Решение № 3570 от 17.5.2019 г. на Софийски градски съд по дело № 10500/2018 г.

Производството е по реда на чл. 258 ГПК. С решение № 398534 от 02.05.2018 г., постановено по гр. д. № 78782/2015 г. на СРС, II ГО, 163 състав, е признато за установено по предявените от П.Г.Т., А.Д.Б. и Б.Д.Б. срещу "Т.С." ЕАД искове с правно основание чл. 439 ГПК, че ищците не дължи на ответното дружество следните суми, по 1/3 ид.ч. за всеки от ищците: 4 248, 64 лв., представляваща главница за потребена топлинна енергия, заедно със законната лихва върху тази сума от 13.07.2010 г. до окончателното й изплащане, и от 1670, 23 лв. – законна лихва за периода 01.01.2005 г. – 02.06.2010 г. представляващи неизплатена част от суми по издаден на отвеетника изпълнителен лист на 09.11.2010 г. по ч.гр.д. № 9462/2010 г. Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника "Т.С." ЕАД. Излага съображения, че решението е недопустимо и неправилно. Поддържа се, че за сумите е налице влязла в сила заповед за изпълнение и е образувано изпълнително дело, поради което настоящото производство е недопустимо. Излага съображения, че давността не е изтекла, доколкото при постановено съдебно решение същата е 5 години от влизането му в сила. Искането към съда е да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да бъдат отхвърлени исковете. Ответниците по жалбата П.Г.Т., А.Д.Б. и Б.Д.Б. са депозирали в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорват. Поддържа се, че твърдението за недопустимост на производството е преклудирано, тъй като не е заявено с отговора на исковата молба. Излага съображения, че ответникът не е ангажирал доказателства за прекъсване на давността. Искането към съда е да потвърди решението на СРС. Претендират се разноски. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правна квалификация чл. 439 ГПК. Ищците твърдят, че на 13.07.2010 г. ответното дружество е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу техния наследодател Димитър Б. Тодоров за процесните суми, като срещу нея не е било подадено възражение, поради което е влязла в сила и на ответника е издаден изпълнителен лист. Излагат се съображения че ответникът не е предприемал никакви изпълнителни действия, поради което е изтекла погасителната давност за процесните вземания. С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че вземанията му произтичат от заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която длъжникът не е депозирал възражение, поради което същата е влязла в сила. Счита, че вземанията му се погасяват с изтичане на кратката 3-годишна давност. Позовава се на ППВС № 3/1980 г., според което давност не тече, докато трае изпълнителното производство. С искането за образуването му взискателят е възложил на съдебния изпълнител, на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, да извърши цялостно проучване на имуществото на длъжника, да направи справки, да набавя документи, както и да определи начина на изпълнение, поради което всяко едно предприето от него действие следва да бъде отчетено при броене на давностния срок във връзка с перемпцията. Моли съда да отхвърли предявения иск, като му присъди сторените по делото разноски. По делото са представени – копие на заявление по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №9462/2010 г. на СРС, копие на заповед от 12.08.2010 г., върху която е направено отбелязване за издаден изпълнителен лист на 09.11.2010 г., както и че е получен на 10.12.2010 г., копие от удостоверение за наследници. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. В предмета на делото се включва отрицателен установителен иск, че ищецът не дължи на ответника исковата сума. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.); . По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО). В случая ищците основават исковата претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл. 439 ГПК. Съобразно изложеното, неоснователни са оплаванията на въззивника за недопустимост на настоящото производство, поради наличие на влязла в сила заповед за изпълнение. Ето защо спорът следва да се разгледа спора по същество. По релевираните доводи относно срока на погасителната давност за оспореното вземане: Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Извън иска по чл. 424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.); във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл. 252 ГПК (отм.); , чл. 254 ГПК (отм.); , чл. 255 ГПК (отм.); , които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа не несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК (отм.); . Въпреки съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.); и заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм). С оглед на това съдебната практика, постановена по отношение на несъдебните изпълнителни основания, няма отношение към процесния случай, като следва да намери приложение актуалната задължителна съдебна практика, постановена във връзка с регламентираното в действащия процесуален закон заповедно производство. Неподаването на възражение от страна на длъжника срещу подаденото заповедта за изпълнение създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл. 416 ГПК. По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Съдът приема, че в случая заповедта за изпълнение е влязла в сила на 22.10.2010 г., доколкото по делото са налице доказателства относно датата, на която е изтекъл двуседмичният срок по чл. 414, ал. 2 ГПК за подаване на възражение от длъжника, а именно отбелязването, че последният е полчил заповедта на 07.10.2010 г. Също така следва да се съобрази, че страните не спорят относно обстоятелството, че заповедта за изпълнение е влязла в сила в хипотезата на чл. 416, предл. 1 ГПК. От този момент е започнала да тече давността по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, която изтича на 22.10.2015 г. Към момента на депозиране на молбата за образуване на изпълнително дело – 02.02.2011 г., давността не е изтекла. Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните разяснения по т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. От приложеното в настоящото производство заверено копие на изпълнителното дело не се установява да са предприемани такива изпълнителни действия, годни да прекъснат давността. Следва да се обележи, че изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение обаче, както и проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., не са изпълнителни действия и не прекъсват давността, съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 10 на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. От изложеното следва, че е налице хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8, според която изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, които е съобразил СРС, без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Със същото Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., съгласно което погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането, поради което доводите, които жалбоподателят черпи от последното, не могат да бъдат споделени. Според установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на чл. 116, б. "б" ЗЗД погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане – кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл. 116, б. "б" ЗЗД и чл. 115 б. "ж" ЗЗД действие (решение № 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение № 57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др.). Ето защо в случая давността не се прекъсва с депозиране на исковата молба. Противното би означавало, че с реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност, какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Давността за вземането, която е започнала да тече на 22.10.2010 г., е изтекла на 22.10.2015 г. – в хода на висящия процес. Съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Ето защо съдът следва да се зачете изтеклата погасителна давност в хода на висящия процес по предявения отрицателен установителен иск от длъжника. По изложените съображения въззивният съд счита, че вземанията на "Т.С. " ЕАД, за които е издаден процесният изпълнителен лист са погасени по давност. Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди. По разноските по производството: При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по жалбата се дължат разноски за настоящата инстанция, но по делото не са представени доказателства за сторени разноски, поради което не следва да бъдат присъждани. Воден от гореизложеното, съдът