Решение № 320 от 19.12.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 393/2025 г.

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по приети за общо разглеждане три въззивни жалби, срещу част от решение №260003/20.02.2025 г. по ТД1862/2018 г. на ВОС, с които е бил уважен иск по чл.226 КЗ за присъждане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди понесени от пострадала ищца Р. И. Г. поради загубата на сина й, починал при ПТП като пътник в управляван от застрахован водач Л. Я. т. а. Пежо Партнер с ДКН •••••, със съответната законна лихва и възложени разноски, както следва: за присъдено застрахователно обезщетение в размер над 70 000 лв. до 140 000 лв. по въззивна жалба на осъдения застраховател ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, подпомаган от ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД, Е. Й. Т. и Б. Л. Я., Т. Л. Я. и М. Л. Я.; за присъдена част над 100 000 лв. до 140 000 лв. по въззивна жалба на ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД, застраховател на друг водач(участвал в същото ПТП с л.а. Пежо Партнер с ДКН •••••) подпомагащ ответника ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД и присъединилата се М. Л. Я.; за цялата присъдена сума от 140 000 лв. по жалба на Б. Л. Я., Т. Л. Я. и присъединилата се М. Л. Я., като наследници на починал в хода на процеса привлечен като помагач застрахован водач Л. Я.. Наред с тези въззивни жалби, в настоящото производство се разглежда и четвърта въззивна жалба срещу друга част от същото решение №260003/20.02.2025 г. по ТД1862/2018 г. на ВОС, с която е бил изцяло отхвърлен иска на въззивницата И. М. Г. –С. за претендираното от нея като пострадала обезщетение за неимуществени вреди, понесени поради загубата на брат й в размер на 70 000лв., ведно със съответна лихва и разноски, предявен срещу ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, подпомаган от привлечени наследници на застрахован водач, Б. Л. Я., Т. Л. Я. и М. Л. Я.; другия водач, участвал в същото ПТП Е. Й. Т. и неговия застраховател ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД. С определение № 596/15.10.2025 г. въззивният съд е разгледал предварителните въпроси и допустимостта на производството, като са докладвани и оплакванията на всеки от въззивниците и присъединилите се към съответната жалба подпомагащи страни срещу различните обжалвани части от решението, постановено по общо разгледаните две самостоятелни претенции на различни лица, пострадали при едно застрахователно събитие. Наред с доклада по въззивните жалби съставът е изложил и преценката си по неоснователните оплаквания за процесуални нарушения, обусловили доказателствени искания за събиране на доказателства. При подготовката си въззивният съд е докладвал и приета за съвместно разглеждане, като обусловена от разглеждане на претенциите по същество, частна жалба на помагачът ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД срещу определение № 260136/09.04.2025г., с което е била отхвърлена молбата му с искане по чл. 248 ГПК за изменение на размера на разноските, определени в обжалвания първоинстанционен акт в тежест на подпомаган от него ответник. Макар и да се отнасят до различни присъдени размери на обезщетението, жалбите на ответника ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД и помагачите ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД и наследниците на Л. Я., както и становищата на необжалвалия помагач Т. се основават на сходни оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението по иска на Р. И. Г. срещу ЗАД„АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД: Всички жалбоподатели считат за необосновано завишено и определено в нарушение на критериите за справедливост оценяването на вредите, понесени от загуба на емоционална връзка между възрастна майка и починал син. Позовават се на събраните гласни доказателства за обичайни за тази степен на родство отношения с възрастен и самостоятелно живеещ низходящ и възрастната му майка – вдовица, породили при загуба типични прояви на скръб, без да са установени нито изключителен характер на съществуващите приживе отношения, нито особени по своята интензивност или продължителност страдания на преживелия родител, които да налагат стойност над възприета в съдебната практика за такива случаи сума, като застрахователят оспорва необоснованата преценка за общо влошаване на състоянието на скърбящата майка без потвърдено с медицински критерии трайно влошаване на здравето(болест на Паркинсон) или психиката на пострадалата, както и евентуално връзката на такова усложнение именно с вредоносното събитие. Въззивниците считат, че необоснованото завишаване на размера е резултат и от пропуснато детайлно изследване на приложимите икономически критерии за обществените отношения към момента на увреждането (индикирани чрез размери на работни заплати, пенсии и застрахователни лимити), съответно помагачите допълнително сочат, че нарушаването на принципа на справедливостта води до неоснователно обогатяване с прекомерно висока парична компенсация. Въззивниците излагат и оплаквания по необоснованата преценка на предпоставките за редуциране на обезщетението поради съпричиняване на вредоносния резултат при неизпълнено задължение на пътника за обезопасяване с наличен колан. Коментирани са заключенията на медицинска и автотехническа експертиза, като според застрахователя и помагачите му неправилно са пренебрегнати подробните категорични обяснения на експертите за по-ниска степен на увреждане (без особено значимото за настъпване на смъртта телесно увреждане на главата) и неясното, теоретично предположение за тежест на други увреждания, които би понесъл обезопасен с колан пътник при същия удар. Поддържат се доводи за равнозначност на поведението на виновния застрахован водач и на пропусналия да се обезопаси пътник, като ответникът счита, че възможността да се предотврати именно смъртоносното увреждане налага редукция на обезщетението наполовина. Допълнително в своята жалба подпомагащият ответника застраховател на другия участник в ПТП, подкрепен от присъединилите се към него други помагачи, излага оплаквания за необосновано пренебрегване и на друг аспект от поведението на пътника, въведен като факт в процеса именно от този помагач като отделно основание на възражение за съпричиняване. Сочи, че въпреки установеното в заключението на събраната токсикологична експертиза високо ниво на установена в кръвна проба на водача Я. концентрация на алкохол, съдът е интерпретирал неправилно значението на обичайните видими за околните прояви на такова опиване и е възприел обратното предположение за изключение от правилото. Така е достигнал до неправилен извод за липса на знание у пострадалия пътник за алкохолното повлияване на водача и съответно неправилно е отказал да определи степен на съпричиняване поради съзнателно поет от пътника повишен риск при пътуване в автомобил, управляван от пиян водач. Помагачите наследници на Я. сочат и свои отделни оплаквания по отношение на установяването на факти, посочени като основание на друго, неразгледано поради допуснато процесуално нарушение възражение за погасяване на отговорността на делинквента с изплатени на наследниците на починалия пътник обезщетения за същото събитие, установено и като трудова злополука. Само в своята въззивна жалба наследниците на застрахования водач, подпомагащи застрахователя, са обосновали оплаквания срещу установените от първата инстанция факти на противоправното причиняване на вредата от техния наследодател и необоснованото ангажиране на неговата отговорност като преимуществено(или дори изключително) виновен участник в ПТП, провокирал неудачна спасителна маневра на другия автомобил. Считат, че тази преценка не е съобразена със задължителна присъда за престъпно поведение на водача Т., който вместо да намали своята скорост и да спре или да продължи плътно в дясно (където е можело автомобилите да се разминат безопасно), сам е навлязъл в насрещната лента, където е настъпил ударът. Като насрещна въззиваема страна ищцата Р. И. Г. оспорва в своевременно депозирани отговори оплакванията на всички въззивници. Излага доводи за правилно приложени критерии за справедливо оценяване на доказаните с обективни и достоверни показания неимуществени вреди при несъмнено негативно засягане в продължение на вече 10 години на майката, страдаща за загубения единствен син, с когото емоционалната връзка е била особено засилена след по-рано настъпила смърт на съпруга й. Счита за обосновано отхвърлянето на възражението за съпричиняване поради липса на поставен колан, тъй като този въпрос е бил разрешен с присъдата за вредоносното престъпление, а допълнително експертите в първата инстанция са потвърдили, че при значителния интензитет на удара дори и при сложен предпазен колан може да се получат увреждания, водещи до смърт. Доводът за неглижиране на риска при пътуване в автомобил, управляван от алкохолно повлиян водач е оспорен с позоваване на спешността на възложената от работодателя командировка. Обосновано е правилно зачитане на влязла в сила присъда, изясняваща точния механизъм на ПТП и значението на поведението на всеки от участниците – водачи на насрещно движещи се автомобили, като въззиваемата оспорва и голословните твърдения на помагачите за каквото и да е получаване на друго обезщетение било от работодателя на починалия, било от негов застраховател за риск от трудова злополука. В пледоария по същество по този иск, адв. Г. като пълномощник на ищцата Р. И. Г. моли за потвърждаване на присъждането на основателно поисканото от майката на починалия пътник обезщетение, като акцентира на установен с присъда механизъм на ПТП, причинено само от двамата водачи, който изключва каквото и да е значение на позоваване на неупотребен колан или видимо пияно състояние на застрахования, респективно според пълномощника възражения за съпричиняване не могат да бъдат добросъвестно обосновани. Излага и доводи за съобразяване на продължителния период на страданията на възрастната майка при смърт на млад човек в разцвета на силите си на •••••, което налага и отчитане на ръста на инфлация за последните 10 години и постоянно нараствалите в този период лимити на застрахователната отговорност. Пълномощникът на ищцата счита, че намаляването на поисканото обезщетение от 200 000лв до 140 000лв(70%) е напълно достатъчно да отрази тази динамика, като исканата от въззивниците допълнителна редукция не може да е съответна на материалния закон, на процесуалните правила и в крайна сметка на добрите нрави. Ответният застраховател ЗАД„АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, чрез пълномощника си адв. М. излага по същество подробно становище за прекомерно завишена претенция на пострадалата майка за вреди, остойностени над обществените критерии за справедливост, прогласени в чл. 52 от ЗЗД. Коментира събраните доказателства и оценката на доказателствената им стойност, както и установените с тях типични характеристики на връзката между пострадалата и починалия, на фона на други, неотчетени от съда но значими за интензитета на страданията неблагоприятни житейски факти в живота на въззиваемата преди смъртта на сина и́. Посочва и несъответствието на размер(надхвърлящ 368 минимални работни заплати за страната през 2-та половина на 2015 г.) на съобразена с икономическия стандарт справедлива компенсация, при отчитане и на натрупаната за процесния период лихва (около 1500 лв. месечно), с която към настоящия момент присъдения еквивалент достига изключително завишен размер, надхвърлящ 280 000лв. Пледира за уважаване на основателно възражение за съпричиняване поради доказаното съзнателно пропускане от пътника на обективна възможност да се предпази с ползване на колана на задната седалка, което според анализа на медицинската експертиза сочи сигурно улесняване на причиняването на най-значимите за леталния извод травми, и само хипотетична възможност за други също животозастрашаващи наранявания. Осъденият застраховател моли за отмяна на неправилното решение за горницата над редуциран след съпричиняване, евентуално намален до справедлив еквивалент размер на доказани вреди от само 70 000 лв., със съответно отхвърляне на неоснователната претенция до 140 000лв, ведно със законната лихва от 23.09.2015 г. и съответно разпределените разноски. Помагачът ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД, чрез юрисконсулт М. пледира бланкетно за отмяна на осъждането на подпомагания ответник за плащане на необосновано високото обезщетение, несъответно на обществените критерии за справедливост, ценени към датата на настъпване на процесното ПТП и наличието на принос от страна на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат. В писмено становище, наследниците на починалия застрахован делинквент Б. Л. Я. и Т. Л. Я., като правоприемници на помагач, чрез общия им пълномощник адв. Т. излагат доводи, идентични с тези в пледоарията на подпомагания от тях ответник относно неоснователния размер на обезщетението и основателното възражение за съпричиняване, като репликират и защитата на ищцата като обоснована с морални и житейски съображения, а не с доказателства за породено материално право. Допълнително поддържат тезата за пренебрегване на установен от наказателен съд механизъм на причиняване на произшествието с противоправно поведение на друг водач и молят за цялостно отхвърляне на иска след отмяна на решението, с което цялата отговорност за вредите е възложена на застрахователя на техния наследодател, както и за уважаване на жалбите на останалите помагачи и определяне на размера на обезщетението с редукция за доказано съпричиняване. Присъединилата се към тези въззивници третата наследница М. Л. Я. не е изразила становище по съществото на спора. Като пълномощник на необжалвалия помагач Е. Й. Т., управлявал другия автомобил, адв. Ц. пледира бланкетно за отмяна на обжалваното от подпомаганата от него ответна страна осъдителна част от решението и отхвърляне на претенцията за неоснователна горница над 70 000 лв., определен след съобразяване и на основателната жалба и на другия застраховател. Въззивната жалба срещу решението по иска на И. М. Г.- С. срещу ЗАД„АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД се основава на оплаквания на другата ищца, също чрез адв. Г., за неправилно приложен закон при разглеждането на личната й претенция за обезщетяване на вредите, понесени като страдания при смъртта на брат й. Позовава се на интензивност и изключителна продължителност на страданията, понесени от загубата на близост с по- големия й самотен брат, надхвърляща обичайна роднинска привързаност, като счита, че е доказала всички предпоставки за прилагането на принципа на справедливо остойностяване на понесените вреди от смъртта му, според приложимото ТРОСНГТК 1/2016. Въззиваемият застраховател ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, чрез адв. М. е оспорил тези оплаквания, като е коментирал подробно събраните доказателства както за отношенията между брата и сестрата, така и за проявите на скръб след смъртта му. Поддържа доводи за мотивирано и обосновано квалифициране на тези обстоятелства като обичайни, а не изключителни, както и на правилното отчитане на липса на конкретни особености на случая, които да са променили типичните житейски роли на брат и сестра с други, характерни за по-близките низходящи или възходящи роднини и на липса на експертно доказване на конкретно изключително тежко протичане на траурна скръб или друго психическо или физиологично заболяване. Сходни са и становищата на подпомагащите въззиваемия трети лица. Всички помагачи оспорват жалбата като несъобразена със задължителното тълкуване, като помагачът Т., чрез адв. Ц. евентуално насрещно поддържа и възражения за съпричиняване, идентични с тези заявени по съединената претенция на другата ищца, а помагачът ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД, чрез юрисконсулт, евентуално насрещно обосновава приложение на правилото на чл. 493а ал.4 от КЗ, лимитиращо отговорността на застрахователя до максимален размер от 5000лв. Не е постъпил само отговор от въззиваемата М. Я.. По същество, в пледоарията си по тази съединена претенция, пълномощникът на ищцата И. М. Г.- С. моли за отмяна на неправилното отхвърляне на иска, като счита за доказани както изключителната близост между брат и сестра, породена от липсата на друго семейство на починалия, изразена в грижи за децата на сестрата и продължителният период на страдания, над 10 години, налагащи справедливо обезщетяване, според тълкувателен акт, признаващ като източник на правото основателната претенция без фиксиран лимит, така както предписват и моралните правила. Сходни пледоарии излагат и пълномощниците на въззиваемите ответник застраховател ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, и помагачите ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД, Е. Й. Т. и Б. Л. Я. и Т. Л. Я., като молят за потвърждаване на отхвърлителното решение по недоказаната претенция на сестра, чиято връзка с починалия брат не отговаря на критериите за характеристиките на изключителен случай на близост или интензивност на страданията, обуславящи застрахователно покритие на вредите от загуба на близък в рамките на справедливостта. Само помагачът М. Я. не е заявила становище по същество. Въззrвиникът ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД моли и за уважаване на частната му жалба по определяне на разноските в полза на ищцата Р. Г. и намаляване на прекомерното договорено възнаграждение за защита по основателната част от претенцията. Становище за прекомерност на разноските поддържат и помагачите Б. и Т. Я.и. Насрещно пълномощникът на тази ищца пледира за потвърждаване на определението, обосновано с правилно приложен ориентир за възнаграждения за такъв вид работа, изискващи и значителни консумативни разходи. Участващите във въззивното производство насрещни главни страни са заявили и искания за определяне на разноски за настоящата инстанция, като конкретни размери са обявени само от ответника в списък по чл. 80 ГПК(л.273), а пълномощникът на ищците е посочил в последно заседание доказателствата за направени разходи, представени в хода на размяна на книжа по жалбите(л.109, 170 и 171). И пред въззивния съд помагачът ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД поддържа възражение за прекомерност на възнагражденията, договорени за представителството на ищците, като моли да не се прилагат нормирани размери, а да се отчете спецификата на въззивното производство. За да се произнесе въззивният състав съобразява следното: Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС) и съответства в обжалваните части на две съединени преки претенции на увредени родственици(майка и сестра) на пострадал пътник С.Г., умъртвен в резултат на пътен инцидент, настъпил на 22.09.2015 г., около 08, 45 часа, на път I - 4 София- Варна, при км. 51+300, в землището на село Българене, Ловешка област, с посока на движение гр. Варна, между управляван от Е. Т. лек автомобил Пежо Партнер с peг. № •••••, застрахован при ЗАД „Армеец“ и насрещно движещ се управляван от Л. Я. товарен автомобил Пежо Партнер с peг. № •••••, застрахован при ответника ЗАД „АЛИАНЦ България“. Насочването на иска срещу ответник, отговарящ по задължителна застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите, действаща за период на покритие от 02.02.2015г. очертава като предмет на делото права, породени от договаряне преди нововъведена правна уредба на КЗ (в сила от 1.01.2016 г.). По силата на пар. 22 от ПР на КЗ за договори, сключени преди въвеждането на новия нормативен режим се прилага уредба на част ІV от отменения Кодекс за застраховането, която допуска пряко сезиране на съда от увредения с иск по чл. 226, ал. 1 КЗ . Съответно и всички доводи, сочени от въззиваеми помагачи, основани на правилото на чл. 493а ал.4 от новия КЗ не могат да обосноват относими към спора възражения и не следва да се разглеждат. Неприложимо е и изрично въведено по-късно като предпоставка за съдебната защита, законово изискване за предварително производство по доброволно уреждане на претенцията от сезиран от пострадалото лице застраховател. Въззивният съд изцяло споделя дадената от първата инстанция квалификация на спорните права за обезщетяване на понесени от пострадали трети, ползващи се от задължителна застраховка лица, понесли неимуществени вреди, причинени от застрахован автомобилист, представляващи изживяни психични страдания поради смърт на близък родственик, ведно със лихва от момента на довършване на вредоносния резултат (смъртта на пътника в застрахования автомобил). Всяка от ищците е основала собственото си право на твърдения за понесени скръб и душевна болка, които всяка от тях изпитвала вследствие на внезапната преждевременна смърт на син, респективно брат при прекъсването на силната емоционална връзка на близост и сърдечност, изградена приживе при общуване в сплотена семейна общност. Макар в исковата молба са изложени като идентични и за двете ищци обстоятелства, самото естество на обосновката на страданията разграничава от една страна специфично само за родителя нарушение на естествена поредност на оттеглянето от живота преди своите низходящи, и общите за двете близки родственици усещания за невъзвратима загуба на морална опора и подкрепа при неочаквано травматично прекъсване на живота на здрав, зрял, активен човек (42 г.) и отражението на осъзнатата необратимост на загубата му като психически стрес, причинил нарушения на съня, панически атаки, често главоболие и тревожност и идентични промени в поведението на двете опечалени (отчуждили се, ограничили контакти, избягвали положителни емоционални преживявания, изпитвали страх от пътуване в автомобил). С тези твърдения е обосновано искане за присъждане на 170 000лв. като обезщетение за страданията на майката и 70 000лв. на сестрата. Допълнително, твърденията на ищцата И. Г. – С. са допълнени(л.6 от делото на ВОС) с посочване и на специфични за съществувалата приживе близост с починалия обстоятелства: още като дете, тя получавала от по-големия си брат защита, пример за общуване и подкрепа, като тези отношения на ежедневни контакти не прекъснали и след израстването им, включително и след преместването им в различни градове и създаването на семейството на сестрата, припознато като най-близка общност и от брата, който силно се привързал към децата и се грижил за тях като за свои наследници. Връзката на брата и сестрата, поддържана в общия семеен кръг се засилила особено след смъртта на баща им, когато поели общо грижа за овдовялата майка и наследственото имущество, като след загубата на своя брат, особено тежко осезаеми за сестрата са липсата на най-близкия й доверен човек, на когото е разчитала и за бъдеща подкрепа в грижите за здравето и спокойните старини на възрастната възходяща. В отговора си по исковата молба застрахователят на водача, управлявал автомобила, в който е бил увреден починалия пътник, е оспорил изцяло както предпоставките за възникване на покрития риск(противоправно виновно поведение на застрахования и пряко причиняване на смъртта), така и размера на завишения паричен еквивалент за понесените страдания от всяка от ищците и конкретно на липсата на специфичните характеристики на страдания на родственик извън тесния кръг на преки роднини. Ответникът е обосновал изрично и евентуално възражение за намаляване на справедливия размер на обезщетение като се е позовал на съпричиняване на удара между автомобилите от другия водач Т. и на съпричиняване на вредите от пострадалия пътник поради непоставен обезопасителен колан. По уточнено от ответника (л. 25) искане са били привлечени и помагачите му в процеса: соченият като застрахован виновен водач Л. Я., съизвършителят на деянието Е. Т. и застрахователят на неговата гражданска отговорност ЗАД „АРМЕЕЦ“. Именно привлечените лица са допълнили защитата на подпомаганата от тях страна и с възражения за изключване от покритието на застраховката на вреди, причинени при трудова злополука, евентуално за погасяване на вземанията с получени плащания за вреда от трудова злополука, както и с допълнително обосноваване на възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от самия пострадал поради съзнателно предприемане на пътуване в автомобил, управляван от водач под въздействие на алкохол. Макар и извън срока за отговор на ответника, въззивният състав приема, че тези нови възражения не са преклудирани и включването им в предмета на спора е изцяло съответно на гарантираното в чл. 221 ГПК право на съдопроизводствени действия на помагачите, доколкото установяването им би изключило отговорността, пораждаща онези регресни права, които привличащата страна цели да съхрани спрямо тях. До разрешаване на въпроса (предложение по т.д. № 1/2025 г. ОСГТК) настоящият състав се придържа към практиката, допускаща такива възражения в интерес на привлечените лица (решение № 163 от 31.10.2013 г. по т.д.№ 82/2012 г. на ВКС, II т.о.) и приема, че и разшИ.та защита може да е предмет на въззивния контрол, съответно на поддържаните оплаквания от различните въззивници. По делото е нямало спор, че към момента на уведомяване на застрахователя за увреждащото събитие и предявяването на преките искове, разследването за престъпен характер на вредоносното деяние на автомобилиста не е било приключено. Настъпилата смърт на Я. е изключила наказателната му отговорност, а с постановената срещу другия водач присъда приключва и наказателното производство за престъпно причиняване на вредоносния резултат и понастоящем няма преюдициални пречки, които да препятстват упражняването на защита на граждански субективни права, произтичащи от престъпното поведение и на двамата автомобилисти. Постановеното решение по съединените искове е допустимо. Упражняването на самостоятелното право на жалба от правоприемниците на помагача Я.(независимо от частичната жалба на главната страна) пренася пред настоящата инстанция целия предмет на делото, поради което липсва основание за зачитане на каквото и да е стабилно вече установяване както на основанието за възникване на покритата от застрахователя гражданска отговорност на застрахования автомобилист, причинил вредоносно ПТП, така и на отговорността на застрахователя за изплащане на това обезщетение. Това налага цялостен контрол по съществото и на двете претенции. Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл. 269 от ГПК, и представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено следното от фактическа и правна страна: І. По иска на Р. И. Г. срещу ЗАД„АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД: По делото не е спорно наличието на застрахователни правоотношения между ответника – въззивник и собственика на товарен автомобил Пежо Партнер с peг. № •••••, както и между помагачът – въззвиник ЗАД „Армеец“ и собственика на л. а. Пежо Партнер с peг. № •••••, по сключени договори за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със срок на застрахователно покритие включващ момента на ПТП на 22.09.2015г. Макар и да са били спорни, обстоятелствата относно вредоносното деяние и причиняването на неговия резултат вече са установени с влязлата в сила присъда №26005/26.03.2021г. по НОХД № 104/2020г. на ОС – Ловеч, обвързваща гражданския съд при преценката дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, съгл. чл. 300 ГПК. Независимо, че в акта на наказателния съд е установено престъпното деяние на водача на автомобила с рег. № ••••• Е. Т., обективният състав на транспортното престъпление, извършено от него включва именно причиняването на смъртта на С.Г. - пътник в другия товарен автомобил с peг. № •••••, управляван от Л. Я., като резултат от пътния инцидент, посочен и от ищцата като застрахователно събитие. Затова престъпните обстоятелства, установени с присъдата имат преюдициално значение за покрития от ответника риск, и при разрешаване на въпроси относно гражданско-правни последици от същото деяние, съдът е длъжен да зачита и установените в мотивите на присъдата факти по престъпно причинени вреди (решение № 177 от 06.12.2018 г. по т. д. № 2394/2017 г. на ВКС, І т. о.). Именно такива са обстоятелствата относно механизма на възникването на опасността на пътя и нейното реализиране до сблъсък на две, насрещно движещи се МПС, съответно и причинно-следствената връзка между противоправно поведение на осъдения автомобилист и фаталното за пътника телесно увреждане: водачът Т., който управлявал своя лек автомобил на път I - 4 София- Варна, при км. 51+300, в землището на село Българене, Ловешка област, с посока на движение към София не изпълнил задължението си да намали скоростта и да спре при възникналата опасност за движението (по чл. 20, ал. 2 изр. 2 от ЗДвП), породена независимо от другия водач Я., който е управлявал с несъобразена скорост товарния автомобил в посока към Варна и навлязъл в насрещната пътна лента, като с това е провокирал неудачния опит за спасителна маневрата на Т.(отклонение в ляво) едновременно със собствената си маневра за връщане в своето платно. Това довело до челния сблъсък в средната част на пътя, причинил уврежданията на множество лица, вкл. и смъртта на пътника в товарния автомобил Г.. Изричното установяване на въздействието на противоправното поведение и на застрахования Я. (починал в хода на разследването) като първопричина за опасната ситуация, развила се до фаталния удар на автомобилите, е отразено в присъдата като независимо съизвършителство (потвърдено при инстанционния контрол от състав на ВКС) и това категорично изключва правото на гражданските съдилища да приемат друга квалификация на това поведение. Действително, при наличие на пречка за прилагане на лична наказателна репресия (чл. 24 ал.1 т. 4 НПК), престъпният характер на деянието на автомобилист, причинил смърт на пътник в управляван от него автомобил може да бъде установен и в гражданския процес (чл. 124 т.5 ГПК), но няма пречка това установяване да е резултат от зачитането на общите престъпни обстоятелства, довели до същия престъпен резултат, мотивирали наказването на другия съизвършител. Въззивният съд изцяло споделя приетите за безспорно установени от първата инстанция обстоятелства, като съответни на зачитане на присъдата на Т. и официално удостоверените в протокола за оглед на местопроизшествието данни. Настъпването на вредоносния пътен инцидент е резултат от независими деяния и на двамата водачи, като нарушенията на задълженията по чл. 16 и 21 от ЗДвП на водача на товарния автомобил Я. са били категорично изяснени от наказателния съд: след излизане от завой при възможност за взаимно възприемане на водачите на насрещно движещи се МПС на отстояние 138.55 м. един от друг, Я. е променил посоката на движение на товарния автомобил при скорост 121.36км/ч(превишаваща разрешената за този участък от пътя) и е навлязъл в лента за насрещно движение, като това отклонение е предшествало с 1.69 секунди насрещното отклонение и на лекия автомобил, управляван от Т. със скорост 66.47км/ч, като и двамата са можели да предотвратят сблъсък, ако не са допуснали установените нарушения на правилата за движение(дори и без да се отчита повишено време за реакция на Я., за когото е установено количество на алкохол в кръвта от 1.3 промила, след промяната на траекторията на насрещния автомобил). Същите обстоятелства са възприети като изходни данни за изводите и на назначените от гражданския съд експерти. При това положение оплакванията на въззивниците -наследници на помагача Я. за пренебрегването на задължителната сила на присъдата срещу другия виновен за смъртта на пътника автомобилист и необоснованост на кредитираното заключение не са основателни. Защитната теза на помагачите се основава на изцяло погрешното възприемане на независимото съизвършителство, което съществува само ако поведението и на двамата водачи е необходимо за настъпване на престъпния резултат. В тази хипотеза установената противоправност на управлението на Т. сама по себе си изключва възражението за изцяло правомерно поведение на Я., тъй като ако наследодателя на въззивниците не беше навлязъл в насрещната лента, избраната скорост на движение на Т. и заеманото от него място на собственото му платно не би имало никакво значение. Респективно, именно допуснатите от Т. нарушения както преди опасността, така и при опита да я избегне, са отчетени като допълнително въздействащ причинен фактор, наред със създадената именно от Я. опасност. Затова зачитането на присъдата категорично изключва основание за отричане изцяло на значението на поведението на починалия съизвършител - застрахован водач, а именно в този смисъл е и извода на първата инстанция за неоспоримо пораждане на отговорността му за причинените при инцидента вреди. Същевременно степента на значението на деянията на всеки от съизвършителите (застраховани съответно при различните застрахователи) остават извън предмета на настоящия спор, тъй спрямо увредените лица, отговорността им е солидарна (чл. 53 ГПК) и това изключва разделност и на поетия от застрахователите риск(Решение №37/01.09.2015 по т.д. №1070/2014 на ВКС ІІ т.о., Решение №50153/09.11.2022 по дело №1648/2021 на ВКС, І т.о.). Привличането както на двамата съизвършители, така и на другия застраховател осигурява обвързването им само с установяване на общите за солидарните длъжници основание за пораждане на отговорността, обем на причинените вреди и тяхното остойностяване, включително след редукция за принос на самия пострадал. Конкретният принос на всеки от съизвършителите, обаче респективно обема на покритие на обезщетението от всеки от застрахователите остава вътрешен за солидарните длъжници въпрос, който може да бъде разрешаван само между тях при бъдещи регресни претенции(чл. 127 ЗЗД). Затова оплакванията на въззивниците помагачи за пренебрегване на неправомерното поведение на Т. и разликата в приноса на всеки от водачите се оказват неоснователни. Макар да са посочени по повод непълнота на доказателствата, въззивният съд намира за необходимо да обоснове и неоснователност на оплакванията на въззивниците – наследници на Я. по игнорираните от първата инстанция възражения за изключване на каквато и да е отговорност на застрахователя за риск от пътен инцидент, който представлява и трудова злополука. Действително в ТРОСГК № 45/1990 г. на ВКС се приема, че отговорността на работодател при наличие на трудова злополука е специална и изключва общата отговорност на юридическо лице по чл. 49 ЗЗД, като възложител на вредоносна работа. Това правно разрешение обаче няма никакво значение за случая, когато се търси покрита отговорност на конкретно виновно лице – автомобилист, а не отговорност от застрахован работодател или собственик на обективно опасна вещ(какъвто е бил случая, разглеждан от съдилищата в Определение № 50305 от 4.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1276/2022 г., I т. о., ТК, цитирано в отговора на помагача „Армеец“ при формулиране на това възражение). В настоящия казус значение за застрахователното покритие има само функционалната обусловеност на риска от отговорността на прекия делинквент, а тя се урежда по чл. 45 ЗЗД и затова възникналите задължения и на друг субект (работодателя) по чл. 200 КТ не могат да изключат принципно застрахователния случай. Тази паралелна отговорност би имала значение само като основание на погасително възражение, доколкото при наличие на действително направено плащане на обезщетение за злополуката, то би компенсирало пострадалите за същите вреди. Доказателства за такива плащания обаче не са събрани, като въззивният състав вече е обосновал и правилното процедиране при разглеждане на исканията на страните по попълването на делото с доказателства и затова не намира никакво основание да променя изводите на първата инстанция по това възражение. Така в заключение и въззивната инстанция намира за установен правопораждащия състав на покрития от застрахователя на виновния съизвършител Я. риск от причиняване на смъртта на пътника Г. поради непредпазливо нарушаване на правилата за движение при управление на товарния автомобил Пежо Партнер с peг. № •••••. Извън установените с присъдата обстоятелства по съизвършителството на автомобилистите обаче остават фактите от поведението на самия пострадал, които не участват в обективния състав на престъплението като причини за самото вредоносно събитие. Дори и поведението на самия пострадал да има самостоятелно значение като факторен елемент в причинно следствената верига, довела до удара, нанесъл онези телесни увреждания на пострадалия, които са възприети от наказателния съд като първопричина за смъртния резултат(травматични изменения на черепа и мозъка, счупвания на черепни кости и контузия на главния мозък, които въпреки спешното лечение довели до остра сърдечно съдова недостатъчност), то не изключва причиняването с неправомерното деяние на наказателно-отговорните лица, респективно съизвършители – делинквенти и затова не се покрива от задължителната за гражданския съд установеност. Приетото от наказателния съд в присъдата, че е или не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, би обвързало гражданския съд, единствено когато противоправното поведение на пострадалия е съставомерно, а настоящия случай не е такъв. В останалите случаи, независимо дали принос на пострадалия е отчитан при определяне на наказанието или не, гражданският съд изследва дали са установени в процеса на доказване всички материалноправни предпоставки за редукция по чл. 51 ал.2 ЗЗД(Решение №431/02.07.2024 по к.гр.д. №2452/2023 на ВКС І гр.о., Решение № 67/15.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 1873/2013 г., І т. о., ТК). Затова изцяло неправилна е тезата на въззиваемата ищца за разширяване на забраната за пререшаване по чл. 300 ГПК и на въпросите, обуславящи основателността на правонамаляващото материалноправно възражение по съпричиняване на вредоносния резултат или на обема на получените вреди от пътника в автомобила. В първата инстанция е събрано заключение по назначената комплексна съдебно-техническа и медицинска експертиза, което и настоящият състав кредитира като достоверно, изчерпателно и компетентно изготвено и съответно на установените при разследваното следи на местопроизшествието и травмите, удостоверени при оглед на трупа на починалия след еднодневна реанимация. Макар че свидетеля Н.(участвал в екипа на спешна помощ транспортирал пострадалите), разпитван по делегация през 2024г., не е успял да възпроизведе съхранени спомени от инцидента през 2015г., и показанията му дадени в хода на разследването относно положението, в което е намерен пътуващия на задна седалка Г. не са потвърдени изрично, съдът не намира основание да отрекат изводите на вещите лица, които отчасти са обосновани и с тези показания. Медикът е потвърдил, че установените множество наранявания на лицето, гърдите, дясно бедро и лява подбедрица съответстват на удари в детайли от купето на автомобила, като нараняванията на главата с контузията на мозъка и счупването на черепните кости могат да бъдат получени при съприкосновение със предна лява седалка и детайли между предните седалки, нараняванията на гръдния кош – при контакт със странична дясна част на предната лява седалка, а травмирането на долните крайници със задните части на предните седалки. Така локализираните травми съответстват именно на движение в посока напред от задна към предна седалка, което не е било ограничено и може да завърши в позицията, приета от наказателния съд. Експертите потвърждават, че на задната седалка са били инсталирани два триточкови диагонално-поясни колани на местата в ляво и дясно и един двуточков поясен колан на средното място, като няма обективна следа (срязване или блокиране след отпускане) за използване на някой от тях, респективно и по тялото на този пътник липсват типични „коланни“ наранявания от притискане. Затова, дори без да се отчита сведението за позицията на тялото на Г. преди изваждането от автомобила (между задната и двете предни седалки), може да се направи достатъчно категоричен извод, че обезопасителен колан не е бил поставен. Експертите са изследвали въздействието на инерционните сили върху тяло, което не е обезопасено при челен удар със скорост над 90 до 100 км/ч(което е дари под установената скорост на автомобила, возещ Г.) и са потвърдили, че движението напред и нагоре се съпровожда с непрекъснато увеличаване на кинетичната енергия до спиране в препятствие с удар, чийто интензитет разкъсва връзките в жизнено важни органи до фатален за човека изход, като сериозни наранявания могат да се получат и от свободно движещи се в купето други предмети с иначе незначителна маса(каквито несъмнено е имало в близост до пътника на задната седалка, където е транспортирана нужната за професията му снимачна техника). Именно това ускорение при свободно движение се ограничава до 25 пъти от предпазния колан, като в заключението са коментирани експериментални статистически данни за по-високи проценти на типични наранявания на пътници и водачи, ползващи и неползващи колани, без да е контретизирано точно дали тези изследвания са приложими и при вискоенергийния челен удар в процесния случай. В допълнителните пояснения при защитата на заключението обаче (л. 438-439 от делото на ВОС) автоекспертът е заявил, че травмиращото ускорение действа и при поставен колан, като при силно завишената скорост на МПС преди удара също може да достигне интензивност, причиняваща фатални вътрешни разкъсвания. Съдебният лекар неколкократно е потвърдил, че не може категорично да се изключи смъртен изход при същото въздействие на ускорението, макар придвижването на тялото да е ограничено от колан, от една страна, защото не е установено със сигурност на кое място е пътувал починалия и какъв колан би могъл да употреби, а от друга страна дори и колана да ограничи достигането на главата му до предна седалка или друга част от купето(с което да се осуети травмата на главата), само по себе си и задържането на тялото към седалката не ограничава, а напротив би провокирало форсирано сгъване и разгъване на шията с интензитет достатъчен да увреди гръбначен мозък при счупване на шийни прешлени до степен на възходящ мозъчен оток с фатален край или други, също животозастрашаващи травми (разкъсвания на основни вътрешни органи водещи до масивна кръвозагуба). В тази насока са и посочените от инженера препоръки на френските изследователи (относими доколкото се касае за автомобил френско производство) за препоръчително комбиниране на колани на задна седалка с въздушни възглавници на облегалките на предните седалки за да се предотврати именно типичния за употребен колан „камшичен“ удар, увреждащ фатално шийни прешлени. Затова, въпреки несъмнената възможност да се избегне конкретната мозъчна травма, изводите на двамата експерти не позволяват да се приеме за също така категорично доказано, че изпълнението на задължението за обезопасяване осуетява други по вид, но също така тежки наранявания, които също могат да причинят смърт. Тези изводи не са общотеоретични, както сочат в оплакванията си въззвиниците, а резултат от натрупан емпиричен опит от сравнявани резултати при различни изходни данни от експериментални изследвания и специални знания на специалистите относно въздействие на физически закони и типични медико-биологични характеристики на промени в човешкия организъм, като закономерен резултат от подлагането му на определени физични въздействия. При това положение и въззивният съд, както и първата инстанция достига до извод за липса на доказано реално отражение на липсата на обезопасяване с колан върху крайния вредоносен резултат. Ако и при ползване на който и да е от коланите на задната седалка, живозастрашаващо травмиране(независимо от вида на увреждането) до несъвместима с живота степен не може със сигурност да се изключи, то и неизпълнението на задължението по чл. 137а от ЗДвП на пътника не осуетява смъртта на пътника. Оплакването в жалбите на ответника и помагачите му за необоснованост на извода по това възражението за съпричиняване се оказва неоснователно. По отношение на другото сочено допринасяне, съдът е събрал резултат от извършено химическо изследване по газхроматографски метод на кръвна проба на водача Я., при което е установена концентрация от 1.3 промила алкохол(л. 266 от делото на ВОС). Доколкото това изследване е било извършено в специализирана лаборатория(СХЛ при ЦСМП – Плевен), именно то следва да се кредитира като обвързващо съда официално удостоверяване, респективно като съдържание то опровергава другото представено по делото изследване по метод Видмарк. Това количествено изследване допълнително е интерпретирано от съдебният медик, който дава заключение, че такава концентрация съответства на лека степен на алкохолно повлияване, при която са налице нарушения в координация на движенията, забавяне на реакции при опасност и неадекватност на преценката на собствените постъпки и околната действителност. Според двамата експерти, употребата на алкохол от този водач несъмнено е улеснила неправомерното му поведение като съизвършител на деликта, като както началното превишаване на скоростта, така и избора на направление на движение при излизане от завоя и реакцията след неудачната маневра на Т. са били повлияни от модифицираните от опиването възприятия. Външните прояви на такова опиване обаче според допълнителните обяснения на в.л. Д. са индивидуално обусловени и зависят както от опита с употреба на алкохол, така и от биологични възможности за разграждане на такива вещества от организма. Събрано е и специализирано заключение на токсиколог, което също потвърждава, че при различните индивиди ефектите от такава концентрация на алкохола са различни и варират, но статистическите изследвания поставят концентрацията от 1.3 % в скалата на пияно състояние при което има осезаема липса на време за реакция, неясна реч, забавено мислене и лоша координация, загуба на двигателен контрол, промени в приоритетите и преценките и затруднения на възприятията. Същевременно в.л. проф. д-р З. обосновава със значителния си професионален опит по лечение на зависими от алкохола пациенти, възможността подобна степен на опиване да не е видима за околните(тъй като и по-тежко опити лицата могат да се движат, говорят и общуват без затруднения). Експертът обяснява с прилагане на специалните си знания и причините за типичния дъх на алкохол, който може да се възприема по-ясно само скоро след приема, когато в стомаха все още има неразградено количество, но липсва сигурност че такъв дъх може да бъде усетен от пътуващите в същия автомобил, тъй като мирисът на някои видове алкохол изчезва при плитко дишане, а в случай, че алкохолът е бил приет вечерта преди пътуването (започнало рано сутринта от гр. София) няма да има и остатъчно количество в стомаха и миризмата на издишваните количества може да бъде засенчена от други по-силни миризми, типични за сутрешни навици(на паста за зъби или кафе). Също чрез специалните си знания, вещото лице установява и значително по- високата концентрация на алкохол в кръвта до 1.97 промила към началото на пътуването, която се е разграждала четири часа до вземането на пробата. Макар тази концентрация да съответства на несъмнено по-тежка форма на засягане на двигателния контрол, дефицит на вниманието и реакциите, неспособност за когнитивна обработка на звук и визуални изображения, вещото лице се въздържа от категоричен извод, че интоксикацията на водача Я. е имала ясни проявни форми и не е можела да остане незабелязана от пътниците преди да се съгласят да пътуват с него. Напротив, експертът дава като възможен вариант симптомите на алкохолното повлияване да не са били ясно изразени и поради наличен у него толеранс към алкохола, позволяващ му да стои изправен и да не провокира повишено внимание на околните към своите жестове, походка, изговаряне на думи, за да се проявят и по-фини детайли, разкриващи опияняването. Липсват допълнително установени обстоятелства относно поведението на пътниците преди началото на пътуването, за да бъде изключен този вариант на обективно неоценено от тях повлияване на водача от употребен алкохол и да бъде категорично предпочетен другият вариант, предложен от вещото лице, при който макар да са можели да доловят смушения в походка и стоеж или алкохолен дъх, пътниците съзнателно да са толерирали вечерната употреба на алкохол от Я., като са пренебрегнали опасността от продължителното, непреодоляно с нощната почивка, остатъчно негативно въздействие на получена по-рано висока алкохолна концентрация. Вещото лице в обясненията си пред съда признава, че не може да предпочете който и да е от двата варианта, а отделно могат да се предложат и други чисто спекулативни вариации на поведение на пътника, при които симптоми на алкохолната употреба (какъвто е коментирания от вещото лице алкохолен дъх) биха могли или забележат (при затворени прозорци) или да не са осезаеми (при отворени прозорци) в рамките на продължилото час и половина пътуване до катастрофата. Без установяване по категоричен начин на предположените от вещото лице предпоставки (липса на индивидуален толеранс, маскиращ повлияването, употреба на алкохол от вида, позволяващ отделяне на мирис и липса на проветряване), не може да се възприеме нито един от вариантите, посочващи обективно видимо повлияване на поведението на Я. до степен на пияно състояние, затрудняваща способностите на водача за шофиране. А без установеното по друг начин знание на пострадалият Г., че водачът на автомобила е употребил алкохол, не може да се приеме за доказано и съзнателното поемане на повишен риск от опасност, която се е и реализирала в крайна сметка при извършване на нарушенията на правилата за движението и сблъсъка с другото МПС. Съгласно разясненията, дадени от ВКС с ТРОСТК по т. д. № 1/2014г, за да се приеме съпричиняване следва да се установи наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Приносът на увредения може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Такова е поведението на пътника, предприел пътуване при наличие на знание за употреба на алкохол от водача, тъй като пияното състояние обуславя несъмнено предвидими от всеки разумен индивид, полагащ грижа за собствения си интерес, негативни последици от шофирането на пияния участник в движението(Решение № 55 от 29.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 2059/2021 г., II т. о., ТК, Решение № 27 от 22.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 239/2021 г., I т. о., ТК). Пътникът поема предвидим и реално очакван риск за собственото си увреждане, или неоправдано го игнорира, само когато се съгласява да пътува в моторно превозно средство с водач, за когото знае че е употребил алкохол и тази употреба му въздейства. Затова и в трайно установената практика на съдилищата при изследване на съпричиняване от този тип се съпоставят както обективно установената концентрация на алкохол в кръвта на пострадалия, така и видимите външно изразени прояви на опиването, като последното не се изисква само когато се касае за случаите над средна степен на опиване, в които въздействието на конкретното количество и вида на изпития алкохол не е съществено обусловено от индивидуалната реактивност на конкретния организъм и има ясно видими външни проявления (Решение №183/21.03.2024 по к.д. №1701/2023 на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 170 от 24.01.2019 г. на ВКС по к. д. № 2857/2017 г., I т. о., Решение №347/12.06.2024 по т.д. №3745/2023 на ВКС, ІV г.о.). В настоящия случай обаче, категорично доказана е само по-ниската степен на концентрация на алкохол, а по-тежкото опиянение се извлича чрез екстраполация към предполагаем час, но няма и данни какво е възприел самия пострадал за състоянието на водача при началото на пътуването. Липсата на категорични доказателства остава в тежест на възразяващите и затова и въззивният съд, както и първата инстанция достига до извод за недоказано самопоставяне в повишен риск на пострадалия пътник като основание за прилагане на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Оплакванията на въззивниците – помагачи на ответника и по това възражение се оказват неоснователни. Останалите оплаквания на всички въззивници визират остойностяването на причинените на опечалената майка на починалия пътник страдания по критериите за справедливост, наложени в съдебната практика, които целят определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Критерият по чл. 52 ЗЗД не е абстрактен, а се основава на преценка на конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди (ТРОСНГТК № 1/2016 на ВКС). Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания. Затова справедливостта изисква и отчитане на икономическото положение в страната, към момента на настъпването на увреждането и размерът на присъдените при сходни случаи обезщетения за неимуществени вреди, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване и промяна на стандарта на живот на обезщетяваното лице (ППВС4/1968). По делото няма спор относно родствената връзка между починалия на 42 г. пътник и неговата майка ищцата Р. Г., на 72г. към момента на трагичното събитие. В първата инстанция са събрани посочени от тази страна гласни доказателства. За тяхната оценка, съдът съобразява близостта на свидетеля Д.С. (съответно зет и съпруг на ищците), но не намира повод да отрече доказателствената стойност на показанията му, доколкото са изложени като негови преки и непосредствени впечатления, каквито може да има само лице от близък домашен кръг, а и липсват изразени противоречия с останалите доказателства. Напротив, впечатленията на този свидетел кореспондират и допълват описаните и от свидетелката П. обстоятелства, с която отношенията на ищците са приятелски и не предполагат някаква особена заинтересованост. Двамата свидетели описват житейската динамика на семейните отношения (л. 282 – 283 от делото на ВОС), като посочват, че починалият е израснал в сплотено семейство с характерно интензивно емоционално общуване между низходящи и възходящи, и изградените отношения на обич, доверие, взаимна подкрепа са съхранени изцяло и след като синът завършил образованието си в гр. София и останал да живее там, за да се реализира професионално. Свидетелите описват честите, очаквани от застаряващите родители връщания на сина в семейната къща и общността на голямото семейство, включващо и омъжената по-малка сестра и нейното семейство, които заедно прекарвали почивките и празниците и обсъждали общите си проблеми, споделяли емоции и взаимно се напътствали. По-големият син бил възприеман от родителите като очакван наследник на семейната къща, при връщанията си активно полагал грижи за домакинството им като пазарувал, вършел по-тежките работи по поддръжка на дома, снабдявал дървата за отопление и често те предпочитали именно на неговата помощ, отколкото ангажирането на дъщерята, заета с отглеждане на децата си. Тъй като синът нямал по-близка емоционална връзка в новата си приятелска професионална среда, на семейните събирания родителите споделяли и надеждите си той да се върне при тях, да създаде свое семейство, за да се радват и на неговите деца. Особено активно синът се включил в грижите за бащата след заболяването му, като наред със закупуването на специфични лекарства, организирал и лечението му в гр. София и прекарал неотлъчно с него последните месеци от живота му. Допълнително свидетелите описват и промените в състоянието на майката, влошаващо се прогресивно след поредицата траурни събития в рамките на две последователни години. След мъчителното очакване на края на терминално болния съпруг, останалата сама в къщата вдовица преживяла тежко и внезапния край на живота на сина си, с когото до момента свързвала всички свои очаквания за сигурност на старини. Свидетелите посочват състоянието и като „шок“, „сриване“, „рухване“, рязко ограничаване на контактите и нежелание да излиза от дома, последвали и от влошаване на физическото и психическото й здраве до диагностициране с „Паркинсон“ и наложителна ежедневна грижа и наблюдение. В исковата си молба обаче ищцата не е посочила твърдения за такъв резултат от застрахователното събитие и по делото няма събрани доказателства нито за развитието на такова заболяване, нито за евентуалното влияние на натрупването на последиците от различните стесогенни събития, което изисква специални знания. Затова в тази част показанията на свидетеля не могат да се възприемат безкритично. При така събраните доказателства, въззивният съд намира, че като майка, ищцата попада в кръга на най – близките на починалото пострадало от ПТП лице по смисъла на ТРОСНГТК № 1/2016 на ВКС, и се ползва с право на обезщетение, поради естеството на доказаната съществуваща приживе на двамата най-близки роднини житейска връзка с прояви на любов, привързаност, споделяне на грижи, взаимно подпомагане и разбирателство. Съдът намира, че прекъсване на общуване с низходящ следва да се квалифицира като увреждане със значим отзвук, обусловен от дълбочината на връзката, естествено изградена при отглеждането на дете, достигнало до пълнолетие и самостоятелност. На този етап общуването с родителя вече е преминавало към фазата, в която се концентрира във взаимно уважение, споделяне на интереси и се очаква във времето да премине в получаване на все повече грижи от страна на навлизащ в по-напреднала възраст възходящ, като интензитета на връзката в конкретния случай за майката допълнително се е концентрирал след загуба на брачен партньор и възприемането на по- големия, но още необвързан със собствено семейство син, като най-близък родственик, на когото вдовицата би могла да разчита за нужната й грижа и подкрепа в бъдеще. Лишаването на увредената от такова естествено очаквано продължително в един значим период на остатъка от живота си битово и емоционално общуване несъмнено поражда дълготрайно осезаема негативна реакция. От друга страна, следва да бъде отчетено, че роднинската близост е прекъсната в момент, в който не може обосновано да се предполага, че липсващото емоционално и битово общуване може да бъде алтернативно пълноценно заместено с връзка с друг родственик, тъй като по-малката дъщеря вече има друго семейство и макар също да поддържа ежедневни контакти с майка си, не може да се очаква да изостави грижите и за него. Затова и осезаемата за увредената майка липса на общуване с по-големия син не може да не се възприема от нея като невъзвратима загуба, която ще я съпътства и занапред като влошава социалните й възможности. Същевременно дори и при естествено намаляване на интензитета на траурната скръб (без каквито и да са по-тежки усложнения) с течението на времето съвпада с достигане до периода от живота на пострадалата, в който обичайно все по-осезаемо вече застаряващата вдовица би усещала както липсващото подпомагане от прекия низходящ, така и безвъзвратно пропуснатото удовлетворение от проследяване на очакваните негови житейски успехи. Затова и въззивният съд преценява, че неимуществени вреди изискват справедлив паричен, съответен на средни стойности за компенсиране на загубата на подкрепа на починал грижовен низходящ, понасяна от все по- зависим преживял възходящ в доста напреднала възраст, но без достигане на по-високи стойности, типични за случаите, в които сигурното понасяне на негативите от загубата са характеризирани с обективно по- продължителен период на страданията (на по- млади родители) или с клинично доказани разстройства на адаптацията (с личностни промени и прояви на отказ от продължаване на живота на самия пострадал). Съдът съобразява като израз на общественото възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата, динамиката на практиката по сходни казуси. За увреждане през 2014г. на родители на средна възраст, загубили млади синове са определяни обезщетения между 80 000-100 000 лв. и 160 000-180 000 лв. при специфична интензивност на връзката и по-тежки последици (Решение №171/02.07.2025 по дело №1622/2024 на ВКС 2 т.о., Решение № 4 от 6.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 1168/2018 г., II т. о., ТК, Решение № 174 от 27.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 2960/2015 г., I т. о., ТК, Решение № 184 от 21.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 3134/2018 г., II т. о., ТК, Решение № 139 от 28.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1780/2019 г., II т. о., ТК, Решение № 139 от 14.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 2135/2018 г., I т. о., ТК, Решение № 65 от 18.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 758/2021 г., I т. о., ТК). По- възрастна майка (52 г.) е обезщетена с 150 000 лв. за загуба на син на 32 г. през 2016г.(Решение № 50041 от 7.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 915/2022 г., II т. о., ТК), но 100 000лв са определени както на пенсионерка, страдаща от 2015г. за починал син на 37г. (Решение № 15 от 19.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 146/2019 г., II т. о., ТК), така и на по-млади родители, чиято връзка с сина им е била прекъсната през 2016г (Решение №80/21.03.2025 по дело №100/2024 на ВКС І т.о). Към този, близък до конкретния момент по настоящия казус период нормираната лимитна отговорност по чл. 266 КЗ отм. на застрахователите не е променяна, до въвежданенето на новия КЗ в сила от 2016г., с който лимитите са завишени. Съответно в следващите периоди обезщетенията за сходни случаи през 2017г на загуби на низходящи варират от 90 000лв. до 150 000лв, като завишения размер е определен на зависима от грижите на починалия син на 43 г. майка на 72г. (Решение №1/12.03.2021 по дело №888/2020 на ВКС 2 т.о., Решение №17/08.02.2024 по дело №2264/2022 ВКС 2 т.о., Решение №309/30.01.2019 по дело №2843/2017 на ВКС 2 т.о.). Значително по-високи са обезщетенията за увреждания през 2019г, като за по–сериозното засягане от смърт на млад човек на 25г. на майката е определен е определен еквивалент от 180 000 лева. (Решение №50092/04.10.2023 по дело №1198/2022 на ВКС, 1 т.о.). Също за сходни случаи на смърт през 2020 г. размерът на присъжданите обезщетения варира в границите от 130 000 лв. до 170 000 лв.(Решение №263/10.09.2025 по дело №1466/2024 ВКС 2 т.о.). При това положение, за да не бъде преценката на размера на обезщетението изолирана от общественото разбиране за справедливост, стойността на доказаните в настоящия процес не следва да надхвърля 100 000лв., което съответства на усреднена стойност към момента на увреждането и кореспондира на 20 кратен годишен доход на член на домакинство по данни на НСИ за 2015г. Такъв размер е напълно достатъчен да покрие както търпените до момента в продължение на вече 10 години страдания, така и сигурно негативно отражение на загубата на сина върху живота на възрастната и все по- зависима от близките си жена и занапред. Същевременно според калкулатора на НСИ инфлацията от септември 2015г. до настоящия момент е 53.2%. и съпоставката с определяни към актуалния момент обезщетения (150 000-180 000)точно отразява и нарастването на стандарта на живот. Над тази сума имуществения еквивалент не би бил съответен на съдържанието и тежестта на понесените неимуществени вреди, техният необратим характер и цялостното неблагоприятно отражение на смъртта на сина върху живота и психоемоционалната сфера на неговата майка. Затова и претенцията и към застрахователя за изплащане на сума над 100 000лв. се оказва неоснователна. Оплакванията на всички въззивниците за несправедливо завишаване на определеното в първа инстанция обезщетение до 140 000 лв. са основателни и съответно неправилната част от постановеното осъждане следва да се отмени, като искането за плащане на неоснователно търсената горницата се отхвърли, ведно със съответно присъдената с него лихва. ІІ. По иска на И. М. Г. – С. срещу ЗАД„АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД: В настоящата инстанция не е спорна родствената връзка между ищцата и починалия по-голям с 3 години брат, който до смъртта си на ••••• не е имал собствено семейство и е живеел и работел в гр. София. С оглед на вече установените общи факти по застрахователното събитие, спорно е само конкретното съдържание на съществувалата приживе емоционална връзка между тези родственици и действителния интензитет, обем и продължителност на страданията, които внезапното прекъсване на тази връзка причинява на преживялата сестра. За установяване на тези обстоятелства в първата инстанция са събрани гласни доказателства. По вече изложените съображения за неоснователно оспорване на доказателствената им стойност, въззивният съд ги кредитира като взаимно допълващи се. Двамата свидетели описват по идентичен начин развитието на семейните отношения (л. 282 – 283 от делото на ВОС), като посочват, че починалият е пребивавал постоянно в София, където намерил професионална реализация, но поддържал постоянна връзка с родните си в гр. Варна: майка му и баща му, докато бил жив(които живеели в семейна къща) и семейството на сестра му, които обитавали жилище в близост и поддържали ежедневни контакти. Св. Стоянов посочва, че бил изненадан от близката връзка на съпругата му не само с родителите й, но и с нейния брат, с когото като деца делили една стая и бил нейния авторитет в младежките й години и който при честите си връщания в семейната къща споделял, че е самотен в София, участвал в обсъжданията на общите проблеми, показвал силна привързаност към племенниците си и прекарвал своето свободно време с тях, като често замествал родителите им. Свидетелката П. също описва общността на семейството на сестрата, брата и техните родители, която е била съхранена и след като пострадалият останал да работи в София, но винаги се връщал при семейството си във Варна, където заедно с родителите и сестра си прекарвал почивките си и всички празници. Според впечатленията и на тази свидетелка, макар да изградил своя среда и компания в другия град, не поддържал по- близки отношения с тези приятели, а търсил общуване в семейна среда именно с роднините си, като възприемал и семейството на сестра си като свое, приемал съветите й в ежедневието си(тя настоявала да си купува подходящи за сезона дрехи и обувки и да си намери квартира), радвал се на децата й и участвал в отбелязване на празнични семейни поводи. Допълнително свидетелите описват и проявите на изживяванията на сестрата като „шок“, „сриване“, „рухване“, предизвикани от внезапния край на живота на брат й, чиято загуба усещала особено болезнено след вече преживян, но все пак очакван край на баща й. И двамата свидетели посочват, че в период от няколко години ищцата И. Г. ползвала професионална психологическа подкрепа, за да се справя с мъката си, както и че в този, следващ поредицата от загуби на близките й две-три годишен период тя преживяла и спонтанен аборт и започнала да се притеснява и за все по- тежкото здравословно състояние на майка си. Същевременно съпругът на тази ищца допълва и възприети от него постепенно преодолени прояви на страх от шофиране, които самата тя свързвала с болезнен спомен за инцидента, при който загинал брат й. При така събраните доказателства, въззивният съд намира за неоснователно оплакването на въззивницата по установяването на твърденията, с които е била обосноваван изключителния характер както на привързаността, така и на страданията от загубата на връзката между починалия и ищцата. Именно фактите, посочени в исковата молба са потвърдени от свидетелите, но те не характеризират близостта на сестрата и самотния й брат, като надхвърляща обичайна роднинска привързаност. Напротив, установяват се типични за сплотена семейна общност отношения на близост и взаимно доверие, изградени в детството и прерастнали в подкрепа между възрастни, особено след като останалия самотен брат се преместил да работи в друг град, а съхранил общуването със сестрата и нейното семейство, наред с общуването със своите родители, останали в родното му място. Впечатленията на свидетелите за възприемането на семейството на сестрата и особено общуването с децата й като заместител на липсваща собствена връзка от семеен тип, налага извод, че това общуване в по- широк семеен кръг е замествало непосредствена интимност в брачна връзка с низходящи за самия брат, но липсва подобна реципрочна значимост за сестрата, чиято най-близка семейна среда (съпруг и деца), е наситена с пълноценно и равностойно общуване и няма логично житейско обяснение привързаността именно с брата да е така изключителна, че да се очертае като приоритетна пред връзките в този кръг или дори пред отношенията в по- широката също сплотена роднинска среда, включваща наред с брата и възрастните им родители. Същевременно интензивността на тази връзка не е индикирана и с изключителен проявен характер на страданията, понесени от опечалената сестра, така както са били описани от самата нея в исковата и уточняващата молба. Както стреса от внезапно и преждевременно настъпила смърт, така и проявите на затвореност и депресивните нагласи са типични за траурна мъка, характерна за загуба на родственик. Изнесените от свидетелите данни за значителна продължителност и задълбочаване на реакцията на този стрес, налагаща психологично консултиране и особено въздействието на допълнителното наслагване на поредица от житейски несгоди (продължително заболяване на баща, последвалата го очакване смърт, внезапно травматично умъртвяване на брат и влошаване на здравето на майката) и предполагаемото от свидетелите негативно отражение върху загубена бременност не са били сочени като твърдения, за да налагат и служебна активност на съда за допълнителното потвърждаване на тези факти със заключение на специалисти. Без категорично изясняване на връзка на такива особености на психическите изживявания именно и само със смъртта на починалия при ПТП пътник, не може да се приеме за доказана изключителността на страданията, надхвърлящи обичайните последици от такова злощастно събитие. Така, въззивният съд, също като първата инстанция не намира за установени специалните предпоставки за пораждане по изключение на право на компенсация на сестра, която макар и засегната от застрахователното събитие, не търпи необичайни страдания поради загубена традиционна привързаност с починалия си брат, нито случая може да се характеризира с по-тежка от обичайното негативна промяна в психо-физическото й състояние. Затова и оплакванията по преценката на събраните доказателства са неоснователни. Съобразно указанията по приложението на закона, дадени с ТРОСГТНК №1/2016г. на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало такава постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, че внезапното й травматично прекъсване да поражда продължителни болки и страдания, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките опечалени. В практиката се приема, че такава изключителност съществува само когато особени житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и страдащото лице да се породи особена близост, оправдаваща и получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди като особено интензивна или необичайно продължаваща траурна скръб. Обратно, при установяване на традиционните за българското общество семейни отношения в най-близкия родствен и семеен кръг, където връзките между сестри и братя се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, няма основание за обезщетяване на нормално присъщите за съответната родствена връзка морални болки и страдания. Претенциите за застрахователни обезщетения в такива обичайни случаи на траурна скръб на родственици не са основателни. В този смисъл е наложилата се практика на съдилищата (решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019г., ВКС II т. о. Решение №500/27.07.2024 по дело №2554/2023 и Решение №504/29.07.2024 по дело №1455/2023 на ВКС, III гр. о.). Оплакванията по приложението на закона също не са основателни. При пълно съвпадение на изводите на двете инстанции за неоснователност на иска на И. Г., обжалваният отхвърлителен диспозитив следва да се потвърди. ІІІ. По разноските и частната жалба: Частичната промяна на произнасянето по съществото на спора засяга само иска на Р. Г., поради което само разпределената отговорност за разноски по този иск подлежи на корекция от въззивната инстанция. Съразмерно на намаления основателен размер следва да се редуцират възложените на ответника ЗАД„АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД държавни такси до само 4000лв. От общо обявени в списък разходи за адвокатски хонорар 11450лв и 200 лв. за възнаграждение на вещо лице, съразмерни на неоснователна част от иска (70 000/170 000)са суми 4 714, 70 лв. и 82, 35лв. или общо 4 797, 05лв, съответно присъдените вече в полза на същия ответник суми от 2061 и 96лв.следва да се допълнят с горница от 2 640, 05лв. С обжалваното решение на застрахователя е възложена сума от 9943лв, представляваща част от половината от общо направените от двете ищци разноски, обявени в списък като изплатен на два транша сборен хонорар от 24 250 лв., или по 12125лв за всеки от исковете на двете ищци. В тази част, разпределението на отговорността за разноски от първата инстанция е било предмет на поисканата корекция по реда на чл. 248 ГПК с обжалвано и пред настоящия съд определение №260136/09.04.25г. Макар и да не е било докладвано изрично в проведеното последно заседание, възражението за прекомерност на размер, договорен на два пъти с договори от 21.09.2018г. (към искова молба) и 02.07.24 (л. 273 от делото на ВОС) и доказан с плащания в брой и по банков път на същите дати, е било своевременно заявено от помагача ЗАД „Армеец“ в обявена на страните молба вх.№ 260320