Решение № 144 от 10.7.2025 г. на Районен съд - Каварна по дело № 232/2024 г.

Производството е образувано по искова молба подадена от З. И. Г., чрез пълномощник адв. Л. Б. – САК, против „Вива Кредит“ АД, ЕИК... с която са предявени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.1, 2 и 3 ЗЗД, вр. с чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. с чл. 146 ЗЗП, за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № 6012335 сключен на 23.02.2024 г. между нея и Вива Кредит АД, като съдържащ нищожни и неравноправни клаузи и евентуални установителни искове, спрямо главния иск, за признаване за установено по отношение на ответника Вива Кредит АД, че клаузата по чл. 1, ал. 2, 3 и 4 от договор за паричен заем № 6012335/23.02.2024 г. и клаузата по чл. 4, ал. 1 и 2 от договора са нищожни. В исковата молба се твърди, че ищецът е заемополучател по Договор за паричен заем № 6012335 г., сключен на 23.02.2024 г. с "Вива кредит" АД, ЕИК.... По силата на посочения договор за заем на ищеца бил предоставен финансов ресурс в размер от 1400, 00 лева, който следвало да бъде върнат в срок от 36 седмици, при уговорен фиксиран лихвен процент – 40, 32 % и годишен процент на разходите – 50, 01 %. Поддържа се, че общата сума, която следвало да бъде върната от ищеца по процесния договор, без допълнителни такси и неустойки, възлиза на 1617, 66 лева. Сочи се, че съгласно чл. 1, ал.1, 2 и 3 от договора била начислена допълнителна такса в размер на 638, 28 лева за услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем. Освен това, съгласно чл. 4, ал. 1 и 2 от договора, в тридневен срок от усвояване на сумата, заемополучателят следвало да предостави обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител – физическо лице, който да отговаря на множество изисквания, поставени от кредитора. Съобразно чл. 4, ал. 2 от договора за заем, при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят следвало да заплати неустойка в размер на 425, 52 лева. Изтъква се, че предвидената неустойка при непредоставяне на обезпечение, както и горепосочената такса за експресно разглеждане на документи, са включени в погасителния план към договора за заем и са разпределени на равни вноски към главницата и лихвата по заема. По този начин действителната цена на заема възлизала на сумата от 2681, 46 лева. Според ищеца, предвидената в чл. 1, ал. 3 от договора такса за експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем е нищожна на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като кредиторът изисква заплащане на дейност, която е свързана с усвояване и управление на кредита. Поддържа, че таксата не е включена в ГПР по кредита, с което е нарушена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че клаузата, установяваща задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи, е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, както и че начисляването на същата води до неоснователно обогатяване на кредитора. Излага съображения за нищожност и на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за заем, предвиждаща задължение на потребителя за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Твърди, че клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Изтъква, че неустойката при неосигуряване на обезпечение не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Поддържа, че вземането за неустойка е допълнителна и гарантирана облага и същата представлява скрито възнаграждение за кредитора. Счита, че уговорената клауза противоречи на принципа на добросъвестността, доколкото цели създаването на предпоставки за начисляване на неустойка, която в случая излизала извън присъщите си функции. Предвид изложеното са предявени гореописаните искови претенции за прогласяване нищожността на целия договор за заем, евентуално на клаузите от договора, предвиждащи заплащане на такса за експресно разглеждане документи за одобрение на паричен заем и неустойка при непредоставяне на обезпечение. Претендират се и сторените разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът "ВИВА КРЕДИТ" АД, чрез адв. Николовска, е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове, като неоснователни по подробно изложени съображения. По отношение на вземането за такса експресно разглеждане на документи се сочи, че услугата се извършва преди сключване на договора и не е свързана с усвояването и управлението на кредита. Посочва се, че тази такса покрива предоставянето на административни услуги като мониторинг на кредита (регистрация в определени бази данни и регистри), изпълнение на определени операции от страна на кредитора за целите на оползотворяването или възстановяването на заема, предоставен на потребителя. Изтъква се, че таксата за експресно разглеждане на документи е за допълнителна услуга, от която ищецът доброволно е избрал да се възползва и същата не следва да се прибавя при изчисляване на ГПР, тъй като е дължима за услуга, предхождаща възникването на заемното правоотношение. Изложени са доводи, че клаузата, касаеща заплащане на такса за експресно разглеждане на документи, не е неравноправна нито е уговорена в противоречие с принципа на добросъвестността. По отношение на клаузата за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение се поддържа, че ако потребителят бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка не би възникнало в полза на кредитора. Изтъква се, че потребителят се е съгласил с параметрите на договора, като не се е възползвал от правото си да се откаже от него в 14 дневен срок, за която възможност е бил информиран. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР. Твърди се, че ГПР по договора не превишава разписания в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна: По делото не се спори, че на 23.02.2024 г. между З. И. Г., в качеството му на заемател, и "ВИВА КРЕДИТ" АД, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за паричен заем № 6012335, по силата на който "ВИВА КРЕДИТ" АД предоставило на З. И. Г. сумата в размер на 1400 лв., която ищецът се задължил да върне на 18 двуседмични вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40, 32%, годишен процент на разходите от 50, 01%, както и при договорено обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Безспорно е също така, че ищецът усвоил изцяло заемната сума в размер на 1400 лв. Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора, за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 638, 28 лв. Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора, страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 425, 52 лв., която да се разсрочи и заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4, като в този случай дължимата вноска е в размер на 148, 97 лв., а общото задължение по договора става в размер на 2681, 46 лв. От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че: сумата в размер на 1400 лв. е била изцяло усвоена от заемателя З. Г.; заемателя е изплатил на „Вива Кредит“ АД по договор за паричен заем № 6012335/23.02.2024 г. сума в размер на 2685, 73 лв.; заплатената сума е послужила за погасяване на задълженията по договора по следния начин: 1400, 00 лв. – главница, 217, 66 лв. – договорно възнаграждение, 638, 28 лв. – такса експресно разглеждане, 425, 52 лв. – такса без обезпечение, 4, 27 лв. – лихва за забава; годишният процент на разходите съгласно договора е 50, 01%; когато в обхвата на изчисленията на ГПР се включат и дължимата такса за експресно разглеждане и дължимата неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора, тогава ГПР е в размер на 249, 59%. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузите по чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от процесния договор за паричен заем са нищожни на заявените правни основания. Сключеният между З. И. Г. и "ВИВА КРЕДИТ" АД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителските кредити (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. В частност, преценката относно действителността на процесните клаузи на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 50, 01%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – таксата за експресно разглеждане на документи в размер на 638, 28 лв. и неустойката в размер на 425, 52 лв., които се начисляват от заемодателя и които следва да се включат в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Настоящият съдебен състав приема, че уговорените в процесния договор "такса за експресно разглеждане на документи" и "неустойка" са разходи по кредита, които следва да бъдат включени при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените "обезпечения", като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 425, 52 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорените в чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от договора за заем клаузи се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т. нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по- висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. С оглед гореизложеното, задължението по чл. 4, ал. 1 не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Отделно от гореизложеното, посочената клауза по чл. 1, ал. 3 от договора противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Ето защо, въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданите суми по чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Предвид гореизложеното, клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от договора са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Нищожността на тези клаузи обаче не води автоматично до нищожност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без тези клаузи. С оглед на така установената недействителност на договора за потребителски кредит в тази му част и невъзможността недействителните клаузи да се заместят от законови разпоредби, потребителят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК. По разноските: При този изход от спора право на разноски има ищеца. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 107, 26 лв. и депозит за възнаграждение на вещо лице в размер на 250, 00 лв. С определение от открито съдебно заседание проведено на 20.05.2025 г. съдът е приел заключението на вещото лице, по поисканата от ищеца ССЕ, като е задължил последния в едноседмичен срок да внесе по сметка на съда разликата между първоначално определения депозит и окончателния размер на възнаграждението на вещото определено на сумата от 358, 00 лв. Ищецът не е възразил срещу размера на определеното възнаграждение при приемане на заключението. До настоящия момент по делото не са представени доказателства, удостоверяващи заплащането на дължимата сума от 108, 000 лв. Съгласно чл. 76 ГПК, всяка страна предварително внася в съда разноските по действията, които е поискала. Поначало възнаграждението за вещите лица също следва да бъде внесено предварително, доколкото е от кръга на визираните в чл. 76 ГПК разноски. В случая обаче, размерът на дължимото възнаграждение е бил определен от съда при приемане на заключението, с оглед представената от вещото лице справка-декларация и ищецът, като страна която е поискала назначаването на експертизата е бил длъжна да внесе възнаграждението в определения от съда 7-дневен срок. С невнасянето на сумата, същият е останал задължен за разноски, поради което е осъществен съставът на чл. 77 ГПК, предвиждащ постановяване на определение за принудително събиране на разноски, които страната не е заплатила. Предвидената с разпоредбата на чл. 77 ГПК възможност за присъждане на разноски, касае случаи при които страната не е внесла предварително или въобще не е внесла дължими такси за производството или възнаграждения за вещи лица и свидетели. Разпоредбата не изисква нарочно сезиране на съда, нито пък предвижда размяна на книжа между страните и това е така, защото се касае за правоотношение между съда и съответната дължаща разноски страна. Следователно ищецът следва да бъде осъден на основание чл. 77 от ГПК да заплати по сметката за вещите лица при РС Каварна, сумата от 108, 00 лева представляваща неизплатено възнаграждение за изготвена по делото експертиза, която сума след постъпването й да бъде изплатена на вещото лице. Процесуалният представител на ищеца претендира на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение в минимален размер, съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднено лице – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято полза е разрешен спора. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С- 438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ЗФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т. о., е прието, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове – в този смисъл е Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК. Като взе предвид вида и обема на осъществената правна защита в исковото производство, липсата на фактическа и правна сложност на спора, както и броя на проведените в исковото производство открити съдебни заседания, настоящият съдебен състав приема, че на процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в общ размер на 400 лв., платимо от ответника "ВИВА КРЕДИТ" АД. Възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 от ГПК не следва да се разглежда, доколкото не е на лице хипотеза на договорено между ищеца и адвоката, осъществяващ защитата и заплатено от ищеца възнаграждение за един адвокат. Така мотивиран, съдът