Решение № 640 от 22.1.2025 г. на Административен съд - Бургас по дело № 943/2024 г.

Производството е образувано по искова молба на С. П. С., лишен от свобода да бъде осъдена Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да му заплати сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, вследствие противоправно бездействие на ответника, чрез негови служители спрямо ищеца за времето от 05.04.2024 г. вечерта до 06.04.2024 г. сутринта, да го снабди със завивки през първата вечер от престоя му в ЗОЗТ Дебелт, ведно със законната лихва считано от датата на завеждане на иска. По делото е предоставена правна помощ на С. П. С. под формата на процесуално представителство и за осъществяването й е назначена адвокат А. В. М. към Адвокатска колегия [населено място], вписан под № 0301 в националния регистър за правна помощ. В съдебно заседание ищецът участва чрез видеоконферентна връзка по реда на чл.135а от ГПК, като в съдебната зала присъства процесуалния му представител адв.М.. Както ищеца, така и защитника му подържат претенцията с искане за уважаването й изцяло, без да ангажират доказателства или да правят доказателстване искания. Ответната страна с писмен отговор оспорва исковата претенция като неоснователна и претендира за отхвърлянето й и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Участващия в процеса прокурор изразява становище, че предявената искова молба е неоснователна, а и предвид събраните доказателства, същата е недоказана както по основание, така и размер, поради което следва да бъде отхвърлен изцяло. След цялостна преценка на събраните по делото доказателства в тяхното единство и поотделно, съдът приема за установена следната фактическа обстановка: Ищецът С. П. С. на основание чл.116 НК търпи наказание лишаване от свобода в размер на двадесет години при първоначален строг режим от 29.06.2022 г. и начало на наказанието 03.10.2021 г. Видно от становище с рег.№ ИЗ-2429/08.07.2024 г. С. П. С. е постъпил в затвор Бургас 29.06.2022 г., а от 04.04.2024 г. е разпределен да търпи остатъка от наказанието си в ЗО „Дебелт“. При постъпването му в ЗО „Дебелт“ всички негови дрехи и спални принадлежности в т.ч. одеяла и калъфки са взети за пране и дезинфекция и са му върнати до края на работния ден изпрани и дезинфекцирани. Въпреки дадената й възможност ищцовата страна не ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си и не оборва посоченото в официалния документ представен от ответника. При така изяснената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Предявеният иск е с правно основание чл.284 ЗИНЗС и на основание чл.285 ЗИНЗС се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, като ответници са органите по чл.284, ал.1 ЗИНЗС, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите. Последните, според чл.205 АПК са юридическите лица, представлявани от органа (в случая от специализираните органи по изпълнение на наказанията), от чиито незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. В тази връзка и предвид нормата на чл.12, ал.1 и ал.2 ЗИНЗС, че прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби се осъществява от ГДИН–юридическо лице към Министъра на правосъдието на бюджетна издръжка, а затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ са териториални служби на ГДИН, то последната е надлежния пасивно легитимиран ответник. В подкрепа на това е обстоятелството, че дейността на администрацията на затвора е дейност по осъществяване функциите на затворите като места за изтърпяване на наказанията лишаване от свобода и по своя характер представлява административна дейност на орган, на когото ЗИНЗС и ППЗИНЗС са предоставили административни правомощия. На основание чл.128, ал.1, т.5 АПК във връзка с чл.285, ал.2 ЗИНЗС и чл.132, ал.5 АПК иска е подведомствен и родово подсъден на административните съдилища, като чл.204, ал.4 АПК регламентира, че когато искът се основава на незаконосъобразно действие или бездействие, същите се установяват от съда, пред който е предявен искът за обезщетението. Поради това предявеният иск е допустим, но разгледан по същество е неоснователен по следните съображения: Съгласно чл.284, ал.1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС, регламентиращ че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, като според ал.2 за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Според чл.284, ал.2 ЗИНЗС в случаите по чл.3, ал.2 съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, като в чл.284, ал.5 е записано, че в случаите по чл.284, ал.1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Ето защо за уважаването на предявен иск с правно основание чл. чл.284, ал.1 ЗИНЗС е необходимо да са налице в тяхната съвкупност всички изискуеми материалноправни предпоставки, а именно акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което да се нарушава чл.3 ЗИНЗС при или по повод изпълнение на наказание лишаване от свобода или на мярка задържане под стража; вредоносен резултат, изразяващ се в претърпяна имуществена и/или неимуществена вреда, като последната се предполага до доказване на противното, както и причинна връзка между допуснатите от специали­зираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. Искът е граждански и се базира на фактическия състав на непозволеното увреждане, като е без значение виновно или не са действали длъжностните лица. Ето защо отговорността е обективна и гаранцонно-обезпечителна, а държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Вредата може да бъде имуществена, когато се накърнява имуществото, патримониума на правния субект – при претърпяна загуба или пропусната полза, или неимуществена – когато се засягат сериозно личността и достойнството на гражданина или му се причиняват болки и страдания, като субсидиарното прилагане на чл.52 ЗЗД дава възможност обезщетението за последните да се определя по справедливост. Преки вреди са тези, които са типична, нормално настъпваща и обичайна последица от увреждането и не биха настъпили, ако последното не е налице, докато непосредствени са вредите, които настъпват пряко в резултат на противоправното деяние и не са опосредени от друго, нито за достигане на вредоносния резултат е необходимо наличието на допълнителни действия или обстоятелства. Изискването за кумулативност на посочените условия се изразява в това, че липсата на кое да е от тях води до непълнота на сложния фактически състав, поради което не може да се реализира отговорността на държавата или общините по предвидения специален ред, като доказателствената тежест за установяването им се носи от ищеца, търсещ присъждане на обезщетение за понесени вреди, с изключение на презюмираните неимуществени такива. За да обоснове искова си претенция ищецът твърди, че във връзка с преместването му от Затвора Бургас в ЗО „Дебелт“ са били взети за изпарване всичките му дрехи, завивки, одеяла и калъфки, които не са му били върнати своевременно и това е наложила да прекара нощта без тях в условия близки до зимните, от което е претърпял болки и страдания. Така изложените от ищеца твърдения не се подкрепят по никакъв начин от ангажираните по делото доказателства, а напротив са налице данни както от една страна, че преместването не е било на посочената в молбата дата, така и от друга страна, че всички вещи включително завивки и подобни са му били своевременно предоставени за ползване до края на деня. Нещо повече, необосновани и нелогични са твърденията на ищеца, че е спал на отворен прозорец, след като е зависило изцяло и само от него да го затвори, поради което не може да претендира вреди от собствено поведение, водещо да поставянето му в неблагоприятно положение. Ето защо и в съответствие с изискването на чл.21, ал.1 ППЗИНЗС спалното помещение на ищеца е било обзаведено с отделно легло за настаняване снабдено със спални принадлежности, т.е. не може да се приеме, че е налице бездействие от страна на затворническата администрация. В тази връзка и доколкото липсва нарушение на чл.3 ЗИНЗС, то настъпването на неимуществени вреди не се предполага. Предвид посоченото понастоящем липсва твърдяното бездействие като задължителен елементи на фактическия състав, изразяващо се в това на ищеца да не са предоставени завивки и други спални принадлежности от страна на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което да е нарушен чл.3 ЗИНЗС, което води до неоснователност и недоказаност на предявения иск и същия следва да бъде отхвърлен. Независимо от изхода на делото е неоснователно и следва да се отхвърли искането на ответната страна за присъждане на разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение, поради следното. Според чл.286, ал.2 ЗИНЗС когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. В разпоредбите на чл.75 ГПК и чл. 76 ГПК е дефинирано понятието разноски в производството и това са средствата за възнаграждение на свидетелите и на вещите лица, т.е. това са разходите направени за извършване на поисканите от страната процесуални действия. В противовес на това нормата на чл. 286, ал.3 3ИНЗС сочи, че когато искът се уважи изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса, а освен това съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, когато е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Ето защо отговорността на ищеца при отхвърляне на претенцията му изцяло е ограничена до заплащане само на разноските на ответната страна, но не обхваща заплащането на адвокатско или юрисконсултско възнаграждение. Доколкото в закона не съществува изрична норма, че се осъжда ищеца да заплати на ответната страна възнаграждение за един адвокат, респ. юрисконсулт при изцяло отхвърляне на иска, то такова не се дължи и не следва да бъде присъждано. Водим от горното, Административен съд-Бургас