Решение № 2873 от 12.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 9860/2024 г.

Производството е въззивно – по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). С Решение № 12030 от 18.06.2024 г., постановено по гр. дело № 52896 по описа за 2022 г., Софийският районен съд, 86-ти състав, оставя без уважение молбата на К. И. Г., ЕГН ••••••••••, от град София, жк „•••••••••, лично и като майка и законен представител на малолетните деца Е. В. Г., ЕГН ••••••••••, и Т. В. Г., ЕГН ••••••••••, и отказва да издаде заповед за съдебна защита срещу В. Д. Г., ЕГН ••••••••••, от град София, жк „•••••••••, с която по отношение на ответника да бъдат взети мерките по чл. 5, ал. 1 от Закона за зашита от домашното насилие (ЗЗДН). Осъжда К. И. Г. да заплати държавна такса в размер на 40.00 лева по сметка на Софийски районен съд. Молителите К. И. Г., лично и като майка и законен представител на малолетните деца Е. В. Г. и Т. В. Г. (въззивници в настоящото производство), са останали недоволни от така постановеното Решение и са го обжалвали с въззивна жалба, вх. № 216999 от 02.07.2024 г. на СРС. В жалбата се излагат съображения за неправилност на съдебния акт, като се поддържа, че първата инстанция е постановила решението си в противоречие на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Молят да се отмени обжалвания съдебен акт и да се издаде заповед за защита в тяхна полза. Претендират разноски за въззивното производство. Въззивницата К. Г. представя писмени бележки от 08.04.2025 г., чрез пълномощник. Ответникът по молбата за защита В. Д. Г. (въззиваема страна в настоящото производство) в срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН е взел становище по жалбата, като е оспорил същата. Претендира разноски за въззивното производство. Въззивникът В. Г. представя писмени бележки от 23.04.2025 г., чрез пълномощник. Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН, от легитимирани страни при наличие на правен интерес от обжалването, като оспореният съдебен акт е валиден и допустим, и подлежи на въззивно обжалване по чл. 258 ГПК, вр. чл. 17 ЗЗДН. Софийският градски съд, с оглед обхвата на въззивното обжалване, като прецени доказателствата по делото в двете съдебни инстанции и обсъди доводите на страните, приема следното: Въз основа на ангажираната в хода на първоинстанционното съдебно дирене доказателствена съвкупност (писмени доказателства, гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите на страните – С.И.З., И. С.З. и Н.В.М.), първата инстанция е приела, че не са доказани твърдените в молбата за защита актове на домашно насилие на 03.09.2022 г. и на 19.09.2022 г. В мотивите си първоинстанционният съд е приел, че не може да бъде установено, че ответникът е извършил акт/актове на домашно насилие спрямо молителката и децата на страните на посочените в молбата дати. Установило се е по делото, че отношенията между страните не са добри, те имат спорове помежду им, вкл. и по отношение родителските права и контактите с децата. Съдът е приел, че през месец септември 2022 г. е имало среща/срещи между страните, и дори да е имало конфликт между тях, то той не би могъл да се счита като осъществен акт на домашно насилие от страна на ответника по отношение на молителката и децата по смисъла на ЗЗДН, а е част от споровете между страните за родителските грижи и възпитанието на децата. Тези спорове следва да бъдат решени по съответния ред, а не в настоящото производство, което е по ЗЗДН. Доводите в жалбата касаят неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото, и допуснати съществени процесуални нарушения. Наведените доводи в жалбата са неоснователни. В първоинстанционното производство не са събрани годни доказателства за твърдяното домашно насилие. Молителката - въззивница е представила декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. За акта на домашно насилие на 03.09.2022 г. молителката твърди, че ответникът в курорта Слънчев бряг, пред хотел „Синя перла“, „я изблъскал от предната дясна врата на колата и я заключил, а тя отвън се опитвала да отвори другите врати и викала“. Въззивният съд достига до извода, че ситуацията от 03.09.2022 г., възникнала между въззивницата и въззиваемия, не разкрива белезите на домашно насилие, съобразно с дефиницията, дадена в чл. 2 ЗЗДН. От доказателствената съвкупност по делото се установява, че на процесната дата е имало среща между родителите за вземане на децата от бащата, но не е доказано твърдяното насилие. Разпитаният свидетел И. З. – баща на молителката, не е свидетел - очевидец, и е свидетелствал за това, което е разказала дъщеря му, и че е била разстроена след срещата. Не всяко конфликтно действие съставлява акт на домашно насилие. Тези отношения са резултат на споровете между страните по отношение на родителските права върху децата и множеството дела, които водят помежду им. Декларираните в Декларацията действия на домашно насилие като физическо насилие на 19.09.2022 г. се опровергават от самата молителка в уточнителното й изявление в съдебното заседание пред първата инстанция от 06.02.2023 г. („Не съм удряна в корема. Не съм ритана с крак“), както и непредставена от нея медицинска документация (с оглед твърдението й, че веднага е отишла в „Пирогов“ и получила документ за синините). Отделно от това, във въззивното производство е представено влязло в сила Решение № 2737 от 11.06.2024 г., с мотиви, по АНХ дело № 20231110209519 по описа за 2023 г. на Софийски районен съд, Наказателна колегия, 134-ти състав, с което е оправдан В. Д. Г. за нанасяне на лека телесна повреда на 19.09.2022 г. на К. И. Г. (идентично действие с твърдения акт на домашно насилие от молителката). Затова представената по делото декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН относно този заявен акт също не би могла да се ползва с предвидената й в чл. 13, ал. 3 ЗЗДН доказателствена сила. Отделен е въпросът, че между въззивницата и въззиваемия липсва диалогичност и способност да решат възникналите противоречия по социално приемлив начин. Същите имат и висящи съдебни дела, свързани с развода, вкл. по отношение родителските права и контактите с децата, като тези им отношения не са предмет на настоящия спор, но са допринесли за ескалацията на конфликтите. Следва да се посочи, че по реда на ЗЗДН се дава защита срещу акт на домашно насилие, дефиниран съобразно този закон, а не се решават междуличностни конфликти, родителски противоречия и семейни неуредици. По тези съображения, като намира първоинстанционното Решение за правилно и законосъобразно, Софийският градски съд следва да остави въззивната жалба без уважение, и да потвърди обжалвания съдебния акт. С влизането му в сила заповедта за незабавна защита по чл. 18, ал. 1 от ЗЗДН престава да действа (арг. от чл. 19 от ЗЗДН). По разноските за настоящото производство Въззивният съд постановява, на основание чл. 17, ал. 2 ЗЗДН, вр. с чл. 11, ал. 3 ЗЗДН и чл. 18, ал. 1, във връзка с чл. 16 ТДТКССГПК, въззивницата К. И. Г. да заплати, по сметка на Софийския градски съд, сумата от 12.50 лева – държавна такса по въззивната й жалба. Въззивниците Е. В. Г. и Т. В. Г., предвид малолетието им и съобразно с чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, не дължат държавна такса по жалбата. Въззивниците претендират присъждане на разноски, като такива, предвид изхода на делото, не им се и следват. Въззиваемият – ответник В. Д. Г. е заявил искане за разноски, които са в доказан размер от 1 500.00 лева, съгласно договор за правна защита и съдействие. Съгласно чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, при отказ за издаване на заповед или при отмяна на заповедта, държавната такса и разноските по делото се заплащат от молителя, освен когато молбата е за защита на лица, които не са навършили 18 - годишна възраст. Предвид малолетието на въззивниците Е. В. Г. и Т. В. Г., то на въззиваемия следва да се присъди сумата от 750.00 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство, които да му заплати въззивницата К. И. Г.. Поради това е неоснователно и възражението от процесуалния представител на въззивницата за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивваемия. Така мотивиран, Софийският градски съд