Решение № 2022 от 28.6.2024 г. на Административен съд - Русе по дело № 325/2024 г.

Производството е по чл. 268 от ДОПК. Образувано е по жалба на Е. И. С., чрез адв. Ж., против решение № 92/27.03.2024 г. директора на ТД на НАП - Варна, с което е оставена без уважение жалбата му срещу разпореждане за разпределение с изх. № [рег. номер]-125-0077265/07.03.2024 г., издадено от публичен изпълнител в дирекция "Събиране" при ТД на НАП Варна. В жалбата са развити подробни съображения за незаконосъобразност на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане поради неправилно приложение на материалния закон, конкретно на чл. 169, ал. 8 и чл. 219 от ДОПК. Иска се тяхната отмяна и връщане на преписката на публичния изпълнител за извършване на ново разпределение със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира присъждането на направените разноски. Ответникът по жалбата - директорът на ТД на НАП - Варна, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата като неоснователна. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност досежно претендираните от насрещната страна разноски. Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, в преклузивния срок, след изчерпване на възможността за обжалване по административен ред и при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна. Оспореното решение е издадено от директора на ТД на НАП - Варна, в пределите на неговата компетентност по чл. 267, ал. 2, т. 5, вр. чл. 266, ал. 1 от ДОПК, в предвидената от закона писмена форма, със съдържание, което отговаря на изискванията за излагане на фактическите и правни основания за издаване на акта и при спазване на административнопроизводствените правила. С оспорения акт обаче материалният закон е приложен неправилно. Не е спорно между страните, че на 07.03.2024 г., след образуване на изпълнително дело № 18140004112/2014 г. по описа на ТД на НАП - Варна, офис - Русе, от жалбоподателя (длъжник по изпълнението) е постъпило плащане в размер на 1754, 84 лева. С разпореждане от същия ден публичният изпълнител извършил разпределение на постъпилата сума като отнесъл за погасяване на главницата за данък върху доходите на физическите лица сумата от 162, 00 лева и лихви – 450, 10 лв., за ДОО – главница – 429, 26 лв.; за здравно осигуряване – главница – 439, 07 лв. и УПФ - за главница – 274, 41; общо за главница – 1304, 74 лв. и общо лихви – 450, 10 лв. В разпореждането липсват данни за погасена чрез плащането главница за част от посочените задължения за данък върху доходите на физическите лица като в графа "разпределена сума за главница" за тях е посочено 0, 00 лева (от т. 2 до т. 6 вкл.). В направеното оспорване по административен ред жалбоподателят поддържа, че платената сума е била достатъчна за погасяване на всички главници, задълженията за които са били присъединени по изпълнителното дело, но въпреки това част от платената сума е била отнесена първо за погасяване на лихви за задълженията по ЗДДФЛ, а не за главниците на същите задължения, което е видно и от справката на л. 5 от преписката В мотивите на обжалваното решение органът е посочил, че след образуване на изпълнително производство по реда на ДОПК, съгласно ал. 8 от разпоредбата на чл. 169 от ДОПК задълженото лице няма право на избор кои задължения да погаси при разпределението на сума, постъпила в хода на делото, тъй като не се прилагат разпоредбите на ал. 3, За и 5 от същата норма. В посочената хипотеза публичните вземания се погасяват в следната последователност: разноски, главница, лихви. Когато изпълнителното производство е за събиране на разнородни вземания и постъпилата по делото сума не е достатъчна за погасяването им в пълен размер, какъвто е настоящия случай, приложение намира редът, посочен в нормата на чл. 219, ал. 1 от ДОПК, а именно – сумите се погасяват съразмерно, поради което постъпилите суми се разпределят съразмерно спрямо общия размер на задълженията в съответните подгрупи, формирани от главници и лихви, а вътре в самите подгрупи се погасяват първо главниците, и ако има остатък — лихвите. По този начин в рамките на различните подгрупи е допустимо погасяване на лихви в едната подгрупа, например за данък върху доходите на физическите лица, както било в настоящия случай, при наличие на непогасени задължения за главници в друга подгрупа - например за осигуровки, при условие, че това съответства на съразмерното разпределение на постъпилите суми спрямо размера на задълженията в съответните подгрупи. Съгласно чл. 169, ал. 8 от ДОПК след образуване на изпълнителното дело публичните вземания се погасяват в следната последователност: разноски, главница, лихви. Законодателното решение на процесното правоотношение предвижда облекчаване положението на длъжника след иницииране на принудителното събиране на задълженията, като при недостатъчност на постъпленията първо се погасяват главниците, които са лихвоносни, а след това лихвите, които не са основа за ново задължение. В тази връзка данъците и вноските за обществено осигуряване, визирани в чл. 219 от ДОПК, се включват в групата на главницата, а не на лихвата и подлежат на преимуществено погасяване до изчерпването им. Разпоредбата на чл. 169, ал. 8 от ДОПК не влиза в противоречие с чл.219 от ДОПК. Разнородността на задълженията по чл. 219 от ДОПК касае видове публични задължения, които са главници. Разграничението на задълженията (разноски, главница и лихва) по чл. 169, ал. 8 от ДОПК е на база различното предназначение, респ. произход на задължението: разноски (такси, депозити и хонорари), лихва (обезщетение за просрочие на парично задължение) и главница (публично задължение, различно от обезщетение за забава на парично задължение). Освен че не е налице противоречие между двете норми, нито една от двете норми не изключва приложението на другата. Така при съобразяване на поредността определена в чл. 219 от ДОПК следва да бъдат погасявани първо главниците и после лихвите по посочените задължения, т.е първо следва да бъдат погасени всички главници от първа група, което става чрез съразмерно разпределение на постъпващите суми между отделните видове задължения в тази група, и едва след това да се премине към погасяването на задължения от втора група, където попадат и задълженията за лихви, върху посочените в първата група видове задължения. Видно от текста на чл. 219, ал. 1, т. 1 от ДОПК в тази група не се включват лихвите върху изброените видове задължения. Приложеното от решаващия орган тълкуване и приложение на чл. 219 и чл. 168, ал. 8 от ДОПК противоречи изцяло на целта на закона да осигури такъв начин за погасяване на вземанията на длъжника, че да е сведена до минимум възможността за увеличаване на задълженията му в процеса на погасяването. Точно по тази причина във всички случай както преди, така и след образуване на изпълнително производство, ДОПК е регламентирал, че винаги първо се погасяват главниците и след това лихвите. В обобщение, внесената на 07.03.2024 г. сума от 1754, 84 лв. по процесното изп. дело е следвало да се насочи за погасяване на главниците до нулирането им при наличие на постъпления, и при евентуален остатък от получени плащания, да се пристъпи към погасяване на лихви. По делото не е спорно, че към момента на извършване на процесното разпределение по изпълнителното дело, по което длъжник е жалбоподателя, са налице дължими главници за данъци над погасените с това разпределение. Административният орган е допуснал нарушение на материалния закон, визиран в чл. 169, ал. 8 от ДОПК, като е тълкувал и приложил нормата на чл. 219 от ДОПК в противоречие с целта на закона, което съставлява отменителни основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК. В този смисъл оспорването е основателно и следва да се уважи. Доколкото естеството на акта не позволява решаването на делото по същество чрез извършване на разпределението от съда, след отмяната на решението на директора на ТД на НАП - Варна и на посоченото разпореждане, преписката, на основание чл. 160, ал. 3 вр.чл. 144, ал. 2 от ДОПК, следва да бъде върната на публичния изпълнител със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. С жалбата е направено искане за присъждане на разноски в минималния размер по чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – 1000 лв. и държавна такса – 10 лева. Приложен е договор за правна защита и съдействие без вписана договорена и платена сума – на осн. чл. 38, ал. 1, т. 1 от Закона за адвокатурата. Съобразно чл. 161, ал. 1 и 2 от ДОПК на жалбоподателя се присъждат разноските по делото и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция съразмерно уважената част на жалбата. При прекомерно възнаграждение за адвокат без оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата, препращащ към текстовете на Наредба № 1/2004 г. на ВАдС. С решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че чл. 101, чл. 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Следователно същите подлежат на преценка от съда с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Доколкото спорът не е такъв с фактическа и правна сложност, административната преписка е в общ обем от 15 страници, то на сочените основания и при своевременно направено възражение за прекомерност в полза на жалбоподателя следва да се присъдят 10 лева заплатена държавна такса и 500 лева – адвокатско възнаграждение. Така мотивиран и на основание чл. 160, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 144, ал. 2 от ДОПК, съдът