Решение № 10579 от 25.11.2025 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1968/2025 г.

Производството е по чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца (ЗСПД). Образувано е по жалба от Н. К., гражданин на У., чрез адв. И. З. К. от Адвокатска колегия – Пловдив, срещу Заповед № ЗСПД/Д-РВ/18655/27.08.2025 г. на началник отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив (ДСП – Пловдив). В жалбата са наведени доводи за незаконосъобразност на заповедта поради нарушение на материалния закон и несъответствие с неговата цел – основания за отмяна по чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК. По подробно изложени съображения, се иска нейната отмяна. В съдебно заседание жалбоподателят Н. К. не се явява и не се представлява. В писмено становище, процесуалният представител адв. К., поддържа жалбата и претендира разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). Ответникът – началник отдел „Социална закрила“ в ДСП – Пловдив в придружителното писмо, с което изпраща преписката по издаване на оспорения акт, изразява кратко становище за неоснователност на жалбата. Иска нейното отхвърляне. Възразява срещу присъждането на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, като счита, че не е доказано, че жалбоподателят е материално затруднено лице. В съдебно заседание ответникът не се явява и не се представлява. В допълнително постъпила молба от процесуален представител ст. юрисконсулт П. С. се иска даване ход на делото, поддържа се становището за неоснователност на жалбата и искането за отхвърлянето ѝ. Алтернативно в случай на уважаване на жалбата, се иска присъждането на адвокатско възнаграждение в минимален размер. Оспорената пред съда заповед е връчена лично на жалбоподателя на 03.09.2025 г., видно от положен подпис, а жалбата е подадена от упълномощения адвокат чрез Системата за сигурно електронно връчване (ССЕВ) на 08.09.2025 г. Съдът намира, че жалбата е подадена в рамките на предвидения за това преклузивен срок по чл. 149, ал. 1 АПК и от лице, имащо правен интерес от оспорването, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните, и като извърши служебна проверка за законосъобразност по реда на чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 АПК, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна: Производството пред ДСП – Пловдив е образувано по Заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-РВ/18665/26.08.2025 г. от Н. К., с което иска отпускане на еднократна помощ за ученик по реда на чл. 10а ЗСПД за дъщеря си П. К. К.. Н. К. е лице с украинско гражданство, на което е предоставена временна закрила, видно от приложената към жалбата Регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила № 825266250, издадена на 04.03.2025 г. от Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет (л. 6). Същата е регистрирана с настоящ адрес в [населено място], [улица], ет.4, ап.37. Между страните не е спорно, че детето П. К. е дъщеря на Н. К. и е записана като ученичка във втори клас в СУ „Константин Величков“, [населено място] (Удостоверение с изх. № УР-08-571/03.09.2025 г. на директора на СУ „Константин Величков“ (л. 7). Н. К. декларира, че е омъжена. С оспорената Заповед № ЗСПД/Д-РВ/18655/27.08.2025 г. на началник отдел „Социална закрила“ в ДСП - Пловдив, упълномощен със Заповед № 1604-РД01-0867/20.06.2025 г., на основание чл. 10, ал. 4 ЗСПД и чл. 4, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗСПД (ППЗСПД), във връзка с чл. 10а, ал. 5 и ал. 6 ЗСПД, исканата помощ по чл. 10а, ал. 1 ЗСПД е отказана на основание чл. 3, т. 5 ЗСПД с мотив, че майката и детето са граждани на У. и няма сключена спогодба между Република България и Република У. за изплащане на семейни помощи за деца. Оспореният административен акт е издаден от материално компетентен орган, в предвидената по закон писмена форма и съдържа правни и фактически основания за издаването си. По делото е представена Заповед № 1604-РД01-0867/20.06.2025 г. (л.37), с която на основание чл. 26, ал. 2 от Устройствения правилник на Агенция за социално подпомагане (АСП), чл. 10, ал. 4 ЗСПД, чл. 4, ал. 1 ППЗСПД и в изпълнение на Заповед № РД01-1125/05.07.2025 г. на изпълнителния директор на АСП, поради служебна необходимост, директорът на ДСП – Пловдив възлага на длъжностното лице – Д. Й., в качеството ѝ на началник отдел „Социална закрила“ към ДСП – Пловдив, да извършва действията по подписване и издаване на заповеди, касаещи отпускане, отказ, спиране, изменение, възобновяване и прекратяване на семейните помощи по ЗСПД за деца, като сред изброените видове семейни помощи за деца е и тази, представляваща еднократна помощ за ученици по чл. 10а ЗСПД. Към административната преписка не е представена цитираната заповед на изпълнителния директор на АСП, но съдът намира, че същата не е необходима за преценка компетентността на издателя на заповедта. Съгласно чл. 10, ал. 4 ЗСПД семейните помощи за деца се отпускат със заповед на директора на дирекция "Социално подпомагане" или упълномощено от него лице. Независимо от употребата на израза „упълномощено“ (упълномощаването е институт на гражданското право), касае се за делегиране на административни правомощия, за което е налице уредена в закона възможност. Не се констатират допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на заповедта. Спорът между страните е правен и се свежда до правилното приложение на закона. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса налице ли са били основания за отпускане на поисканата от Н. К. семейна помощ за дете, при положителен отговор на който, следва извод за незаконосъобразност на постановения с оспорената заповед отказ. В тази връзка, съдът съобразява следното: Съгласно чл. 47, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ) отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата. Пак съгласно КРБ гражданите имат право на обществено осигуряване и социално подпомагане. И двете посочени разпоредби се намират в Глава втора на Конституцията, озаглавена „Основни права и задължения на гражданите“. Гражданите на Република България се ползват от правата си по КРБ, независимо къде се намират (чл. 26, ал. 1 КРБ). Предоставените на българските граждани с Конституцията права се ползват в същия обем и от чужденците, които пребивават в Република България, съгласно чл. 26, ал. 2 КРБ. Единственото въведено с КРБ ограничение е по отношение на правата, за които се изисква българско гражданство, което ограничение трябва да е предвидено в КРБ или в закон. В случая, подаденото от Н. К. заявление е по реда на Закона за семейните помощи за деца.