Решение № 5632 от 22.7.2013 г. на Софийски градски съд по дело № 2524/2008 г.

Р Е Ш Е Н И Е гр. С., 22.07.2013 г. ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. РАЙКИНСКА при участието на секретаря Е.К., като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 2524 по описа за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Ищцата Л.Д. твърди в исковата си молба, че била собственик на ап. № 66, ет. 4 в сградата на ЖСК „Юбилейна 25 години народна власт”, бл. •••, м. „Х.” на ул. „Ю.” в гр. С. по силата на договор за дарение от родителите й, извършено с нот. акт № 59, т. ІV, дело № 530/1993 г. При извършеното дарение родителите й си запазили пожизнено право на ползване върху апартамента. През 2004 г., поради неотложна нужда от 30 000 лева се обърнала за помощ към своя приятелка – М.М.. Тя се наела да я запознае с добър нейн приятел, който да даде заем на ищцата. След разговор с него между ищцата и заемодателя била постигната уговорка той да й отпусне заем при 8% месечна лихва, като тя му прехвърли апартамента си като гаранция, а след връщане на парите той да й прехвърли обратно собствеността върху него. Доверявайки се на добрата си приятелка и поради крайна нужда, ищцата се съгласила. На 15.12.2004 г. сключила с ответника Н.Т. договор за покупко-продажба на собствения й апартамент, оформен с нот. акт № •••, т. ІІ, рег. № 8477, дело № 318/15.12.2004 г. на нотариус А.И.. Записали като цена данъчната оценка, предвид уговорката ищцата да плаща лихва в размер на 8% месечно. При прехвърлянето ответникът си удържал първата дължима вноска от 2 400 лева от заемната сума от 30 000 лева. През м. януари 2005 г. върнала на ответника 20 000 лева, но ответникът отказал да й издаде разписка, като заявил, че ще й върне апартамента срещу 60 000 лева. Тогава ищцата отишла при М.М., която поела задължение чрез нея да става издължаването на останалите 10 000 лева и лихвата от 8% месечно върху тях. Ищцата й давала суми от по 800 лева или 410 евро, за да ги предава. Падежът на задължението за лихва бил уговорен като 15 число на текущия месец. Една вноска ищцата предала и на служителка в магазина на ответника – Р. Горецова. На 24.06.2005 г. ищцата поискала да върне остатъка от заетата сума, като взела заем от своя братовчедка. Ответникът отказал да ги приеме като отново поискал 60 000 лева, за да върне собствеността върху апартамента. Тогава ищцата подала жалба в полицията. Ищцата твърди, че никога не е имала намерение да продава апартамента си, че уговорката е била само апартаментът да служи за гаранция за връщане на заемната сума с лихвата. Вярвала и била заблудена, че след като си върне заема ведно с лихвата, ще получи обратно собствеността върху апартамента. Посочената в нотариалния акт цена не съответства на получения от нея заем, а била такава заради допълнителната уговорка за лихва в размер на 8% месечно. Иска договорът за покупко-продажба да бъде прогласен за нищожен, а алтернативно – да бъде унищожен поради крайна нужда и измама. В уточнителна молба от 18.12.2008 г. ищцата пояснява твърденията си относно нищожността на сделката, като твърди, че не е била съгласна да продаде жилището си, а само то да служи като гаранция по заема, не е и получавала сума по сделката. По тази причина сделката била привидна, накърнявала добрите нрави – нарушено е изискването за еквивалентност, ответникът се възползвал от нейната неопитност и притесненията й. Освен че не била получила цената, стойността на имота надвишавала значително посочената в договора продажна цена. В съдебно заседание на 08.11.2011 г. ищцата отново е пояснила претенциите си като е заявила, че не е имала намерение да продава апартамента, че сключеният договор за покупко-продажба е бил за обезпечение на предоставен заем и е налице прикрита сделка. Съществувала е уговорка, след изплащане на заема имотът да бъде върнат на ищцата. Затова не е посочена и цена, еквивалентна на реалната стойност на апартамента. Няма извършено плащане по сделката. Налице е и измама. Исковете са предявени в условия на евентуалност, като главен е искът за нищожност на сделката като привидна, а евентуално поради неплащане на цената, като и останалите искове са евентуални. Съобразно указанията, дадени с определение на съда от 01.03.2011 г., по искане на ищцата и с определение от 14.04.2011 г. по делото е котституирана като ответник и съпругата на Н.Й.Т. – М.В.Т. (л. 39 от делото). Настоящият състав приема, че след всички направени от ищцата уточнения е сезиран с главен иск за прогласяване нищожност на процесната сделка поради привидност по чл. 26, ал. 2 вр. чл. 17 ЗЗД, евентуално съединен с него иск за прогласяване на нищожността й поради нарушение на добрите нрави, свързано с липса на еквивалентност в престациите и неплащане на цената по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, евентуално съединен с тях иск за унищожаване на договора за покупко-продажба поради сключването му при крайна нужда по чл. 33 ЗЗД и евентуално съединен с тях иск за унищожаване на договора за покупко-продажба поради сключването му поради измама по чл. 29 ЗЗД, предявени от Л.В.Д. срещу Н.Й.Т. – и М.В.Т.. Ответниците оспорват исковете като неоснователни. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема следното: По делото са събрани следните доказателства: От представения нот. акт № 59, т. ІV, дело № 530/1993 г. на нотариуса при нотариалната служба при ІІ РС – С. се установява, че на 21.01.1993 г. В. И.Д. и В. И. Д. даряват на Л. В. Д. собствения си апартамент № 66, ет. 4 в сградата на ЖСК „Юбилейна 25 години народна власт”, бл. •••, м. „Х.” на ул. „Ю.” в гр. С., като дарителите си запазват правото на ползване върху целия апартамент до края на живота на всеки един от тях. На 15.12.2004 г. Л.Д. е сключила с ответника Н.Т. договор за покупко-продажба на собствения й апартамент с нот. акт № •••, т. ІІ, рег. № 8477, дело № 318/15.12.2004 г. на нотариус А.И. при цена от 47 125 лева, която продавачката заявила, че ще получи от купувача същия ден след подписване на договора, а владението ще бъде предадено от продавача на купувача на 16.12.2004 г. В нотариалният акт е посочено, че върху имота има запазено доживотно право на ползване в полза на В. И. Д.. Данъчната оценка на продавания имот е 47 124.90 лева. От приложеното с писмо изх. № КО-1100-118/1/04.11.11 г. на СО, район Връбница копие от Акт за граждански брак № 13/29.09.1985 г. се установява, че Н.Й. е сключил граждански брак с М.В.Т. на 29.09.1985 г. Установява се от представеното Постановление от 02.12.2005 г. по пр.пр. № 32464/2005 г. на СРП, че, е била образувана преписка по сигнал на Л.Д., която твърдяла, че „заложила” имота си на Н.Т.. Оформили сделката като покупко-продажба, но имало уговорка за връщане на сумата от 30 000 лева с 8% лихва. Сумата получила в деня на изповядане на сделката. Върнала 20 000 лева без да получи разписка. На 24.06.2005 г. отишла заедно с М. в магазина на Т., за да върне още 10 000 лева и да си получи имота. Т. заявил, че имотът е негов и ще го върне срещу 60 000 лева. След извършената проверка, при която обяснения са снети и от Н.Т., и от М.М., прокурорът е отказал да разпореди започване на полицейско производство и е прекратил производството. По делото са представени пет разписки, издадени от М.М. от дати 15.02.2005 г., 15.03.2005 г., 15.04.2005 г., 15.05.2005 г., 16 май 2005 г. и 17 юни 2005 г., с идентичен текст – изявление на М.М., че е получила от Л.Д. 800 лева, които се ангажира да предаде на Н.Й.Т. за погасяване лихвата на 10 000 лева – остатък от взетия на 15.04.2004 г. кредит в общ размер на 30 000 лева срещу ипотека на жилището й, при лихва 8% месечно, тъй като той отказва да издаде документ, както за върнатите на 06 януари 2005 г. 20 000 лева, така и за настоящата сума. Автентичността на тези разписки е оспорена от ответника и в съдебно заседание на 16.06.2009 г. е открито производство по оспорване, при условията на чл. 154 ГПК. Тежестта за доказване автентичността на разписките е на ищцата. За проверката й е разпитана само свидетелката М.М., която е потвърдила, че подписа върху петте разписки е неин. Предвид тези изявления, съдът намира, че оспорването е неуспешно и разписките са истински (автентични документи). На л. 17 от делото са приети три разписки за получени суми: разписка с дата 15.03.2005 г. от неизвестно лице, удостоверяваща, че е получило 800 лева от Л.Д.; разписка от 17.05.2005 г. от М. Т., удостоверяваща, че е получила 800 лева и разписка без дата от Р. от М. за 410 евро. Върху първата и третата има поставен печат на ЕТ „М. – Н.Т.”. Ответникът Н.Т. е дал обяснения по реда на чл. 114 ГПК (отм.) в съдебно заседание на 27.03.2012 г., като е заявил, че с ищцата е имал среща за да уговорят предоствя не на заем. То ва била първата им среща, на нея се запознали в неговия магазин за теракор и фаянс на бул. С. № •••. Запозна ла ги негова близка приятелка. Т е до шли с искане да да де заем. Той отказал. Впоследствие Л.Д. до шла с предложение да м у продаде апартамента, който бил със запазено право на ползване от баща й, като нейната молба б ила баща й по никакъв повод да не разбира и условието й било, докато е жив и здрав той, те да живеят и да ползват апартамента. И до ден днешен те го ползва ли. На тази първа среща присъства ли ответникът Л.Д., която б ила доведена от М.М. и г и запозна, но не присъства ла на срещата. Тя сто яла отпред в магазина, а ответникът с Л. си говоре ли отзад в неговото офисче. Тогава ответникът направи л отказ да даде заем. Не си спомня кога е била срещата, някъде в края на 2004 г. Около сделката някъде. Н ещата се разви ли бързо впоследствие, но е било края на декември месец 2004 г. Признава, че бел подписан договор за покупко-продажба на апартамента, но за покупко-продажба, не за предоставяне на заем, като ответникът ходи л преди да куп и апартамента с негов приятел да го огледа т. Тогава Л.Д. затвор ила баща й, който не трябва ло да знае, че ще има сделка, в една от стаите. Представи ла ги за нейни приятели и ни разходи из апартамента, за да мо гат да направ ят оглед. Тогава ответникът още се колебае дали да го взима или не, защото апартамента има л запазено право на ползване и то б ило включено в условието за сделката - този човек да не разбира, че апартамента е продаден, защото е възрастен и може да му причин ят нещо. След това реши л, че мо же да куп и апартамента при тези условия, за тази цена. Н аправи ли сделка за покупко-продажба пред нотариус, като уговорката между него и Л. си остана ла: докато е жив и здрав нейния баща – тя и нейната дъщеря да ползват и да обитават апартамента. Да си плащат консумативите по него, които те не плащат и има задължения за парно около 3-4 хил.лв. и да обитават апартамента. Ответникът заявява, че нито веднъж не е ходил по никакъв повод. Не ги притеснявал и не ги питал даже какво се случва през целия този период. Те до ден днешен обитават и живеят в имот а. Твърди, че лично е плат ил сума та по договора за продажба на Л. веднага след подписване в нотариалната кантора пред неговия приятел Алекс, който е грък, като след това ( която б ила самичка, а й дали доста пари) ответникът с негов приятел я закарали и оставили пред „ОББ” АД на бул. „М. Л. ”. Никой не му е връщал никакви пари. Ответницата М.Т. е била разпитана като свидетел преди конституирането й като страна по делото, предвид което показанията й следва да бъдат разглеждани само като фактически твърдения на страна по делото. Тези твърдения са, че съпругът й купил апартамента в кв. „Х.” за около 50 000 лева, въпреки че там трябвало да остане да живее един дядо. Казал й, че цената е изгодна и понеже имали двама сина, можело да го оставят на тях. Тя не била много съгласна и Н. сам го решил. Потвърждава, че е приемала суми пари от свидетелката М.М., за закупуване на стоки от магазина на съпруга й. По делото са разпитани свидетели. От разпита на свидетеля М.М. се установява, че тя запознала Л. и Н. през 2004 -2005 г. по повод нуждата на Л. от заем. Свидетелката знаела, че Н. прави такива услуги. Знае, че Л. е взела пари от Н., но не знае каква сума и при какви условия. Знае, че Л. искала да прави фирма и затова и трябвали пари. Не знае на какво основание и колко пари е взела Л.. Отрича да е получавала пари от Л.. Разпознава подписа си върху представените по делото пет разписки, но твърди, че те са й били поднесени за подпис от дъщерята на Л. на куп, в ден, когато на рецепцията на хотела, в който работела имало много работа, през 2004 или 2005 г. Подписала ги, без да чете. Във връзка с тях не е получавала никакви пари и не е предавала пари на Н.Т.. Относно разписките на л. 17 от делото заявява, че такива е получавала от продавачката на Н., когато оставяла пари в магазина. Нейният работодател й дал парите, като не помни дали е виждала всички разписки. Купували плочки и вани за ремонт. Не е казвала, че купува за работодателя си, само пренасяла парите. Свидетелката М. Т., която познава ищцата от 1981 г., установява, че Л. търсела заем от 30 000 лева през 2004 г., вкл. от нея. Трябвали й за закупуване на машини за фирмата й за почистване. По-късно й споменала, че М.М. я е свързала с близко нейно момче със заложна къща. Успяла да купи обаче само подов автомат за около 8000 лева. Понеже била взела заем с висока лихва, искала бързо да върне парите. Свидетелката отишла с Л. в началото на 2005 г. да върне 20 000 лева. Отишли в магазина на Н. •••. Ищцата влязла с Н. в малка стая, а свидетелката останала да чака отвън. Свидетелката не е присъствала на разговора, нито на плащане на пари, само видяла плик с пари. Л. излязла разстроена, защото не била получила разписка за 20 000 лева. Свидетелката я посъветвала да се обади на М.М. и си тръгнала. Не знае Л. да е искала да продава апартамента си. Свидетелят Краев, който е консултирал многократно ответника във връзка с негова строителна дейност, установява, че преди 6-7 години Н. го потърсил за съвет и относно сделка, като свидетелят го посъветвал да не взема имота, защото имал тежест. Н. решил да рискува, защото цената била изгодна. Свидетелят правил справка в АВ и му записал час за нотариус. Свидетелят А. – приятел и съдружник на ответника, установява, че през 2004 г. в магазина на Н. •••, където той и свидетелят стояли по цял ден тогава, се появили две жени и влезли отзад. След това Н. му казал, че искат да продават апартамент в Х., цената била добра, но имало някакъв проблем и искал да го обсъди с жена си. Тя била отрицателно настроена към сделката. На другия ден жените пак се появили и заедно отишли да огледат апартамента, но уговорката била на стареца, който е в апартамента да кажат, че са приятели. Огледали набързо, защото се появил стареца. Н. решил, че ще взима апартамента, защото има две деца. На следващия ден дошли жените, Н. изтеглил пари от банката, ходили при нотариус, заедно броили парите там, дали ги на жената в плик. Предложили й да я закарат до банка, където тя искала да ги вложи. Трябвали й за машини за чистота. Закарали я до банка „ОББ”и я оставили. Свидетелят не е присъствал на разговора преди продажбата, но знае, че е продажба. Свидетелят Т., работодател на свидетеля М.М. установява, че е давал пари на заем на Л., като ги е давал на М.М., която да й ги предаде. Става дума за суми около 1000 лева и Л. ги е връщала. Купувал от Н. продукция за ремонт, но не е пращал М.М. да носи пари. Чул е, че Л. и М.М. имат някакви финансови взаимоотношения, но не знае точно какви. Изслушана е съдебно-оценителска експертиза, при която вещото лице е определило средна пазарна цена на процесния имот към декември 2004 г. в размер на 99 000 лева. От представените данъчни декларации на Н.Т. за 2003 и 2004 г. и Финансовите отчети на представлявания от него „ЕТ „М. – Н.Т.” за същите години се установяват декларираните от ответника доходи за този период. От представения ревизионен акт за дейността на Н.Т. за периода 01.01.2005 г. – 31.12.2010 г. се установява, че към 01.01.2005 г. ответникът е разполагал с налични средства в размер на 689 958.39 лева. При така събраните доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната цялост, съдът приема за установено следното от фактическа страна: Ищцата Л.Д. се е нуждаела от пари за закупуване на машини за почистване, за търговската дейност, която е смятала да развива. Това се установява безпротиворечиво от обясненията на ответника и разпитаните свидетели. Ищцата е разпитвала свои познати, вкл. свидетелките М. Т. и М.М. за евентуален заем. М.М. я е запознала с ответника Н.Т., с когото ищцата си уговорила среща за вземане на заем, като последното се признава от ответника. На срещата ищцата отишла с М.М., но последната не присъствала на разговора. Между ищцата и ответника е подписан нотариален акт за покупко-продажба на апартамента в ж.к. „Х.”, като купувачът е получил само голата собственост, доколкото върху имота е имало учредено доживотно право на ползване за бащата на ищцата. Ищцата е получила от ответника 30 000 лева, за която сума няма спор, че е дадена и получена. По делото няма доказателства за плащане на остатъка до пълната посочена продажна цена от 47 125 лева. Съдът приема за установено и обстоятелството, че ответникът и свидетелят Александрос са посетили апартамента на ищцата, там са видели възрастен човек, както и че с ищцата е имало уговорка да не му казват защо са дошли, а че са приятели. Свидетелят подробно описва какво е видял в апартамента, показанията му не противоречат на останалите събрани доказателства, включително установеното, че в апартамента е живеел бащата на ищцата. Установява се също, че свидетелката М.М. е работила на рецепцията в хотел, чийто управител е бил свидетеля Т.. Тя е получавала няколко пъти от него парични суми от около 1000 лева, които според свидетеля Т. са били за Л.Д., като предоставени в заем от него, а според М.М. – парите са й дадени от нейния работодател за закупени материали за ремонт, спомня си за 410 евро. Установява се, че М.М. е подписала 5 разписки за получаване на суми от ищцата от по 800 лева месечно в периода февруари – юли 2005 г. Съдът намира, че посочените пет разписки установяват единствено получаването на суми от по 800 лева на посочените в тях дати от М.М. дадени й от Л.Д.. Относно останалите описани в разписките обстоятелства те нямат доказателствена стойност, поради това, че разписките представляват частни свидетелстващи документи, съставени от лице, което не е възприело пряко отразените в тях факти и обстоятелства. Това се установи при разпита на М.М.. Самата тя отрича съзнателно да е подписала тези разписки, като твърди, че са й били представени на куп, при голяма заетост на работното място и тя ги е подписала без да ги чете. Установява се от разпита на свидетелката М. Т., че ищцата е посетила ответника в началото на януари 2005 г., като е носела плик с пари. След срещата е била разстроена, като казала, че е дала 20 000 лева на ответника, а той не й издал разписка за тях. При така изяснената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното: Ищцата е страна по сделката, чиято действителност атакува посредством предявените четири обективно съединени, в условие на увунтуалност искове, положителният резултат по всеки от исковете би се отразил в имуществената сфера на ищцата, поради което съдът намира, че всички предявени искове са процесуално допустими. Предвид заявеното от ищцата, че поддържа като главен иск този с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД във вр. чл. 17 ЗЗД, съдът дължи произнасяне първо по неговата основателност, а по основателността на всеки следващ от евентуално съединените искове – при сбъдване на вътрешно-процесуалното условие да бъде отхвърлен главния, съответно – следващия по ред съединен с него иск. І. По иска за обявяване на нищожност на договора за покупко-продажба като привиден, прикриващ съглашение за предоставяне на обезпечение на договор за заем посредством уговорка за обратно изкупуване – чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД във вр. с чл. 17 ЗЗД. В трайната практика на ВКС се приема, че съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта или с което се уговаря предварително начин на удовлетворяване на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително, като противоречащо на чл. 152 ЗЗД, а съгласно чл.209 от ЗЗД недействителна е и продажба с уговорка за изкупуване. Когато на една и съща дата две лица сключват два договора ( договор, с който едното лице дава в заем на друго лице опредеЛ. сума пари и договор, с който заемателят по договора за заем продава на заемодателя собствения си имот ) и в договора за заем изрично е посочено, че договорът за продажба на имота е сключен за обезпечаване на вземането по договора за заем и че при издължаване на сумата по договора за заем имотът ще бъде прехвърлен обратно, безспорно е, че действителната воля на страните по договора за продажба е била не да прехвърлят собствеността върху имота, а да обезпечат изпълнението на задължението по договора за заем. Тоест, договорът за продажба прикрива друго съглашение между страните и като такъв на основание чл.17 от ЗЗД е недействителен. (Решение от 23.04.2010 г. по гр.д. № 526/2009 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 92/06.04.2012 г. по гр.д. № 761/2011 г. на ІІІ г.о.). В този случай прикритата сделка също би била нищожна, но на основание противоречие със закона – чл. 152 ЗЗД и чл. 209 ЗЗД. За да бъде проведен успешно този иск, ищцата следва при главно и пълно доказване да установи, че между нея и ответника Н.Т. е сключен договор за заем за 30 000 лева при месечна лихва от 8% за периода на ползването, платима на 15-то число; че вместо обезпечение на задължението за връщане на заема, ведно с лихвата, страните са уговорили заемателят да прехвърли на заемодателя чрез привидна покупко-продажба свой недвижим имот с уговорка за обратно изкупуване. Съдът намира, че в процесния случай ищцата не е доказала наличие на заемно правоотношение, възникнало наред с продажбеното, което последното вероятно обезпечава, за които обстоятелства тя носи доказателствената тежест. Безспорно е установено само, че страните са се срещнали, за да уговарят заем – за това свидетелства свидетелката М., това обстоятелство се признава и от ответника. Неговото твърдение обаче е, че в крайна сметка, страните са се договорили за покупко-продажба. Последното твърдение се установява от подписания нотариален акт за покупко-продажба на процесния имот. Нотариалният акт се ползва със задължителна материална доказателствена сила относно удостовереното от нотариуса съгласие на страните да сключат посочения в акта вид договор. Ако ищцата твърди, че изразеното съгласие е симулативно, нейна е тежестта да го докаже. По делото не са събрани никакви доказателства за параметрите на твърдения заем, за каква сума, срок на връщане, наличие и размер на уговорена лихва е бил сключен такъв договор. Съдът намира, че е доказано предаването на сума пари от ответника на ищцата - за това обстоятелство няма спор, освен по размера на получените пари. Ищцата признава, че е получила 30 000 лева, а ответникът твърди, че е платил посочената в нотариалния акт цена, без да докаже това свое твърдение, за което носи доказателствена тежест. Фактът на неплащането на договорената цена или непълното й плащане обаче не води автоматично до извод за привидност на продажбата и даване на частичната сума по договор за заем. Възможно е просто купувачът да е неизправна страна по сделката и в този случай ищцата има възможност за принудителното събиране дължимата цена или за разваляне на договора поради неизпълнение. Не е доказателство за съществуването на заемното правоотношение и обстоятелството, че страните са договорили по-ниска продажна цена от пазарната - не е доказано твърдението, че уговорената цена била сбор от заемната сума плюс договорната лихва. О.друга страна, ноторно известна е практиката от М.лото страните да вписват в нотариалния акт по-ниска цена от реално договорената, с цел постигане по-ниски разходи по сделката. За установяване наличието на договор за заем между страните за 30 000 лева е недопустимо обсъждането на свидетелските показания, предвид разпоредбата на чл. 133, ал. 1 б. „в” ГПК (отм). За изслушването на такива свидетели има изрично противопоставяне от ответника в с.з. на 16.06.2009 г. Волята на страните по договора за покупко-продажба на процесния недвижим имот е удостоверена от нотариуса при подписване на нотариалния акт, който го обективира. По делото не са събрани никакви доказателства, установяващи симулация в така удостоверената воля за покупко-продажба при посочените в нотариалния акт условия. Доколкото могат да се черпят изобщо данни за симулация от разпита на свидетелите, същите не следва да се обсъждат поради забраната на чл. 134, ал. 2 ГПК (отм.) Тази забрана не е преодоляна, доколкото по делото няма начало на писмено доказателство или обратно писмо, които да правят допустими свидетелски показания за симулацията. Когато една от страните по двустранен договор твърди, че същият е нищожен като симулативен, за доказване на това твърдение е необходимо да представи писмено доказателство – обратен документ, удостоверяващ действителните отношения между договарящите. Ако не разполага с такъв документ, страната, домогваща се да докаже симулация, може да представи и случаен документ, изхождащ от насрещната страна, от съдържанието на който може да се предположи, че обективираното в договора съгласие е привидно. При наличието на документ или изявление на противната страна пред държавен орган, които разколебават изразената воля и пораждат съмнение за привидния характер на договора, е допустимо пълното съдържание на отношенията между договарящите и действителната им воля, да бъде разкрита и чрез други доказателства, включително и гласни. Основанието за допускането на гласните доказателства във втората хипотеза на чл.1 34 ал.2 ГПК изр.2 (отм.) е изявление пред държавен орган от противната страна, в което не трябва непременно да бъде направено пълно признание за симулация, достатъчно е съдържанието му да дава основание да се приеме, че такава е възможна. Не представляват начало на писмено доказателство разписките, подписани от М.М. – те не са подписани от Н.Т.. По-изложените по-горе причини, те не представляват и доказателства, за причината да бъдат предадени на М. от ищцата. Не са такова начало на писмено доказателство и трите представени от ищцата разписки, подписани от „Р. от М.” и „М.Т.”. Обясненията на ответника по пр.пр. № 32464/2005 г. по описа на СРП не съдържат твърдения, създаващи вероятност за твърдяната симулация – той е заявил, че не се е постигнало съгласие между страните за заем, ищцата тогава му е предложила да купи апартамента, той се съгласил, а по-късно тя започнала да го търси, като е заявила искане да развали договор аз покупко-продажба и да му върне парите. Никое от събраните писмени доказателства няма характер и на обратно писмо. Свидетелските показания могат да служат за установяване на факти с косвено доказателствено значение относно евентуална симулация по сделката за покупко-продажба. Въпреки това, те не е доказват например твърдението, че Н. има заложна къща, което обстоятелство би било косвено доказателство за сключен заем – всички свидетели твърдят, че са ходили в магазин за теракота на бул. „Сливница”. Противоречиви са свидетелските показания и относно причината М.М. да носи пари в магазина на ответника, самата М. М. отрича да е връщала пари от името на ищцата, и не може да се приеме за доказано обстоятелството, че тя е връщала на ответника заем на ищцата. Не е установено и обстоятелството, че ищцата е върнала на ищеца 20 000 лева. Твърденията на свидетеля Т. са, че е видяла Л. да носи пари в плик при съвместно посещение в магазина на ответника и че след разговора с Н. е излязла разстроена, защото той не й бил издал разписка. Свидетелката не знае колко са били парите, не е видяла Л. да ги дава на Н., нито е чула разговора им. Твърдението, за причината Л.да е била разстроена е и житейски нелогично – никой не би предал сума от порядъка на 20 000 лева на някого без да си осигури доказателства, че е я е дал. Дори обаче ищцата да ги е дала на Н.Т., не е установено да са дадени във връзка с договор за заем между тях. По делото не са събрани никакви доказателства, че между страните е имало уговорка за обратно изкупуване на апартамента. Предвид изложеното, този иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен. ІІ. По отношение на евентуално предявения иск за нищожност поради нарушение на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Нарушение на добрите нрави има всякога, когато е налице очевидна нееквивалентност на престациите. Ищцата твърди, че са нарушени добрите нрави при сключване на процесната покупко-продажба, тъй като е уговорена неадекватно ниска цена и същата не е платена. На първо място, съществува свобода на договарянето, като страните могат да договарят свободно цената. В случая следва да се отчете и обстоятелството, че имотът е бил обременен с доживотно право на ползване в полза на трето лице и в един известен период от време купувачът е щял да притежава само голата собственост. Ето защо, не може да се приеме, че уговорката за два пъти по-ниска от пазарната цена на имота е дори индиция за симулативност на продажбата. Тук важи и казаното във връзка с твърдяната симулация и казаното по-горе относно практиката за уговаряне на цена равна на данъчната оценка за намаляване разходите по сделката. ІІІ. Относно иска за унищожаване на процесната покупко-продажба поради сключването й при крайна нужда – чл. ЗЗД. К райна нужда е липса и ли недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности като издръжка на страната или семейството й, което да въздейства върху волята на участника в сделката така, че да го накара да я сключи, като при нормални обстоятелства не би я сключил; второто изискване е сделката да е сключена при явно неизгодни условия за лицето, което се намира в крайна нужда, като разликата в стойностите в насрещните престации трябва да е значителна. За да е налице основание за унищожаемост на сделката, сключена при крайната нужда, същата следва да е сключена и при я вно неизгодни условия по смисъла - чл. 33, ал. 1 от ЗЗД. Такива са налице тогава, когато има явна, очевидна нееквивалентност между насрещните престации на продавача и купувача по договора, при наличие на много съществена разлика между действителната стойност на продаваната вещ и продажната й цена по договора. При преценката за това следва се взем е предвид най-вече действителната й стойност към момента на сключването на договора, която да се съпостави с уговорената в него продажна цена. Освен това, следва да се имат предвид и всички останали клаузи на договор и уговорените в тях модалитети или други срещни договорни задължения на продавача и купувача, които се отразяват и са от значение за еквивалентността на престациите им по договора. Без съмнение наличието на ограничени вещни права върху имота, които са били учредени или се учредяват в полза на трети лица, или продавачът запазва (върху целия или върху част от имота) за себе си със самия договор за продажба се отразяват на действителната стойност на продавания имот, като тя очевидно ще е по-малка, в сравнение с тази – ако предмет на договора би било правото на собственост в пълен обем. Поради това, наличието на ограничено вещно право върху продавания имот във всички случаи следва да се вземе предвид при установяването на действителната стойност на имота, респ. – при извършването на преценката дали са налице явно неизгодни условия по смисъла на чл. 33, ал. 1 от ЗЗД при сключването на договора за продажба. В процесния случай ищцата извежда твърдяната крайна нужда от обстоятелството, че й е трябвала сума от 30 000 лева. Беше установено по делото, че тези пари са й трябвали, за да започне търговска дейност с машини за почистване. Тази нужда, макар и голяма според оценката на страната, не може да се квалифицира като крайна нужда по смисъла на закона. След като не е налице крайна нужда, безсмислено е да се изследва наличието или липсата на яво неизгодни условия. За пълнота следва да бъде отбелязано, че договорената цена от 47 125 лева, равна на данъчната оценка на имота, при пазарна цена от 99 000 лева, сочена от вещото лице, не може да се определи като явно неизгодна, при положение, че имотът е обременен с вещно право на ползване в полза на трето лице, както и предвид обстоятелството, че сделката е сключена едва за няколко дни. Искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. ІV. Относно иска за унищожаване на процесния договор поради измама. В трайната съдебна практика се приема, че за да е налице измама при сключването на договор, е необходимо да са осъществени кумулативно следните юридически факти: сключване на сделка, едната страна по нея да е в заблуждение, заблуждението да е предизвикано умишлено от другата страна или от трето лице и сделката да е сключена поради заблуждението. Умишлено създаденото заблуждение може да касае съществените елементи на сделката или правните й последици. То е основание за унищожаването й и когато е предизвикало грешка в мотивите за сключването у измамената страна. при измама страната съзнава напълно ясно съдържанието на договора, но тя действа под влияние на невярна представа, че последиците на така сключения договор няма да настъпят. Ищцата твърди, че е сключила договора за покупко-продажба, защото е смятала, че като върне взетата в заем сума, ответникът ще й прехвърли обратно имота. По делото не бе доказано заемно правоотношение, както бе посочено по-горе. Не е доказано и умишлено въвеждане на ищцата в заблуждение от страна на ответника, че ако му върне платените пари, той ще й прехвърли обратно имота. Такава сделка би била й нищожна поради противоречие със закона – чл. 209 ЗЗД, поради което няма как да бъде унищожена. Предвид изложеното, всички евентуално съединени искове на ищцата срещу ответниците – съпрузи, за обявяване нищожност, съотв. – унищожаване на придобития от тях в режим на СИО имот, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Предвид този изход от спора, на ищцата следва да бъдат възложени сторените от ответниците разноски, на основание чл. 64, ал. 1 ГПК (отм.). Тъй като обаче такива не са доказани, разноски не следва д абъдат присъждани. Водим от горното, съдът