Решение № 1063 от 2.8.2024 г. на Административен съд - Търговище по дело № 203/2024 г.

Жалбата е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице - адресат на индивидуалния административен акт, с който се засягат негови законни права и интереси, в рамките на преклузивния законов 14 – дневен срок по чл. 118 ал. 1 КСО и срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол.

Разгледана по същество, жалбата се преценява от настоящата съдебна инстанция като основателна и като такава следва да бъде уважена, при следните съображения:

Административния акт - решение и потвърденото с него разпореждане са издадени от компетентни органи, при наличието на материална, териториална и персонална компетентност съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" и ал.3 от КСО, респ. чл.54ж ал.1 КСО. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При тези данни съдът приема, че липсват отменителни основания по чл. 146 т.1 и т.2 АПК.

Съдът намира, че в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като в съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, като и на чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост. По преписката са приложени и подадените от жалбоподателката документи във връзка с твърдението му, че обичайното му пребиваване е в Република България. Спазен е и предвидения в чл. 117 ал.3 КСО едномесечен срок за произнасяне на решението на директора на ТП на НОИ. Ето защо съдът счита, че липсва и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК По делото между страните липсва спор по фактите, като е налице спор по правото относно определяне на държавата, компетентна да изплаща парично обезщетение за безработица на жалбоподателката: държавата по последната му заетост /Нидерландия/ или държавата по пребиваването му, за каквато според оспореното решение не може да се определи Република България.

Като държава-членка на Европейския съюз /ЕС/ от 01.01.2007г., Република България е обвързана с приложението на европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Понастоящем тези правила се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 20.05.2004г., с последно изменение в сила от 31.07.2019г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 01.05.2010г., с последно изменение в сила от 18.06.2020г.

Съгласно чл. 3 §1 Регламент (ЕО) №883/2004 материалният обхват на този регламент е приложим към всички законодателства относно изброените в тази норма клонове на социално осигуряване, сред които са и обезщетенията за безработица / чл. 3 §1 б.“з“/. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл.2, §1, която предвижда, че този регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. По делото е безспорно, че жалбоподателката е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намират приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, е очертан в преамбюла на регламента и се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Разпоредбата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя в съответствие с Дял Втори от регламента. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от регламента. Относимото към настоящия казус принципно правило на чл. 11, § 3 б."а" гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка.

Същевременно разпоредбата на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 съдържа специални правила, представляващи изключения от посочения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица. С оглед установената фактическа съвкупност по настоящото дело, релевантно е изключението, предвидено в чл. 65, § 2 изр.първо от регламента, съгласно което напълно безработно лице пребиваващо по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл. 65, § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда следното: „Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.“. Цитираните разпоредби, съдържащи изключения от общото правило, предвиждат като критерий за прилагането им държавата-членка по пребиваване на безработното лице. Съгласно легалната дефиниция на понятието „пребиваване“, дадена в чл. 1 § 3 б. „й“ от цитирания Регламент, това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това понятие е различно от понятието „престой“ по смисъла на чл. 1 § 3 б. „к“ от същия Регламент, което означава временно пребиваване. Нормата на чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 /регламента, уреждащ процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004/, наименувана „Елементи за определяне на пребиваването“, предвижда, че центърът на интересите на съответното лице се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Следователно мястото на пребиваване, респ. държавата – членка по пребиваване се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето, който пък се преценява въз основа на посочените в чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 критерии, които не са изчерпателно изброени. Тези критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата членка/ и елементите, свързани с личното положение на лицето/семейни връзки и социални контакти/. Съгласно разпоредбата на чл. 11 § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Тълкуването на цитираните норми показва, че намерението на лицето не следва да е декларативно, а трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. В този смисъл са разясненията, дадени в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария.

Съгласно чл. 54а ал.1 КСО право на парично обезщетение за безработица/ПОБ/ имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Жалбоподателката е претендирала ПОБ именно на посоченото законово основание и в оспореното решение органът не е посочил като липсващи визираните в тази норма предпоставки за признаване на ПОБ.

В конкретния случай съдът намира, че предвид обсъдените по-горе приети по делото доказателства се установява, че жалбоподотелката през периода на последната си месторабота в Нидерландия не е изместила в нея центъра на жизнените си интереси – предвид продължителността на заетостта и характера й, местонахождението на собственото й жилище, семейни връзки, социални контакти, като той е продължил да бъде в Р България, чиито гражданин е и в която е пребивавала преди и след тази месторабота.

Приетата от съда фактическа съвкупност, отнесена към очертаната по-горе правна рамка, позволява да се приеме, че жалбоподателката като безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице е пребивавало и след нея пребивава в държавата–членка България, която в случая се явява различна от принципно компетентната държава-членка Нидерландия, има право да получава обезщетения в съответствие с българското законодателство така, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Това право на жалбоподателката се признава съгласно нормите на чл. 65, §2 и § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004. В същия смисъл е и т. 3 от Решение №U3 от 12.06.2009г. относно обхвата на понятието „частична безработица“, приложимо по отношение на безработните лица, упоменати в член 65, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета, на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, публикувано в Официален вестник на ЕС от 24.04.2010г., съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (пр. трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

При така установените факти неприложимо към настоящия казус е цитираното в оспореното решение Определение на Съда (седми състав) от 24 март 2023г. по Дело C-30/22 на СЕС, според което член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 следва да се тълкува в смисъл, че: не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Неприложимостта на това тълкуване се определя от приетото въз основа на конкретната фактическа съвкупност положение, че през целия период на трудова заетост на жалбоподателката в чужбина, държавата й по пребиваване е била България. Предвид пряката приложимост на посочените Регламенти от Общностното право, неправилни са и изложените мотиви в оспореното решение за относимост на изискването за внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването, каквито по отношение на жалбоподателката е посочено, че липсват от м.05.2014г.

От възприетите фактически констатации и направени правни изводи следва, че в конкретния случай държава по последна заетост на А. е била Кралство Нидерландия, но държава – членка по пребиваването му към периода на тази заетост е била Република България. Предвид този извод на съда следва, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ-гр.Търговище е постановено при неправилно приложение на относимия материален закон, което обуславя наличие на отменителното основание по чл. 146 т.4 АПК.

Следва да се отбележи, че дори и да бъдат споделени доводите на оспорващата страна за наличие на противоречие между нормите на цитираните по-горе Регламенти на ЕС с принципите на КСО за солидарност и равнопоставеност на осигурените лица, тъй като жалбоподателката не е внасяла от получаваното в Нидерландия трудово възнаграждение осигурителни вноски за риск безработица /предвид допускането на тази възможност от законодателството на държавата по месторабота за разлика от КСО/, респ. няма право да получава обезщетение за това в тази държава /в т.см. отбелязването на стр.2 от СЕД U017/, и нейния компетентен осигурителен орган отказва да възстанови на НОИ платените такива обезщетения от бюджета на българското ДОО, отстраняването на това противоречие не е в правомощията на съда предвид разпоредбата на чл. 15 ЗНА – „Ако нормативен акт противоречи на регламент на Европейския съюз, прилага се регламентът.“ След като НОИ е констатирал предвидено за български граждани право в европейски регламент, което противоречи на основни принципи от българското ДОО и предпоставя възможност за неравноправно третиране и/или недобросъвестност, следва съобразно правомощията му по чл. 33, ал. 1, чл. 36 ал. 1 т. 4 и чл. 37, ал. 5, т.3, б. „в“ КСО да инициира изменение в относимата национална правна уредба чрез изготвяне на съответните проекти и сезирането с тях на компетентните органи имащи законодателна инициатива по реда на чл. 32 КСО, чл. 27 ЗНА и чл. 87 ал.1 КРБ или евентуално, ако се налага такава по реда на ДФЕС досежно меродавните регламенти на ЕС.

Въз основа на направените правни изводи, настоящата съдебна инстанция намира, че атакуваният административен акт е валиден и постановен при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила, но при несъответствие с относимите материалноправни норми и целта на закона, поради което подадената срещу него жалба следва да бъде уважена като основателна.

На основание чл. 119 от КСО , решенията на административния съд по чл. 118 от КСО подлежат на касационно обжалване по реда на АПК, с изключение на постановените по жалби срещу актовете по чл. 117, ал. 1, т. 1 и т. 2, буква "б", буква "д" – за суми до 1000 лв., букви "е" и "ж" /в което изключене попада и настоящото решение/. Изменената разпоредба на чл. 119 от КСО е съобразена с чл. 131 от АПК, който допуска изключения от двуинстанционния съдебен контрол, когато в АПК или в друг закон е установено друго – в т.см. пр. Определение № 4406 от 26.04.2023 г. на ВАС по адм. д. № 1612/2023 г., VI о.

По претенцията за разноски – Съгласно чл. 120 ал.2 КСО при уважаване на жалбата жалбоподателят има право да получи направените от него разноски и платеното възнаграждение за защита съразмерно на уважената част. По настоящото дело жалбата е уважена изцяло и на разглеждане подлежи направената от оспорващия претенция за разноски, подкрепена с приложен списък на разноските, в който са отразени 600 лева – адвокатско възнаграждение, и 10 лева – внесена държавна такса. В случая държавна такса не е внесена от жалбоподателя, тъй като не се дължи. Според представения по делото договор за правна защита и съдействие е договорено и платено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева и в този смисъл договорът има характера на разписка за реално направени от жалбоподателя разноски. Съдът, в тази насока намира за основателно направеното от ответника възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар взе предвид чл.8 от ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която норма минималният размер на възнаграждението за дела по КСО е 500 лева, фактическата и правна сложност на спора характеризиращ се с масовост като брой съдебни дела и еднотипност на относимите факти и приложимите правни норми, вида и обема на извършените по делото процесуални действия от адвоката. По изложените мотиви Националния осигурителен институт – гр. София, в качеството му на юридическо лице, в структурата на което е ответният административен орган – по аргумент от § 1, т. 6 от ДР на АПК във вр. с чл. 33, ал. 2 КСО и чл. 2, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността на Националния осигурителен институт., следва да бъде осъдено да заплати на жалбоподателя сумата от 500 лева, представляваща съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.