Решение № 14360 от 22.12.2025 г. на Административен съд - Варна по дело № 2354/2025 г.

Производството е по реда на чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД) и е образувано по жалба, подадена от Г. В. К., роден на [дата]. в Украйна, с българско гражданство, [ЕГН], като баща и законен представител на М. К., украински гражданин, роден на [дата]., [ЛНЧ], депозирана чрез адвокат Д. А., против заповед № ЗСПД/Д-В/21964 от 18.09.2025г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, с която е отказано отпускане на еднократна помощ за ученик. Релевира се материална незаконосъобразност на административния акт. Неправилен е извода на адм. орган за отсъствие на предпоставките по чл.3, т.5 от Закона за семейни помощи за деца. Твърди се, че в случая неправилно гражданството на останалите членове на семейството /съпругата и детето – граждани на Украйна/ е изведено като основание за постановения отказ, т.к. ЗСПД не въвежда ограничение относно статута на децата, които търсят социални помощи, а единственото изискване е да са се установили да живеят за продължителен период от време в страната. Оспорващият се позовава на чл. 2, ал. 6 от Закона за социалното подпомагане /ЗСП/, който гласи, че от правото по ал. 3 се ползват и чужденците с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, чужденците, на които е предоставено убежище, статут на бежанец или хуманитарен статут, и чужденците, ползващи се от временна закрила, и лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна. Излагат се подробни съображения за противоречие между нормата, посочена от ответника като правно основание за отказа да се отпусне еднократната помощ - чл.3, т.5 ЗСПД, с разпоредбите на чл.2, чл.3 и чл.27 от Конвенцията на ООН за правата на детето /КПД/, с разпоредбите на Конституцията на Република България /КРБ/, на Закона за социалното подпомагане /ЗСП/ и на Закона за закрила на детето /ЗЗДт/, Европейската социална харта /ЕСХ/ и Хартата на основните права в ЕС. Счита се, че разрешаването на това противоречие между цитираната от ответника разпоредба на ЗСПД и другите посочени в жалбата национални и международни източници на правото е възможно по реда на чл.5, ал.4 Конституцията на РБ. В жалбата се цитира съдебна практика. Твърди се също допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила поради неспазване на чл. 35 от АПК – постановено е решение, преди да са изяснени факти и обстоятелства по случая, който подход има за последица издаден адм. акт, , който не съответства с целта на закона. Отправеното искане към съда е за отмяна на обжалваната заповед и връщане на преписката със задължителни указания към административния орган за отпускане на еднократната помощ. Претендира присъждане на разноски съобразно представен списък. В съдебно заседание оспорващият не се явява и не се представлява, но депозира писмено становище с подробно развити доводи в насока основателност на подадената жалба. Поддържа и претенцията за присъждане на разноски и адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Ответната страна - директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, не се явява и не се представлява в съд. заседание. Депозиран е писмен отговор на жалбата с позиция на адм. орган за нейната неоснователност предвид преценката за законосъобразност на обжалвания негов акт. Посочва се, че право на семейни помощи за деца по чл. 10а от ЗСПД при спазване на чл. 3, т. 3 от същия закон са семействата, в които единият от родителите е български гражданин, детето/децата също е/са български граждани и се отглеждат в страната. Счита за доказано в конкретния случай, че детето и родителите са украински граждани, както към момента на подаване на заявлението пред органа, така и към момента на постановяване на оспорената заповед. Посочва, че редът за отпускане на семейни помощи за деца на чужди граждани е регламентирано само в чл. 3, т. 5 на ЗСПД, която изисква кумулативното наличие на две предпоставки: 1/ постоянното пребиваване и отглеждане на децата в страната и 2/ получаването на такава помощ да е регламентирано в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. В настоящия случай не са налице посочените предпоставки. Изразено е становище, че при преценката за законосъобразност на акта съдът следва да вземе предвид липсата на препращаща норма, последващ акт на държавен орган, който да прецизира отпускането на конкретния вид помощ, въз основа на които социалните служители, които нямат право да тълкуват закона и действат в условията на обвързана компетентност. Административен съд – Варна, като взе предвид изложените доводи, съобрази приложените писмени доказателства и приложимите материални разпоредби, намира за установено от фактическа страна, следното: Г. В. К. има българско гражданство и има издадена българска лична карта № 653071665 от ОД на МВР-Варна на 17.05.2024г. / л. 12 от делото/. Той е женен. Съпругата му О. М. К. е украинска гражданка, която има статут на чужденец, на когото е предоставена временна закрила на основание чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ видно от издадена й регистрационна карта № 825288179 от ДАБ (л. 8 и 9 от делото). В същата регистрационна карта е вписано нейно невършилото пълнолетие дете М. Г. К.. Г. К. е баща на детето, което има само украинско гражданство предвид данни от НБД „Население “ – л. 41 /. На 12.09.2025 г. Г. В. К. е подал до директора на дирекция „Социално подпомагане“ – Варна заявление-декларация вх.№ ЗСПД/Д-В/21964 за отпускане на еднократна помощ за дете по чл.10б ал.1 от Закона за семейните помощи за деца. Към същото е било приложено уверение от ОУ “Цар Симеон I“ – Варна с данни, че детето е записано в първи клас за учебната 2025/2026г. (л. 7 от делото). Бащата е декларирал, че детето му М. се отглежда в семейството и че няма влязло в сила решение на съд за допускане на развод между съпрузите. Заявлението - декларация е било разгледано от социален работник, който на 18.09.2025 г. е изготвил заключение за отказ от отпускане на поисканата помощ (л. 55 от делото). Този извод е мотивиран с факта, че макар заявителят Г. К. да е с българско гражданство, останалите членове на семейството му са с украинско гражданство. На 18.09.2025 г. ответникът е издал оспорената в настоящото съдебно производство заповед № ЗСПД/Д-В/21964/, с която на Г. В. К. е отказано отпускането на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД за детето М. Г. К. с доводите, изложени в заключението на социалния работник. Вписаното правно основание на изричния отказ е чл. 3, т. 5 от ЗСПД. Изложената фактическа установеност налага следните правни изводи: По допустимостта на жалбата съдът се е произнесъл /л. 42/, а разгледана по същество тя е основателна. Предмет на съдебно обжалване е изричен отказ за отпускане на еднократна помощ за ученик, записан в първи клас за текущата учебна година - вид семейна помощ за деца по чл. 2, ал.2, т. 6 от ЗСПД. Съгласно чл. 10, ал.4 от цитирания закон семейните помощи за деца се отпускат със заповед на директора на дирекция "Социално подпомагане" или упълномощено от него лице. Издателят на атакувания акт е разполагал с нужната компетентност за постановяване на решение по подаденото заявление от К. Оспорената заповед е издадена в изискуемата писмена форма и при спазване на задължението за мотивиране по чл. 10, ал. 5 от ЗСПД във вр. с чл. 59, ал. 2 от АПК. Има изложение на установените факти и има позоваване на относима правна уредба. Погрешно е становището на жалбоподателя, че има нарушение на чл. 35 от АПК, тъй като фактите от значение за случая не са били изяснение от адм. орган. Няма твърдение на К. кой точно юридически факт с касателство към казуса не е бил установен. Незаконосъобразността на изричния отказ е резултат от неправилното тълкуване на материалния закон, а не заради неизяснени факти и обстоятелства. Съгласно правилото на чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, на семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си, във втори, трети и четвърти клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Не е спорно между страните, че детето М. Г. К. не е настанено за отглеждане извън семейството, а от представената по делото служебна бележка от ОУ „Цар Симеон I" – Варна е видно, че то е записано в първи клас на българско училище за учебната 2025/2026 година. Според административния орган, детето няма право на семейна помощ за деца, тъй като е с украинско гражданство и няма сключена спогодба между България и Украйна в областта на семейното подпомагане. Според правилото на чл. 1, ал.2 от ЗСПД семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях т.е. става въпрос за финансово подпомагане на семейства. Субект на това материално право е семейството, което отглежда деца, а не самите деца. В тази връзка следва да се съобрази, че подател на заявлението е Г. К., който е български гражданин, още повече по аргумент на противното от чл. 2, ал.1 от ЗЧРБ. Тази правна норма гласи, че чужденец по смисъла на този закон е всяко лице, което не е български гражданин. Следователно жалбоподателят не чужденец. Новелата на чл. 2, ал. 6, т. 2 от ЗЧРБ гласи, че членове на семейството на български гражданин по смисъла на този закон са лицата, които живеят с него в едно домакинство и са низходящи, включително когато са низходящи само на лицето по т. 1, които не са навършили двадесет и една години и не са сключили брак. При тази правна рамка се налага извод, че записаният в първи клас в българско училище М. К. е член на семейството на български гражданин и поради тази причина на неговото семейство следва да бъде отпускана еднократната помощ по чл. 10а, ал.1 от ЗСПД. Дори и да не се приеме такава правна теза, издаденият изричен отказ е незаконосъобразен и поради допълнителни съображения. Според събраните писмени доказателства майката на М. К. е украинка с предоставен статут на времена закрила от Държавната агенция за бежанците. Закрилата, която Република България предоставя на чужденци, включва убежище, международна закрила и временна закрила. Според чл.1а, ал.3 от ЗУБ временна закрила се предоставя в случай на масово навлизане на чужденци, които са принудени да напуснат държавата си по произход, поради въоръжен конфликт, гражданска война, чужда агресия, нарушаване на човешките права или насилие в големи размери на територията на съответната държава или в отделен район от нея и които не могат по тези причини да се завърнат там. Детето е вписано в регистрационната карта на майката, като придружаващо чужденеца, което не е навършило пълнолетие съобразно чл. 44, ал.2, т. 5 от Закон за убежището и бежанците. С посочения нормативен акт се транспонира регламентацията на Директива 2001/55/ЕО на Съвета. Изрично в чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ е разписано, че на чужденците с предоставена временна закрила се предоставя правото на социално подпомагане, което кореспондира със задължението на държавите- членки по чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО. Разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД съществува в редакцията към ДВ, бр.69/2004 г., поради което в контекста на поетите задължения по чл. 1 и чл. 3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО, на разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ и на забраната за дискриминация по чл. 21, § 2 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС), следва да се тълкува и прилага в смисъл, който да осигури в пълнота изпълнението на чл. 12 от Директивата за временна закрила и на нейната цел. От константната практика на СЕС - Решение от 14 септември 2016 г., Martinez Andres и Castrejana Lopez, С-184/15 и С-197/15, ЕU: C: 2016: 680, т.50 и Решение от 24 януари 2018г., Pantuso и др., С-616/16 и С-617/16, ЕU: C: 2018: 511, т.70, следва, че при прилагане на националните схеми за социално подпомагане държавите-членки не трябва да третират лицата, ползващи се с временна закрила, по-неблагоприятно, както спрямо собствените си граждани, така и спрямо лицата, които вече са получили международна закрила – с предоставено убежище и получилите статут на бежанец. Българското гражданство на бащата е още по-силно основание за удовлетворяване на искането за отпускане на семейната помощ. Децата от смесени бракове не следва да се третират по-неблагоприятно от посочените групи лица – собствените граждани и чуждите такива, които вече са получили международна закрила и статут на бежанци. Нещо повече, в случаите, които касаят лица, ползващи се от временна закрила и които са под [възраст] възраст, първостепенно значение следва да имат висшите интереси на детето, гарантирани от Конвенцията за правата на детето (КПД). Съгласно чл. 27, § 1 от Конвенцията държавите – страни по същата признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Според § 2 от с.р., родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето. Държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището / чл. 27, § 3 от Конвенцията/. Държавите - страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници - чл. 2, § 1 от КПД. Държавите - страни по Конвенцията, вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство - чл. 2, § 2 от КПД. Цитираната конвенция е ратифицирана с решение на Великото народно събрание от 11.04.1991 г. - ДВ, бр. 32 от 23.04.1991 г., обн., ДВ, бр. 55 от 12.07.1991 г., в сила от 03.07.1991 г. Тя е част от вътрешното законодателство, но също така има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат /арг. чл. 5, ал.4 от Конституцията на РБ и чл. 5, ал.2 от АПК /. При тази нормативна регламентация чл.3, т. 5 от ЗСПД не следва да се приложи, тъй като противоречи на Конвенцията за правата на детето, която има примат пред националното законодателство. Като допълнителен довод в насока противоречие на посочената правна норма с международните актове, е регламентацията на Закона за социалното подпомагане. Обжалваният по делото изричен отказ има за предмет семейна помощ за деца, а споменатия нормативен акт обективира правна регулация на сходен вид обществени отношения, свързани с гарантирането на правото на гражданите в Република България на социално подпомагане чрез социални помощи. Българският нормотворец изрично в чл. 2, ал. 6 от ЗСП е посочил, че право на социални помощи имат и чужденците, на които е предоставено убежище, статут на бежанец или хуманитарен статут, и чужденците, ползващи се от временна закрила. Отказаната от ответника помощ е част от общата система за социално подпомагане и като такава попада изцяло в обхвата на чл. 16 ЕСХ и следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл. 27, § 3 от Конвенцията за правата на детето, респ. като част от задълженията на държавите членки по чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО - доколкото от съображение 16 към Директивата и чл. 3, § 2 от нея следва, че държавите- членки са длъжни да прилагат режима на временна закрила при стриктно спазване на основните права и свободи, и при спазване на задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които са страна и които забраняват дискриминацията. От цитираните правни норми следва извод, че децата, които са под временна закрила, не трябва да бъдат обект на дискриминация и не може да им се налага по-неблагоприятно положение в сравнение с другите деца, независимо дали те са граждани на Република България, бежанци, хуманитарни бежанци или имат друг статут на пребиваване в страната. Семейните помощи са едно от основните средства за гарантиране на жизнения стандарт на децата и защита на техните интереси. Затова семействата им или лицата, които се грижат за тях, не трябва да бъдат изключени от правото на получаване на тези помощи. В обобщение атакуваният изричен отказ е незаконосъобразен индивидуален адм. акт, който подлежи на отмяна по съдебен ред поради неговата правна характеристика на унищожаем акт. Преписката следва да се върне за ново произнасяне, при съобразяване с дадените указания по тълкуване и прилагане на закона. С оглед изхода на правния спор и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК във вр. с чл. 38, ал.2 от ЗА на жалбоподателя Г. В. К. следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски- платена държ. такса от 10 лв., а на неговия адвокат- адв. възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 8, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. - 1000 лв. Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. второ от АПК и чл. 173, ал. 2 от АПК, Административен съд- Варна,