Решение № 105 от 19.3.2024 г. на Софийски окръжен съд по дело № 674/2023 г.

Предявен е иск за признаване за установено по отношение на ответника правото на собственост на ищците върху площта от 58 кв.м., представляваща част от собствения им УПИ ХІ-1934 по плана на гр. Е. от 1977 год., показана на скица № 1 към заключението на в.л. Пешо Пешев между т. 2, 5, 6, 3, 2 и защрихована със зелен цвят, като според ищците границата на поземлените имоти на страните не съвпада с отразената в плана имотна граница на имоти пл. № 1934 и № 1682 /по линията между т. 5-6 на скицата/, а съвпада с регулационната граница между УПИ ХХ-1682 и ХІ-1934 по действащия регулационен план на гр. Е., както и с калканните стени на сградите, изградени по нея. Предявените искове са с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК и чл. 54, ал. 2 от ЗКИР. Исковете са допустими, независимо от обстоятелството, че ответникът не е собственик на съседния парцел – УПИ ХХ-1682 /негов собственик е лицето П. Ф., на което ответникът Ц. Ц. го е продал с н.а. № 5/1995 год./. Това е така, тъй като същият претендира, че след тази продажба понастоящем е собственик не само на УПИ ХІІ-1682, но и на частта от 58 кв.м., придаваща се към парцел ХІ-1934 в кв. 126, поради неприлагане на регулацията и последващо отпадане на отчуждителното действие на регулационния план по силата на §8, ал. 1 изр. 2 от ПР на ЗУТ. Според разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г. на ВКС на РБ, ОСГК, допустим е иск за собственост на реална част от имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, като допустимостта не е обусловена от предварителното провеждане на административната процедура по чл. 53, ал. 1 от ЗКИР за поправяне на непълнотите и грешките в одобрената кадастрална карта и кадастрални регистри. Установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право е към момента на предявяване на иска, респективно - на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото. Искът по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР е иск за собственост към настоящия момент, който има за предмет установяване правото на собственост върху спорната площ и като последица установяване наличието на грешка в кадастралната карта, т.е. не се касае за отделни искове. При разглеждане на иск за наличие на грешка или непълнота, съдът проследява регулационните планове на населеното място и изследва как е отразена спорната площ в тях, съответства ли това отразяване на установеното право на собственост, дали има придаваеми места по регулация и дали регулацията е приложена. Това са относимите факти, които съдът е задължен да изследва дори да няма доводи на страните във връзка с тях /вж. в този смисъл Решение № 128 от 8.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1210/2020 г., I г. о. и др./. Съдът намира, че от събраните по делото доказателства не се установи твърдяното право на собственост на ищците върху очертаната по-горе спорна площ на първото посочено основание, а именно – придаване по силата на регулационния план от 1977 год. По този план за имот пл. № 1682 са отредени УПИ ХІІ-1682, УПИ ХХ-1682 /заключен между т. 8, 9, 2, 3, 11, 8/, а за имот пл. № 1934 е отреден УПИ ХІ-1934, заключен между т. 1, 4, 6, 3, 2, 5, 1, като е предвидено спорната площ от 58 кв.м. да се придаде към парцела на ищците. По делото обаче не се спори, а и от констатациите в приетите по делото нотариални актове се установява, че регулационните сметки за придаваемата спорна площ по плана от 1977 год. не са уредени. Относно предвижданията за дворищно- регулационните парцели с нормите на чл. 39 ЗПИНМ и чл. 110 от ЗТСУ/отм./ е предвидено отчуждително действие, т. е. частите от имотите, придадени към съседни парцели се считат отчуждени от датата на влизане в сила на плана. Съдебната практика в съответствие с нормата на чл. 33 от ЗТСУ прие обаче, че това действие е условно и зависи от това дали е била приложена регулацията по един от трите възможни начина, посочени в ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС – чрез плащане, чрез завземане на имота в хипотезата на чл. 111 ЗТСУ /отм./, или чрез издаване на нотариален акт по чл. 134, ал. 3 ЗТСУ /отм./, когато е погасено вземането по регулация, а мястото е завзето от собственика на парцела, към който се придава местото. Ищците по делото не доказаха нито една от тези хипотези да е реализирана. Не се доказа и уреждане на регулационните сметки по плана от 1977 год., поради което следва да се приеме, че регулацията не е приложена. Както е прието в ТР № 3 от 28.03.2011 г. по тълк. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, с изтичането на сроковете, посочени в § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ, отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за заемане на придадени поземлени имоти или части от тях се прекратява автоматично, без да е необходимо провеждането на административна процедура по § 8, ал. 1, изр. 2 /сега § 8, ал. 2/ от ПР на ЗУТ за изменение на неприложения дворищнорегулационен план. С изтичането на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ правото на собственост върху парцела се трансформира в право на собственост върху имота, за който е бил отреден дворищнорегулационният парцел, а придаваемите части се връщат в патримониума на собственика на имота, от който са били отчуждени. Съдът намира за недоказано и твърдението на ищците, че са придобили процесната площ на основание наследство и давностно владение. При действието на ЗТСУ (отм.) съществува забрана за придобиване на реална част от дворищнорегулационен парцел по давност. Забраната е установена с първоначалната редакция на чл. 59 ЗТСУ (отм.). Идеята на закона е да се стимулира заплащането на дължимите обезщетения, а не да се придобиват по давност придаваемите с плана реални части от едни имоти към съседни парцели, както и в случаите на изравняване на частите в образувани по регулация съсобствени парцели. С изменението на текста на чл. 59 ЗТСУ (отм.); ДВ, бр. 34/2000 г. е допусната възможност за придобиване по давност или чрез сделка на реално определени части от поземлени имоти в населените места, но само ако отговарят на изискванията за минимални размери на площ и лице, определени с правилника на закона, или ако се присъединяват към съседен имот при условията на чл. 28 /при наличие на неурегулирани поземлени имоти - за образуване на повече на брой самостоятелни урегулирани поземлени имоти по искане на собствениците с нотариална заверка на подписите; при маломерни неурегулирани поземлени имоти - за упълномеряването им с части от съседни имоти; при наличие на съседни неурегулирани поземлени имоти - за създаване на съсобствени урегулирани поземлени имоти/, а оставащата част отговаря на изискванията за минимални размери за площ и лице или също се присъединява към съседен имот. В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 200, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ. В случая реално опредЕ.та част не отговаря на изискванията за минимални размери на площ и лице, а присъединяването на тази спорна площ към парцела на ищците не е станало при условията на чл. 28 от ЗТСУ /отм./. Хипотезите, в които се прилагат чл. 59 ЗТСУ (отм.), редакция ДВ, бр. 34/2000 г., и чл. 200, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ, са изяснени в практиката на ВКС - решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 105/12.11.2018 г. по гр. д. № 3109/2017 г. на ВКС, I-во г. о.; решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ВКС, II-ро г. о. Приема се, че при действието на ЗУТ реална част от УПИ може да се придобие по давност, само ако отговаря на изискванията за минимални размери по чл. 19 /чл. 200, ал. 1 ЗУТ/, както и в случаите на чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Придобиване по давност при условията на чл. 200, ал. 2 ЗУТ е възможно, само ако се касае за хипотезата на одобрен подробен устройствен план по чл. 17, с който се урегулират неурегулирани дотогава поземлени имоти. С регулацията по чл. 17, ал. 2, т. 2 ЗУТ се извършва упълномеряване на поземлени имоти, които не отговарят на изискванията на чл. 19, чрез придаване към тях на части от съседни имоти. В тези случаи регулацията няма отчуждително действие, за разликата от дворищнорегулационния план при ЗТСУ (отм.), тъй като е предвидено доброволно уреждане на промяната в собствеността. Преди одобряването на плана в общината следва да се представи предварителен договор за прехвърляне на собствеността върху придаваемите части с изискване за нотариална заверка на подписите като форма за действителност – чл. 17, ал. 3 ЗУТ. Само при наличие на такъв договор се одобрява планът по чл. 17, ал. 2, т. 2 и т. 3 ЗУТ. Едва след одобряването на плана се сключва окончателен договор за прехвърляне на собствеността върху придаваемите части от съседния имот. В случай, че не бъде сключен окончателен договор, чл. 200, ал. 2 ЗУТ предвижда възможност за придобиване по давност на придадените с регулацията по чл. 17, ал. 2, т. 2 части от съседния имот. Макар чл. 200, ал. 2 ЗУТ да препраща изрично само към чл. 17 ЗУТ, следва да се приеме, че разпоредбата се отнася и за хипотезата на чл. 15, ал. 3 ЗУТ, при която границите на УПИ се променят с план за регулация въз основа на съгласие на собствениците им, изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи. Хипотезата на чл. 15, ал. 3 ЗУТ е аналогична на чл. 17, ал. 2, т. 2 ЗУТ, но не е предвидена изрично в чл. 200, ал. 2 ЗУТ поради това, че е нова, ДВ бр. 65/2003 г., и не е съществувала към момента на създаване на редакцията на чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Поради сходството в двете хипотези обаче следва да се приеме, че изключението в чл. 200, ал. 2 ЗУТ се отнася както за плана по чл. 17, ал. 2, т. 2, така и за плана по чл. 15, ал. 3 ЗУТ. И в двата случая, ако не бъде сключен окончателен договор, но има осъществявано владение в срок от 10 г. върху придадените с плана части от съседния имот, те могат да бъдат придобити по давност на основание чл. 200, ал. 2 ЗУТ. От изложеното следва, че на давността по чл. 200, ал. 2 ЗУТ може да се позове само собственикът на този имот, към който се придават части от съседен имот при условията на чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ. Само той е бил длъжен да заплати придаваемите части въз основа на предварителния договор по чл. 17, ал. 3 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ и само той има правото да се позове на придобивната давност по чл. 200, ал. 2 ЗУТ, в случай, че окончателен договор не е сключен, но е владял 10 г. придаваемите части от съседния имот. По-специално – не може да се позовава на чл. 200, ал. 2 ЗУТ собственик на УПИ, който е завладял реална част от съседен УПИ и е осъществявал владение повече от 10 години. Изискването на закона е да има придаваеми части при условията на чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ към имота на лицето, което се позовава на придобивната давност. Тези условия в случая не са налице /имотите са урегулирани преди ЗУТ, затова няма план по чл. 17 ЗУТ/, затова са без значение показанията на свидетелите по делото, според които след приемане на регулационния план от 1977 год. границата между процесните имоти на място съвпада с регулационната граница и в продължение на повече от 40 години наследодателят на ищците, а след неговата смърт – наследниците му по закон владеят спорната площ от 58 кв.м. Тази част няма необходимата площ и лице за обособяване на самостоятелен урегулиран поземлен имот, т. е. не отговаря на изискванията на чл. 200, ал. 1 ЗУТ. Не е налице и изключението по чл. 200, ал. 2 ЗУТ, тъй като спорната реална част не се придава по регулация към имота на ответниците в хипотезите на чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ. По изложените съображения съдът намира, че предявените искове са изцяло неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Тъй като крайният извод на настоящата инстанция съвпада с този на районния съд, следва да бъде потвърдено и обжалваното решение. При този изход на спора въззивниците следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата 2400 лева, представляваща направените в настоящото производство разноски. Воден от горното, Софийският окръжен съд