Решение № 146 от 24.4.2023 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 4/2023 г.

Производство по чл. 258 и сл. ГПК.

Повод за започването му е изходяща от Н. А. Ш., ЕГН ••••••••••, •••• и Л. И. С., ЕГН ••••••••••, •••• въззивна жалба против постановеното по т. дело № 55 / 2021 г. по описа на П. окръжен съд решение № 103 от 03.11.2022 г. Н. Ш. обжалва същото в частта, с която е отхвърлена исковата й претенция за осъждането на С."Н.Б.Б.А.З.", ЕИК •••••••••, •••• да й заплати на основание чл. 511, ал. 1, т. 2 от КЗ във вр. с чл. 513 от КЗ, във вр. с чл.45 от ЗЗД сумата от 70 000 лв. ведно със законната лихва от 17.12.2020 г., която се равнява на разликата между претендираните 150 000 лв. и присъдените от Пз ОС 80 000 лв. и представлява обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на нейния син Г.И.Г., ЕГН •••••••••• в резултат на ПТП между ТИР, марка „М.“, модел „А.••••, рег. № •• •• •••• и триосно полуремарке, управляван от виновния водач М.Б. и лек автомобил, марка „Ш.Ф.“, рег. № •• •••• ••, управляван от Г.И.Г., настъпило на 24. 05.

2020 г. в 18, 35 ч. на път ПП •-•••.• км., посока гр. М. - гр. Б., за което има влязла в сила присъда № 29/ 06. 10. 2020 г. по НОХД № 284/2020 г. по описа на С. окръжен съд.

Тя обжалва решението и относно отхвърляне на претенциите й за присъждане на законната лихва по чл. 497, ал.1, т.1 от КЗ върху горното обезщетение като сбор от главница и лихва от 13.01. 2021 г. до окончателното изплащане, както и относно отхвърляне на претенциите й присъденото от Пз ОС обезщетение от 80 000 лв. да включва и законна лихва от 17.12.2020 г. до 17.03.2021 г. и върху същото като сбор от главница и лихва да се присъди и законната лихва по чл. 497, ал.1, т.1 от КЗ от 13. 01. 2021 г. до окончателното изплащане.

Л. И. С. обжалва решението в частта, с която е отхвърлена претенцията й за осъждането на С."Н.Б.Б.А.З.", ЕИК •••••••••, •••• да й заплати на основание чл. 511, ал.1, т.2 от КЗ във вр. с чл.513 от КЗ, във вр. с чл.45 от ЗЗД сумата от 50 000 лв. ведно със законна лихва от 17. 12. 2020 г. до окончателното й изплащане, представляващи обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта на нейния брат Г.И.Г., ЕГН •••••••••• в резултат на ПТП между ТИР, марка „М.“, модел „А.••••, рег. № •••••••• и триосно полуремарке, управляван от виновния водач М.Б. и МПС, лек автомобил, марка „Ш.Ф.“, рег. № •• •••• ••, управляван от Г.И.Г., настъпило на 24.05.2020 г. в 18, 35 ч. на път ПП •-•••.• км. посока гр. М.-гр.Б., за което има влязла в сила присъда №29/06.10.2020 г. по НОХД № 284/2020 г. по описа на С. окръжен съд, както и претенцията й за присъждане на законната лихва по чл. 497, ал.1, т.1 от КЗ върху горното обезщетение като сбор от главница и лихва от 13.01.2021 г. до окончателното изплащане.

Те обжалват решението и в частта за разноските като искат определяне на същото съобразно уважената част на исковете им след постановяване на въззивното решение.

В жалбата са изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението, поискана е отмяната му и постановяване на друго уважаващо исковите за претендираните размери.

Въззиваемата страна намира жалбата за неоснователна.

Съдът след като се запозна са акта предмет на обжалване и събраните пред двете инстанции доказателства намери за установено следното:

На 22.04.2020 г. в П. окръжен съд е постъпила изходяща от Н. А. Ш., ЕГН ••••••••••, гр. П. и Л. И. С., ЕГН ••••••••••, гр. П. искова молба против С."Н.Б.Б.А.З.", ЕИК •••••••••, гр. С.. В обстоятелствената част на същата се говори, че на 24.05.2020 г. в 18, 35 ч. на път ПП •-•••.• км. посока гр.М.-гр.Б. настъпило ПТП между ТИР, марка „М.“, модел „А.••••, рег. № •• •• •••• и триосно полуремарке, управляван от М.Б. и МПС, лек автомобил, марка „Ш.Ф.“, рег. № •• •••• ••, управляван от Г.И.Г.. Произшествието настъпило поради това, че М.Б. управлявал товарния си автомобил без да се съобрази с лошата видимост, релефа, мократа пътна настилка, интензивността на движението. Така той при вземане на завой със скорост превишаваща предвиденото ограничение за конкретния пътен участък, навлезнал в насрещната лента за движение и блъснал със задна лява част на полуремаркето правомерно движещия се насрещно лек автомобил управляван от Г.. В резултат на тези действия автомобилът бил премазан в лявата си част и в пряка причинно-следствена връзка с това мигновено настъпила смъртта на водача Г. Г.. Пътният инцидент станал причина за образуването на НОХД № 284/ 2020 г. по описа на С.я окръжен съд. По същото на 06.10.2020 г. била постановена осъдителна присъда срещу водача М.Б. за извършено престъпление - причинена смърт на едно лице Г.И.Г. и причинени телесни увреждания опасност за живота на второ лице - А. Г.а Г.а, /негова дъщеря/.

Така изложеното се свързва с възникване в патримониума на Б. на задължение да обезщети вредите претърпени от увредените вследствие смъртта на Г. Г. лица. В тази връзка е посочено, че сред тях са и двете ищци.

За Н. Ш. е посочено, че е майка на Г. Г.. Със смъртта му тя загубила своята най-голяма емоционална, духовна и финансова опора и получаваната мъжка подкрепа в трудни моменти. Сочи се, че начинът на настъпване на смъртта му още повече засилила болките и страданията, които изпитвала. Излагат се доводи, че негативните последици от смъртта били невъзстановими и оставили дълбок и болезнен отпечатък предвид факта на силната емоционална връзка между майка и син. Ищцата осъзнавала и страдала от факта, че завинаги е лишена от любовта и подкрепата на сина си.

Преди инцидента Н. била активен, борбен и силен човек, радвала се е на спокоен живот като пенсионер, заобиколена от семейството и близките си. Тя имала чести срещи с близки, приятели и с внуците. Била щастлива в семейството, което създала и изключително много се гордеела с постиженията на децата си, особено на първородния си син Г.. След настъпилия инцидент тя се затворила в себе си и съпреживявала постоянно трагичния инцидент, отнел живота на любимия й син, изживявала болезнено смъртта му, отказвала да говори и общува с близки. Загубата на роден син в разцвета на живота и професионалната му кариера съставлявало едно от най-тежките възможни житейски събития така, че дори и интензивността на страданието й да намалява във времето, негативните последици са невъзстановими и оставят дълбок и болезнен отпечатък завинаги, имайки предвид факта на силната емоционална връзка майка - син. Споменава се и за настъпили промени в поведението на ищцата изразяващи се в страх да се вози в автомобил, да пресича улици, страх от ТИР- ове и т.н. Тя се изолирала и затворила в дома си, където усещала единствено спокойствие заобиколена между четири стени, сигурност, че нищо лошо повече не може да я сполети.

Изложени са и доводи, че интензитетът на търпените болки и страдания от загубата на Г. Г. и силно негативният им отпечатък върху психиката на ищцата били обусловени и от редица предхождащи същата събития. Те се свързват с това, че тя в рамките през 2003 г. за десет месеца загубила и двамата си родители. След това през 2015 г. починал и съпругът й. Това превърнало нейният единствен син в глава на семейството, опора, център, основна помощ и единствен мъж в съзнанието на Ш.. Занапред тя разчитала на него за абсолютно всичко, а той прекарвал максимално време с нея, за да продължава да чувства любов и топлина, въпреки загубите й.

По отношение на Л. С. е посочено, че тя е по-малката сестра на починалия. Възрастовата им разлика била 4 години като от 1979 г. до 1994 г. тя и семейството й, вкл. брат й живеели в гр. П. в едно домакинство. Те още от деца в различни периоди на обучението си учили в едни и същи училища, споделяли си проблемите и радостите в живота, помагали си както в училище, така и за лични проблеми. Отношенията им се основавали на взаимна обич, доверие и подкрепа. Близостта им продължила и след като отишли да учат в гр.С.. Там първо Г. отишъл да учи в У., а след това при него в гр. С. дошла и Л. с оглед приемането й в университет през 1997 г. Така те отново били заедно до 2000 г., като и двамата живели в С. г. Там една година живеели заедно, имали обща компания и приятелски кръг.

Споменава се и че след завършване на обучението си, отново продължили да бъдат изключително близки, да се виждат често, да ходят на гости заедно със семействата си, да поддържат постоянни срещи, разговори и контакти, до настъпване на смъртта му през май 2020 година.

На база изложеното е обобщено, че отношенията между Л. и Г. можело да бъдат окачествени като изключително близки, че е съществувала помежду им дълбока и трайна емоционална връзка и С. преживява изключително тежко смъртта на единствения си, по-голям брат. Денят на катастрофата бил белязан като най-трагичният в живота й. Преди инцидента тя била един активен, борбен и силен човек, радвала се на спокоен живот и срещи с близки и приятели, била щастлива. След инцидента се наблюдавало наличие на негативни психологически последици - станала по-уязвима, по-неуверена и по-несигурна в своите възможности, изцяло върху нейните плещи паднали грижите върху майка й, която изключително трудно изживявала трагичната смърт на сина си. Всичко това добавяло и допълнителна тежест, като се наблюдавала промяна в поведението й - станала избухлива, сприхава, плачлива, затворена, отказвала да общува с други хора извън служебните си контакти, затворила се и се самовглъбила, с постоянни мисли за майка си и своето семейство, дали и тях няма да ги сполети такава трагедия. Изпитвала чувство за самота, безпомощност и безпокойство как ще продължи живота й, след загубата на нейния брат, който винаги е бил до нея, помагал й и е напътствал.

Ищците сочат, че относно ТИР, марка „М.“, модел „А.••••, рег. № •• •• •••• и триосното полуремарке било налице валидно застрахователно покритие, което обуславяло с оглед разпоредбите на чл. 511, ал.1, т. 2 от КЗ отговорността на Н.Б.Б.А.З.. В тази връзка те изпълнили изискванията на чл.380 от КЗ, като депозирали писмена извънсъдебна претенция с вх. № 2-2775 от 17.12. 2020 г. По повод на същата ответникът с писмо от 07.01. 2021 г. изискал по отношение на Н. Ш. да бъдат представени допълнителни документи, тъй като без тях нямало основание да се изплати претендираното обезщетение, а по отношение на Л. С. се сочело, че не са представени писмени доказателства или документи, доказващи съществуването на дълбока и трайна емоционална връзка с починалия, нито търпени в резултат на настъпилата смърт болки и страдания, които да доказват основателност на предявената претенция. Споменава се за извършена допълнителна размяна на писма, но въпреки същите обезщетения не били изплатени.

На тази база е направен извод, че е налице интерес за отправяне на осъдителна претенция срещу ответника за заплащане на дължимото се на двете ищци обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди.

На тази база е отправено искане „Н.Б.Б.А.З.“ да бъде осъдено да заплати на Ш. за обезщетяване на претърпените от нея неимуществени вреди сумата от 150 000 лв. ведно със законната лихва от 17.12.2020 г. до окончателното плащане, а на С. сумата от 50 000 лв. ведно със законната лихва от 17.12.2020 г. до окончателното плащане.

В петитума на исковата молба се претендира присъждане и на законната лихва по чл. 497, ал.1, т.1 от КЗ върху горните обезщетения като сбор от главница и лихва от 13.01.2021 г. до окончателното им изплащане.

В отговора на исковата молба ответното сдружение не оспорва обстоятелството, че са налице предвидените в КЗ предпоставки обуславящи правото на ищците да предявят претенциите си към него.

Оспорва обаче основателността на исковата претенция на Л. С. и правото й да получи обезщетение като сестра на починалия Г.. В подкрепа на това са изложени съображения, че правото на лицата, извън посочените в Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г. да получат обезщетение не е абсолютно и възниква само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди. В тази връзка са изложени твърдения за липса на такава между ищцата и починалия й брат. Направено е и евентуално възражение, че при извод за наличие на предпоставки за обезщетяване то претендираният от С. размер е завишен.

По отношение на претенцията на майката е направено единствено оспорване на размера й, т.е. не се оспорва факта, че същата е претърпяла неимуществени вреди от смъртта на сина си.

В отговора на исковата молба е оспорено искането на ищците да им се присъдят едновременно законни лихви на две самостоятелни основания - чл.429 ал.3 и чл.497 ал.1 т.1 от КЗ. Оспорен е и началният момент, от който следва да се заплаща от ответника законна лихва. По отношение на последния е посочено, че НББАЗ не е застрахователно дружество, няма качество на застраховател, т.е. има различен статут от този на застрахователите дружества. В подкрепа на това се казва, че НББАЗ действало в процесния случай като на представително национално бюро на застрахователите за Република България в Съвета на бюрата. Това правело неоснователно твърдението, че лихва за забава върху обезщетението се дължи, считано от момента на сезиране на „застрахователя“, тъй като последният отговарял за забавата на застрахования. В тази връзка е направен извод, че началният момент, от който се дължи законна лихва е датата следваща изтичането на тримесечния срок по чл.496 от КЗ.

В ДИМ са изложени доводи, че Л. С. е от кръга увредени лица по смисъла на ТР №1/ 2018 г. на ОСНГТК на ВКС.

Оспорени са и възраженията за прекомерност на претендираните обезщетения.

По отношение на възраженията на ответника във връзка с дължимостта на две лихви, се сочи, че в развилата се извънсъдебна процедура НББАЗ възпрепятствало възможността да им бъдат разгледани претенциите и да бъде определено застрахователно обезщетение на увредените лица. Това обуславяло пораждане на две задължения за заплащане на законна лихва, тъй като те били с различни правни основания. Сочи се, че при едното лихвата се явявала част от общия размер на дължимото застрахователно обезщетение, а при другото същата се начислявала за забавата на застрахователя при определянето и изплащането на общия размер на дължимото застрахователно обезщетение и можело да съществуват паралелно.

Отговор на ДИМ не е подаван.

Така след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е постановено и решението предмет на обжалване.

В него след преценка на събрания доказателствен материал е направено заключение, че ищцата С. не е от кръга лица посочени в ППВС № 4/ 1961 г., ППВС № 5 /1969 г. и ТР № 1/2018 г на ОСНГТК на ВКС и няма право на обезщетение за неимуществени вреди. По тази причина исковата й претенция е била отхвърлена.

По отношение на тази на майката след анализ на събраните по делото доказателства е формиран извод за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника да й заплати обезщетение.

Посочено е в тази връзка, че загубата на дете, независимо от възрастта му е тежко и непреодолимо емоционално изживяване за родителя, с трайно и неотменимо проявление във времето и е имала за ищцата пагубни последици. Била съпътствана с ежедневна мъка и коренна промяна в живота й. Наред с това обаче във връзка с определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение е посочено, че следва да се отчете обстоятелството, че към момента на смъртта ищцата е имала Алцхаймерова деменция. На тази база е направен извод, че тя не е понесла като интензитет толкова голяма болка и мъка. Прието е, че тя трудно е осъзнала с оглед констатираното й психическо състояние, какво точно се е случило. Размерът на обезщетението е определен на 80 000 лв., като е посочено, че не бил установен и факта, че е развита и страхова невроза. Искът до пълния му предявен размер е бил отхвърлен.

По отношение на претенциите за присъждане на законна лихва на първо место е споменато, че не може да се говори за две самостоятелни основания за начисляване на лихва. Прието е, че се дължи един вид лихва, която следвало да се начисляла при условията на чл. 497 от КЗ.

На тази база лихвата върху сумата от 80 000 лв. е присъдена от 17.03.2021 г., като претенцията за присъждане на такава за времето от 17.12.2020 г. до 17.03.2021 г. е отхвърлена. Отхвърлена а е и претенцията за самостоятелно присъждане на лихва върху обезщетението равняващо не на сбор от главница и лихва за времето от 13. 01. 2021 г. Недоволни от решение двете ищци са подали жалбата станала причина за почване на настоящето производство.

В нея се излагат подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението.

Тези по отношение на частта от решението касаеща искът на С. са свързани с това, че по отношение на нея са налице предпоставките за присъждане на обезщетение. Изложени са подробни съображения за изградената връзка между сестрата и починалия й брат.

По отношение на частта от решението отхвърляща претенцията на майката за разликата между претендираните 150 000 лв. и присъдените 80 000 лв. е посочено, че определения размер на обезщетение от Пз ОС не е съобразен със събраните по делото доказателства и залегналия в чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост. Посочено е и че изводът за по- малък интензитет на болките и страданията поради страданието на ищцата от Алцхаймерова деменция били израз на дискриминация.

С жалбата са оспорени и изводите на съда за момента, от който се дължи законна лихва и тези, че не може да се говори за наличие на две самостоятелни основания за присъждане на такава.

С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно правилността му с оглед посоченото в жалбата.

По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не е подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.

В случая нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не може да се говори.

По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и, когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.

За липса на право на иск в патримониума на ишците от изложената фактическа обстановка не може и да се говори.

Съдът е сезиран с искове с правно основание чл. 513, ал.1 от КЗ, вр. с чл. 511, ал.1, т. 2 от КЗ..

В тази законова разпоредба е казано, че В случаите на съдебен иск, произтичащ от застрахователно събитие по чл. 511, ал.1 и 2 от КЗ и при спазване на реда по чл. 551, ал.3 от КЗ НББАЗ е единствено процесуално легитимирано пред компетентния български съд, освен ако искът е предявен срещу застрахователя на виновния водач.

В чл. 511, ал.1 от КЗ е посочено, че в случаите на настъпило застрахователно събитие на територията на Република България с участието на виновен водач, който управлява моторно превозно средство, което обичайно се намира в държава, чието национално бюро членува в Съвета на бюрата, претенцията се обработва от:

1. кореспондента за територията на Република България на застрахователя на виновния водач;

2. бюрото - в случаите, когато няма кореспондент за територията на Република България на застрахователя на виновния водач или когато има кореспондент за територията на Република България на застрахователя на виновния водач, но съгласно вътрешните правила на С.Б.Б. е приело решение да ликвидира щетата;

3. бюрото - в случаите, когато моторното превозно средство на виновния водач е незастраховано и обичайно се намира в държава членка или в трета държава, чието национално бюро е страна по Многостранното споразумение.

В чл. 511, ал.3 на КЗ е предвидено, че в случаите на ал. 1 увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако кореспондентът или бюрото не са се произнесли по подадената претенция в срока по чл. 496, ал.1 от КЗ, отказано е изплащане на обезщетение или ако увреденото лице не се е съгласило с размера на обезщетението, като съответно се прилага чл. 380 КЗ.

В чл. 380 от КЗ е предвидено, че лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция.

В чл. 496, ал.1 от КЗ пък е казано, че срокът за окончателно произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380 от КЗ пред застрахователя, сключил застраховката или пред неговия представител за уреждане на претенции.

Анализът на горните текстове води до извод, че допустимостта на искова претенция по чл. 513, ал.1 от КЗ е обусловена от това ищецът първо да е упражнил правото си по чл. 511, ал.3 от КЗ и от това в сроковете по чл. 496 от КЗ да няма плащане на обезщетение, да има отказ, респ. претендиращият обезщетение да не е доволен от размера му.

В случая не се спори, че двете ищци са предявили претенция за обезщетение пред ответника на 17.12.2020 г. и че той в срок не се е произнесъл.

Това съобразено с казаното по- горе сочи, че в патримониума на ищците е налице интерес от предявяване на претенции за плащане на обезщетението по съдебен ред.

Във връзка със същите, както се спомена и по- горе разгледаните от първоинстанционния съд искови претенции са с правно основание чл. 513, ал.1 от КЗ и предмет на преценка са били факти и обстоятелства от значение за искове от този тип. Решението не е постановено и от съд, който с оглед разпоредбите на ГПК /чл. 115, ал.2/ не е следвало да разглежда настоящия правен спор.

Казаното от своя страна сочи, че ПАС съобразно разпоредбите на чл. 271 от ГПК следва да реши спора по същество, като потвърди или измени изцяло или отчасти обжалваното решение. При извършване на тази преценка той ще е обвързан от посочените в жалбата съображения за неправилност на съдебното решение.

Във връзка със същата е нужно да се спомене, че съгласно чл. 506, ал. 2 от КЗ Н.Б.Б.А.З. е представително национално бюро на застрахователите за Република България в Съвета на бюрата, като участва и съдейства за функционирането на системата „Зелена карта“ и задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в държавите членки и в държавите, подписали Многостранното споразумение.

По- горе се спомена, че при настъпило застрахователно събитие на територията на Република България с участието на виновен водач, който управлява моторно превозно средство, което обичайно се намира в държава, чието национално бюро членува в Съвета на бюрата, претенцията се обработва от:

1. кореспондента за територията на Република България на застрахователя на виновния водач, 2. бюрото - в случаите, когато няма кореспондент за територията на Република България на застрахователя на виновния водач или когато има кореспондент за територията на Република България на застрахователя на виновния водач, но съгласно вътрешните правила на С.Б.Б. е приело решение да ликвидира щетата.

В чл. 513, ал.1 от КЗ е предвидено, че при съдебен иск, произтичащ от застрахователно събитие по чл. 511, ал.1 и 2 от КЗ, и при спазване на реда по чл. 511, ал. 3 КЗ бюрото е единствено процесуално легитимирано пред компетентния български съд, освен ако искът е предявен срещу застрахователя на виновния водач.

От това следва, че Бюрото е отговорно за изплащане на дължимите обезщетения, а основателността на исковите претенции на първо место е обусловена от това да имаме настъпило застрахователно събитие на територията на Република България с участието на виновен водач, който управлява моторно превозно средство, което обичайно се намира в държава, чието национално бюро членува в Съвета на бюрата.

На второ место същата е обусловена и от установяването на отговорността на виновния водач за причинено от него увреждане. Тя при непозволеното увреждане произтича от разпоредбите на чл. 45 и сл. от ЗЗД.

Според нормата на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Според чл. 51 от ЗЗД пък обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

Това предполага, че фактическият състав на непозволеното увреждане обхваща наличието на противоправно деяние, вина и вредоносен резултат, което да е пряка и непосредствена последица от увреждането.

От описаното по- горе съдържание на въззивната жалба става ясно, че пред ПАС е пренесен изцяло спорът по отношение на това дали на ищцата С. има правото да получи обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от смъртта на брат й вследствие на ПТП /застрахователно събитие/ настъпило на територията на Република България с участието на виновен водач, който управлява моторно превозно средство, което обичайно се намира в държава, чието национално бюро членува в Съвета на бюрата.

По отношение на жалбоподателката Ш. с оглед обжалваната част от решението следва извод, че за сумата от 80 000 лв. същото е влязло в сила, т.е. въпросите обуславящи отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за претърпените от нея неимущесвени вреди е разрешен със СПН и предмет на спор е размерът на дължимото обезщетение и това от кой момент се дължи законна лихва и дали паралелно с тази по чл. 429 от КЗ се дължи и такава по чл. 497 от КЗ.

Във връзка с иска на Л. С. следва да се посочи, че по делото не се спори за това, че на 24.05.2020 г. в 18, 35 ч. на път ПП •-•••.• км. посока гр.М.- гр.Б. настъпило ПТП между ТИР, марка „М.“, модел „А.••••, рег. № •• •• •••• и триосно полуремарке, управляван от М.Б. и МПС, лек автомобил, марка „Ш.Ф.“, рег. № •• •••• ••, управляван от Г.И.Г.. Не се спори и че при същото е починал Г. Г., а водачът на товарния автомобил М.Б. е осъден с влязла в сила присъда постановена по НОХД № 284/ 2020 г. по описа на С.я окръжен съд за извършено престъпление - причинена смърт на едно лице Г.И.Г. и причинени телесни увреждания опасност за живота на второ лице - А. Г.а Г.а, /негова дъщеря/.

По делото не се спори и за наличието на предпоставките на чл. 511, ал.1, т. 2 от КЗ.

Така изложеното съобразено с описаните по- горе елементи обуславящи основателността на предявения срещу ответното Бюро иск е води до извод, че същата в случая е обусловена от даване отговор на въпроса дали в патримониума на ищцата е възникнало право да претендират обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на брат й, за които твърди да е настъпила от виновното и противоправно поведение на М.Б.. От описаното по-горе съдържание на чл. 45 от ЗЗД би следвало да се направи извод, че всяко лице, което търпи неимуществени вреди от противоправното деяние подлежи на обезщетяване.

Липсата на конкретика за кръга от лица имащи право да претендират обезщетение за неимуществени вреди е дала основание на Пленума на ВС на НРБ съобразно правомощията му по действащите в съответните периоди Закони за устройство на съдилищата да издаде постановления даващи отговор на този въпрос, които са били задължителни за съдилищата. Те са такива и с оглед действащия в момента ЗСВ.

Така в ППВС № 4/61 г. е прието, че за неимуществени вреди следва да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт. Те са изрично посочени - низходящи, съпруг и възходящи. Направено е и уточнение, че това става след като се установи, че действително са претърпели такава вреда. Посочено е и че нямат право на обезщетение за неимуществени вреди близките на починалия при непозволено увреждане, които са били с него в лоши лични отношения - родители, изоставили децата си, съпрузи живеещи в дълга фактическа раздяла.

С ППВС № 5/1969 г. описаният по - горе кръг лица е допълнен и е посочено, че имат право на обезщетение за неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала.

От мотивите на първото постановление е ясно, че за Върховния съд водещо при определяне кръга лица, а и размерът на самото обезщетение за неимуществени вреди е залегналия в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливостта. По тази причина Пленумът на ВС е приел, че този принцип предполага, че на обезщетяване подлежат лицата, които най-пряко са засегнати от загубата на морална опора и подкрепа, т.е. най-близките на пострадалия - низходящи, съпруг и възходящи.

С годините повечето съдилища са приемали това изброяване за изчерпателно. Имало е и такива изхождайки от принципа на справедливостта да се отклонят от възприетото с Постановлението. Това е наложило Пленума на ВС да разшири същото изхождайки от това, че в някои случаи връзки от типа присъщ за отношенията между най-близките се създават и между лица, за които липсва кръвно и юридическо основание за такова заключение. На тази база с второто споменато по- горе Постановление, Пленумът на ВС е приел, че право на обезщетение имат и лицата, за които са се създали отношения и връзки идентични с тези, посочени в ППВС № 4/61 г. Направено е и споменатото по- горе изброяване, т.е. с него степента на близост, при които следва извод за възникване на материалното право на обезщетяване не е променена, но е презюмирано, че такава е налице и в изрично изброените случаи.

Съответно по въпроса за кръга лица имащи право на обезщетение през 2018 г. ОСНГТК на ВКС прие и ТР № 1. С него е решено, че материално легитимирано да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на негов близък освен лице от кръга посочен в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. по изключение може и да е всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Изрично е посочено, че обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Това, а и изложеното в мотивите на самото ТР води до извод, че и тук от съдиите във ВКС не е променен подхода, при който според принципа на справедливостта се определя кръга от лица подлежащи на обезщетяване за неимуществени вреди от смъртта на друго лице. Така според тях отново се изиска да е налице силно изградена връзка между починалия и увредения, т.е. да е налице връзка създала степен на близост, която за ПАС е присъща на роднините от най-близкия наследствен кръг-родители, деца, съпруг.

Това води до извод, че при претенция за обезщетение от страна на лице извън този най-близък кръг то следва да докаже наличието на изградена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, която по принцип е характерна с лицата от най-близкия кръг роднини. Също така следва да докаже, че следствие на тези отношения той е претърпял и продължителни болки и страдания от загубата на лицето, за което твърди да му е особено близък.

По конкретния казус претенциs за обезщетение e отправенd от сестрата на починалото лице.

С оглед традициите в нашето, а и във всяко едно общество връзката между брат и сестра е обичайно да изгради отношения на обич, привързаност, топлота и взаимопомощ. Това е и логично по простата причина, че до навършване на пълнолетие децата са част от едно общо семейство. Обичайно е и така създадената връзка да продължи и след това, т.е. в периода от време когато те стават пълнолетни, започват свой самостоятелен живот и изграждат свои семейства. Наличието на тази кръвна връзка и създалите с оглед на същата обичайни отношения обаче според приетото в споменатото ТР не е достатъчно, за да се формира извода, че преживелия съребрен роднина има право на обезщетение за неимуществени вреди. Реално такова ще е налице ако установи, че тази връзка /привързаност/ е по силна от обичайната и може да се приравни по сила с тази между прекия кръг лица подлежащи на обезщетяване.

За ПАС изводите за създаване на отношения от такъв тип следва да се направят на база доказателства за факти и обстоятелства от съвместния живот на ищците и починалата, които предполагат създаване на връзка различна от обичайната.

По делото за установяване на връзка от описания по- горе тип от страна на ищцата е разпитана свидетелката М. Г.а, която е лицето живеещо на съпружески начала с починалия. В показанията си тя говори за силна връзка, но характеризира същата като такава между брат и сестра иприятели. Това сочи, че от тези нейни думи не може да се направи извод за връзка от типа, за който стана реч по- горе. До извод за такава не може да се достигне и от факта, че братът и сестрата са си помагали финансово по простата причина, че това е логично и обичайно за връзки от този тип. Обичайни за същите са ходенето на гости, посещенията на рождени дни, празници и т.н.

Изпадането в шок от смъртта на брата също е логично, но не е достатъчно основание за присъждане на обезщетение с оглед на факта, че по делото не се установи връзка /привързаност/ по силна от обичайната, която може да се приравни по сила с тази между прекия кръг лица подлежащи на обезщетяване.

Това от своя страна води до извод, че в патримониума на ищцата няма как да възникне правото да претендират обезщетение за причинени й неимуществени вреди от противоправното деяние, за което стана реч по- горе.

В този смисъл са и изводите на Пз ОС, което налага решението му да бъде потвърдено.

По отношение на исковата претенция на майката на починалият Г., както се спомена спорът е пренесен досежно това какъв е справедливият размер на дължимото обезщетение.

В чл. 52 от ЗЗД е казано, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Това съобразено и с ППВС № 4 от 1968 г. сочи, че размерът му зависи от вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган, което следва да е изградено на база събрания по делото доказателствен материал установяващ характера на увреждането начина, по който то се е отразило на духовното и психично състояние на увреденото лице и разбира се икономическата обстановка в страната. При преценка за начина на отразяване върху духовното и психично състояние на увредения в случаите на смърт на близък същата следва да се извърши и като се вземе предвид възрастта на починалия. При преценка на близостта пък следва да се има предвид не само наличието й от правна гледна точка, но и действителните отношения между починалия и родственика претендиращ увреждане. Те от своя страна за ПАС подлежат на преценка на база данните за начина, по който същите са контактували помежду си и респективно реакциите, които членовете на семейството са имали при моменти на трудност в живота на някои от тях.

В случая починалият е син на ищцата Ш.. С оглед на това съставът на ПАС намира за нужно да посочи, че връзката между дете и родител започва от момента на раждането и с всяка изминала година до пълнолетието се заздравява и задълбочава. В хода на тези отношения първоначално родителите са тези които осигуряват физически и материални грижи за децата си, участват при формиране на техните морални ценности и виждания за живота, градят планове за живота на порастващите им наследници и обвързват своите такива с тези на децата си. В последяващия житейски път на детето независимо от създаването на семейство, раждането на негови деца и т.н. при нормално развитие на отношенията дете-родител за ПАС така създадената връзка не отслабва по простата причина, че родителите като лица с по- голям житейски опит са хората, които винаги помагат на своите дори и пораснали деца във всеки момент на техния живот. Те изживяват всеки един техен успех или неуспех като свой и т.н.

Внезапното прекъсване на така изградените отношение на любов, обич, уважение, близост, подкрепа и взаимопомощ /морални и икономически/ е логично да създаде рязък дискомфорт във всяко едно семейство, при който семейните отношения са били от типа посочен по- горе. Още по силно е стресовото състояние от преустановяване на тази близост в случаите, при които прекъсването е следствие внезапната смърт на един от членовете му, а и от начина на настъпването й. Нарушаване на нормалната психика идва не само от загубата на близък човек и състоянието на празнота и безпомощност, но и от факта, че в бъдеще той няма да е до теб, няма да го виждаш, докосваш, да споделяш с него и да получаваш синовна подкрепа.

В хода на тези разсъждения следва да се спомене и че определянето на размера на обезщетението при смърт не е математическа операция по събиране, изваждане, умножение или делене на константи, а сложен процес по анализ на човешки съдби воден от мястото, което починалия е заемал в живота на увреденото лице, респ. всичко това съобразено и с икономическите условия в страната като цяло.

По делото за установяване на отношенията между майка и син въпроси са задавани на свидетеля Г. С.. Той има преки впечатления за същите от 17 години при условие, че е съпруг на дъщерята на Ш.. В показанията си той говори за отношения на любов, обич, привързаност. Споменава, че майка и син са били отдадени един на друг. Казва и че за тези години е разбрал, че този тип отношения са изграждани още от детските години на починалия, а и на преживялата му сестра. Говори за постоянно общуване между майка и син независимо от факта, че от едни период те не са живеели в едно и също населено место. Починалият във всеки един възможен с оглед работата му и семейните ангажименти момент е пътувал до П., за да се види с майка си и да е окаже било финансова, било физическа, било морална подкрепа. Този свидетели излага и данни, че самата ищца е ходела често в С., за да помага на сина си при отглеждането на детето му и т.н.

По отношение на реакцията от самата смърт от показанията на свидетеля се установява, че майката е осъзнала факта на настъпването й и е изживяла една спонтанна и логична реакция на отказ да се приеме тази тежка вест. Излагат се и данни за затваряне в себе си и отдръпване от живота. Той говори и за посещения на гробищата, като първоначално това тя е правила сама, а в последствие с оглед влошеното здравословно състояние с чужда помощ.

Тези последни факти се подчертават с оглед данните в приетата съдебно психиатрична и психологична експертиза, че ищцата страда от тежък диментен синдром Алцхамеров тип. Той според експертите е свързан с невъзможност в последно време ищцата да познава близките си и да се ориентира. Споменава се и за загуба на цели периоди от живота на болното лице. Говори се за неподреденост в поведението, неовладяеми поведенчески реакции и т.н.

Експертите говорят и за постепенно снижаване на конгнетивните функции и влошаване на състоянието на ищцата. Това води до извод, че в един предходен период то е било по- добро, т.е. констатациите на вещите лица направени при прегледа за изготвяне на заключението не могат да се приемат за факт и за времето отпреди 2, 5 години, т.е. към момента на настъпване на смъртта на сина й на 24.05.2020 г. Това от своя страна съобразено с факта, че в показанията си свидетелят говори за реакции и емоции при узнаването за смъртта сочи, че ищцата е възприела същата и е изживяла.

При преценка за тези изживявания следва обаче да се вземе предвид и наличието на заболяването, за което стана реч по- горе. То видно от съдържанието на заключението и по - точно на констатациите направени при прегледа на лицето се изразява в дезориентация за време, място и собствена личност. Липсва социална ориентация, а вербалната продукция на лицето е ограничено до 5-6 думи. Налице е забавено мислене, разкъсано на средни интервали. По отношение на паметта и интелекта е направено констатация, че са на ниво тежък дементен синдром. Те също така правят извод, че на ищцата се губят определени периоди от живота й, има дезориентация за текущи събития и случки.

От така изложеното за ПАС е логичен изводът, че не може да се постави знак на равенство между изживяванията на един здрав психически човек и на такъв в състоянието на ищцата. Това обаче не значи, че същата не следва да бъде обезщетявана или, че пък не изпитва болки, страдания и емоции. Съдът достига до този извод от факта, че към момента на трагедията състоянието явно не е било толкоз тежко и съзнанието й е възприело настъпването й. Това съотнесено с казаното от вещите лица, че тя от една страна живее в миналото си, но от друга се губят определени периоди от живота й навежда ПАС до извод, че в един момент може да осъзнава факта на смъртта и да се изживява същата, а в друг да е изключва и да живее в период от време, който е предхожда. Становището за наличие на основание за обезщетяване и при наличие на дементен синдром ПАС извежда и от това, че при същия явно вербалната комуникация с болното лице е много трудна. Експертите реално правят констатациите си на база научни предположения, но това не изключва възможността болните да изживяват определени емоции, но да не могат да изразят същите.

Така изложеното навежда ПАС до извод, че справедливият размер на обезщетението дължимо на ищцата следва да е 100 000 лв.

Не точно в този смисъл е решението на Пз ОС. По тази причина то следва да отмени в частта отхвърляща исковата претенция за размера от 20 000 лв. и да се постанови друго осъждащо бюрото да заплати същата. Съответно в частта отхвърляща искът за сумата от 50 000 лв. равняващи се на разликата между претендираните 150 000 лв. и дължимите според ПАС 100 000 лв. то ще следва да се потвърди.

Върху тези суми се дължи и законна лихва.

При определяне на момента, от който същата се начислява следва да се изхожда от разпоредбата на чл. 429 КЗ. В ал.2, т. 2 на същата е предвидено, че при застраховане на гражданската отговорност в застрахователното обезщетение се включват и лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице. В ал. 3 на чл. 429 от КЗ се сочи, че те се плащат от застрахователя в рамките на лимита на отговорност считано от по - ранната дата измежду датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал.1, т.2 КЗ и тази на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице. При отговорността по чл. 45 от ЗЗД деликвентът дължи законна лихва от момента на увреждането. Това сочи, че тази законна лихва се дължи и от застрахователя съответно считано от посочения в чл. 429, ал.3 от КЗ начален момент. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 493, ал. 1, т. 5 от КЗ а приетото в цитираното във въззивната жалба Решение № 128 от 04.02.2020 г. по т. дело № 2466/ 2018 г. на ВКС, 1-во търговско отделение. В случая този начален момент е 17.12.2020 г. Във връзка с тези разсъждения следва да се посочи, че предвиждането за начисляване на лихва по чл. 497 от КЗ не е свързано с възможност върху застрахователното обезщетение да се начислява на две различни основания лихва за забава върху една и съща сума. Просто с разпоредбите на чл.497 от КЗ се ангажира и отговорността на застрахователя и за собствената му забава, като се предвижда лихвата се начислява върху определеното от него обезщетение за неимуществени вреди. От математическа гледна точка обаче върху обезщетението за вемиущесвени вреди е една и при присъждане на същото от съда същата се начислява от посочения в чл.429, ал.3 от КЗ момент до изпащането му.

Това сочи, че върху допълнително присъдените 20 000 лв. се дължи и законната лихва от 17.12.2020 г. Изложеното води и до извод, за неправилност на решението на Пз ОС в частта, с която е отхвърлена претенцията на Ш. за присъждане на законна лихва върху определеното от Пз ОС обезщетение в размер на 80 000 лв. за времето от 17.12.2020 г. до 17.03.2021 г. По тази причина то следва да се отмени и в тази му част и да се постанови други присъждащо такава.

Решението в частта отхвърлящо претенцията за паралелно начисляване на законна лихва върху претендираното от Ширингона обезщетение като сбор от главница и лихва на основание чл. 497, ал.1, т.1 от КЗ от 13. 01. 2021 г. до окончателното изплащане следва да се потвърди.

Горното налага осъждането на С."Н.Б.Б.А.З.", ЕИК •••••••••, гр. С. да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт по сметка на П. окръжен съд още 800 лв. ДТ за производството пред Пз ОС, а по сметка на Пловдивския апелативен съд сумата от 400 лв. ДТ.

По отношение на присъдените на Бюрото от първоинстанционния съд разноски по съразмерност следва да се има предвид, че същите съобразно допълнително присъдената от ПАС сума следва да са 3768, 50 лв., т.е. за тази сума актът на Пз ОС следва да се потвърди, а за сумата от 753, 70 лв. да се отмени.

С оглед допълнителното присъждане на още 20 000 лв. логично би било Бюрото да бъде осъдено да доплати и сума към определеното от Пз ОС адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА на адв. Н. Д.. Дължимото такова по Наредба № 1 за минималните размери на адв. възнаграждение в редакцията й към постановяване на решението за общо дължимите 100 000 лв. е 3 530 лв., които следва да се увеличат с 20 % ДДС или дължимата сума е 4 236 лв. Присъдената такава от Пз ОС е по- голяма и ПАС счита, че допълнително присъждане на такива не следва да се извършва.

Адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗА се дължи за производството пред ПАС, като същото съобразно допълнително присъдените 20 000 лв. и редакцията на Наредба № 1 към подаване на жалбата е в размер на 2640 лв. с ДДС.

За производството пред ПАС се дължат и разноски по съразмерност на въззиваемата страна. Същите са 11 150 лв. и са определени от ПАС на база плащанията за адвокат с ДДС и за вещо лице. По повод на адвокатското възнаграждение ПАС установи, че по делото са представени доказателства за плащането му. Същото според ПАС не е прекомерно и е съобразено със сложността на делото и извършените от пълномощника процесуални действия.

Водим от това съдът