Решение № 10603 от 23.12.2024 г. на Административен съд - Бургас по дело № 1912/2024 г.

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК във вр. с чл.10, ал.6 от Закона за семейните помощи за деца. Жалбоподателят Г. Ц., гражданка на Украйна, с [ЛНЧ], с предоставена временна закрила в Република България, с настоящ адрес [населено място], [улица], вх.1, ет.3, ап.9, чрез представител по пълномощие адвокат Д. О., е оспорила заповед № ЗСПД/Д-А/16475/04.10.2024 г. на началник отдел „Социална закрила“ при Дирекция „Социално подпомагане“ Бургас, с която на жалбоподателката, като родител и законен представител на непълнолетното дете Д. Б. е отказано отпускане на еднократна месечна помощ по реда на чл.10б, ал.1 от Закона за семейните помощи за деца, представляваща еднократна помощ за ученици, записани в осми клас. В жалбата се твърди, че оспорената заповед е незаконосъобразна. Твърди се, че оспореният акт е немотивиран, не е предоставян срок на жалбоподателката за отстраняване на нередовностите и не е посочено какви документи още тя е следвало да представи. Иска обжалваната заповед да бъде отменена и да бъде указано на административния орган да се произнесе отново, като издаде административен акт, с който да разреши отпускането на еднократната помощ. В съдебно заседание жалбоподателката, чрез адвокат О., поддържа жалбата и пледира за нейната отмяна. Претендира разноски, за които представя списък. Ответникът началник отдел „Социална закрила“ при Дирекция „Социално подпомагане“ Бургас, редовно призован, не изпраща представител и не изразява становище. ФАКТИ: На 18.09.2024г. жалбоподателката Г. Ц. е подала заявление-декларация, с която е поискала отпускане на еднократна помощ за ученици записани в осми клас по чл.10б от Закона за семейните помощи за деца за сина си Д. Б.. В заявлението е посочила, че е гражданка на Украйна, има регистриран настоящ адрес в [населено място], [улица], вх.1, ет.3, ап.9, [семейно положение]. Към заявлението е приложена служебна бележка от ПГМЕЕ [населено място], според която Д. Б. е ученик в осми клас в същото училище за учебната 2024-2025 година. В края на заявлението длъжностно лице И..Д., на 30.09.2024г. е отбелязала, че на основание чл.5, ал.2 о ППЗСПД неотстранени нередовности в дадения срок – недекларирани лични данни на съпруга. По делото е представен и лист за извършен предварителен контрол за законосъобразност преди вземане на решение за предоставяне на социална подкрепа, изготвен от друго длъжностно лице. Според този лист заявлението е окомплектовано с всички документи, които нормативно се изискват за отпускане на съответната социална помощ, предложението съответства на нормативната уредба, спазени са нормативно регламентираните срокове. На 04.10.2024г. началник отдел „Социална закрила“ при Дирекция „Социално подпомагане“ Бургас е издал обжалваната заповед, с която е отказал на Г. Ц. отпускане на еднократна помощ за Д. Б. по чл.10б от ЗСПД, като вместо мотиви е посочено „чл.5, ал.2 от ППЗСПД – непредставен/и документ/и неотстранени нередовности в дадения 14-дневен срок“. По делото не е спорно, а и се установява от представеното копие на карта на чужденец с хуманитарен статут № 852015055, че жалбоподателката е със статут на предоставена временна закрила в Република България. П. И.: Жалбата е подадена в срок от надлежно легитимирано лице, адресат на обжалваната заповед, поради което е допустима за разглеждане. Разгледана по същество е основателна. Според чл.10, ал.4 от ЗСПД семейните помощи за деца се отпускат със заповед на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ или упълномощено лице, а според ал.5 на същия член отказът за отпускане на семейна помощ за деца се мотивира. Съобразно тези разпоредби процесната заповед се явява издадена от компетентен орган, в рамките на неговите правомощия. По делото е представена заповед № 0201-РД01-0271/19.07.2024г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ Бургас, с която К. К. – началник отдел „Социална закрила“ при Дирекция „Социално подпомагане“ Бургас е упълномощена да подписва от името на директора заповеди по чл.10б от ЗСПД. Съдът счита, че в хода на административното производство са допуснати съществени процесуални нарушения, които водят до отмяна на заповедта. Основателно е възражението в жалбата, според което оспорената заповед не е мотивирана. Като мотиви е посочено единствено „чл.5, ал.2 от ППЗСПД – непредставен/и документ/и неотстранени нередовности в дадения 14-дневен срок“. От този израз може да се направи извод, че органът е констатирал, че жалбоподателката не е представила изискуеми документи и е допуснала други нередовности, уведомил я е за това и й предоставил 14-дневен срок за представяне на тези документи и за изправяне на другите нередовности, както изисква чл.5, ал.1 от ППЗСПД. Но от административната преписка се установява, че такова уведомяване липсва. Административният орган не е посочил, на основание чл.36, ал.2 АПК вр. чл.5, ал.1 от ППЗСПД на заявителката какви точно документи е следвало да представи и какви нередовности трябва да изправи, нито й е предоставял срок за това. Това води до извода, че фактическият състав на чл.5, ал.2 от ППЗСПД, когато до отказ може да се стигне едва след като административният орган съобщи на заявителя какви са нередовностите на заявлението и предостави визирания 14-дневе срок, а заявителят в този срок не ги изправи – не е осъществен. В случая такова съобщаване липсва. Жалбоподателката не знае какви документи е следвало да представи и какви други нередовности да изправи. Отделно от това в края на заявлението длъжностно лице е посочило, че не се касае за непредставяне на документи, а за недекларирани лични данни на съпруга – обстоятелство, което административният орган не е посочил в заповедта. Административният орган не е посочил законовата норма, която изисква заявлението да се подпише и от другия родител. В саморъчна декларация жалбоподателката е посочила, че съпругът й никога не е живял в България, той се намира в Украйна и няма възможност да представи документи за това. Според разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗСПД, семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. Чл.10б, ал.1 от ЗСПД сочи, че помощта се отпуска за покриване част от разходите в началото на учебната година. Анализа на двете норми предпоставя извод, че целта на конкретната помощ е да подпомогне отглеждането на детето от лицето, полагащо грижи за него, като осигури по- добри възможности за подготовката му за началото на учебната година. Този извод е в съответствие и с чл. 3, § 1 от Конвенцията за правата на детето, според която висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата. Като такъв висш интерес следва да бъде определена и възможността детето да получава необходимото образование, чрез посещаване на училище. В случая е доказано, че единственият възрастен, който полага грижи за Д. Б. на територията на Република България е неговата майка Г. Ц.. Тя е и единственото лице, което отговаря за обучението на детето, което обучение следва да бъде подпомогнато, за да бъде защитен интереса на детето. Поради това съдът намира, че отпускането на помощта по чл.10б от ЗСПД на жалбоподателката, което ще е съобразено и с целта на закона, не изисква подпис на другия родител върху заявлението, а личните данни на този родител органът може да вземе от представеното копие на свидетелството за раждане. По изложените съображения обжалваната заповед следва да бъде отменена, а преписката върната на органа за ново произнасяне при спазване на указанията на съда по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение. За пълнота на изложението съдът намира за нужна да посочи следното: Съгласно чл.10б, ал.1 от ЗСПД на семейства, чиито деца са записани в осми клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разноските в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл.26 от Закона за закрила на детето. В конкретния случай по делото е доказано, че детето Д. Б. е записан в осми клас в ПГМЕЕ [населено място] за учебната 2024-2025 година, живее постоянно в страната заедно с майка си и не е настанен за отглеждане извън семейството по реда на чл.26 от Закона за закрила на детето. Според чл.3, т.5 от ЗСПД правото на семейни помощи за деца имат бременните жени – чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. Според чл.47, ал.1 от Конституцията на Република България отглеждането на деца до пълнолетието им се подпомага от държавата. С разпоредбата на чл.51, ал.1 от Конституцията е прогласено правото на гражданите на социално подпомагане, а съгласно чл.26, ал.2 от Конституцията чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права по тази Конституция, с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. Съгласно чл.39, ал.1, т.4 от Закона за убежището и бежанците чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане. В случая се претендира предоставяне на семейна помощ, която независимо от различното си наименование има всички характеристики на социално подпомагане. Според решение №3/27.06.20213г. на Конституционния съд, постановено по конституционно дело № 7/2013г., помощите за деца по ЗСПД биха могли да се разглеждат като елемент на социалното подпомагане. По замисъла си семейните помощи за деца са особен вид социални помощи, който се различава от социалните помощи в системата на социалното осигуряване. Затова следва да се приеме, че Законът за убежището и чужденците е друг закон по смисъла на чл.3, т.5 от ЗСПД, който гарантира правата на чужденците с предоставена временна закрила в Република България, включително тези за социално подпомагане. Жалбоподателката и нейният син имат статут на предоставена временна закрила и по отношение на тях е приложимо правилото на чл.39, ал.1, т.4 от ЗУБ. Последният закон е специален по отношение на ЗСПД, тъй като регламентира правата и задълженията на лица по определен отделен признак, а именно лица с чуждо гражданство и предоставена закрила. Отделно от това в случая приложение следва да намери и Конвенцията за правата на детето (ратифицирана през 1991г.). Според чл. 2 от Конвенцията, която по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ е част от вътрешното право на страната и има предимство спрямо останалите норми от вътрешното законодателство, които й противоречат, държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Разпоредбата на чл. 3, § 1 от Конвенцията регламентира, че висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните и законодателни органи. Съгласно § 2 на същия текст държавите – страни по Конвенцията, се задължават да осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние, като се вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те предприемат всички необходими законодателни и административни мерки. Едно от основните права, признати от Конвенцията, е правото на жизнен стандарт. В чл. 27, § 1 от Конвенцията е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Следва да се отбележи, че Република България и Република Украйна са страни, ратифицирали ( https: //indicators.ohchr.org/ ) Международен пакт за икономически, социални и културни права. В чл. 9 от пакта е въведено задължение за всички страни по него да признават на всяко лице правото на социална сигурност. Конкретно за децата подобно задължение е предвидено и в чл. 27, § 3 от Конвенция на ООН за правата на детето (също ратифицирана и от двете страни), според който текст държавите – страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Самият текст на Конвенцията е ясен, поради което неоснователни са доводите, че същата е неприложима, тъй като помощта се изплаща на родителя, а не на детето. Именно на родителите следва да се осигурят (както е посочено в Конвенцията) необходимите средства за отглеждане на дете. В този контекст следва да се тълкуват и разпоредбите на Закона са семейните помощи за деца. Те целят именно подпомагане на родителите при реализиране на правото на жизнен стандарт на детето, чрез предоставяне на материална помощ. Както вече бе посочено, Конвенцията забранява каквато и да е дискриминация на детето въз основа на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален, етнически или социален произход, имуществено състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Поради това липсата на сключена спогодба между Украйна и Република България в областта на семейното подпомагане не може да бъде пречка за предоставяне на еднократна семейна помощ, при положение, че предпоставките за това, регламентирани в чл. 10б от ЗСПД по отношение на детето на жалбоподателката са налице. С оглед изхода от спора разноски следва да се присъдят в полза на жалбоподателката, които са своевременно претендирани. В хода на процесното производство тя е представлявана от адвокат О. в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, според представен договор за правна помощ и съдействие и списък на разноските по чл.80 от ГПК. Според тази разпоредба адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. По делото е представена декларация за семейно и имотно състояние, подписана от жалбоподателката, според която същата получава единствено доход в размер на 550 лв. на месец, няма незвижими имоти и МПС. В този смисъл основанието за оказване на безплатна помощ е доказано. Според чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в случаите на ал.1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 и осъжда другата страна да го заплати. В случая предмет на делото е отказ за отпускане на еднократна помощ за деца по чл.10б, ал.1 от ЗСПД, размерът на която е 300 лв. съгласно чл.63, ал.19 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2024г. Тази сума представлява и материалния интерес по делото. Затова на основание чл.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл.8, ал.1 във вр. с чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на адвокат О. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за процесуално представителство пред настоящата съдебна инстанция.