Решение № 376 от 4.4.2025 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 382/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1 от ГПК. С решение № 25/02.01.2025 г., постановено по гр.д. № 17746/2022г. по описа на Районен съд – Пловдив, Министерство на правосъдието и на основание чл. 73, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр. е осъдено да заплати на Б. Н. Н., ЕГН: ••••••••••, сума в размер от 10 877 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, породени от дискриминационно третиране – неравно заплащане на труд, полаган от ищеца на длъжност ••• (•••) в затвора в гр. Пловдив, която е заемал от 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г., в нарушение на чл. 14 от ЗЗДискр., включваща следните суми: сумата от 442, 22 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - пропуснати ползи, изразяващо се в разликата между полученото от ищеца основно трудово възнаграждение за периода от 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г. и основното трудово възнаграждение, получавано на основание чл. 177 от ЗМВР от служителите, изпълняващи при ответника длъжността „•••/ •••”, с които ищецът е полагал еднакъв труд; сумата от 2928, 22 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - пропуснати ползи, изразяващо се в неполучените от ищеца допълнителни възнаграждения за прослужено време за периода 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г., получени от служителите, изпълняващи длъжността „•••/•••”, с които ищецът е полагал еднакъв труд; сумата от 5120 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди - пропуснати ползи, изразяващо се в неполучената от него левова равностойност на храна, получена от служителите, изпълняващи длъжността „•••/•••”, с които същият е полагал еднакъв труд; сумата от 1312, 50 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди — пропуснати ползи, изразяващо се в разликата между получените от него ежегодни суми за облекло за периода от 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г. и паричните суми за облекло, получени от служителите, изпълняващи длъжността „•••/•••", с които същият е полагал еднакъв труд; сумата от 898, 06 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - пропуснати ползи, изразяващо се в левовата равностойност на разликата в размера на редовния платен годишен отпуск, ползван от ищеца и размера на редовния и допълнителния платен годишен отпуск, на който са имали право служителите, изпълняващи длъжността „••• •••" при ответника, с които е полагал еднакъв труд; сумата от 176, 00 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди - пропуснати ползи, изразяващо се в полагащите му се допълнителни възнаграждение от 4 лева на месец за работа в йонизиращи лъчения за периода 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва на основание чл. 84 от ЗЗД за периода от 01.01.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил предявения от ищеца Б. Н. Н., ЕГН: ••••••••••, иск за разликата над уважения до пълния предявен размер от 21 265, 07 лева като неоснователен. Недоволни от така постановеното решение са останали и двете страни по спора, като с подадената въззивна жалба от Министерство на правосъдието, първоинстанционното решение се обжалва в неблагоприятната за него част, с която е осъдено да заплати на бившия си служител обезщетение за имуществени вреди, породени от дискриминационно третиране – неравно заплащане на труд в размер от 10 877 лева. Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Искането до въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по съществото на правния спор, с което исковата претенция бъде отхвърлена като неоснователна с присъждане на сторените по делото разноски. В писмения си отговор на въззивната жалба, подадена в срока по чл.263, ал.1 от ГПК, насрещната страна Б. Н. Н., ЕГН: ••••••••••, взема становище за нейната неоснователност и настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение в тази му част. С подадената въззивна жалба от ищеца в първоинстанционото производство Б. Н. Н., ЕГН: •••••••••• се обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск за осъждане на Министерство на правосъдието да му заплати обезщетение за имуществени вреди, породени от дискриминационно третиране – неравно заплащане на труд за разликата над уважения по делото размер от 10 877 лева до пълния заявен с исковата молба размер от размер от 21 265, 07 лева. Развити са във въззивната жалба подробни доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Искането до въззивния съд е за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на ново по съществото на правния спор, с което исковата претенция да бъде уважена в пълния заявен с исковата молба размер от 21 265, 07 лева с присъждане на сторените по делото разноски. В подадения в срока по чл. 263, ал.1 от ГПК отговор на въззивната жалба от Министерство на правосъдието се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, с която съдът е отхвърлил исковата претенция на ищеца. Пловдивският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното: Жалбите са допустими- депозирани в срок, от страни в процеса, имащи правен интерес да обжалват първоинстанционното решение в неблагоприятната му част. Производството по делото е образувано по предявени от Б. Н. Н., ЕГН: ••••••••••, против Министерство на правосъдието обективно съединени искове с правна квалификация по чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр. В исковата си молба ищецът е изложили съображения, че през периода от 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г. е работил при ответника като •••, с местоизпълнение на служебните му задължения в териториалното поделение на ГДИН към МП - Затвора гр. Пловдив.Същият е бил назначен със Заповед № ЧР - 05- 106/26. 03. 2018г. на Министъра на правосъдието на основание чл.9, ал.1 от Закона за държавния служител на длъжността „••• (•••)” в Затвора гр. Пловдив, като Заповедта му е връчена на 02.04.2018г. и с нея му е определена основна месечна заплата в размер на 1 026 лева.Със Заповед на МП № ЧР -05- 294/15.10.2019 г., основната му месечна заплата е била увеличена на 1 129 лева, на основание чл.67, ал.5, от ЗДСл.Служебното му правоотношение е било прекратено на 24.11.2021г. на основание чл.103, ал.1. т.1 от ЗДСл.Ищецът твърди, че в системата на ГДИН при MП, счетоводната дейност в различните териториални поделения на ГДИН - ОСИН и Затвори в страната, се изпълнява от две категории неравнопоставени служители, назначени на различни длъжности, които извършват еднакъв труд: служители, които са назначени от Министъра на правосъдието по чл.19, ал.1, т. 1 от ЗИНЗС на длъжността „••• VII-IV Степен /•••” и за които на основание чл.19, ал.2 от ЗИНЗС се прилагат разпоредбите на ЗМВР за държавната служба, доколкото в ЗИНЗС не е предвидено нещо друго, и другата категория служители, към която принадлежи и ищеца, които са назначени по чл.19. ал.1, т.2 от ЗИНЗС на длъжността „••• /•••” и досежно които на основание чл.19, ал.3 от ЗИНЗС важат общите правила за държавната служба, разписани в ЗДСл.Според ищеца и двете категории служители в ГДИН работещи като •••и независимо от длъжността, на която са назначени и нейното наименование, полагат еднакъв труд, но същият бива заплащан от работодателя им и орган по назначаването различно.Ищецът поддържа, че е от втората посочена категория държавни служители, тези чиято щатна длъжност е „старши експерт/ •••“, които са назначени по чл.19, ал.1, т.2 от ЗИНЗС и които са получавали по-ниско основно и допълнителни трудови възнаграждения, както и материални придобивки от другата категория държавни служители, извършващи същата трудова дейност при ответника. Предвид изложеното ищецът твърди, че е бил дискриминиран от своя работодател, тъй като изпълнявал абсолютно идентични служебни задължения, като инспекторите •••и в ГДИН, назначени по ЗМВР /по чл.19, ал.1, т. 1 от ЗИНЗС/, а не е получавал равностойно трудово възнаграждение за еднакъв по вид труд, полаган от служители, с които са изпълнявали абсолютно еднакви трудови функции. Ищецът счита, че спрямо него е налице пряка дискриминация по отношение на признака обществено положение, на основание чл.4, ал.2, вр. с ал.1 от ЗЗДискр., тъй като е бил поставен в по- неблагоприятно положение на основата на признака обществено положение, отколкото са били третирани, всички други лица - служители при ответника, изпълняващи същата трудова функция по организация на счетоводството, но назначени на длъжност „••• VII-IV степен(•••)”. В резултат на проявеното спрямо него неравностойно третиране, ищецът претендира, че с претърпял имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи, явяващи се разликите между реално получаваните от него основно и допълнителни възнаграждения, и тези, които за същия период са получили служителите при ответника, които са били назначени на длъжност „••• VII- IV степен(•••)” по чл.19, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. Така мотивиран ищецът е отправил искане до съда, след допуснато от първостепенния съд изменение на исковете, да бъде осъден ответника да му заплати сумата от общо 21 265, 07 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, породени от дискриминационно третиране – неравно заплащане на труд, полаган от ищеца на длъжност „••• (•••)“ в затвора в гр. Пловдив, която е заемал от 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г., в нарушение на чл. 14 от ЗЗДискр., , формирана както следва: сумата от 7638 лв. - пропуснати ползи, изразяващо се в разликата между полученото от ищеца основно трудово възнаграждение за периода от 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г. и основното трудово възнаграждение, получавано на основание чл. 177 от ЗМВР от служителите, изпълняващи при ответника длъжността „•••/ •••”, с които ищецът е полагал еднакъв или равностоен труд; сумата от 4248, 04 лв., - пропуснати ползи, изразяващо се в неполучените от ищеца допълнителни възнаграждения за прослужено време за периода 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г., получени от служителите, изпълняващи длъжността „•••/•••”, с които ищецът е полагал еднакъв или равностоен труд; сумата от 5248 лева - пропуснати ползи, изразяващо се в неполучената от него левова равностойност на храна по чл.23, ал.1 от ЗИНСЗ за периода 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г., получена от служителите, изпълняващи длъжността „•••/•••”, с които същият е полагал еднакъв или равностоен труд; сумата от 538 лева— пропуснати ползи, изразяващо се в разликата между получените от него ежегодни суми за облекло за периода от 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г. и паричните суми за облекло, получени от служителите, изпълняващи длъжността „•••/•••", с които същият е полагал еднакъв или равностоен труд; сумата от 2818, 03 лв. - пропуснати ползи, изразяващо се в левовата равностойност на разликата в размера на редовния платен годишен отпуск, ползван от ищеца и размера на редовния и допълнителния платен годишен отпуск, на който са имали право служителите, изпълняващи длъжността „••• •••" при ответника, с които е полагал еднакъв или равностоен труд; сумата от 640 лева, представляваща пропуснати ползи, изразяващи се в полагащите му се средства за осигуряване на лични предпазни средства/очила/ за периода 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г.; сумата от 140 лева - пропуснати ползи, изразяващи се в полагащите му се допълнителни възнаграждение от 4 лева на месец за работа в йонизиращи лъчения за периода 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва на основание чл. 84 от ЗЗД за периода от 01.01.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна: Със Заповед № ЧР-05-281 от 10.10.2017 г. на Министъра на правосъдието е обявен конкурс на основание чл.14 от Наредба за провеждане на конкурсите за държавни служители, за заемане на една вакантна бройка за длъжността " ••• (•••)“ в затвора в гр. Пловдив II-ра категория към ГД "ИН" при Министерство на правосъдието, длъжностно ниво: 10, съгласно класификатора на длъжностите в ГДИН, с наименование на длъжностното ниво: Експертно ниво 6. В резултат на така спечеления от ищеца конкурс, със Заповед № ЧР-05- 160/26.03.2018г. на Министъра на правосъдието и на основание чл. 9, ал. 1 и чл.12, ал.1 от ЗДСл., същият е назначена на длъжността "••• ( •••)", с ранг V- ти младши за държавен служител, в затвора в гр. Пловдив II-ра категория, длъжностно ниво: 10, с дневно работно време 8ч и 40ч. седмично, при 5 дневна работна седмица за неопределено време. Определено е ниво на основна месечна заплата – 21, степен на основна месечна заплата – 3 и основна месечна заплата в размер на 1026 лв. Със Заповед №ЧР-05-294/15.10.2019г. на Министъра на правосъдието е увеличена основната месечна заплата на ищеца на 1129 лева, а със Заповед №ЧР-05-104/19.02.2021г. е увеличена на 1152 лева. Служебното правоотношение на ищеца е прекратено на 24.11.2021г. на основание чл.103, ал.1, т.1 от ЗДСл. При съпоставка на представените по делото длъжностни характеристики се констатира, че длъжността заемана от ищеца "••• (•••)" в сектор „Финанси, логистика и капиталови разходи към затвор III-I категория“ е с минимален ранг за заемане – V младши, експертно ниво 6, с пряк ръководител - началника на затвора и контролиращ ръководител: началник на сектор „Финанси, логистика и капиталови разходи“. Основната цел на длъжността е участие в реализирането на счетоводната дейност в териториалната служба. Изискванията за заемане на длъжността са: висше образование, бакалавър с професионална област „Икономика“ по специалност "счетоводство и контрол“ или друга от същото направление. Минимално изискуемият професионален опит е да притежава минималния ранг за длъжността V младши или професионален опит от 1 година и да отговоря на специфичните изисквания за назначаване на държавен служител по Закона за държавния служител. Съответно от длъжностната характеристика за длъжността „••• - VII-IV степен(•••)” в Затвора III-I категория се установява, че пряк ръководител е главният •••, началник сектор ФЛКР и началникът на затвора, а основната цел е свързана участие в реализирането на счетоводната дейност в териториалната служба. Областите на дейност, преките задължения, отговорностите се припокриват с тези предвидени за длъжността "••• (•••)". Налице е и припокриване в минималните изисквания за заемане на длъжност, но само по отношение на VI-степен, тъй като само за нея е налице изискване за заемането й на стаж по специалността от една година. От заключението на приетата по делото съдебно счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Боян Войводов се установява, че основното трудово възнаграждение за служителите по ЗМВР се определя със заповед на Министъра на правосъдието, а на служители назначени съгласно ЗДСл. се определя от Закона за държавния служител, Наредба за служителите в държавната администрация и Класификатор на длъжностите в държавната администрация. Към датата на постъпване на ищеца Б. Н. на работа в затвора в гр. Пловдив, същият не е притежавал изискуемият трудов стаж по специалността, поради което му е била присъдена степен на основното месечно възнаграждение: 3-та, при ниво на основна месечна заплата-21, длъжностно ниво-10 и ранг V.Според експерта ако изпълняваше длъжността „••• ••• VII-IV степен“ в ГДИН при МП, съобразно изискванията за минимален професионален опит за заемане на длъжността ищецът, съобразно неговия фактически професионален опит би отговарял на VII-ма степен.Размерът на основното месечно трудово възнаграждение на служител, изпълняващ длъжност „••• VII-ма степен (•••)“, съобразно Заповедите за утвърждаване на Вътрешните правила за работната заплата на служителите в ГДИН и териториалните звена в другите затвори в страната е възлизал на 940 лв. Считано от 01.01.2018г. размерът на основната заплата за изпълняващ длъжност „••• VII-ма степен (•••)“ е увеличен на 987 лева считано от 01.01.2019г., на 1086 лв. считано от 01.01.2019г., а считано от 01.01.2020г. размерът на месечната работна заплата е 1195 лв. Вещото лице е заключило, че разликата между полученото от ищеца и това, което би получил с оглед горните възнаграждения за същия период като служител „••• VII-ма степен (•••)“ е в размер на 442, 22 лв.Допълнителното възнаграждение за прослужено време, което ищецът би получила за същия период, ако е била назначена на длъжност „••• VII-ма степен (•••)“, е в размер на 2928, 22 лв.Сумите за храна за исковия период, ако ищеца е бил назначена на горната длъжност са в размер на 5120 лв.Разликата между получените от ищеца суми за облекло и тези, които би следвало да получи, ако е бил назначена на горната длъжност, през исковия период, са в размер на 1312, 50 лв.; разликата досежно левовата равностойност на платения годишен отпуск е в размер на 898, 06 лева.Според експертното заключение всички служители, без значение по кой закон са назначени на работа имат право да им бъдат възстановени средства за очила за работа с видеомонитор, при положение, че са спазили изискванията и сроковете за подаване на съответните документи( заявление, рецепта, амбулаторен лист от лекар и фискален бон за изпълнена рецепта). Такива документи не са били входирани от ищеца Б. Н. в деловодството на затвора в гр. Пловдив, а възстановяването на разходи за лични предпазни средства /очила/ не е със задължителен характер. Същевременно за служителите, назначени съгласно ЗДСл. не се полага ежемесечно сума за работа с видеодисплей при работа повече от половината от законоустановеното работно време, тъй като такава не е нормативно регламентирана. За служителите, назначени съгласно ЗМВР, сумата за допълнително възнаграждение за работа с видеодисплей се определя със Заповед на Министъра на правосъдието всяка година. В периода, в който ищецът Б. Н. има претенции за заплащане на допълнително възнаграждение, сумата е 4 лв. месечно или полагаемите се на ищеца допълнителни възнаграждения от 4 лева на месец за работа в йонизиращи лъчения, съобразно действалите Заповеди на МП за периода - 02.04.2018г. до 24.11.2021 г. е в размер общо на 176 лв. С оглед оспорване на експертизата от ищеца по делото е назначена и приета по реда на чл.202 от ГПК повторна ССЕ, изготвена от вещото лице Р.Г., която експертиза дава заключение относно разликите между размерите на трудовите възнаграждения и допълнителните такива, в случай че след изтичане на една прослужена година от заемане на длъжността ищецът е бил преназначен в по горна степен. При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи: Предявени са допустими, обективно съединени искове, които са основани на твърденията за проявена спрямо ищеца дискриминация по чл. 14, ал. 1, вр. чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., тъй като е третиран по-неблагоприятно /неравно заплащане за възнаграждение и др. / на основата на обществено положение, спрямо неговите колеги, които заемали длъжност при ответника по чл. 19, ал 1, т. 1 от ЗИНСЗ, чиято цел, отговорности и задължения били идентични с тези на ищеца, назначен по чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗИНСЗ. Законът за защита от дискриминация въвежда абсолютна забрана за пряка или непряка дискриминация, като с нормата на чл. 4, ал. 1 се очертава кръга на защитените признаци / Решение № 690 от 20.01.2021 г. по адм. д. № 10531 / 2020 на ВАС/. С оглед въведените твърдения за получени по-ниски основни и допълнителни възнаграждение в сравнение с друга група служители, съдът приема, че в случая ищецът се позовава на хипотезата на пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. Пряката дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Тоест не всяко третиране представлява дискриминация, а само това, което се основава на поне един от посочените в чл. 4, ал. 1 признаци. Този вид дискриминация е забранена и законът не допуска случаите на пряка дискриминация да бъдат преценявани с оглед на това дали преследват легитимна законова цел и съответно на средството, освен в изчерпателните хипотези на чл. 7 от ЗЗДискр. Поради значимостта на обществените отношение, които урежда, упражняването на правото на труд е изведено в отделен, самостоятелен раздел в чл. 14 от ЗЗДискр., но във всички случаи разглеждането на нарушаване правото на труд като проява на дискриминация следва да е основано на защитен признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., а в останалите случаи защитата е по общия ред. В случая е посочено, че неравното третиране между двете групи служители се изразява в неравностойно заплащане за един и същи по вид труд, задължения и отговорност, поради „обществено положение“. В практиката на КЗД, защитеният признак „обществено положение“ налага установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен белег за положението на личността в обществото, който позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния обхват на закона и абсолютната забрана за дискриминация. Съгласно чл. 9 от ЗЗДискр. доказателствената тежест в процеса е възложена на ищеца, като същата се обръща едва тогава, когато страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация. Тоест трябва да създаде в съзнанието на съда съмнение за наличие на дискриминация, за да се прехвърли тежестта на доказване върху ответната страна. В този смисъл, за да е налице нарушение на изискването за равенство в заплащането по смисъла на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр., ищецът следва да проведе доказване, въз основа на което да може да се предположи, че е жертва на дискриминация – неблагоприятно третиране, изразяващо се в получаване на по-ниско възнаграждение за еднакъв труд, сравнение с други служителите в сходно положение, при наличие на пряка причинноследствена връзка между неблагоприятното третиране и причината за него, изразяваща се в неговото " обществено положение", и размерът на вредите. Трябва да установи и защитения признак или по-точно онази характеристика на личността в обществото, поради която се твърди, че е довела до неблагоприятното третиране. Само в случай, че ищецът установи това предположение, законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно - че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено /в този смисъл Решение № 511 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 587/2009 г. по описа на ВКС, III ГО/. Нормата на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр. регламентира основен принцип на антидискриминационното право в областта на труда, като задължава работодателя да осигури равно възнаграждение за еднакъв и равностоен труд. Под еднакъв труд следва да се разбира този, полаган от различни лица, но с една и съща по качество работна сила (квалификация, умения, сръчност и др.), а равностоен труд е този, който е полаган от различни лица, които имат различна по характеристика и квалификация работа, но трудът им има равна ценност и полезност. Настоящият съдебен състав на Окръжен съд Пловдив, приема, че в случая длъжността, заема от ищеца, „•••/•••“ и „••• VII-ма степен (•••)“, заемана от негови колеги, през исковия период, са сходни и сравними с оглед целите, задължения, отговорностите и минималните изисквания за тяхното заемане. Така ищецът е полагал еднакъв на пръв поглед труд през исковия период, като този факт е безспорен и същият се установява от представените длъжностни характеристики. В сравнения с групата „••• VII-ма степен“ ищецът е получил по-ниско основно и допълнително възнаграждение, по-ниско еднократно заплащане на пари за храна и представително облекло, както и по-малко допълнителен платен годишен отпуск. Това по-ниско заплащане, дори да е неблагоприятно третиране, не се основава на някои от изброените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. признаци, вкл. посочения в исковата молба признак „обществено положение“. Извод за наличие на защитения признак не може да бъде направен, тъй като не се установява именно обективен, универсален, съществен белег за личностното положение на ищеца в обществото. Преди ищецът да заема длъжността, е обявен задължителен конкурс за нейното заемане, като това обстоятелство е отразено, както в заповедта, така и в обявлението. В същите е отразено, че конкурсът е обявен за 1 щатна бройка „•••/•••“ в Затвора в гр.Пловдив. Възнаграждението, изискванията за заемане и привилегиите, определени за длъжностите „•••/•••“ и „••• VII-IV степен /•••)“, са изначално определени и в последствие променяни въз основа на Заповеди на МнП. Следователно, както първоначалното им определяне, така и последващите изменения, респ. назначаването на ищеца, са факти, които не обуславят извод за общественото му положение и не стоят в пряка причинно-следствена връзка с друг защитен признак. В заключение от доказателствената съвкупност не може да бъде направен извод за проявена дискриминация спрямо ищца, не само поради липсата на причинноследствена връзка между неблагоприятното третиране и защитен признак, но и поради неустановеност на защитения признак „обществено положение“. Така въведените от ищеца твърденият не обосновават и друг защитен признак, а и настоящият съдебен състав цялостно не съзира друг такъв, който на своя страна да поражда неблагоприятното третиране спрямо ищеца. Липсата на тези кумулативни предпоставки, обуславят неоснователност на исковите претенции, поради което същите следва да бъдат отхвърлени, в който смисъл е и Определение №3889/05.12.2023г. постановено по идентичен правен спор по гр.д. №1681/2023г. по описа на ВКС, III гр.отд. Тъй като крайните решаващи правни изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат, обжалваното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част, с която исковите претенции са уважени до размерите посочени в изготвената от вещото лице Боян Войводов съдебно-счетоводна експертиза и потвърдено в обжалваната му част, с която претенциите на ищеца са отхвърлени до пълните заявени по делото размери. С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане от страна на процесуалния представител на ответното Министерство на правосъдието, в негова полза следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждание, които съдът определя в размер на 360 лв. на основание чл.78, ал.8 от ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ. Водим от горното, съдът