния орган съобразно уважената част от оспорването. В този смисъл относно понасянето на разноските по съразмерност в производството по ЗАНН е и съдебната практика - така Решение № 930 от 10.05.2021 г. по к.а.н.д. № 721/2021 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 854 от 26.04.2021 г. по к.а.н.д. № 769/2021 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 930 от 10.05.2021 г. по к.а.н.д. № 721/2021 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив; Определение № 2105 от 14.12.2020 г. по к.ч.а.н.д. № 2307/2020 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив. Съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на делото и конкретно извършените следствени действия справедливият размер на възнаграждението за защита от юрисконсулт е 80 лева, който е съобразен с правилата за неговото определяне. Следователно на основание чл. 63д, ал. 4 от ЗАНН във вр. с чл. 144 от АПК вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна по съразмерност сумата от 40 лева, представляваща разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с потвърдената част от електронния фиш. Тази сума се равнява на една втора част от общия размер на юрисконсултското възнаграждение. Разноски се претендират и от жалбоподателя за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. Доказано е извършването на разноски в пълния заявен размер, като в договора за правна защита и съдействие, приложен на лист 7 от делото, е удостоверено, че адвокатското възнаграждение е платено изцяло и в брой. От въззиваемата страна е направено възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение, което съдът намира за неоснователно. Това е така, защото възнаграждението е уговорено в най-ниския възможен размер съгласно чл. 18, ал. 2 вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, към която препраща разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, поради което съдът не следва да намалява възнаграждението под този най-нисък предел. Следователно на основание чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН във вр. с чл. 144 от АПК във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК въззививаемата страна ОДМВР – Пловдив следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя М. по съразмерност сумата от 200 лева, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение, съразмерно с основателната част на жалбата и равняваща се на една втора част от общия размер на адвокатското възнаграждение. Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 4 вр. ал. 7, т. 1 от ЗАНН, съдът