Решение № 320 от 22.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 1297/2024 г.

Производството е по реда на глава XXI НПК. С присъда от 30.05.2022 г. по н.о.х.д. № 14198/2020 г. по описа на Софийския районен съд, Наказателно отделение, 115 състав, подсъдимата Л. С. Л. е призната за виновна за това, че на 15.10.2019 г. около 15: 45 часа в гр. София, ж.к.“Младост - 3“, ул. “•••••••, в сградата на Столична Община - район "Младост", в съучастие като съизвършител с М. Р. Р., е причинила на С.А.П., лека телесна повреда, като след като М. Р. Р. захапала С.А.П. силно за китката на лявата ръка, в този момент Л. С. Л. бутнала С.А.П. по циментови стълби, при което същият паднал по гръб (около 10 стъпала) между две стълбищни площадки, от което П. е получил повърхностни травматични увреждания, с вид на охлузвания и кръвонасядания, които в съвкупност са му причинили и са реализирали критериите на медико - биологичния квалифициращ признак „болка и страдание“, като деянието е извършено по хулигански подбуди на публично място, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на установените правила и порядки в обществото, телесната неприкосновеност, достойнството и правата на личността - престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр.1, вр. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. На основание чл. 54, ал. 1, вр. чл. 42а от НК на подсъдимата Л. й е наложено наказание „Пробация“ със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца, с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца. На основание чл. 304 НПК подсъдимата Л. С. Л. е оправдана да е причинила леката телесна повреда на С.А.П., в качеството му на длъжностно лице, назначен с Трудов договор № РД-10-1-347/19.11.2018 г. на длъжност „Заместник кмет“ в СО Район „Младост“, при изпълнение на службата и функцията му и по - квалифициращото обстоятелство по чл. 131, ал. 1, т. 1, пр. 1 НК. Със същата присъда е призната за виновна и подсъдимата М. Р. Р., за това че на 15.10.2019 г. около 15: 45 часа в гр. София, ж.к.“Младост - 3“, ул.“•••••••, в сградата на Столична Община - район "Младост", в съучастие като съизвършител с Л. С. Л., е причинила на С.А.П., лека телесна повреда - захапала го силно за китката на лявата ръка, като в този момент Л. С. Л. го бутнала по циментови стълби, при което същият паднал по гръб (около 10 стъпала) между две стълбищни площадки, от което П. е получил повърхностни травматични увреждания, с вид на охлузвания и кръвонасядания, които в съвкупност са му причинили и са реализирали критериите на медико - биологичния квалифициращ признак „болка и страдание“, като деянието е извършено по хулигански подбуди на публично място, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на установените правила и порядки в обществото, телесната неприкосновеност, достойнството и правата на личността - престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр.1, вр. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. На основание чл. 54, ал. 1, вр. чл. 42а от НК на подсъдимата Р. й е наложено наказание „Пробация“ със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца, с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца. На основание чл. 304 НПК подсъдимата М. Р. Р. е оправдана да е причинила леката телесна повреда на С.А.П., в качеството му на длъжностно лице, назначен с Трудов договор № РД-10-1-347/19.11.2018 г. на длъжност „Заместник кмет“ в СО Район „Младост“, при изпълнение на службата и функцията му и по - квалифициращото обстоятелство по чл. 131, ал. 1, т. 1, пр. 1 НК. С присъдата на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимите Л. С. Л. и М. Р. Р. са осъдени да заплатят по сметка СДВР сумата от 437, 18 лв. - разноски направени по досъдебното производство и сумата от 100 лева по сметка на СРС за сторени в съдебното производство разноски, както и на основание чл. 190, ал. 2 НПК да заплатят 10 лв. - държавна такса за служебно издаване на два броя изпълнителен лист. Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба и допълнение към нея на защитника на подсъдимите Л. С. Л. и М. Р. Р.. В жалбата и допълнението се излагат твърдения, че присъдата е неправилна, тъй като е необоснована и незаконосъобразна. Възраженията на защитата касаят допуснато нарушение на материалният закон, изразяващо се в нарушено задължение на първата съдебна инстанция за прилагане на чл.78а НК, при наличието на необходимите за това предпоставки, като са изложени подробни съображения в тази насока. Излагат се и доводи за грешка при тълкуване на доказателствената съвкупност, довела до съществено нарушение на чл. 14 НПК. Релевират се възражения по отношение индивидуализация на наказанието. Не се правят искания за събиране на нови доказателства. В проведеното по реда на чл. 327 от НПК закрито съдебно заседание въззивният съд е приел, че за правилното решаване на делото не се налага разпит на подсъдимите, на свидетели и на вещи лица. В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, подсъдимите Л. С. Л. и М. Р. редовно уведомени, не се явяват. В хода на съдебните прения пред въззивния съд, защитникът на подсъдимите заявява, че поддържа въззивната жалба и допълнение към нея. Посочва, че е налице нарушение на материалния закон от страна на първия съд, поради отказа за прилагане на разпоредбата на чл.78а НК. Твърди, че деянието е недоказано, като според защитата липсват мотиви за определяне на наказанието на подсъдимите в атакувания съдебен акт. Моли, в случай на несъгласие с изложените от защитата доводи, да бъде приложен чл.9 НК или УБДХ. Представителят на Софийска градска прокуратура, моли жалбата да бъде оставена без уважение, а постановената присъда да бъде потвърдена, като правилна и законосъобразна. Счита, че първия съд в достатъчна степен е анализирал относимите към делото доказателства и доказателствени средства, като е дал отговор на всички поставени от защитата възражения. Според прокурора определените с присъдата наказания по отношение на подсъдимите са справедливи. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, ХIV-ти въззивен състав, след като обсъди доводите във въззивната жалба и допълнение към нея‚ както и тези изложени от страните в съдебно заседание‚ и след като в съответствие с чл. 314 НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, намери за установено следното: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежно легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на въззивен съдебен контрол, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. За да постанови обжалваната присъда, първоинстанционният съд е събрал всички достъпни и относими доказателства и доказателствени средства: гласни - обясненията на подсъдимите Р. и Л., показанията на св. С.А.П. /вкл. частично приобщените от ДП /л. 53-54/ на основание чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК/, М.И.С. /вкл. приобщените от ДП /л. 57/ на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК/, Т.С.С., В.В.К. вкл. частично приобщените пред предходен съдебен състав на основание чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК /л. 32/ и частично приобщените от ДП /л. 55/ на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК/, С. Д.Д. / вкл. частично приобщените от ДП /л. 60/ на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК/, Т.Д.Ф. /вкл. частично приобщените от ДП /л. 59/ на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК/, писмени доказателства - 2 бр. СМУ, лист за преглед на пациент в КДБ/СО, копие от протокол № 9, т. 2.3./30.05.2019 г. на комисия по чл. 10 от НРУУРОЖТСО /л. 37/, трудов договор № РД-10-1- 347/19.11.2018 г., допълнително споразумение № РД - 10 - 1- 132/18.03.2019 г., длъжностна характеристика, способи на доказване - заключения на СМЕ /л. 53 - л. 57 от ДП/, СФСЛИ /л. 60 - л. 62 от ДП/, свидетелства за съдимост. Въз основа на горните доказателства, които са били предмет на обследване и оценка от първата съдебна инстанция, въззивният съд прие, че фактическата обстановка е правилно установена от районния съд въз основа на верен анализ, като фактите по делото са следните: Подсъдимата Л. С. Л., родена на ••••••• г. в гр. Ботевград българка, български гражданин, неосъждана, разведена, с ЕГН: ••••••••••. Подсъдимата М. Р. Р., родена на ••••••• г. в гр. София, българка, български гражданин, неосъждана, неомъжена, с ЕГН: ••••••••••. Към 15.10.2019 г. свидетелят С.А.П. заемал длъжността заместник кмет на Район „Младост“ в гр. София, Столична община, съгласно трудов договор № РД-10-01- 347/19.11.2018 г. и допълнително споразумение № РД-10-1-132/18.03.2019 г. към трудовия договор. Сред основните му задължения като заместник-кмет, съгласно длъжността характеристика, били да организира дейността на подчинените му служители от отдел „Управление на общинската собственост и жилищния фонд“ и „Регистрация и контрол на търговската дейност“; представлява СО - район „Младост“ пред гражданите на района, обществени и политически организации, други общини и райони в рамките на дейността, за която отговаря; контролира прилагането на действащите нормативни разпоредби и закони в сферите на дейност, за които отговаря; упражнява постоянен контрол върху изпълнението на задачите, възложени на всички служители от ресора, ръководи и участва в комисии за провеждане на конкурси по заповед на Кмета на района и др. Подсъдимата Л. била включена в списък с картотека за настаняване в общинско жилище в СО, район „Младост“, с вх. № ЖН-15- 01-9400-88 от 28.12.2010 г., на който ежегодно се извършвала актуализация, с оглед съответствието на кандидатите с нормативните изискания установени в Наредбата за ред и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община /НРУУРОЖТСО/. Подсъдимата Л. имала дългогодишна картотека, като обикновено периодът за настаняване в общинско жилище в район „Младост“ отнемал около 8-10 години. Самото одобрение за включване в списъците за картотека не водило до настаняване в общинско жилище. Съгласно процедурата за настаняване одобрението на кандидат за настаняване в общинско жилище не водило до автоматично настаняване, а на последния следвало да се извърши нова проверка, въз основа на списък с документи, дали отговаря на условията за настаняване. Няколко месеца преди 15.10.2019 г. подсъдимата Л. била одобрена за настаняване в общинско жилище, поради което следвало да се извърши последна проверка дали отговаря на изискванията за настаняване. При така извършената проверка се установило, че член на семейството на Л. Л. притежава жилищен имот на територията на гр. Приморско, ул. „•••••••, поради което и не отговаря на едно от условията за картотекиране като нуждаеща се от жилище. В тази връзка, с оглед взетото решение, бил издаден протокол № 9, т. 2.3./30.05.2019 г., в който било обективирано решение, с което се изключвало семейството /домакинството/ на подсъдимата Л. от картотеката на нуждаещите се от жилище в СО, район „Младост“ на основание чл. 13, ал. 1, т. 1 и ал. 2 вр. чл. 5, ал. 2, т. 2 от НРУУРОЖТСО. Решението било подписано от петима служители на район „Младост“, като председател бил св. П.. Бил направен опит да бъде връчен препис от протокола на подсъдимата Л., но същата не била открита на посочения от нея адрес. На 15.10.2019 г., около 15.45 часа подсъдимите Л. и Р. влезли в сградата на СО, Район „Младост“, находяща се в гр. София, ж.к. „Младост - 3“, ул. „•••••••. Подсъдимите се насочили към втория етаж и влезли в кабинет № 228, където работили служителите към отдел „Жилищно наставяне“ - свитеделите С.Д. и В.К.. Подсъдимите искали да разберат докъде е стигнала процедурата по настаняване в общинско жилище. Св. Д. и К. запознали подсъдимите със съдържанието на протокол № 9, т.2.3/30.05.2019 г., в който било обективирано решението, с което се изключвало семейството на подсъдимата Л. от картотеката на нуждаещите се от жилище в СО. Свиделката К. направила опит да връчи на подсъдимата Л. препис от протокола, като последната я ударила през ръката, издърпала протокола от ръката й, смачкала го и го хвърлила на земята. Подсъдимите Л. и Р. започнали да крещят и да удрят по бюрата на свидетелите К. и Д.а, която била в напреднала бременност и се стресирала от създалата се ситуация. Поведението на двете подсъдими предизвикало свидетелката К. да излезе от кабинета и да потърси помощ. Първоначално св. К. се обърнала към началника на отдела свидетелката Т.С., а впоследствие се отправила и към кабинета на свидетеля П., находящ се на третия етаж в сградата. Свидетелката С. стигнала до кабинета първа, влязла вътре и заварила свидетелката Д.а да стои на бюрото си, а подсъдимите крещели спрямо нея. Свидетелката С. помолила подсъдимите да се успокоят и да говорят по-тихо, тъй като свидетелката Д.а била бременна, но те продължили да крещят. Свидетелката С. предупредила подсъдимите, че ако не спрат да крещят ще извика охраната и тъй като последните не се съобразили с предупреждението, свидетелката С. отишла да повика охраната, която се намирала на първия етаж. Междувременно в кабинета пристигнали свидетелката К. и свидетелят П.. като последният се представил на подсъдимите, включително и длъжността която заемал. Свидетелят П. застанал между свидетелката Д.а и подсъдимите и поискал да разбере какво е провокирало поведението им. Подсъдимата Л. обяснила, че е подала документи за настаняване в общинско жилище, като нуждаещи се, но при сегашното си посещение разбрала, че семейството й е изключено от списъка с картотекирани. Свидетелят П. опитал да обясни на подсъдимите каква е процедурата по настаняване в общинско жилище, но те започнали да крещят и срещу него. Свидетелят П. няколкократно помолил подсъдимите да се успокоят и да напуснат кабинета, но последните не се съобразили с молбата на последния и минали покрай него отправяйки се към свидетелката Д.а. Виждайки действията им и за да предотврати евентуално физическо съприкосновение между подсъдимите и свидетелката Д.а, свидетелят П. хванал подсъдимата Р. за ръката, между китката и лакътя и тръгнал да я извежда от кабинета, към изхода на сградата. Подсъдимата Л. тръгнала след тях, придружавана от свидетелката С. - охрана в сградата, която междувременно дошла в процесния кабинет, заедно със свидетелката С.. Докато свидетелят П. извеждал подсъдимата Р. по коридора, последната пищяла силно, като в същото време се дърпала и му нанасяла удари /ритници/ с левия крак в областта на седалището и горната част на крака. Когато свидетелят П. и подсъдимата Р. стигнали до стълбищната площадка, водеща към изхода, подсъдимата се навела и захапала за китката на лявата ръка свидетелят П., което го накарало да я пусне. В този момент подсъдимата Л. се нахвърлила върху П., крещейки му „Как може да пипаш детето ми“ и го бутнала по циментовите стълби, като последният паднал по гръб между двете стълбищни площадки, а подсъдимата Л. паднала заедно с него. Впоследствие пострадалият П. се изправил на междустълбищната площадка като получил нови удари с ритници и ръце в областта на краката, седалището, гърдите и лицето. Впоследствие в 17.30 часа св. П. посетил д-р М.Г., специалист по съдебна медицина, който му извършил преглед и издал СМУ № 480.10/2019 г., в което описал констатираните травматични увреждания. Така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото по съществото си кореспондира изцяло с установената и от първата инстанция. Фактическите констатации на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. При изграждане на фактическата обстановка от районния съд не са допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй като са обсъдени всички доказателствени материали, без някои от тях да са били подценени или игнорирани за сметка на други. Първостепенният съд по ясен и убедителен начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Обсъдени са противоречията в доказателствените материали и са изложени убедителни доводи относно това кои доказателства съдът кредитира и кои – не. Настоящият въззивен състав намира за необходимо да посочи, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста (решение № 181/2012 г. на ВКС, І н. о., решение № 372/2012 г. на ВКС, III н. о., решение № 513/2013 г. на ВКС, І н. о., решение № 371/2016 г. на ВКС, ІІІ н. о.). С оглед на изложеното и без да бъдат преповтаряни изводите на СРС, настоящият съдебен състав намира за необходимо, с оглед на доводите и възраженията във въззивната жалба, както и в съответствие със законово вмененото му задължение за служебна проверка на правилността на присъдата в цялост, да посочи следното: Непротиворечиви са събраните гласни доказателствени средства по отношение на причините за посещението на подсъдимите Р. и Л. в кабинет № 228, находящ се в сградата на СО - район „Младост“ на 15.09.2019 г., около 15.45 часа, а именно за да получат информация за настаняване в общинско жилище, с оглед съществуващата картотека с вх. № ЖН-15-01- 9400-88 на името на подсъдимата Л.. По отношение на това обстоятелство, така събраните гласни доказателствени средства – обясненията на подсъдимите и показанията на свидетелите С., С., К. и Д.а са напълно еднопосочни и взаимно допълващи се, поради което и за съда не възникна съмнение, че са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно и на това основание няма пречка да бъдат поставени в основата на изводите на съда по фактите. Събраните по делото гласни доказателствени средства в лицето на свидетелите С., К. и Д.а са напълно единни и по отношение на разразилия се във връзка с посещението на подсъдимите скандал, провокиран от факта на запознаване на подсъдимите със съдържанието на протокол № 9, т.2.3/30.05.2019 г., в който било обективирано решението, с което се изключвало семейството на подсъдимата Л. от картотеката на нуждаещите се от жилище в СО. Последователни са свидетелите К. и Д.а в показанията си относно бурните и невъздържани действия на подсъдимите, след като са били уведомени за изключването от картотеката, изразяващи се в крясъци и удряне по бюрата им. Съгласно показанията на тези свидетели, подсъдимата Л. проявявала изключително агресивно поведение, изразяващо се в удар през ръката на свидетелката К., при опит последната да връчи на подсъдимата препис от протокола. В подкрепа на изложеното са и показанията на свидетелката Д.а, които поради липсата на ясни спомени с оглед на изминалия период от време, надлежно са били приобщени по предвидения за това процесуален ред. По несъмнен и категоричен начин, въз основа на показанията на свидетелите К. и Д.а, се установява, че вследствие на агресивното от страна на подсъдимите поведение, са били принудени да потърсят помощ и съдействие от други свои колеги в лицето на свидетелите С. и П.. Безпротиворечиво се установява от показанията на свидетелите П., С., К. и Д.а хронологията на събитията и действията на подсъдимите след влизането на свидетелят П. в кабинета, а именно, че крясъците от страна на подсъдимите са продължили, като П. е опитал да ги успокои като им обясни защо се е стигнало до решението за изключването им от списъка на лица, ползващи общински жилища, но подсъдимите започнали да крещят и срещу него. От показаният на св. П., С. и Д.а на следващо място става ясно, че св. П. след като влязъл в кабинета се представил с длъжността, която заема. От показанията на свидетелите е видно, че св. П. няколкократно помолил подсъдимите да се успокоят и да напуснат кабинета, но последните не го сторили, а напротив минали покрай него и се отправили към свидетелката Д.а, поради което виждайки действията им и за да предотврати евентуално физическо съприкосновение между подсъдимите и свидетелката Д.а, свидетелят П. хванал подсъдимата Р. за ръката, между китката и лакътя и тръгнал да я извежда от кабинета, към изхода на сградата. В тази връзка, първоинстанционният съд е извършил подробен анализ на показанията на пострадалия С. П., в резултат на който убедително проверил тяхната обективност и незаинтересованост и ги е възприел като надежден източник на преки доказателства. Свидетелят П. не е близък с нито една от страните, като същевременно разказът за събитията, който излага в хода на съдебното следствие пред първия съд, е последователен, без непълноти, неясноти или логически противоречия, като не показва съществения различия и от изложения в първоначалните му показания в досъдебното производство. Съдът кредитира изцяло изложеното от св. П. относно събитията случили се на стълбищната площадка, докато се опитвал да изведе подсъдимата Р. от сградата, а именно, че последната го захапала за китката, доколкото изложеното се подкрепя от назначената по делото СМЕ, видно от която се установяват еднотипни ограничени охлузвания, локален оток, зачервяване на кожата и набелязано кръвонасядане по гръбната повърхност на лявата китка и долния край на предмишницата. Изложеното от пострадалия П. се потвърждава и от изложеното от свидетелката С., съгласно чиито показания е видяла белези по ръката на П. между китката и лакътя след случката на стълбището. Настоящата въззивна инстанция, аналогично на първата ще кредитира и показанията на свидетеля П. за действията на подсъдимата Л. във въпросната ситуация и местоположението им спрямо стълбището, а именно че след като пуснал ръката на подсъдимата Р. и доколкото се намирал с гръб към стълбището и с лице към подсъдимата Л., последната се нахвърлила върху него, блъснало го и той паднал до долната стълбищната площадка, като с него паднала и подсъдимата Л.. При така изложеното не може да бъде подкрепена защитната версия на подсъдимите, че св. П. е дръпнал за ръка Л., издърпал я, поради което последната паднала до долната стълбищната площадка, а след нея и пострадалия. Изложеното от подсъдимите се опровергава от показанията на св. Ф., която разяснява хронологично действията на свидетеля П. и подсъдимата Л. и по-точно, че св. П. е бил с гръб към стълбите и лице към подсъдимата Л., последната го е държала за ръката, а впоследствие пръв е паднал пострадалия П. и след него подсъдимата Л.. В подкрепа на изложеното са и показанията на свидетелката М. С., видно от които същата в качеството си на „охрана“ била зад подсъдимата Л., като по средата на коридора е позвънил служебният и телефон и тя е спряла, за да разговаря, а Л. е продължила към изхода, като впоследствие е чула писъци идващи откъм стълбището. Обясненията на подсъдимата Л. се опровергават и от назначената в досъдебното производство СФСЛИ, от съдържанието на която е видно, че именно св. П. пада първи по стълбището, а след него и подсъдимата Л.. Въззивният съд намира, че първата инстанция обосновано не е дала В. на обясненията на двете подсъдимите в посочените части, тъй като те се опровергава с необходимата степен на сигурност от показанията на останалите свидетели, които кореспондират на несъмнените доказателства за последващите събития. При проверка на достоверността на обясненията на подсъдимите въззивният съд отчете двойнствената им процесуална природа на доказателствено средство, но и на средство за защита, необвързано със задължение за установяване на истината. При съблюдаване на правилата за доказателствената тежест по чл. 103, ал. 1 – ал. 3 НПК, за да бъдат приети за достоверни обясненията на подсъдимите, не се изисква те да намират подкрепа, а да не се опровергават от несъмнено установени доказателства или да не се дискредитират на собствено основание поради неясноти, необясними празноти или тъй като съдържат обективно невъзможна версия. В настоящия случай обаче обясненията на подсъдимите категорично се опровергават от показанията на свидетелите П., С., К. и Д.а, които описват ситуация, която не кореспондира с обясненията дадени от двете подсъдими. В коментирания аспект, експертното заключение на Фото-съпоставителната и лицево-идентификационна експертиза, която настоящата инстанция кредитира изцяло, в най-пълна степен опровергава заявеното от подсъдимите пред първия съд. Видно от съдържателната част на експертизата е проследено поведението на пострадалия П. и двете подсъдими след излизането им от кабинет № 228 до стълбищната площадка, където се откроява и поведението на подсъдимата Р., изразяващо се в нанасяне на удари /ритници/ с левия си крак в областта на седалището и горната част на краката на свидетеля П., докато последния я е извеждал, държейки я за ръката. Впечатление прави и съдържанието на снимка № 3 от експертизата, от която се установява поредността на падане на пострадалия П. и подсъдимата Л. по стълбището, а именно първо свидетеля П., а след него и подсъдимата Л.. В тази връзка, отчитайки обективността, всестранността и научната обоснованост на Фото-съпоставителната и лицево-идентификационна експертиза по протокол № 137/2020 година настоящата инстанция не намери основания да не зачете доказателствената стойност на същата, поради което я кредитира изцяло. Изцяло следва да бъдат споделени и изводите на първия съд по отношение на получените от пострадалия П. телесни увреждания, в резултат на падането му по стълбите, след избутването му от страна на подсъдимата Л.. Настоящата инстанция намира, че първоинстанционния съд правилно е формирал изводите си по отношение на причинените на пострадалия телесни увреждания и тяхната медико – биологична характеристика въз основа на заключението на съдебно – медицинската експертиза по писмени данни, изготвено в хода на досъдебното производство (л. 63 – л. 67) и приобщена в хода на съдебното следствие пред първия съд по предвидения за това процесуален ред, като е преценил, че същите кореспондират както помежду си, така и с гласните и писмени доказателствени средства по делото, изготвени са от компетентни в своята област вещи лица, пълни, изчерпателни, ясни и точни са и липсват каквито и да е индиции за необективност на изготвилите експертното заключение вещи лица. Въз основа на тези заключения, районният съд е достигнал до правилния и доказателствено обоснован извод, че на пострадалия били причинени кръвонасядане в лявата поясна област, кръвонасядане и оток в областта и непосредтвено под лакътната става на лявата предмишница, кръвонасядане по дясната мишница. При съобразяване на конкретиката на уврежданията вещото лице е стигнало до обоснован извод, че става въпрос за повърхностни травматични увреждания, с вид на охлузвания и кръвонасядания с малки размери, без да е налице по- тежко засягане на меките тъкани, което да доведе до продължително възстановяване, до засягане на двигателните функции на крайници или снага, или на продължителна болка, поради което е приел, че уврежданията са причинили на П. болка и страдание. Правилно и законосъобразно районният съд е приел, че не може да кредитира с доверие съобщеното от подсъдимите, а именно, че пострадалия С. е извивал китките на подсъдимата Р. и я е влачил по коридора, тъй като въпросното обстоятелство се оборва първо от показанията на свидетелката С., както и от назначената и приобщена в хода на делото Фото-съпоставителната и лицево-идентификационна експертиза. Фактите и обстоятелствата, относими към посещението на пострадалия в специализиран съдебномедицински кабинет, се установяват по нужния несъмнен и категоричен начин въз основа на отразеното в приложената по делото, в качеството й на писмено доказателствено средство, медицинска документация, които съдът кредитира изцяло. Същите не се оспорват и от страните по делото. Правилно и законосъобразно първият съд е дал В. на останалите събраните писмени доказателствени средства, като е преценил, че същите са взаимнодопълващи се, допринасят за изясняване на обективната истина и кореспондират по небудещ съмнение начин със събраните гласни доказателствени средства. Като цяло, въззивният съд намира, че за установяването на обективната фактическа обстановка първоинстанционният съд е положил всички възможни и необходими процесуални усилия, като фактическата обстановка е установена по несъмнен и категоричен начин въз основа на събраните по надлежния процесуален ред и обсъдени правилно и задълбочено доказателствени източници. Разпитани са установените по делото свидетели, които пряко или косвено са възприели факти от обективната действителност, имащи връзка с инкриминирания случай, при условията на чл. 12, ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на принципите на непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко посочван в практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „Д“ от КЗПЧОС и като право на „ефективно участие“ и „равенство на оръжията“ – Garcia Alva v Germany, Станфорд срещу Обединеното кралство и др.), като, съобразно разпоредбата на чл. 283 от НПК, съдът законосъобразно се е ползвал и от събраните в рамките на досъдебна фаза на процеса писмени доказателствени средства. Събраните писмени и гласни доказателствени средства и заключенията на приетите експертизи очертават една константна логична верига от обективни и субективни факти, от които безспорно и по несъмнен начин се установява както самото деяние, неговите механизъм, предмет и начин на извършване, така и съпричастността към същото на подсъдимите Л. и Р.. Предвид всичко изложено, въз основа на така направения анализ на доказателствата и въз основа на установената фактическа обстановка, първостепенният съд е направил правилни правни изводи, в съгласие със закона и постоянната практика на върховната съдебна инстанция на РБ, досежно съставомерността на инкриминираното деяние, като напълно законосъобразно е приел, че подсъдимите Л. С. Л. и М. Р. Р., от обективна и субективна страна като съизвършители са осъществили състава на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, доколкото събраните по делото доказателства сочат на това, че извършеното на инкриминираните време и място от подсъдимите лица осъществява, от обективна и субективна страна, състава именно на това престъпление. От обективна и субективна страна са налице всички признаци на този престъпен състав. От обективна страна, на 15.10.2019 г. около 15: 45 часа в гр. София, ж.к.“Младост - 3“, ул.“•••••••, в сградата на Столична Община - район "Младост", в съучастие като съизвършители М. Р. Р. и Л. С. Л., са причинили на С.А.П., лека телесна повреда, като М. Р. го захапала силно за китката на лявата ръка и в този момент Л. С. Л. го бутнала по циментови стълби, при което П. паднал по гръб (около 10 стъпала) между две стълбищни площадки, от което е получил повърхностни травматични увреждания, с вид на охлузвания и кръвонасядания, които в съвкупност са му причинили и са реализирали критериите на медико-биологичния квалифициращ признак „болка и страдание“, като деянието е извършено по хулигански подбуди на публично място, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на установените правила и порядки в обществото, телесната неприкосновеност, достойнство и права на личността. От субективна страна на престъплението, спецификата на настоящия инкриминиран състав, а именно по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК, задължава съда да изследва и обоснове наличието на два съставомерни субективни факта. Единият е вината, като конкретното субективно, психическо отношение на дееца към извършеното деяние и свързаните с него общественоопасни последици, а другият е мотивите, подбудите за извършването му, в конкретния случай – наличието на хулигански подбуди, като субективно свойство на деянието, на които нормативно е придадено съставомерно значение за утежняване на наказателно - правното положение на извършителя. Вината, като субективен факт, изразяващ се в психическо отношение на дееца към престъпния резултат, намира своето обективно проявление в действията на извършителя, в неговото цялостно поведение. Установените факти по делото безспорно сочат, че подсъдимите М. Р. Р. и Л. С. Л. са съзнавали обществената опасност на извършваното от тях, предвиждали са общественоопасните последици и са целели тяхното настъпване, т. е. деянието е извършено при „пряк" умисъл. Прекият умисъл на подсъдимите, насочен към настъпилия съставомерен резултат, изразен в нанесената на пострадалия лека телесна повреда, настоящият съд извежда от механизма на причиняване на телесните повреди на пострадалия, а именно че подсъдимата Р. е нанасяла удари /ритници/ с левия си крак в областта на седалището и горната част на краката на свидетеля П., докато последния я е извеждал, държейки я за ръката, а подсъдимата Л. е блъснала пострадалия П. по стълбите и вследствие на загуба на равновесие от нейна страна, същата е паднала веднага след него. В резултат на тази обща задружна престъпна дейност, са причинили на пострадалия травматични увреждания, изразяващи се в „болка и страдание“ за последния, действайки при общност на умисъла, пряко целящи настъпването на вредоносния резултат. Тези безспорно установени обективни обстоятелства ясно и категорично обективират желанието на подсъдимите лица да засегнат именно телесния интегритет на пострадалия, причинявайки му инкриминираните находки установени по тялото и главата му. За съда е безспорно установено, че подсъдимите са имали обективната възможност да предвидят общественоопасните последици от деянието си, от интелектуална страна, а от волева – пряко да целят настъпването им. В коментирания аспект, хулиганските подбуди, нормативно въздигнати в ранг на съставомерен елемент от субективна страна, в настоящия случай се доказват безусловно, според настоящия съдебен състав, от поведението и конкретните действия на двете подсъдими. Наличието на хулигански движещи подбуди (мотиви) изисква липсата на личен мотив, липсата на предхождащи деянието отношения на завист, омраза и/или вражда между тях, липсата на някакви видими поводи, създадени от пострадалото лице. По делото е безспорно установено, че подсъдимите и пострадалия не са се познавали преди процесния инцидент, както и не се установява пострадалият да е провокирал по какъвто и да било начин подсъдимите. Напротив – подсъдимите М. Р. Р. и Л. С. Л. са проявявали арогантно, грубо, безпардонно и с нищо непровокирано агресивно поведение не само към пострадалия П., но и към свидетелите С., К. и Д.а и други присъствали на мястото лица на инкриминираната дата и място, като са ги заплашвали, повишавали са тон, вследствие на което поведението им е ескалирало в насока накърняване телесната неприкосновеност на пострадалия без каквото и да било провокативно поведение от негова страна, при липса на каквито е да е лични мотиви. От конкретните действия на подсъдимите лица се установява наличието именно на хулигански подбуди за извършване на противоправното посегателство върху здравето на пострадалия, с цел да се демонстрира пренебрежение и незачитане на обществото и отделната личност, да изявят себе си над останалите хора и да погазят, при това грубо, установените правила за общуване, зачитане на човешката личност, здраве и достойнство. Поведението и конкретните действия на подсъдимите, безспорно сочат, че в съзнанието им е била оформена ясна представа, че засягайки по този начин телесния интегритет на пострадалия, на силно оживено, публично място, по средата на деня, без свидетелят П. да ги е предизвикал по какъвто и да е начин, в присъствието на множество намиращи се на мястото лица, които възприемат непосредствено случващото се, нарушава по груб и безпардонен начин съществуващите в обществото правила за общоприето вежливо и зачитащо правата и на другите общуване, проявява неуважение във висша степен и засяга с висок интензитет личното достойнство на другия и установените в обществото порядки, закрилящи добрите нрави и телесната неприкосновеност на всеки негов член. Поведението им обуславя изводите на настоящият съд, че са целели да причинят телесните увреждания движени именно от посочените хулигански подбуди, демонстрирайки по недопустим за общоприетите в обществото порядки чувство на превъзходство над останалите членове на обществото и себепоставяйки се над всички тях, които съвестно се придържат към установените и общовалидни правила за вежливо и зачитащо достойнството и правата на другия поведение, провокативно да покажат, че могат да вършат каквото си пожелая, независимо от нормите на обществото. Въз основа на така изложените аргументи, настоящият въззивен съд прие, че подсъдимите М. Р. Р. и Л. С. Л. са извършили деянието по хулигански подбуди, по смисъла на т. 12 от чл. 131, ал. 1 от НК, отчитайки и посочената по-горе липса на личен мотив за нанасянето на ударите върху пострадалия, на каквито и да било лични отношения, вражда, завист или конфликт на лична основа, които да мотивират това посегателство. Мотивиран от горното, настоящият съдебен състав намира, че първостепенният съд е направил правилни, обосновани и доказателствено обезпечени правни изводи за съставомерността, от обективна и субективна страна, на вмененото на подсъдимите М. Р. Р. и Л. С. Л. инкриминирано деяние и правилно го е подвел под диспозицията на наказателноправната норма на по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК. По отношение на квалифициращото обстоятелство по чл. 131, ал.1, т. 1, пр.1 НК вменено във вина на подсъдимите, районният съд е приел, че следва да оправдае Р. и Л., в това да са причинили леката телесна повреда на С.А.П., в качеството му на длъжностно лице, назначен с Трудов договор № РД-10-1-347/19.11.2018 г. на длъжност „Заместник кмет“ в СО Район „Младост“, при изпълнение на службата и функцията му, доколкото според първия съд, за да е осъществен този квалифициращ състав на престъплението, то следва да е сведено до знанието им това му качество, за да намери отражение в тяхното съзнание. В мотивите към атакуваната присъда, първият съд е посочил, че никъде във внесеният обвинител акт, с който е сезиран съдът, не се сочи, че подсъдимите са познавали свидетелят П. преди това, съответно какво качество има, нито е било посочено при процесния инцидент, същите да са били уведомени за длъжността на пострадалия. При така изложените лаконични съображения, районния съд е счел, че ако за първи път с постановеният си краен съдебен акт приеме това обстоятелство за доказано и обективно случило се /каквото в случая първия съд е приел, видно от мотивната част на атакувания първоинстанционен акт/, то би постановил присъда при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, доколкото посоченото обстоятелство се явява квалифициращо такова, без съответно изменение на обвинението по реда на чл. 287, ал. 1 НПК, което е недопустимо и би нарушило правото на защита на подсъдимите. При така изложената конкретика, настоящата въззивна инстанция следва да посочи следното: При актуалната редакция на разпоредбата на чл.287, ал.1 от НПК, след корекцията й със ЗИДНПК (ДВ бр.32/2010 г.), изменение на обвинението от прокурора е допустимо, когато в хода на съдебното следствие се установи основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. В редица свои решения ВКС е изяснил, че обстоятелствената част на обвинението обхваща съвкупността от всички обстоятелства, които от обективна и субективна страна индивидуализират извършеното престъпление и неговия автор и тя се изменя съществено, когато обстоятелствата, на които се основава изменението, влошават наказателноправното положение на подсъдимия или пораждат необходимост от нови усилия за защита при реализиране на правото на защита. Т.е. прокурорът има правомощието да измени обвинението не просто заради установяването на различни в някаква степен от изложените в обвинителния акт обстоятелства, а когато те обуславят наличието на други съставомерни признаци на деянието или друга форма на участие на подсъдимия в осъществяването му, както и когато по отношение на същото деяние следва да се приложи закон за по-тежко престъпление. С обвинителния акт се очертава правната и фактическата рамка на обвинението срещу подсъдимите лица. Наведените в обстоятелствената част факти следва да кореспондират с предвидената от законодателя съвкупност от елементи на конкретен състав на престъпление по НК. Съдът може и е длъжен да се произнесе само в обективните и субективни предели на повдигнатото обвинение, по което обвиняемият/подсъдимият е бил привлечен и се е защитавал. Както първоинстанционният съд, така и съдът във въззивна инстанция е недопустимо да „привнася” нови факти към обвинението или да разширява обхвата на наказателна отговорност на подсъдимия, ако не е допуснато съответно на тях изменение на обвинението в съдебната фаза, в преклузивния процесуален срок. Съдът не може да изземва обвинителната функция, нито да стъпва, при произнасянето си, на факти, които не са били наведени с обвинителния акт и по които подсъдимият не се е защитавал. Допустимо е съдът да възприеме различна правна квалификация на деянието, извършено от подсъдимия, но само, ако кореспондира с фактическите твърдения в обвинителния акт – каквито в процесния казус липсват. По изложените съображения въззивният съд намира, че в конкретния случай не е налице необходимост от изменение на обвинението, доколкото в иницииращия съдебното производство обвинителен акт са били описани всички съставомерни факти, отразени в обстоятелствената част на същия и то в достатъчна степен да очертаят рамките на доказване в съдебната фаза на наказателния процес - Тълкувателно решение № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, и то чрез всички средства и способи предвидени за това в НПК. Налице е фактическо и правно единство между обстоятелствената част на обвинителния акт и неговата заключителна такава чрез точно и недвусмислено посочване на всички факти и обстоятелства, на които се гради обвинителната теза, включително и по отношение на субективната страна на престъпленията, за които са били повдигнати обвинения на подсъдимите Р. и Л., а именно че последните са действали при пряк умисъл – съзнавали са общественоопасните последици на деянията, включително и на съставомерните квалифициращи елементи – хулиганските мотиви на подсъдимите и нанасянето на телесна повреда на пострадалия П. в качеството му на длъжностно лице. При така внесената яснота, настоящият съдебен състав, намира за необходимо да отрази, че в конкретния случай първият съд погрешно е възприел, съответно и невярно е отразил в проверяваната присъда, на факти от съществено значение за изграждане на компетентен и пълноценен правен извод относно съставомерността на всяко от инкриминираните деяния, вменени на двете подсъдими. В тази връзка, доколкото пред въззивния съд липсва подаден съответен протест от страна на държавното обвинение, то в пълна сила важи забраната за reformatio in pejus. В принципен план забраната за reformatio in pejus представлява допълнителна процесуална гаранция за правото на защита на подсъдимия, доколкото усилията на подсъдимия се насочват към очакваното, а не на всяко възможно влошаване на положението му /Решение № 86/2018г. по нд № 128/2018г. на първо н.о. на ВКС/. Практиката и доктрината трайно са възприели, че тази процесуална гаранция не е абсолютна по своя характер и може да бъде преодоляна при наличието на съответен протест от прокурора или съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител. Тя е приложима както при инстанционния контрол, така и при връщане на делото за ново разглеждане. „Съответността“ на протеста или жалбата на частното обвинение, за да позволи влошаване положението на подсъдимия, означава страната по обвинението да е направила изрично искане за утежняване на отговорността на подсъдимото лице. В тази връзка в т. 3 на ППВС № 1/1981г. на ПВС е прието, че „при подаден протест от прокурора или жалба от частния тъжител с искане да се влоши положението на подсъдимия, втората инстанция може да отмени или измени присъдата в тази насока само в частта, за която се отнася искането“. Доколкото в конкретния случай, въззивната инстанция е сезирана единствено с въззивна жалба и допълнение към нея от страна на защитника на подсъдимите, то пред настоящият въззивен състав в пълна сила важи прилагането на забраната за reformatio in pejus. Поради изложените съображения и предвид погрешните правни изводи на районният съд, последният в мотивите към атакувания първоинстанционен съдебен акт, неправилно е отказал, независимо от факта, че е оправдал подсъдимите Р. и Л., в това да са причинили леката телесна повреда на С.А.П., в качеството му на длъжностно лице, да приложи разпоредбата на чл. 78а, ал. 1 НК. Според първия съд е налице ограничението по чл. 78а, ал. 7 от НК, а именно че престъплението е извършено спрямо орган на власт при изпълнение на службата му, което е обективно такова и не зависи от това дали подсъдимите са били наясно с това обстоятелство. Настоящата въззивна инстанция не се съгласява с правните изводи на контролирания съд в тази част. Необходимо на първо място да се изясни, кога следва да се прилага визираното в разпоредбата на чл. 78а, ал.7 от НК ограничение „престъплението е извършено спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му“, следва ли това обстоятелство да е посочено като елемент от състава /основен или квалифициран/ на съответното престъпление, или е достатъчно то да се установява от фактите по делото, без да е задължителен съставомерен елемент. Нормата на чл. 78а, ал.7 от НК въвежда забрана извършителите на деяния, от вида на посочените в чл. 78а, ал.1 от НК, да се ползват от последиците на по-леката отговорност, каквато е административната. След като с тази разпоредба се предвиждат изключения от правилото, тя следва да бъде тълкувана буквално, според нейното граматическо и смислово значение. Необходимостта от стриктно тълкуване на разпоредбата на чл. 78а, ал.7 от НК е в съответствие и с принципа, регламентиран в чл.1, ал.2 от НК, за законоустановеност на престъпните деяния, наказанията предвидени за тях и случаите, когато вместо наказание могат да бъдат наложени мерки за обществено въздействие и възпитание. Спазването на този принцип изисква предварително ясно и точно регламентиране на хипотезите, при които държавата се отказва от правомощието си да упражни в пълен обем наказателната репресия, налагайки административно наказание на извършителите на престъпления, както и посочване на предпоставките, при наличието на които не е допустима замяната на наказателната санкция с административна. С изменението на разпоредбата на чл. 78а, ал.1 от НК / ДВ, бр. 26 от 2010 год./ законодателят е лишил прокуратурата и съда от правомощието да преценяват дали да приложат института на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Нормата на чл. 78а от НК е императивна и задължава съответния орган винаги, когато констатира наличието на визираните в нея предпоставки, да я приложи, без да съобразява възможността чрез административна санкция да се постигнат целите на наказанието, предвид степента на обществена опасност на дееца. След като е лишен от правото на преценка дали да приложи института на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание при наличието на предпоставките на чл. 78а от НК, компетентният орган няма такова правомощие и по отношение на приложението на визираните в разпоредбата на чл. 78а, ал.7 от НК ограничения / ТР № 1 от 28.09.2017 год. на ОСНК на ВКС/. При констатиране на такива, той е задължен да не прилага института. Въпросът е кога за съответните органи възниква задължението да изследват дали са налице рестриктивните основания, посочени в чл. 78а, ал.7 от НК. Съгласно ТР №2/07.10.2002 год. на ОСНК на ВКС в обвинителния акт задължително се посочват само „фактите обуславящи съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му“. При това положение, преценката дали в конкретния случай са налице рестриктивните основания следва да бъде извършвана по ясно определени правила и е недопустимо да бъде поставяна в зависимост от усилията и активността на съответния орган да установява обстоятелства по делото, които излизат извън предмета на доказване. При това положение, за да е длъжен компетентният орган да установява дали е налице ограничителното основание, визирано в чл. 78а, ал.7 от НК, е необходимо то да е част от предмета на доказване, а това предполага съответното обстоятелство да е елемент от основния или квалифицирания престъпен състав. Легалното определение за „орган на власт“ се съдържа в разпоредбата на чл. 93, т.2 от НК. С ТР № 56 от 01.04.1961 год. по н.д. №36 от 1961 год. на ОСНК на ВС е изяснен въпросът кога деянието е осъществено „при или по повод изпълнение на службата“. Стриктното тълкуване на употребения от законодателя израз в разпоредбата на чл. 78а, ал.7 от НК - „престъплението е извършено спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му“, налага извода, че непосредствен обект или един от обектите на престъпно посегателство са обществените отношения, свързани с упражняването на властнически функции, чийто носител и изразител е този орган, съответно неговият служител, при или по повод изпълнение на служебните му задължения. При това изпълнителното деяние на престъплението следва пряко да е насочено срещу властническите отношения. От изложеното следва, че за да се приложи ограничението на разпоредбата на чл. 78а, ал.7 от НК, е необходимо обектът или един от обектите на съответното престъпление да са обществените отношения, свързани с осъществяване на властнически функции, а особеното качество на субекта, спрямо когото е извършено престъпното посегателство – „орган на власт при или по повод изпълнение на службата му“, да е елемент от основния или квалифициран престъпен състав на деянието, като е достатъчно да е визирана и само длъжността, отговаряща по своите характеристики на определението, посочено в чл. 93, т.2 от НК. В конкретния случай, недоумение буди защо, след като първият съд е оправдал подсъдимите Р. и Л., в това да са причинили леката телесна повреда на С.А.П., в качеството му на длъжностно лице, не е приложил института на чл.78а НК. В този смисъл първоинстанционният съд неправилно е приложил закона, като не е съобразил наличието на всички изискуеми предпоставки за приложение на института на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Горното обуславя изменение на първоинстанционната присъда в санкционната част, именно чрез прилагането на института за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. При така изложената правна оценка на събрания доказателствен материал и на установената по делото фактическа обстановка, настоящата въззивна инстанция, намира че следва да приложи института на чл. 78а НК, и да освободи от наказателна отговорност подсъдимите Р. и Л. с налагане на административно наказание „глоба“ в размер на хиляда лева. При индивидуализация на административното наказание "глоба" настоящият съдебен състав констатира наличието на смекчаващи отговорността обстоятелства, а именно чистото съдебно минало на подсъдимите, изминалия продължителен период от време между датата на извършване на инкриминираното деяние – 15.10.2019 г., и датата на постановяване на окончателния съдебен акт, който надхвърля разумния срок за продължителност на наказателното производство, съобразно критериите, установени от ЕСПЧ. Същевременно, при цялостния анализ на доказателствената съвкупност, настоящия въззивен състав намира, че следва да отчете като смекчаващо отговорността на подсъдимите обстоятелство трудовата им заетост към датата на извършване на инкриминираното деяние. Като отегчаващи отговорността обстоятелство настоящата инстанция съобрази множеството травматични увреждания на здравето на пострадалото лице, както и липсата на конкретна причина провокирала агресивното поведение на подсъдимите. Съобразявайки изтъкнатите смекчаващи обстоятелства, наред с отегчаващите такива и предвид определените граници на административното наказание „глоба“ от хиляда до пет хиляди лева, въззивният съд намира, че размерът на административното наказание „глоба“ следва да бъде отмерен около минималния размер на наказанието, а именно хиляда лева. Така определеното наказание е справедливо и съответно на обществената опасност на конкретните деяния и на личността на подсъдимите, отговаря в най-пълна степен на изискванията на наказателната репресия и на принципите на българското наказателно законодателство, както и в пълна степен би изпълнило визираните в чл. 36 от НК цели на генералната и на специална превенция, не се явява несъразмерно тежко и се явява достатъчно за осигуряване поправянето и превъзпитанието на подсъдимите и оказване на предупредително въздействие върху тях и върху останалите членове на обществото. Правилно с оглед изхода на делото и в съответствие с чл. 189, ал. 3 НПК в тежест на подсъдимите са възложени направените по делото разноски, както и държавната такса за издаване на изпълнителен лист на осн. чл. 190, ал. 2 НПК. При така извършената на основание чл. 314, ал. 1 вр. чл. 313 НПК цялостна служебна проверка на правилността на атакувания съдебен акт, въззивната инстанция констатира наличие на основания, налагащи неговото изменение. Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 3 вр. чл. 337, ал. 1, т. 4 НПК, Софийски градски съд