Решение № 1825 от 6.6.2025 г. на Административен съд - Русе по дело № 210/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 13, ал. 6 от Закона за социално подпомагане (ЗСП). Постъпила е жалба от М. Д. Д. от [населено място], срещу Решение № 18-РД04-0104 от 11.03.2025 г. на Директора на РДСП - Русе. С оспореното решение е потвърдена Заповед № ЗСП/Д-Р/255/17.02.2025 г. на директора на ДСП - Русе и е отхвърлена жалбата му срещу тази заповед. В жалбата се сочи, че заповедта е незаконосъобразна, тъй като е издадена в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на административнопроизводствените правила и несъответствие с целите на закона. Жалбоподателят твърди, че следва да му се отпусне социална помощ по чл. 9 от ППЗСП, тъй като изцяло отговаря на изискванията по чл. 10 от ППЗСП. Възразява, че изготвения социален доклад е „тенденциозен и целенасочен“, целящ неотпускане на поисканата помощ. Твърди, че социалната анкета е неправилно извършена. Иска от съда да отмени решението на директора на РДСП – Русе, както и заповедта на директора на ДСП – Русе. Претендират се разноски. Ответникът по жалбата – директорът на ДСП - Русе, чрез процесуален представител – старши юрисконсулт С. Д. - в с.з. и представени по делото писмени бележки, излага доводи за неоснователност на жалбата. Иска се нейното отхвърляне. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение по представен списък. Административен съд – Русе, като обсъди събраните по делото доказателства, във връзка с доводите и становищата на страните, намира за установено следното: По фактите С. З.-декларация вх. № ЗСП/Д-Р/255 от 31.01.2025 г. до директора на ДСП – Русе (л.1 и л.2 от преписката), М. Д. е поискал да му бъде отпусната месечна помощ за допълване на доходите. В него жалбоподателят е декларирал, че е в трудоспособна възраст, неженен, с висше образование, с определена от ТЕЛК 80% ТНР с чужда помощ. Живее сам в собствено жилище в [населено място], [улица], вх. 4, ет. 4, ап. 10, което било единствено за него. Декларира, че няма доходи за предходния месец. Във връзка с подаденото искане, били извършени социално проучване и социална анкета, като на 14.02.2025 г. бил изготвен социален доклад (л.14 и л.15 от преписката). От него се установява, че анкетираният е споделил, че през зимните месеци пребивава в апартамент на майка си, находящ се в [населено място], [улица], вх. 7, ет. 3, ап. 17, тъй като бил по-топъл. Майката на М. Д. починала на 29.12.2024 г. и той бил единственият й наследник, поради което посочените два жилищни имота били посетени от социалните работници, които установили, че битовите условия и в двете жилища са добри. По време на направеното проучване била събрана служебна информация – справка за родственост, справка в НБД „Население“, писма-отговори относно изискана информация за собственост на недвижими имоти и притежавани МПС, както на жалбоподателя, така и на неговата майка – Е. М. К. и баба – Г. Й. К., отговор от община Русе относно законните наследници на починалата Е. М. К.. Въз основа на проведената социална анкета и събраната по служебен път информация, социалните работници стигнали до извода, че М. Д. не отговаря на изискванията по чл. 10, ал. 1, т. 1 от ППЗСП – обитаваното от него жилище не е единствено за него. Последвало издаване на оспорената заповед, която била обжалвана от М. Д. по административен ред пред директора на РДСП – Русе, който се произнесъл с Решение № 18-РД04-0104/11.03.2025 г. (л.17 и л.18 от преписката), връчено на лицето на 17.03.2025 г., видно от приложената на л.19 от преписката обратна разписка. По преписката е приложено още и писмо № 1019-17-376#1/13.02.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе, от което е видно, че жалбоподателят е получавал лична социална пенсия за инвалидност и добавка за чужда помощ с пожизнен срок, които са спрени от 01.08.2023 г. на основание чл. 95, ал. 1, т. 1 от КСО по молба на лицето. По делото са представени от жалбоподателя: 1. Удостоверение за облагаеми имущества и декларирани данни по ЗМДТ към 10.02.2025 г.; 2. Социален доклад от 23.10.2015 г.; 3. Насочващи писма от ДБТ – Русе и други документи, установяващи невъзможността му да си намери работа. От ответника по делото са представени: 1. Писмо изх. № 4916/25.04.2025 г. на РС – Русе, от което е видно, че към 24.04.2025 г. няма вписани в особената книга на съда приемане и отказ от наследство от М. Д.; 2. Писмо № 1019-17-1077#1/07.05.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе, от което отново е видно, че жалбоподателят е получавал лична социална пенсия за инвалидност и добавка за чужда помощ с пожизнен срок, които са спрени от 01.08.2023 г. на основание чл. 95, ал. 1, т. 1 от КСО по молба на лицето. В това писмо е отбелязано, че ако пенсионерът подаде заявление за възобновяване, натрупаната парична маса за периода от 01.08.2023 г. до 30.04.2025 г. за лична социална пенсия за инвалидност ще е в размер на 7947.83 лв., а за добавка за чужда помощ – 4585.28 лв. Посочено е още, че жалбоподателят има право и на еднократна допълнителна сума в размер на 50 лв. за месец април 2025 г. При така установеното от фактическа страна, Административен съд – Русе, намира от правна страна следното: Жалбата е процесуално допустима – подадена е срещу индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност, в срока по чл. 149, ал. 3 от АПК, от легитимирано лице – адресат на акта, с правен интерес от неговото обжалване. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Оспорената заповед е валиден административен акт. Същата е издадена от компетентен орган, с оглед разпоредбата на чл. 13, ал. 2 от ЗСП, съгласно която социални помощи се отпускат със заповед на директора на дирекция "Социално подпомагане" или от упълномощено от него длъжностно лице. По преписката е приложена и Заповед № ЧР-1 760/17.10.2017 г. на изпълнителния директор на АСП, от която е видно, че Д. М., издател на оспорената заповед, е назначена за директор на ДСП – Русе. Заповедта е в писмена форма и съдържа изискуемите реквизити, включително фактическите и правните основания за издаването й. Спазена е и процедурата по издаването й, регламентирана в чл. 27 от ППЗСП – проведена е социална анкета, изготвен е социален доклад, извършени са необходимите справки от съответните служби, за да се прецени дали са изпълнени нормативните изисквания за предоставяне на исканата социална помощ. Спазен е и срокът по чл. 28, ал. 1 от ППЗСП. Заповедта е материално законосъобразна и при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съгласно разпоредбата на чл. 11., ал.1 от ЗСП: “ Социалните помощи са средства в пари и/или в натура, които допълват или заместват собствените доходи до основните жизнени потребности или задоволяват инцидентно възникнали потребности на подпомаганите лица и семейства“. Алинея 2 на същата разпоредба, регламентира, че право да получават такава помощ имат лицата, след като са изчерпани всички възможности за самоиздръжка и за издръжка от лицата по чл. 140 от Семейния кодекс. Нормата на чл. 12, ал. 4 от ЗСП определя, че условията и редът за отпускането, изплащането, изменянето, спирането, възобновяването и прекратяването на социалните помощи се уреждат с правилника за прилагане на този закон с изключение на целевите помощи за отопление, които се уреждат с наредба на министъра на труда и социалната политика. Предвид изложеното, приложение следва да намери глава втора от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане (ППЗСП). Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ППЗСП: “Право на месечна помощ имат лица или семейства, чийто доход за предходния месец е по-нисък от определен диференциран доход“. По делото не е спорно, че общия доход на жалбоподателя за предходния месец, т.е. месец декември 2024 г., е нула лева. Спорен между страните е въпросът дали жалбоподателят отговаря на допълнителните условия, въведени в чл. 10 и по-конкретно – чл. 10, ал. 1, т. 1 от ППЗСП, а именно единствено ли е за жалбоподателя обитаваното от него жилище. В чл. 10, ал. 1, т. 3 от ППЗСП, законодателят е предвидил максимален праг на доходите, които се получават от имуществото по чл. 10, ал. 1, т. 1 от ППЗСП, като тези доходи не трябва да надхвърлят определената линия на бедност за съответната година. Изискването на чл. 10, ал. 1, т. 1 от ППЗСП е императивно въведено и наличието му представлява отрицателна материалноправна предпоставка от категорията на абсолютните за предоставянето на исканата помощ, т. е. препятства се възникването на субективното право на помощта за допълване на доходи. Не е въведено изискване да бъде изследвано, дали това жилище носи някакви доходи на лицето, както и причината, поради която не носи такива доходи. Не е въведено и изискването това жилище да е в някакъв определен вид, размер, местоположение или друг някакъв допълнителен критерий. Следователно е ирелевантно дали от това жилище може да се реализират доходи, дали тези доходи са достатъчни да покрият жизнените потребности на заявителя, тъй като не административният орган е въвел условието сумата да не бъде над определен максимум. Видно от писмо №24-39- 57#1/12.02.2025 г. на Община Русе (л.11 от преписката), майката на М. Д., Е. М. К., е починала на 29.12.2024 г., със семейно положение – [семейно положение], като след смъртта си е оставила единствен наследник по закон М. Д. Д. - жалбоподателя. Видно от Удостоверение за облагаеми имущества и декларирани данни по ЗМДТ, издадено от Д МДТ – община Русе (л.6-гръб от преписката), същата е била единствен собственик на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], вх. 7, ет. 3, ап. 17. В т. VIII от подаденото заявление-декларация от 31.01.2025 г., М. Д. собственоръчно е записал, че не притежава друга недвижима и движима собственост, освен собствения му недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], вх. 4, ет. 4, ап. 10. От друга страна, той сам е споделил пред служителите на ДСП - Русе, че през зимните месеци обитава жилището на майка си, тъй като е по-топло. Съгласно чл. 2, ал. 2 от Закона за социално подпомагане социалното подпомагане се осъществява чрез предоставяне на социални помощи в пари и/или в натура за задоволяване на основни жизнени потребности на гражданите, когато това е невъзможно чрез труда им и притежаваното от тях имущество. Не бива да се пренебрегва факта, че жалбоподателят е лице, което заявява нужда от подпомагане за допълване на доходите, но освен обитаемото от него жилище, е единствен наследник на второ жилище, което би могло да бъде източник на доходи. Ирелевантен е фактът дали действително лицето ползва жилище като източник на доходи. Техническото, битовото и хигиенното състояние на апартамента не е пречка да бъде отдаден под наем или продаден, това са отношения, условията по които страните по гражданския договор могат да договарят свободно. Освен това, разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 1 от ППЗСП, регламентираща пречка за отпускането на социалната помощ, не изисква второто жилище да бъде реално обитавано или от него реално да се придобиват доходи, а в настоящия случай има безспорни данни, че жалбоподателят обитава както апартамента в бл. „Ж. войвода“, така и апартамента на починалата му майка. За пълнота, съдът намира, че трябва да отбележи, че М. Д. е получавал лична социална пенсия за инвалидност и добавка за чужда помощ с пожизнен срок, които са спрени от 01.08.2023 г. по заявление на същия (виж писмо № 1019-17-376#1/13.02.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе – л. 11-гръб от преписката и писмо № 1019-17-1077#1/07.05.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе – л.40-гръб от делото). Освен това в съдебно заседание, жалбоподателят не отрича, че е единствен наследник на майка си, но същевременно заявява, че е в процес на изясняване на собствеността. Не отрича и факта, че е заявил на социалните работници, че обитава наследственото жилище. Заявява, че КСО му дава право да не си получава пенсията и че обстоятелството, че има вземане не е от значение за отпускане на процесната помощ. В тази връзка, съдът е длъжен да съобрази разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от ЗСП: “Социални помощи се получават от лица, след като са изчерпани всички възможности за самоиздръжка и за издръжка от лицата по чл. 140 от Семейния кодекс.“ Така, извършвайки цялостна съпоставка на събраните по делото доказателства, съдът стига до извода, че М. Д. не е изчерпал всички възможности за самоиздръжка. Действително, правото да спре отпусната му пенсия на основание чл. 95, ал. 1 от КСО, е изцяло негов личен избор. Упражняването на това право обаче, не следва да води до нови искания от негова страна, които да бъдат в противоречие с целта на закона - да се подпомагат лица, които не разполагат с никакво жилище или с едно такова (а не да имат право на избор между две или повече) и лица, които действително са изчерпали всички възможности за самоиздръжка. Както бе установено по-горе, жалбоподателят има право на пенсия и добавка, които сам е отказал да получава, но при подаване на заявление за възобновяване от негова страна, натрупаната през периода на спирането, парична маса ще му бъде изплатена в размер на 7947.83 лв. – пенсия и 4585.28 лв. – добавка. Освен това, като единствен наследник на майка си, той има право да се разпорежда свободно с останалия му от нея апартамент, което е отново въпрос на личен негов избор. Фактът, че жалбоподателят има право да избира дали да получава отпуснатата му пенсия и добавка или не, както и да избира дали да се разпорежда или не с наследствения имот, е достатъчен да се приеме, че към настоящия момент той не попада в кръга на лицата, за които ЗСП и ППЗСП предвиждат право на социална помощи по чл. 9 от ППЗСП. Да се приеме обратното, би означавало да се стигне до злоупотреба с право, което по аргумент на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Р България е императивно забранено. Предвид изложеното съдът приема, че жалбоподателят би могъл да задоволява жизнените си потребности чрез наследственото му недвижимо имущество, а оспорената заповед е правилна и законосъобразна, като издадена в съответствие с материално правните разпоредби, при спазване на процесуалните правила, както и е изцяло съобразена с целта на закона. С оглед изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК в полза на ответника по жалбата се следва юрисконсултско възнаграждение. Жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в минималния размер от 100 лева, определен по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, субсидиарно приложими на основание чл. 144 от АПК. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г. на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза на Агенция за социално подпомагане, която има качеството на юридическо лице съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗСП. Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2, Административен съд Русе V състав,