Решение № 173 от 11.12.2023 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 324/2023 г.

Производството е образувано е по жалба на В. М., чрез адв.К. М., негов процесуален представител против присъда № 42, постановена на 13.07.2023г. по НОХД № 883/2023г. по описа на ОС - Варна. С атакувания съдебен акт подс.М. бил признат за ВИНОВЕН за това, -на 13.02.2023г. в гр.Варна, при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи - сумата от 15 лв. от владението на Ф. Х., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл.199 ал.1 т.4 вр. чл.198 ал.1 от НК, му било определено наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ДВАНАДЕСЕТ ГОДИНИ, което на основание чл.58а ал.1 от НК било редуцирано с 1/3 и му било наложено за наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ОСЕМ ГОДИНИ, което да изтърпи при първоначален СТРОГ режим; -на 13.02.2023г. в гр.Варна, като употребил сила извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на Ф. Х., навършила 14 години, поради което и на основание чл.150 а.1 от НК му било определено наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от СЕДЕМ ГОДИНИ, което на снование чл.58а ал.1 от НК било редуцирано с 1/3 и му било наложено за наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок о т ЧЕТИРИ ГОДИНИ И ОСЕМ МЕСЕЦА, което да изтърпи при първоначален СТРОГ режим. На основание чл.23 ал.1 от НК на М. било определено най-тежкото от така наложените наказания, а именно ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ОСЕМ ГОДИНИ, което да изтърпи при първоначален СТРОГ режим. На основание чл.24 от НК това наказание било увеличено с ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. На основания чл.59 ал.1 от НК било зачетено предварителното задържане на подс.М.. Съдът се разпоредил с ВД, както и възложил разноските по делото на подс.М.. Производството пред ОС - Варна се развило по реда на чл.371 т.2 от НПК. Оплакванията в жалбата на подс.М., депозирана чрез процесуалния му представител са свързани с явна несправедливост на наказанието (в частта на увеличението по чл.24 от НК). Моли се за изменение в насока намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание представителят на въззивната прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна. Пледира за потвърждаване на първоинстанционната присъда. Подс.М., лично и чрез адв.М., поддържа жалбата. В последната си дума заявява, че съжалява за стореното. Заявява, че няма да се повтори и моли за намаляване на присъдата. Съдът, след като се запозна с материалите по делото и становището на страните, както и след цялостна служебна проверка на постановения съдебен акт, съгласно изискванията на чл.313 и следващите от НПК, намери за установено следното: Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е в срока за обжалване и от надлежна страна. Разгледана по същество, се преценява като основателна поради следните съображения: Първоинстанционното разглеждане на делото е проведено в условията на съкратено съдебно следствие по реда на глава 27 от НПК, основание за което са се явили направените по реда на чл.371 т.2 от НПК от подсъдимия М. признания на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, както и даденото от него изрично съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Съгласно ТР №1 от 6.04.2009г. на ВКС, по тълкувателно дело № 1/2008г. на ОСНК, т.8.2. „цялостното признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, обуславя ограниченията в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният състав проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство - т.е. наличните предпоставки за прилагане на особената процедура (действително направено волеизявление по чл.371 т.2 от НПК и законосъобразност на доказателствената преценка); спазване на регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие; постановяване на присъдата в съответствие с изискванията на чл.373 ал.2 и 3 НПК.“ Съобразно горното и при извършена такава проверка, възззивният съд установи процесуална издържаност в действията на ОС Варна в изпълнение на предписанията в Глава 27 от НПК. С оглед разпоредбата на чл.373 ал.3 вр. чл.372 ал.4 вр. чл.371 т.2 от НПК, първоинстанционният съд правилно и законосъобразно в мотивите към присъдата е приел за установени и доказани всички относими към предмета на делото фактически обстоятелства, изложени в обвинителния акт, като се е позовал на признанията на подсъдимия относно тези факти, както и на останалите доказателства и доказателствени средства, събрани в досъдебното производство, които ги подкрепят, а именно - показанията на свидетелите - св.Х., св.С., св.Д., протокол за ДП, протокол за разпознаване на лица, справка за съдимост и видеотехническа и лицево идентификационна експертиза и други - всички приобщени по реда на чл.283 от НПК, чрез прочитането им. ОС приел за установена по делото следната фактическа обстановка: На 13.02.2023г. около 18.20ч. подс.В. М. се намирал в гр.Варна, на ул. „Ивайло“. По същото време св. Ф. Х. се прибирала към дома си на ул. „Ивайло“, №1 „Б“, ет.2. В лявата си ръка държала торбичка с покупки, а дамската й чатна била преметната през врата и стояла отпред на гърдите й. Тя стигнала до дома си, отключила входната врата и влязла във входа на кооперацията. В този момент подс.М. я последвал и влязъл след нея. Свидетелката направила няколко крачки и тогава той я хванал за дясната й ръка, задържайки я по този начин. С другата си ръка бръкнал в панталона й и на голо я хванал за дупето. Казал и: „Чакай малко, чакай малко“. Свидетелката се обърнала и го попитала: „Какво искаш?“. Подсъдимият казал: „Дай ми пари“. Св.Х. отвърнала, че няма пари. Тогава той отворил дамската й чанта и взел оттам сумата от 15 лева. Св.Х. изплашена тръгнала нагоре по стълбите към втория етаж. Подс.М. застанал пред нея и й препречил пътя. След това я притиснал силно с тялото си към стената, и се опитал да я целуне. С ръка затиснал устата й, за да и попречи да вика. С другата си ръка отново бръкнал в дънките на св.Х. и вкарал единия си пръст в ануса. Едновременно с това започнал да извършва движения с тялото си и да трие половия си член в половия орган на св.Х.. В този момент осветлението на стълбището загаснало. Свидетелката се опитала да махне ръката на подсъдимия от устата си, при което мобилният и телефон паднал на земята. Свидетелката успяла да клекне и да си вземе телефона. Подсъдимият отново започнал да я притиска с тялото си към стената. Св.Х. успяла да набере номера на майка си. Като видял това, подсъдимия и казал да затвори телефона. Свидетелката не затворила линията. Уплашен от това подс.М. побягнал към изхода на кооперацията. По пътя, на стълбището се разминал със св. С. С., който го попитал какво прави във входа, а подс.М. му отвърнал: „Грешка, грешка“, излизайки навън. Св.С. продължил да се изкачва по стълбите и видял св.Х., която му казала, че мъжът който избягал й взел пари, опипвал я и запушил с ръка устата и. След това тя се обадила по телефона в полицията и съобщила за случилото се. В следствие на проведените ОИМ на 14.02.2023г. служители на Първо РУ на ОД на МВР - Варна установили, че извършител на деянието бил подс.М. и го задържали. По делото са били приобщени като ВД, предадени с протоколи за доброволно предаване от Г.В. и А.К. 2 бр. магнитни носители CD, съдържащи видеозаписи от външни камери на магазини, находящи се на ул.„Ивайло“ №7 и на ул.„Беласица“ срещу №10. След задържането с протокол за доброволно предаване подс.М. предал дрехите и маратонките, с които бил по време на извършване на деянието. Извършено било и разпознаване, в рамките на което св.Х. разпознала подс.М. като извършител на деянията. Описаната фактическа обстановка ОС приел за установена като се позовавал на направеното самопризнание на подсъдимия М. по чл.371 т. 2 от НПК, подкрепено еднозначно от доказателствата събрани в досъдебната фаза и надлежно приобщени към делото по реда на чл.283 от НПК, а именно: показанията на свидетелите Х., С. и Д., протокол за доброволно предаване, протокол за разпознаване на лица, свидетелство за съдимост на подсъдимия, както и от заключението на вещото лице по приетата експертиза. Кредитирал изцяло събраните доказателства и доказателствени средства, като ги приел за единни, непротиворечиви, взаимно допълващи се и относими към основния факт, включен към предмета на доказване по делото. Анализирал ги подробно, достигайки до несъмнен извод за механизма на извършване на престъпленията, автора им, мястото на извършване, причинените вреди. Както бе отбелязано горе, съдебното следствие пред първо- инстанционния съд е протекло по реда на диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК. Подсъдимият доброволно, съзнателно и при яснота за последиците от това, признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. В производството, проведено по реда на съкратено съдебно следствие по чл.371 т.2 от НПК, съдебният състав не извършва типичната дейност по анализ на доказателствата, насочена към възприемане на установеността на релевантните факти, като преценката му в тази насока е единствено по отношение решаване на въпроса дали заявеното от подсъдимия признание на фактите, изложени в обвинителния акт, се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, без да се събират доказателства за тези факти в хода на съдебното производство. За тази цел, първостепенният съд е преценил доказателства, които не е събрал непосредствено в хода на типично съдебно следствие, а такива, събрани на досъдебното производство при спазване на изискванията за тяхната процесуална годност, т.е. била е необходима и положителната му констатация, че те са събрани по предвидения от НПК ред. Настоящият състав на въззивната инстанция намира, че първостепенният съд е извършил правилна и обоснована преценка на посочения въпрос, която е изложил в мотивите на атакуваната присъда и е посочил доказателствената основа, послужила му да стори тази преценка. Това не се оспорва и от защитата. Предвид изложеното, настоящата инстанция не констатира при разглеждане на делото в съдебна и досъдебна фаза да са допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, още по-малко съществени. Първоинстанционният съд спазил стриктно процедурата за провеждане на съдебното разглеждане на делото по реда на Глава 27 от НПК, което разглеждане е инициирано от подсъдимия и неговия защитник. Посочените по-горе доказателствени източници напълно подкрепят направеното от подсъдимия признание на фактите, изложени в обвинителния акт и те са обсъдени и оценени от съда точно, обективно, прецизно и по действителното им съдържание. 1/Правилно извършеното от подс.М. било квалифицирано по чл.199 ал.1 т.4 от НК, доколкото процесното деяние било извършено на 13.02.2023г., а с присъда по НОХД № 2071/2021г. на ВРС, влязла в законна сила на 10.07.2021г., с наложено ефективно наказание от 1 година и 6 месеца лишаване от свобода – т.е. настоящото деяние било сторено в рамките на около година и половина след посочената влязла в сила присъда, което изпълва хипотезата на чл.29 ал.1 б.„а“ от НК – „опасен рецидив“. Т.е. настоящото престъпление е извършено в петгодишния срок по чл.29 от НК и разпоредбата на чл.30 ал.1 от НК не е приложима. Квалификацията „опасен рецидив“ покрива и критериите на чл.29 ал.1 б.“б“ от НК – подс.М. бил многократно осъждан на лишаване от свобода - и условно, и ефективно. 2/Правилно извършеното от подс.М. било квалифицирано по чл.150 ал.1 от НК, доколкото категорично по делото било установено, че подсъдимият чрез своите действия (силно притискане на своето тяло към тялото на Х., прокарване на ръката си в панталона на пострадалата, проникване с пръст в ануса й и триене на половия му член в тялото на св.Х.) очевидно целял удовлетворяване на половото си желание без съвкупление. ОС подробно аргументирал обективните и субективни признаци на състава на престъплението, приемайки, че случилото се било въпреки волята на св.Х., която била принудена от подс.М. със сила. Той препречил пътя й, притиснал я силно с тялото си и затиснал устата й с ръка. Тези действия били абсолютни годни да сломят съпротивата на жената и да дадат възможност на подс.М. да изпълни престъпните си намерения. При така установеното въззивният състав приема, че въпросът за авторството на престъпленията е решен правилно от ОС - Варна. Установени били конкретните действия на М. по осъществяване на изпълнителните деяния на чл.199 ал.1 т.4 от НК и чл.150 ал.1 от НК. В този смисъл изводите за безсъмнено установено виновно поведение на жалбоподателя, законосъобразно са изградени върху правилно установена фактология, основана на комплексната оценка на всички доказателствени материали, събрани по делото, обсъдени обективно, всестранно и в пълнота от ОС. Другояче казано, материалният закон бил приложен правилно. Това впрочем не се оспорва от подс.М. и неговия защитник. По възраженията за явната несправедливост на наложеното наказание: С оглед реда, по който протекло съдебното производство, свързан с привилегията на чл.58а ал.1 от НК, наказанията лишаване от свобода били определени от ОС по реда на общите правила, след което били намалени с 1/3. Рамките на наказанието лишаване от свобода, съгласно специалната норма на чл.199 ал.1 от НК е от пет до петнадесет години. Съдът наложил наказанието в посока към максималния му размер - дванадесет години, като го намалил с 1/3 - на осем години. Рамките на наказанието лишаване от свобода, съгласно специалната норма на чл.150 ал.1 от НК е от две до осем години. Съдът наложил наказанието в посока към максималния му размер - седем години, като го намалил с 1/3 - на четири години и осем месеца. За да определи тези наказания ОС приел обсъдил всички относими към индивидуализацията на наказанието обстоятелства. Приел висока степен на обществена опасност на деянията и дееца. Като смекчаващо обстоятелство отчел единствено тежкото социално положение на подсъдимия (семеен, с деца). Правилно възприел декларативност, а не искрена осъзнатост, на изразеното съжаление, и като такова го изключил от кръга на смекчаващите обстоятелства. Като отегчаващи отговорността обстоятелства приел множеството предходни осъждания на подс.М., основно насочени срещу собствеността (кражби), както и блудство по чл.150 от НК, извън осъждането, определящо по отношение квалификацията „опасен рецидив“. ОС приел началото на развитата активна престъпна дейност на подсъдимия в далечната 2007г., като отчел, че още от 2012г. престъпленията му били квалифицирани като специален и опасен рецидив. Посочил, че подс.М. неколкократно постъпвал в места за лишаване от свобода, но очевидно това не довело до положителни резултати в последващото му поведение, с оглед много краткото време от освобождаването му до извършването на последващото престъпление (последно освободен по изтърпяване от последното осъждане на 06.09.2022г.). Така ОС стигнал до извод, че извършеното от него по това дело не се явява изолиран акт, а тъкмо обратното – проява е на утвърдени престъпни наклонности, намиращи израз в регулярно извършване на противоправни деяния. Заради гореизложеното въззивния съд споделя определянето на наказанията над средния размер (десет години по чл.199 от НК и пет – по чл.150 от НК) в съответните специални норми, при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Последвалото приложение на разпоредбата на чл.58а от НК довело до тяхното съответно редуциране, съобразно разпоредбите на проведеното по правилата на чл.371 т.2 от НПК съдебно производство. ОС - Варна, след като определил общо наказание в размер на ОСЕМ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА на основание чл.23 от НК, обсъдил основанията за това и приложил разпоредбата на чл.24 от НК, като увеличил определеното общо наказание с две години. Сторил това след като преценил, че обществената опасност на деянията, включени в съвкупността, техният характер и тежест, последователност във времето и всички останали обстоятелства, при които са извършени, както и личната обществена опасност на дееца, предопределят, че наложеното общо наказание от 8 /осем/ години „Лишаване от свобода“ не е достатъчно за реализиране на целите по чл.36 от НК. Оценил цялостната престъпна дейност на подс.М. от 2007г. насам, отчитайки, че още в рамките на неговото непълнолетие спрямо него многократно била прилагана наказателна репресия. Заключил, че проявената снизходителност до този момент, не допринесла по никакъв начин за постигане на основните цели на наказанието, заради което приел, че единствената възможност адекватен отговор на демонстрираната престъпна упоритост на подс.М. е посредством увеличаване на определеното му общо наказание. По този въпрос АС-Варна не споделя изводите на първостепенния съд. Съображения: Действително за своите 33 години подс.М. бил осъждан общо 16 (шестнадесет) пъти. Противоправното му поведение започнало от непълнолетните му години (през 2007г.), като бил наказван с целия възможен спектър на предвидените за възрастта му наказания (обществено порицание, пробация, условно осъждане), като той действително не се възползвал от дадените му шансове за поправяне. Последвалите ефективни наказания, по които били прилагани разпоредбите на чл.58а от НК или на чл.55 от НК, не могат да се тълкуват във вреда на подс.М. (както разсъждавал ОС) – все пак той признавал вината си по конкретните наказателни производства, заради което и съответните съдилища законосъобразно прилагали посочените разпоредби. Определяните му наказания били в размери, които съответствали на тежестта на престъпленията му, което не означава, че към него била проявявана прекалена снизходителност. АС намира, че така определеното общо наказание по чл.23 от НК се явява достатъчно по размер, за да обезпечи целите на наказанието по чл.36 от НК. Тук съдът отчита, че естеството на извършеният грабеж и блудство не се отличават с някаква особена тежест като механизъм на извършване (прекомерна сила, жестокост или друга специфика, която да ги отличава драстично от сродните им). Напротив. Не е употребена свръхмерна сила, която да характеризира деянията като особено тежки. Следва да се допълни и че до настоящият момент, въпреки големият брой осъждания (общо 16), то те са били изключително от категорията на престъпленията срещу собствеността (по чл.195 от НК), а част от тях са извършени от подс.М. като непълнолетен (чл.63 от НК). Деянието, извършено от него по чл.199 от НК по настоящото дело се явява първо такова и е наказано с достатъчна строгост. Посредством увеличението по чл.24 от НК, наказанието добива размер (десет години лишаване от свобода), който се съизмерва с наказанията налагани за най- тежките престъпления (например тези срещу личността по глава 2, раздел 1 от НК). Гореизложеното навежда въззивната инстанция на извода, че увеличението на наказанието е довело до неговото несправедливото отмерване. Наказанието е явно несправедливо, когато очевидно не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл.36 от НК. В коментирания случай тъкмо подобно несъответствие е налице. При определяне на общото наказание ОС спазил законовите норми, уреждащи индивидуализацията на санкцията, която подс.М. несъмнено следва да понесе, но посредством стореното увеличение по чл.24 от НК така завишил наказанието, щото то се превърнало в явно несправедливо. Заради изложеното и въззивният съд приема, че завишаването на общото наказание по чл.24 от НК, като явяващо се прекалено тежко, следва да бъде отменено. С оглед изложеното и жалбата като основателна следва да се уважи, поради което и на основание чл.334 т.3 и чл.337 ал.1 т.1 от НПК, Варненският апелативен съд