РЕШЕНИЕ

№ 1293

гр. София, 11.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова Членове: Георги Иванов, Димитър Мирчев при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Георги Иванов Въззивно гражданско дело № 20241000502257 по описа за 2024 година Разгледа в съдебно заседание 20.10.25г. с участието на секретаря Милкова/ въззивно гражданско дело № 2257/24г. и констатира следното:

С решение на СГС 1-22 състав от 16.05.24г. по г.д. № 13444/23г. са уважени /за сумите и периодите – конкретизирани в диспозитива на съдебния кат/ искове по чл. 260, ал. 2 от ЗОВСРБ и чл. 86 от ЗЗД на Министерството на отбраната против Г. В.. Решението на СГС се обжалва от Г. В. /изцяло/. Съображенията на страните са изложени по делото /в рамките на производствата пред СГС и САС/.

Жалбата е основателна /решението на СГС следва да бъде ревизирано/: Събраните по делото /в това число и пред въззивния съд/ доказателства /писмени, гласни и експертни - преценени в съвкупност и в контекста на твърденията – възраженията на страните/ удостоверяват, че:

Страните са били обвързани от правоотношение /възникнало на основание на договор от 10.08.18г./ учредено при условията на чл. 142, ал. 2 от ЗОВСРБ. На 10.01.23г. /преди да бъде приключено обучението на Г. В. и преди същата да започне изпълнение на военна служба като професионален кадрови военен/ посоченото /процесното/ правоотношение е било прекратено /по искане на ответницата – съгласно подаден от нея рапорт, т.е.– по „взаимно съгласие“/.

Ищецът поддържа, че изброените по-горе обстоятелства /които са надлежно удостоверени – доказани в процеса, а не са и спорни/ обосновават правото на Министерството да иска възстановяване – връщане /при условията на чл. 260, ал. 2 от ЗОВСРБ/ на сторените в полза на ответницата разходи /за издръжка и обучение/, заедно и със законна лихва върху тях /при условията на чл. 86 от ЗЗД/.

Доказателственият материал /писмен – в това число и събран пред САС; експертен – счетоводна експертиза, приета в процеса пред СГС и комплексна експертиза, приета във въззивното производство; гласен – събран във второинстанционното производство/ обосновава категоричен /еднозначен/ извод, че: през „времетраенето“ на процесното правоотношение – ответницата е била в здравословно /физическо и психическо/ състояние, което не е позволявало същата да изпълнява адекватно /точно и надлежно/ задълженията си по учредената договорна връзка. Обратният извод /в тази насока/, съдържащ се в становището на ВМА /изготвено във връзка с подаденият от Г. В. рапорт/ не може да бъде съобразено в позитивен за ищеца смисъл /доколкото противоречи изцяло на констатациите на приетата пред САС комплексна експертиза; в това число и на обясненията на вещите лица от съдебното заседание на 20.10.25г./. Пряко свидетелство за същото обстоятелство /за наличието на обективна пречка за надлежно изпълнение на учреденото правоотношение/ е фактът /който се явява установен и с констатациите на посочените две експертизи, и със събраните по делото гласни доказателства/, че Г. В. е отсъствала многократно /и за дълги периоди/ от обучение /именно поради влошеното си здравословното състояние/. На практика /такъв извод следва от съвкупната преценка на всички изброени доказателства/ именно това здравословно състояние на ищцата /фактическата, физическа, обективна невъзможност същата да изпълнява сключения договор/ е обосновало /мотивирало/ решението и на двете страни да прекратят установената договорна връзка.

Горната /последната/ констатация предполага /налага/ извод, че взаимното съгласие и на двете страни да прекратят учреденото правоотношение индиректно включва в себе си – „поглъща“ /житейски и логически – макар това обстоятелство да не е вписано изрично в заповедта за прекратяване на договора/ и основанието „обективна невъзможност за изпълнение на договора“. В последната хипотеза обаче /това е принципна законова постановка, която е приложима не само в случая, но и във всеки подобен казус/ имуществената отговорност на физическото лице не може да бъде ангажирана. Пряко потвърждение на този извод са старите редакции на ЗОВСРБ /чл. 145, ал. 3, съответно чл. 260, ал. 2 и ал. 3 – действали към релевантния за спора момент/; сега действащата редакция на чл. 260, ал. 3 от ЗОВСРБ; сега действащата редакция на чл. 260а, ал. 1, съответно и ал. 6 /която препраща към хипотезата по чл. 162, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ/.

Настоящото здравословно състояние на ответницата не може да бъде съобразено /доколкото не се съотнася към релевантния за спора период – когато е съществувала процесната договорна връзка/.

С оглед изложеното /доколкото първоинстанционният съдебен акт се явява постановен в противоречие с изброените законови правила/ въззивната жалба следва да бъде – уважена /съответно искът на МО следва да бъде – отхвърлен/.

Предвид изхода на спора пред САС: в полза на ответницата следва да бъдат присъдени /при условията на чл. 78, ал. 3 от ГПК/ съдебни разноски /за производството и пред двете инстанции/.

Възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 от ГПК обаче е основателно - претендираният от ответницата адвокатски хонорар /за производството пред САС/ се явява прекомерен, преценен в контекста на: фактическата и правна сложност на процесния правен спор; обжалваемият интерес пред настоящата инстанция; вида, естеството и обема на осъщественото пред САС процесуално представителство /пред въззивния съд е проведено производство по събиране на допълнителни доказателства/; актуалната практика на СЕС и на ВКС, които позволяват - адвокатски хонорар да бъде присъден и под минимума по Наредба № 1/. С оглед това: заявеното адвокатско възнаграждение следва да бъде редуцирано до размера на сумата от 1 500 лева. По същите съображения следва да бъде редуцирано /до размера на сумата от 1 500 лева/ и адвокатското възнаграждение, което се претендира за процеса пред СГС Съдът,