Решение № 3 от 3.1.2025 г. на Окръжен съд - Русе по дело № 908/2024 г.

Производството е по чл.258 и сл. ГПК. Постъпила е въззивна жалба от „Дженерали застраховане“ АД- гр.София, ЕИК 030269049 против решение № 260002/04.04.2024 г., постановено по гр.д. № 4433/2019 г. по описа на Русенския районен съд в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на К. И. А. чрез неговата м. и з.п. М. В. К. законната лихва върху сумата от 20 000 лв. по полица № 01171831400159/ 28.05.2014 г. от датата на деликта- 19.07.2014 г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно като постановено при допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон по съображенията, изложени в жалбата. Претендира отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което претенцията за мораторна лихва от датата на деликта до завеждане на исковата молба се отхвърли. Претендира направените разноски. Ответникът К. И. А., действащ лично и със съгласието на своята м. М. В. К. чрез пълномощника адв. С.П. е подал отговор по реда на чл.263 от ГПК, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита решението в обжалваната част за правилно и иска същото да потвърдено. Претендира направените разноски за въззивната инстанция. „Дженерали Застраховане“ АД- гр.София обжалва и определение №260037/21.06.2024 г., постановено по делото, с което е оставено без уважение искането по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Твърди се, че определението е неправилно и се иска неговата отмяна по съображенията, изложени в жалбата. Насрещната страна не е подала отговор на частната жалба по реда на чл.276 от ГПК. В съдебно заседание се изразява становище за нейната неоснователност. След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд приема следното: І.По отношение на въззивната жалба: Жалбата е подадена от процесуално легитиМ.на страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна. Производството е образувано по иск за реално изпълнение на договорно задължение за заплащане на застрахователно обезщетение с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр.чл.238 от КЗ /отм/. Ищецът е претендирал и заплащане на законната лихва върху дължимото обезщетение, считано от датата на смъртта на наследодателя си- 19.07.2014 г. до окончателното плащане. От събраните в първоинстанционното производство доказателства е установено, че със застрахователна полица №01171831400150/28.05.202014 г. е сключен договор за застраховка „Злополука“ между ЗАД „Виктория“ – гр.София и И.Д. А. с покрити рискове- смърт от злополука и трайна нетрудоспособност от злополука и застрахователна сума- при смърт от злополука вследствие на ПТП- 20 000 лв. Установено е, че И.Д. А. е починал на 19.07.2014 г. вследствие на ПТП, за което виновният водач Х.Б. е признат за виновен с влязла в сила присъда по НОХД №545/2019 г. по описа на РОС. Законен наследник на И.Д. А., поч. на 19.07.2014 г. е неговото д. К. И. А.. На 12.05.2015 г. М. В. К. подава до застрахователя заявление за изплащане на суми по застрахователна полица №01171831400150/ 28.05.202014 г. В заявлението е удостоверено и изявлението, че е задължена да представи документ за приключило следствие и експертиза от съдебен лекар, а с допълнително писмо същата е уведомена, че следва да представи и протокол за ПТП. До завеждане на исковата молба тези документи не са представени от м.та на ищеца. Установено е, че към момента на завеждане на иска образуваното ДП във връзка с процесното ПТП не е приключило, както и че жалбоподателят е правопроемник на ЗАД „Виктория“. При така установените факти първоинстанционният съд е счел, че са налице изискуемите от закона предпоставки за ангажиране на отговорността на жалбоподателя за заплащане на застрахователно обезщетение и го е осъдил да заплати на насрещната страна сумата в размер на 20 000 лв.- застрахователно обезщетение по застрахователна полица №01171831400150/28.05.202014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на деликта- 19.07.2014 г. до окончателното плащане, както и да заплати на адв. П. на основание чл.38, ал.2 от ЗА възнаграждение в размер на 2200 лв. Решението в обжалваната част е валидно, допустимо. Същото е неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон. Производството е образувано по иск за реално изпълнение на договорно задължение за заплащане на застрахователно обезщетение с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр.чл.238 от КЗ /отм./ и иск за заплащане на обезщетение за забава от датата на настъпване на застрахователното събитие- смъртта на И. А.- 19.07.2014 г. Безспорно е установено, че И. А. и праводателя на жалбоподателя са сключили застрахователен договор „Злополука“ с покрит застрахователен риск- смърт в следствие на ПТП и застрахователна сума- 20 000 лв. Установено е, че на 19.07.2014 г. е настъпило и застрахователното събитие- смъртта на И. А. в резултат от ПТП. Съгласно разпоредбата на чл.238, ал.1 от КЗ /отм./, при настъпване на застрахователното събитие или на определените в договора условия застрахователят е длъжен да плати застрахователната сума или частта от нея, определена в застрахователния договор. Разпоредбата на ал. 3 предвижда задължението на застрахователя да извърши плащането в срок от 15 дни от датата, на която са представени поисканите доказателства за установяване на застрахователното събитие и на размера на плащането. Посочената правна норма свързва забавата на застрахователя с подаване на надлежно уведомление, заедно с приложени документи, които да установяват настъпването на застрахователното събитие и липсавата на плащане от негова страна в установения в закона 15-дневен срок. В настоящият случай тези предпоставки не са налице. Необходимите доказателства за установяване на застрахователното събитие- смърт в резултат на ПТП, са посочени в чл.33.13 от ОУ на договора за застраховка „Злополука“- документ за приключило следствие или съдебен акт, както и съдебно- медицински документ, удостоверяващ наличието или отсъствието на алкохол, наркотично вещество или друг негов аналог в кръвта. Безспорно е, че до момента на завеждане на иска изискуемите документи, които да установяват настъпването на застрахователното събитие и съответно размера на плащането, не са представени от ищцовата страна. Налице е изрично признание на този факт в исковата молба. С оглед на това обстоятелство към момента на завеждане на иска за застрахователя не е започнал да тече регламентирания в чл.238, ал.3 от КЗ /отм./ срок и същият не е изпаднал в забава. Поради това не дължи обезщетение за забава за периода от датата на настъпване на застрахователното събитие-19.07.2014 г. до завеждане на иска- 17.07.2019 г. Законна лихва върху застрахователното обезщетение се дължи от завеждане на иска- 17.07.2019 г. Неправилно първоинстанционният съд е приел тезата на ищцовата страна, че законната лихва се дължи от деликта. В настоящият случай се претендира заплащане на застрахователно обезщетение въз основа на валидно сключен договор за застраховка „Злополука“ с конкретно уговорена застрахователна сума. Правото на получаване на застрахователната сума възниква при настъпил покрит застрахователен риск- смъртта на наследодателя на ищеца, а не от деликт, поради което не може да намери приложени нормата на чл.84 от ЗЗД. Решението в обжалваната част е неправилно и следва да се отмени като вместо него се постанови ново, с което претенцията за заплащане на законна лихва за периода 19.07.2017 г. до 17.07.2019 г. се отхвърли. ІІ.По отношение на частната жалба: Частната жалба е подадена от процесуално легитиМ.но лице в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Производството е образувано по иска за заплащане на застрахователна сума по застраховка „Злополука“ поради настъпил покрит застрахователен риск. Искът е уважен изцяло, поради което и на основание чл.78 от ГПК жалбоподателят дължи заплащането на направените разноски за първоинстанционното производство. По делото ищцовата страна е представлявана от адв. С. П. от АК-Русе безплатно, поради което правилно първоинстанционният съд й е определил възнаграждение и е осъдил жалбоподателят на основание чл.38 от ЗА да заплати на адвоката възнаграждение за оказаната правна защита. При определяне на възнаграждение първоинстанционният съд е съобразил предмета на делото, неговата фактическа и правна сложност и обема на оказаната правна защита и е определил възнаграждение в размер на 2200 лв. Неправилно в молбата си по чл.248 от ГПК жалбоподателят се е позовал на направеното от него възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК. В случая тази правна норма не може да намери приложение, тъй като не е налице договорено и платено адв. възнаграждение, а е налице хипотеза на оказана безплатна правна защита. В този случай съдът е длъжен да определи адв. възнаграждение и да го присъди по правилата на чл.38 от ЗА. Фактът, че при определяне на размера на възнаграждението съдът е съобразил и Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адв. възнаграждения не може да обоснове извод за неправилност на определението. Решението на СЕС от 25.02.2024 г. по дело С-438/22 сочи, че съдът не е обвързан от Наредба №1/2004 г. при определяне на адв. възнаграждения, но е налице забрана при определяне размера на възнаграждението установените с нея размери да бъдат съобразени от съда. Предвид изложеното съдът наМ. обжалваното определение, с което е отхвърлена молбата на жалбоподателя по чл.248 от ГПК за правилно и същото следва да бъде потвърдено. Съгласно чл.78 от ГПК разноските за въззивното производство са в тежест на ответника по жалбата. В полза на жалбоподателят следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 500 лв., от които платена държавна такса в размер на 400 лв. по въззивната жалба и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Русенският окръжен съд