Решение № 1253 от 30.10.2024 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1912/2024 г.

Производството е по реда на чл.258, ал.1 от ГПК. Постъпила е въззивна жалба от „Изи финанс“ ООД против Решение № 1039/09.03.2024, пост. по гр.д.№11437/2022, ПРС, с което са отхвърлени, исковете на жалбоподателя против Д. Р. И., за признаване за установено в отношенията между страните дължимостта на следните суми: 700лв., главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № ••• г.; 92, 40лв., договорна лихва за периода 21.05.2021 г. – 17.12.2021 г.; 35, 56лв., обезщетение за забава за периода 17.12.2021 г. – 22.06.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 29.06.2022 г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 4767/30.06.2022 г. по ч.гр.д.№ 9556/2022 г. по описа на ПРС, ХVІ гр. състав, като са присъдени и разноски. Жалбоподателят „Изи финанс“ ООД обжалва решението като неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Поддържа неправилност на извода за заплащане на сумата от 1245, 50лв., от което и последващите изводи за погасяване са неправилни. Твърди, че от решението не е ясно въз основа на какви доказателства съдът приема, че е извършено подобно плащане. Подробно излага съображенията си във връзка със ССЕ, като поддържа, че експертизата не е установила да е извършвано подобно плащане. Поддържа, че макар и никога да не е повдиган въпроса на извършени плащания, нито е разпределяна доказателствена тежест в тази насока, то твърди, че платената сума е само от 180, 85лв. Така, независимо от изводите на съда относно действителността на договора, остатъкът от глвницата от 519, 15лв. е дължим и поне за тази сума следва искът да бъде уважен. Оспорва изводите за недействителност на договора за кредит. Развива съображения, че не е налице противоречие с нормите на ЗПК, т.к. на кредитополучателя са разяснени правата по този закон – за възможността за предсрочно погасяване, на отказ от договора, предоставяне на общи условия упредставянето на погасителен план в два варианта с оглед евентуалното включване на неустойка, предмета на самия договор, фиксираната лихва за целия период на договора, размерът на ГПР. Моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което уважи предявенитя иск изцяло. Претендира разноски. Въззиваемата страна Д. Р. И. оспорва въззивната жалба. Твърди, че приетата по делото ССЕ установила погасяването на главницата и лихви в общ размер от 918, 80лв. Посочва, че заключението не е оспорено и е прието без възражения от страните. Поддържа, че съдът подробно е обсъдил значението на ГПР както и основанията за включване на неустойката, която съставлява скрито възнаграждение за кредитора. Счита, че изводите за недействителност на договора са правилни, както и че правилно съдът е приел, че извършените плащания погасяват главницата и част от лихвите, поради което липсват основания за приложение на чл.23 от ЗПК. Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски. Постъпила е и частна жалба от Изи финанс ЕООД против Определение №6117/20.05.2024г., пост. по същото дело, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя по чл. 248 ГПК с вх. № 32332/22.03.2024 г. за изменение на постановеното по делото решение в частта на разноските за адвокатско възнаграждение, присъдени в полза на ответника. Частният жалбоподател поддържа, че постановеното определение е неправилно и незаконосъобразно. Оспорва становището на съда, че е налице преклузия пред искането за намаляване на разноски. Поддържа, че в случая не става въпрос за възражение за прекомерност, а в липса на законови основания за присъждането им. Поддържа, че възражение за прекомерност, направено в хода на процеса не е процесуална предпоставка за разглеждане на исконето по чл.248 от ГПК. Моли за отмяна на обжалваното определение и за постановяване на ново такова, с което се намалят присъдените разноски. Претендира разноски по жалбата от 15лв. ДТ и 100лв. юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна Д. И. е подала отговор, в който оспорва жалбата. Позовава се на съдебна практика, според която възражението за прекомерност може да бъде направено до приключване на съдебното дирене. По същество счита, че производството не е било с ниска фактическа и правна сложност, за да се претендира намаляване на разноските до минимума. Позовава се и на практиката на СЕС досежно разноските на потребителите. Моли за потвърждаване на обжалваното определение. Претендира разноски. Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ищец, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното: Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба. По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав. Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.422 от ГПК - установяване на дължимост на суми, за които е издадена заповед по реда на чл.410 от ГПК. Предвид приложеното ч.гр.д.№ •••, ПРС, по което е издадена заповед за изпълнение въз основа на заявление на „Изи финанс“ ЕООД против Д. И. за процесните суми. Така се доказва допустимостта на предявения установителен иск по чл.422 от ГПК. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил иска, като е приел, че по делото се доказва сключването на договор между страните за предоставяне на заем от разстояние, като по отношение на този договор намират приложение правилата на ЗПК. Достигнал е до извода, че договорът е недействителен поради противоречие с императивни изисквания на ЗПК – непосочване на общо дължимата сума, неяснота за кредитополучателя каква ще е икономическата изгода от сключване на този договор. Приел е чи при добавяне на неустойката, кояго е уговорена още при сключването на договора ГПР надвишава в пъти максимално допустимия от закона размер. Приема, че е нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което прави целия договор недействителен на осн. чл.22 от ЗПК. Приел е че с оглед разпоредбата на чл.23 от ЗК за връщане на чистата стойност на кредита, то се дължи единствено невърнатата грлавница, като предвид установените плащания от страна на кредитополучателя, не е останал такъв невъзстановен остатък. По тези съображения е постановил и отхвърлителното си решение. Основните оплаквания на жалбоподателя са свързани с неправилност на изводите на съда за извършени плащания по договора и за недействителност на същия. По делото е представен Договор за кредит № ••• от •••г.. За него се твърди, че е сключен, чрез средствата за комуникация от разстояние, който отговаря на чл. 6, ал. 1 ЗПФУР – сключен е между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние. Правната същност и формата на електронното изявление са егламентирани в чл.3, ал. 1 от Закона за електронния документ и електронния подпис, съгласно който електронен документ е „Електронен документ е електронен документ по смисъла на чл.3, т.35 от Регламент /ЕС/ №910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директира 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), а и в ал.2 – „писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление“. Електронното изявление пък представлява „словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията.“ / чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕП /. Електронното изявление може да бъде възпроизведено и на хартиен носител и да бъде представено като заверен препис / чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК/. В приетата по делото СТЕ е описана хронологията на действията в системата по повод регистрирания клиент с данните на ответника. В края е записано, че клиентът е потвърдил сключването на договора. Доколкото в договора е налице индивидуализация за вземанията, налице са и индивидуализиращи данни на ответника, а и най-вече в случая е налице извадка от банкова сметка на името на Д. И. в Иникредит Булбанк АД, по която на 21.04.2021г. е получена от Изи финанс ЕООД сумата от 800лв., на основание Договор за заем №•••, то според съда е налице договор за кредит, както и доказателство за усвояване на заемната сума. Настоящата инстанция намира, обаче, сключеният договор за недействителен по следните съображения: С процесния договор за кредит „Изи финанс“ ЕООД е предоставил на Д. И. кредит в размер на 800 лв. за срок от 240дни. Уговорена е годишна фиксирана лихва за ползване на кредита от 40, 15 %. Размерът на ГПР е 48, 30 %. В чл. 3 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя в срок до 5 дни от сключване на договора да представи на кредитора обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица. Банковата гаранция следва да покрива размера на всички дължими от кредитополучателя суми. Поръчителите пък трябва да са поне двама, всеки от които да има нетен размер на осигурителен доход в размер на 1000 лв., да работят на безсрочен трудов договор, да не са кредитополучатели или поръчители по друг кредит, да нямат неплатени задължения към финансови институции или ако имат – то статуса им в ЦКР към БНБ да е „редовен“.. В чл. 3.2 от договора се предвижда заплащане на неустойка в общ размер на 326, 70лв., дължима от кредитополучателя при неизпълнение на задължението му за предоставяне на обезпечение по договора. Неустойката се начислява и заплаща заедно с погасителните вноски по кредита съобразно уговорения погасителен план. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон (ЗПК), е нищожна. Конкретни нарушения на закона са предвиден в чл. 19, ал. 5 и чл. 22 ЗПК. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е указано, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, т.е. повече от 50 %, а според забраната в ал. 5 на същия член клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция въззивният съд намира, че уговорената в чл.3.2 от договора за кредит неустойка реално представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит, и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. В случая уговореният размер на годишната лихва по кредита е 40, 15 %, а размерът на ГПРвъзлиза на 48, 30 %. Приетата ССЕ изчислява, че размерът на ГПР при включване на неустойката е 269, 16%. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид /, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Такъв разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, съдът приема, че е неустойката, която по начина по който е уговорена няма за цел да санкционира потребителя за неизпълнение на негово същинско задължение по кредита, а представлява допълнително възнаграждение за кредитора. Като не е сторено това, не е включена стойността на неустойката към ГПР, е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК и на основание чл.22 ЗПК договорът за кредит се явява недействителен. С оглед изложеното доколкото договорът е недействителен, на основание чл.23 ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, което е сумата в размер на 800лв. Останалите претендирани суми се явяват недължими. Възниква спор и какво е платено по договора, респ. дали сумата за главницата е вече върната. Ищецът Изи финанс ЕООД е направил признание в исковата молба за получаване на сумата от общо 180, 85лв. Доказателства за заплащане на други суми не са ангажирани по делото от страна на кредитополучателя И., при възложена доказателствена тежест в тази насока още в доклада на делото /л.52/. При това положение следва да се приече, че невърнатия остатък от главницата е 619, 15лв. За тази сума, съставляваща невърнат остатък от дадената в заем сума, предявеният иск следва да бъде уважен. Първоинстанционният съд неправилно е приел, че в заключението на ССЕ е установено плащане на по-високр размер. В т.3 на заключението е даден примерен план на погашение при включване на неустойката към ГПР. Експертизата нито е имала за задача, нито реално е установявала какви са реалните плащания по договора. В този смисъл тя не съдържа никаква информация по този въпрос. Ето защо предявеният установителен иск следва да бъде уважен единствено за сумата от 619, 15лв.лв., съставляваща предоставената като кредит сума по недействителния договор, която подлежи на връщане. За останалите претенции искът се явява неоснователен и следва да ъбде отхвърлен. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за главницата от 619, 15лв., а в останалата част – потвърдено. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за разноските дължими от жалбоподателя на въззиваемата страна с отглед частичната отмяна на решението. В същото време следва да бъде разгледата и жалбата против определението, постановено по реда на чл.248 от ГПК за намаляване размера на претендираното адвокатско възнаграждение. В обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без уважение искането за редуциране на претендираните от ответника разноски за заповедното производство и за исковото по реда на чл.422 от ГПК. Настоящата инстанзция намира, че макар за заповедното производство да са претендирани разноски за заплатено адвокатско възнаграждение от 300лв., то подлежащите на възстановяване са само 60лв. – за изготвяне на книжа, т.к. в заповедното производство процесуалното поведение е длъжника изисква единствено попълване на бланка за възражение, изпратена от съда. По отношение на разноските в исковото производство, претендираният размер от 600лв. също се явява прекомерен с оглед правната и фактическа сложност на делото. Същото е от типа серийни дела, коитио не се отличават нито с правна, нито с фактическа сложност или някакви особености. Ето закщо съдът намира, че подлежащите на възстановяване разноски са 400лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Така за заповедното и първоинстанционното исково производство следва да се признаят 460лв., извършени разноски от страна на ответника за адвокатско възнаграждение, както и 150лв. за ССЕ или общо. Съобразно изхода на спора на репарация подлежи сумата от 177, 16лв., разноски за първоинстанционното и заповедното производство, изчислени по съразмерност на отхвърлената част от иска. Обжалваното определение следва да бъде отменено, както и решението в частта за разноските над посочената сума. На жалбоподателя, който е и ищец в производството също се дължат разноски по съразмерност на уважената част от иска. В заповедното производство разноските са присъдени изцяло. В исковото произдовстно са претендирани разноски за заплатена ДТ от 125лв., 350лв. за експертизи, както и юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на делото се дължи юрисконсултско възнаграждение от 150лв. Така общият размер на разноските за първоинстанционното производство е 625лв. Съразмерно на уважената част от иска се дължат от ответника 443, 51лв. за тази сума следва да бъде осъден ответника. По отношение на разноските във въззивното производство се установява, че жалбоподателят е заплатил 75лв. за ДТ. Доколкото е представляван от юрисконсулт, то следва да му се определи и юрисконсултско възнаграждение от 150лв. така общия размер на сторените разноски се явява 225лв. Следва да му бъдат заплатени от въззиваемата страна по съразмерност 159, 67лв. На въззиваемата страна също се дължат разноски съобразно отхвърлената част на жалбата. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е утговорено и заплатено възнаграждение от 500лв. Възражение за прекомерност не е направено от страна на жалбоподателя. Поради това именно върху този размер следва да се изчисли съразмерната част подлежаща на репарация, а именно – 145, 21лв. Следва изрично да се укаже на страните, че разноски в производството по чл.274 във вр. с чл.248 от ГПК не се дължат, доколкото същото не е самостоятелно такова и съобразно трайно утвърдената от ВКС практика в производсдтвото по разноски е недопустимо да бъдат генерирано нови разноски. С оглед на изложеното съдът