Решение № 6800 от 11.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 8223/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от Н. К. К. срещу решение № 3960/05.036.2024г. постановено по гр.д. 14393/2023г. на СРС, ГО, 69 състав, с което е отхвърлен предявения от него срещу „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“АД иск с правно основание чл.380 КЗ за разликата за сумата от 10 000, 00 лв. като частичен от 20 000, 00 лв. В жалбата се твърди, че първинстанционния съд не е обсъдил в цялост и взел предвид всички събрани по делото доказателства, поради което е стигнал до неправилни фактически и правни изводи за интензивността на претърпените болки и страдания и е присъдил несъответстващо на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД обезщетение. Излага подробни аргументи за вида, продължителността на претърпените болки и страдания, както и липсата на пълно възстановяване към настоящия момент. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което да уважи и изцяло иска. Претендира разноски. От насрещната страна по жалбата „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“АД е подаден писмен отговор в срока по чл.263 ал.1 от ГПК, в който се излагат подробни съображения за правилност на обжалваното решение, респ. несъстоятелност на доводите на въззивника за порочност на съдебния акт. Въззиваемата страна твърди, че с изплатеното извънсъдебно обезщетение от 25 000, 00 лв. съответства и в пълна степен обезщетява всички неимуществени вреди, претърпяни от ищеца вследствие на травматичните увреждания настъпили при пътно0транспортонот произшествие на 02.06.2022г. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства по реда на чл.12 вр. чл.235 от ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното: Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но я е извел от обстоятелства, на които страната се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В настоящият случай първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл относно фактите, които са заявени в исковата молба, но неправилно е квалифицирал същите и в този смисъл не е излязъл от търсената защита и не е постановил недопустим съдебен акт по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК, а е нарушил материалния закон като е дал неправилна правна квалификация на иска, което обуславя неправилност на решението в тази му част. В този е и съдебната практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение 941/30.12.2009 г. по гр.д. 1673/208 г., ГК, III, Г.О. на ВКС., решение 306/01.04.2010 г. по гр.д. 4715/2008 г., Г.К., I ГО на ВКС и др. Следва да се има предвид и че произнасянето на съда се определя от диспозитива на съдебното решение – чл.263 ал.2 от ГПК. В настоящият случай в диспозитива на съдебното решение е посочена правната квалификация на иска – чл.380 от КЗ, но и фактическите предпоставки, на които ищецът основава своята претенция. В разпоредбата на чл.380 от КЗ е описан реда и начина за предявяване на застрахователна претенция спрямо застраховател /извънсъдебно/ и което е предпоставка за допустимостта на исковия процес. Притезателното право на пострадалото лице да претендира от застраховател по застраховка гражданска отговорност обезщетение за причинените му имуществени и неимуществени вреди т.нар пряк иск е уреден в разпоредбата на чл.432 ал.1 от КЗ и която е вярната правна квалификация на заявената искова претенция. В случая квалификацията на иска по чл.380 КЗ не води и до необходимост от промяна на дадените указания и разпределената доказателствена тежест от първоинстанционния съд, поради което и въззивният съд не е давал нови указания на страните, като следва да постанови решението си при дадената вече правилна правна квалификация и с което се отстранява процесуалното нарушение преценявайки налице ли са всички предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника, като застраховател по застраховка „гражданска отговорност“ на лекия автомобил, чийто водач виновно е причинил ПТП и травматични увреждания на ищеца. Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ. Отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по правило тъждествена по обем с отговорността на деликвента. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл. 498 ал.3 от КЗ е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка "Гражданска отговорност", между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с това следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител - застрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното: Като безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК са обявени следните обстоятелства: на 02.06.2022г. в гр. София е настъпило ПТП между лек автомобил „Мерцедес Е 200“ с рег № ••••, управляван от ищеца и лек автомобил „Дачия Спринг“ с рег № ••••; вина за настъпването на ПТП е поведението на водача на лек автомобил „Дачия Спринг“ с рег № ••••, чиято деликтната отговорност е застрахована по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ при ответника; вследствие на ПТП на ищеца са причинени травматични увреждания и преживени във връзка с тях и инцидента болки, страдания, страх, битов дискомфорт и за които по претенция на ищеца ответникът извънсъдебно и преди завеждане на делото е изплатил обезщетение в размер на 25 000, 00 лв.: Съгласно разпоредбата на чл. 493 ал. 1 т. 1 КЗ застрахователят по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица вреди, вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой, в това число неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане. Страните не спорят нито относно механизма на ПТП и вината за настъпване на ПТП на водача на лек автомобил „Дачия Спринг“ с рег № ••••, нито за наличие на причинна връзка с настъпилите телесни увреждания на ищеца. Страните спорят единствено за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Тъй като по делото бе установено по несъмнен начин настъпването на застрахователно събитие през действието на процесния договор за застраховка “гражданска отговорност”, съдът приема, че застрахователното покритие обхваща отговорността на причинителя на пътнотранспортното произшествие. Налице са всички материални предпоставки за уважаване на иска, предявен пряко срещу застрахователя на основание чл. 498 ал.3 КЗ /още преди изпращане на препис от исковата молба съдът е преценил, че претенцията е процесуално допустима, тъй като е изпълнена специалната положителна предпоставка за допустимост, а именно – претенцията да е заявена извънсъдебно пред ответника/. От медицинската документация и заключението по СМЕ, изслушано в хода на първоинстанционното производство, неоспорено от страните и ценено от настоящия състав като компетентно, обективно и мотивирано, се установява, че на ищеца вследствие на ПТП са причинени следните уреждания: От представената по делото медицинска документация, както и неоспореното от страните и ценено от въззивния съд заключение по СМЕ, се установява, че вследствие на процесното ПТП на ищеца са причинени следните травматични увреждания: закрита руптура/разкъсване/, тип „конска опашка“ на десния ахилес – в средната трета на ахилесовото сухожилие, приет и операриран по спешност във ВМА – София, поставена ортеза за 40 дни, след което провеждал физио- и кинезитерапия. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесното пътнотранспортно произшествие на ищеца са причинени травматични увреждания, които са причинили болка и страдание характеризиращи се е с изключително синтензивна болка в първите 10 дни и за понасянето на които е имал нужда от обезболяващи лекарства, същия е претърпял хирургична интервенция по спешност, като е извършено опресняване и зашиване на сухожилие с конци; след 10-ия ден интензитета на болките намалявал, но до 45 дни ищеца се движел с две патерици, без да стъпва и натоварва десния крак, имал е нужда от помощ в хигиенно-битово обслужване, след 45 ден е започнало постепенно раздвижване и натоварване на десния крак, провеждал рехабилитация и кинезитерапия, като едва след 6-ия месец е започнал да използва активно десния крак, към момента на изготвяне на заключението по СМЕ е извършен личен преглед от вещото лице на ищеца – в 23 ДКЦ на 21.11.2023г., където е констатирано добре зараснал оперативен белег с дължина 10 см., лека хипотрофия/намаляване на мускулната маса с 1 см на дясната подбедрица, фиброзно уплътнение в дясното ахилесово сухожилие, което би следвало постепенно да се възстанови в продължение на три години считано от момента на прегеда, не е констатирана накуцваща походка, както и е възможно извършване на пълен клек и стоеж на пръсти. В тази връзка е необходимо да се обсъдят показанията на свидетеля Д. – майка на ищеца, която описва подробно както състоянието на ищеца неспосредствено след инцидента, така и във възстановителния период и към настоящия момент. Показанията й са преки, обективни, логични, последователни и кореспондиращи с останалите доказателства по делото – медицинска документация, заключение по СМЕ, поради което и настоящият състав, преценявайки ги по реда на чл.172 от ГПК ги кредитира изцяло. От показанията на свидетеля Д. се установява, че през периода, в който ищеца е носел ортеза, същата го е обслужвала хигиенно-битово изцяло, което за мъж на неговата възраст е притеснително и неприятно. Същата споделя, че дори и след провеждане на рехабилитационните процедури има зачервяване и поддуване в областта на травмата и продължаващи болки, особено сутрин и при движение в коляното. Същото обстоятелство се установява и от показанията на свидетеля С. – приятел и съсед на ищеца, чийто показания също съдът ги кредитира като обективни, логични, кореспондиращи с останалите доказателства по делото. Вещото лице също посочва, че при натоварване е възможно ищеца да изпитва болков синдром за период от още 3 години считано от датата на прегледа. Свидетелите установяват, че причиненото травматично увреждане е променило начина му на живот – същия освен за периода, в който трудно се е придвижвал с две патерици, а и след това, тъй като диджей на свободна практика трудно работи – не може да пренесе сам оборудването си, да бъде физически активен и подвижен. Освен физическите болки, ищецът е изживял и силен емоционален и психически стрес, при което изпитва страх и се пази дори при слизане по стълби и шофиране, намалил социалните си контакти, същия станал нервен и напрегнат. При съобразяване на горепосочените обстоятелства, както и възрастта на пострадалия-44 години към датата на инцидента, наличието на травматично увреждане, имащо характеристиките на трайно затруднение движенията на десния крайник за повече от 30 дни, което увреждане е своевременно и успешно лекувано вкл. и с хирургична интервенция и с прогноза за пълно възстановяване, което обаче не е факт дори 2 години след причиняването му – наличие на фиброзни образувания, болки, оттоци, подуване, стрес и негативни емоционални преживявания и неудобства от невъзможността да ползва пълноценно десния си крайник, чувство на малоценност, неполезност, промяна от начина на живот и социалния начин на живот, наличие на белег от оперативната интервенция, макар и на място, което постоянно не е изложено на показ. Съдът при определяне размера на обезщетението отчита и икономическият растеж и стандартът на живот в страната по средностатистическите показатели за доходи и покупателни възможности към релевантния момент – 2022. / общодостъпни данни на интернет сайта на НСИ/, които показатели са приети от съдебната практика като относими при определяне размера на обезщетенията като видно от същите годините след настъпване на ПТП е налице трайна тенденция на увеличаване и на двата показателя. Преценката на съда относно дължимия размер на обезщетението не е обвързана от посочения от ищеца размер, а единствено от установения с нормата на чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост и доказателствата по делото и се определя от съда по вътрешно убеждение /чл.12 от ГПК/. Размерът на обезщетението, претендиран от ищеца има правно значение за крайното произнасяне на съда, доколкото този размер е максимално допустимия, който съдът може да присъди с решението, съгласно нормата на чл.6 ал.2 от ГПК. В случай, че ищеца претендира обезщетения в по-малък размер от приетия за дължим от съда за репариране вредите, поради диспозитивното начало в гражданския процес, установено с нормата на чл.6 ал.2 от ГПК, обезщетението следва да бъде присъдено в рамките на заявения размер. Предвид всичко гореизложено и при съобразяване на обстоятелството, че е налице само прогноза за възстановяване от травмата, но това не е факт и към настоящия момент, настоящият състав приема, че размерът от 30 000, 00 лв. е съобразен с всички изложени критерии и отговаря на изискването за справедливост. Доколкото към настоящия момент, ответникът е изплатил извънсъдебно обезщетение за неимуществените вреди в размер на 25 000, 00 лв., то предявения иск се явява основателен и доказан до размера от 5 000, 00 лв. Поради частично несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционният съд на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.3 от ГПК следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска за сумата от 5000, 00 лв. и потвърдено в останалата му отхвърлителна част. По разноските В първоинстанционното производство: -на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски съобразно уважената част от иска, а именно от общо направени в размер на 850, 00 лв. -внесена държавна такса от 400, 00 лв., депозит за възанграждение за вещо лице в размер на 450, 00 лв. по списък на разноски по чл.80 от ГПК – л.62 от делото на СРС, дължими от ответника предвид размера на уважената искова претенция са 425, 00 лв. Направено е своевременно искане на пълномощника на ищеца да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗАдв. За оказаната безплатна правна помощ, на адв. Я. Д. по реда на чл.38 ал.2 от ЗАдв. съдът определя като дължимо адвокатско възнаграждение 1500, 00 лв. /съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия и необходимата правна квалификация за извършване на тези действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита/ и от които съобразно изхода на делото, следва да се присъдят 750, 00 лв. На ответника също дължат разноски съобразно отхвърлената част от претенцията и на основание чл.78 ал.3 от ГПК, а именно: 50, 00 лв. – юрисконсултско възнаграждение /от общия размер от 100, 00 лв./т.е. първоинстанционното решение следва да бъде отменено за разликата над 50, 00 лв. до присъдения размер от 100, 00 лв. Във въззивното производство: С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.273 вр.чл.78 ал.1 от ГПК изрично заявено искане във въззивната жалба за присъждане на разноски, списък по чл.80 от ГПК, респективно доказателства за реално направени такива, следва да се присъдят на въззивника разноски от общо 200, 00 лв. – внесена държавна такса – 100, 00 лв., а на адв.Д. - адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗАдв в размер на 450, 00 лв. На въззиемата страна също се следват разноски на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК съразмерно с неоснователната част от жалбата, като от общия размер – 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение следва да се присъдят 50, 00 лв. Така мотивиран, Софийски градски съд