Решение № 1574 от 17.12.2020 г. на Апелативен съд - София по дело № 2204/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274-279 ГПК вр. чл. 606 ГПК вр. чл. 15 и сл. от Закона за вероизповеданията (ЗВ). Образувано е по частна жалба вх. № 71243/17.07.2020 г., подадена от „Една свята съборна и апостолска църква“ чрез адвокат И. Д. от САК срещу решение от 02.07.2020 г., постановено по фирм. дело № 17/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отказано вписване на вероизповедание „Една свята съборна и апостолска църква“ в публичния регистър на вероизповеданията със статут на юридически лица, воден от Софийски градски съд, поискано със заявление с вх. № 54099/16.06.2020 г. Жалбоподателят счита обжалваното решение за неправилно и незаконосъобразно, поради което моли апелативния съд да го отмени и постанови ново, с което регистрира вероизповеданието. Твърди, че в устава на религиозната институция нямало понятие „православна/ен“ и не ставало ясно как съдът направил извод, че тя имала близка богослужебна практика до Българската православна църква – в мотивите не били посочени конкретни принципи или действия в устава на двете религиозни институции, които да били еднакви или сходни, поради което изводите на съда били бланкетни и неаргументирани. Неправилни били изводите на съда и относно това, че заявеното за вписване вероизповедание не представлявало „религиозна общност“ по смисъла на закона. Това че учредителите били трима души (каквото било изискването на закона) не означавало, че липсвали и други последователи, споделящи техните вярвания и убеждения и обединени от принципите, посочени в устава на вероизповеданието. Излага съображения, че решението било в противоречие със следните принципи: „Религиозните институции са отделени от държавата; Вероизповеданията са свободни и равноправни; Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания; Държавата не може да оценява легитимността на религиозните вярвания“, които принципи са залегнали в Конституцията на Република България, Европейската конвенция за правата на човека, Закона за вероизповеданията и практиката на Европейския съд по правата на човека (чл. 5, ал. 4 и чл. 13, ал. 2 от КРБ; решение № 12/15.07.2003 г. по конст. дело № 3/2003 г. на Конституционния съд на РБ; чл. 15, ал. 2 определение от ЗВ; решение на ЕСПЧ от 22.01.2009 г. по делото Свети Синод на Българската православна църква; чл. 9 от ЕКПЧ). Съдът не направил анализ на посочените принципи, на практиката на ЕСПЧ, както и отчитането на необходимостта от баланс между индивидуалното право на свобода на религия и обществения интерес при регистрация на религиозните институции в страната. Софийският апелативен съд, след като се запозна с доводите по жалбата и доказателствата по делото по реда на чл. 278 ГПК вр. чл. 606 ГПК вр. чл. 15 и сл. от ЗВ, намира частната жалба за процесуално допустима – депозирана е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разглеждайки я по същество, съдът намира жалбата за неоснователна поради следните съображения от фактическа и правна страна: Софийски градски съд е сезиран със заявление вх. 54099/16.06.2020 г., подадено от митрополит Й. (Б. В.), като генерален секретар на Синода на вероизповедание „Една свята съборна и апостолска църква“, с което се иска вписване на вероизповеданието в публичния регистър на вероизповеданията със статут на юридически лица, воден от Софийски градски съд. От приложените към заявлението документи – протокол от учредително събрание от 05.12.2019 г., на което присъстват трима учредители, устав на религиозна организация и нотариално заверен образец от подписа на генералния секретар на синода, се установява, че на 05.12.2019 г. в гр. София е проведено учредително събрание за учредяване на вероизповедание, на което са присъствали трима учредители, които единодушно са взели решение за учредяване на религиозна организация „Една свята съборна и апостолска църква“ с органи Общо събрание и Синод (с членове митрополит К. – първойерарх и митрополит Й. – главен секретар), приели са устав на организацията и са избрали неин представляващ – митрополит Й. - Б. В. В.. На основание чл. 16 ЗВ градският съд е изискал експертно становище във връзка с поисканата регистрация на религиозна общност от Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет, каквото е представено на 01.07.2020 г. По изложените в него съображения не се препоръчва на съда да извърши регистрацията на новоучредената религиозна институция „Една свята съборна и апостолска църква“. Посочено е, че в представения устав верските убеждения и богослужебна практика определят тази религиозна институция като претендираща да представлява православното вероизповедание. Изразител на източноправославното вероизповедание, което е традиционното вероизповедание в Република България, съгласно чл. 13, ал. 3 КРБ, е самоуправляваващата се Българска православна църква. Българската православна църква, под името Патриаршия, е правоприемник на Българската екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква, която се ръководи от Светия синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит Софийски (чл. 10, ал. 1 ЗВ). Затова експертното мнение на Дирекция „Вероизповедания“ е, че представеният устав за регистрация на „Една свята съборна и апостолска църква“ е в пълно противоречие с гореописаните принципи и разпоредби. Българската православна църква е давала негативно становище от канонична гледна точка на подобни искания за регистрация (например по отношение исканията за регистрация на „Българска православна старостилна църква“, „Българска източноправославна църква“ и „Православна църква в България“). С оглед на така установеното от фактическа страна, настоящият съдебен състав намира за неоснователно искането за вписване на горепосоченото вероизповедание в публичния регистър на вероизповеданията със статут на юридически лица. На първо място, от вписаните в устава особености на вярата и богослужебната практика се налага извод, в какъвто смисъл е и експертното становище на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет, че доктриналната система на вероизповеданието не се отличава съществено от тази на източноправославното вероизповедание, чийто изразител е Българска православна църква – правоприемник на Българската екзархия и член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква, поради което е недопустимо да бъде регистрирано ново вероизповедание, характеризиращо се със същите верски убеждения на физическите лица, съставляващи религиозната му общност. На второ място, съгласно чл. 15, ал. 1 ЗВ на регистрация като юридическо лице подлежи религиозна общност, а в настоящия случай не се установява от представените със заявлението документи заявеното за вписване вероизповедание да съставлява именно такава общност съобразно дадените с § 1, т. 1-3 от ДР на ЗВ легални дефиниции на понятията „вероизповедание“, „религиозна общност“ и „религиозна институция“. Изложените в този смисъл от първоинстанционния съд изводи от правна страна са правилни и законосъобразни, съобразени са със събраните по делото доказателства и установените с тях факти и обстоятелства, поради което и на основание чл. 272 ГПК вр. чл. 278, ал. 4 вр. чл. 273 ГПК въззивният съд препраща изцяло към тях, а предвид горепосочените възражения по жалбата, които счита за неоснователни, приема и следното: Видно от приложения по делото устав на религиозната институция в него е използвано понятието „православна“ (чл. 1, т. 1.4), а не както необосновано твърди жалбоподателя, че не било използвано такова понятие, но най-вече следва да се има предвид, че независимо дали е използван такъв израз в устава или не, сходството на процесното вероизповедание (чието вписване се иска) с това на източноправославното, чийто изразител е Българската православна църква – правоприемник на Българската екзархия и член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква, се установява от вписаните в представения устав основни принципи на верските убеждения, богослужебната практика, органите на управление, структурата на религиозната институция, начините на финансиране и прекратяване, както и от самото наименование: „Една свята съборна и апостолска църква“. Този извод съответства на представеното експертно становище на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет, което следва да бъде споделено от съда, преценявайки изложените в него доводи от гледна точка на тяхната законосъобразност и имайки предвид, че за представянето му и ползването му от съда изрично е предвидена такава възможност в закона (чл. 16 ЗВ) и което становище по своята същност представлява мнение на законово регламентирана администрация с правомощия по чл. 35, т. 4 ЗВ, като същото е на експертно ниво, т.е. включително съдържа специални знания, с каквито регистърният съд не разполага. Поради това, макар и първоинстанционният съд да не е изложил конкретни мотиви (което само по себе си не е процесуално основание за отмяна на решението му), то крайният му извод за сходство на процесното вероизповедание (чието вписване се иска) с това на източноправославното се явява правилен и обоснован като съответстващ на представеното експертно становище. Неоснователно е и възражението по жалбата за неправилност извода на градския съд за липсата на „религиозна общност“, която да бъде регистрирана на основание чл. 15 ЗВ. Нито в първоинстанционното производство, нито пред въззивния съд са представени доказателства, от които да се направи извод за съществуването на такава по смисъла на легалната дефиниция по § 1, т. 2 от ДР на ЗВ - доброволно обединение на физически лица за изповядване на дадена религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии. Наличието на трима учредители на заявеното за вписване вероизповедание, един от които избран за първойерарх, а друг за генерален секретар на Синода и представляващ вероизповеданието, не може да наложи такъв извод. Не е налице твърдяното в жалбата противоречие на обжалваното решение с посочените в нея основни принципи, залегнали в КРБ, ЕКПЧ, ЗВ и практиката на ЕСПЧ („Религиозните институции са отделени от държавата; Вероизповеданията са свободни и равноправни; Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания; Държавата не може да оценява легитимността на религиозните вярвания“). Основанията на градския съд за постановяване на отказа за регистриране на процесното вероизповедание, възприети и от настоящия съдебен състав, са неотносими към тези принципи и следователно няма и как да ги нарушават – в случая въобще не е установено съществуването на религиозна общност, каквато се претендира със заявлението да бъде регистрирана като юридическо лице, още повече да се касае за такава, която да е изразител на такива верски убеждения и принципи, които да са различни от тези на вече регистрираните вероизповедания. По изложените съображения, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. На основание чл. 606 ГПК, настоящото решение не подлежи на обжалване (определение № 307/04.06.2015 г. по ч. т. д. № 586/2015 г., I т. о. на ВКС). Водим от горното, настоящият съдебен състав на Апелативен съд – София