Решение № 311 от 16.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 14046/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 20085400/29.03.2023 г., постановено по гр.д. № 61882/2019 г. по описа на СРС, 148 състав, е уважен конститутивен иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС вр. чл. 69, ал. 1 ЗН, предявен от ищеца Г. Л. Б. - С., ЕГН ••••••••••, срещу ответника А.А. Б., ЕГН ••••••••••, починала в хода на производството, като на нейно място са конституирани на основание чл. 227 ГПК ответниците С. В. М., ЕГН ••••••••••, и Ю. В. М., ЕГН ••••••••••. С решението е допусната делба на следните недвижими имоти при квоти, както следва: самостоятелен обект с идентификатор 68134.901.901.11.6, представляващ апартамент № 6 в гр. София, ул. „•••••••, заедно с избено помещение и 3, 512 % ид.ч. от дворното място, при квоти 2/4 ид.ч. за Г. Л. Б. – С., 1/4 ид.ч. за С. В. М. и 1/4 ид.ч. за Ю. В. М.; УПИ с идентификатор 68134.4355.1249 с площ 525 кв.м и сграда с идентификатор 68134.4355.1249.1 с площ 72 кв. м, находящи се в гр. София, бул. •••••••, при квоти 2/4 ид.ч. за Г. Л. Б. – С., 1/4 ид.ч. за С. В. М. и 1/4 ид.ч. за Ю. В. М.; сгради с идентификатори 68134.4355.1249.2 с площ 73 кв.м, 68134.4355.1249.3 с площ 95 кв.м и 68134.4355.1249.4 с площ 28 кв.м, находящи се в гр. София, бул. •••••••, при квоти 2/8 ид.ч. за Г. Л. Б. – С., 3/8 ид.ч. за С. В. М. и 3/8 ид.ч. за Ю. В. М.. Срещу така постановеното решение са депозирани въззивни жалби, както следва: въззивна жалба с вх. № 25016621/18.04.2023 г. от Ю. В. М. и С. В. М., с която е оспорено решението в частта, с която са определени от съда квотите по отношение на обекти с идентификатори 68134.901.901.11.6, 68134.4355.1249 и 68134.4355.1249.1; въззивна жалба с вх. № 25018823/03.05.2023 г. и от Г. Л. Б. – С., с която е оспорено решението в частта, с която са определени от съда квотите по отношение на обекти с идентификатори 68134.4355.1249.2, 68134.4355.1249.3 и 68134.4355.1249.4. Във въззивната жалба на ответниците се поддържа, че решението в посочената по-горе част е неправилно поради незаконосъобразност и необоснованост. Съдът неправилно приел, че дворното място и жилищната сграда са били лична собственост на наследодателя Л.Н.Б. в качеството му на ЕТ. Установявало се от събраните доказателства, че тези недвижими имоти не са били включени в търговското предприятие на ЕТ „А.-Л.Б..“, поради което са били придобити в режим на СИО с А. Б.. Предвид изложеното, моли делбата на тези имоти да бъде допусната при следните квоти: 2/8 и.ч. за Г. Л. Б. – С. и по 3/8 и.ч. за всеки от С. В. М. и Ю. В. М.. Считат, че доколкото А. Б. е прехвърлила своята ½ и.ч. от самостоятелен обект с идентификатор 68134.901.901.11.6 на Ю. М., то делбата на този имот следва да бъде допусната при квоти от по ½ и.ч. за всяка от Г. Л. Б. – С. и Ю. М.. Така мотивирани, молят решението в обжалваните части да бъде отменено, а имотите – допуснати до делба при посочените квоти. Не са направени доказателствени искания. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК Г. Л. Б. – С. е депозирала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че УПИ с идентификатор 68134.4355.1249 и сграда с идентификатор 68134.4355.1249.1 са били лична собственост на наследодателя Л.Н.Б. в качеството му на ЕТ на основание чл. 22, ал. 3 СК, доколкото са били включени в търговското му предприятие и са служили за упражняването на търговската му дейност. Неоснователни били и оплакванията относно самостоятелен обект с идентификатор 68134.901.901.11.6, като въззиваемата се е позовала на постановките на ТР № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС. Моли решението в обжалваните от ответниците части да бъде потвърдено. Във въззивната жалба на ищеца са изложени оплаквания за неправилност на постановеното съдебно решение поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост на формираните изводи на първоинстанционния съд. Посочените сгради били изградени без строителни книжа и били незаконни по смисъла на ЗУТ, поради което те били по силата на чл. 92 от ЗС приращения към имота с идентификатор 68134.4355.1249. Неправилно съдът приел, че складовете са били в режим на СИО поради построяването им след като наследодателят Л.Н.Б. е бил заличен като ЕТ. От съвкупния анализ на доказателствата се установявало, че складовете са били лична собственост на Л.Н.Б. в качеството му на ЕТ на основание чл. 22, ал. 2 и 3 СК. Предвид това и доколкото безспорно се установило, че имота с идентификатор 68134.4355.1249 бил също лична собственост на наследодателя Л.Н.Б., то делбата на складовете като приращения на поземления имот следвало да бъде допусната при квоти от ½ и.ч. за Г. Л. Б. – С. и по ¼ и.ч. за всеки от С. В. М. и Ю. В. М.. Моли решението на районния съд да бъде отменено в обжалваната част, а делбата – допусната при посочените по-горе квоти. Не са направени доказателствени искания. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК С. В. М. и Ю. В. М. не са подали отговор на въззивната жалба, подадена от Г. Л. Б. – С.. В съдебно заседание въззивниците поддържат въззивните си жалби. Не са направени доказателствени искания. Претендирани са разноски по делото. Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 2028065/25.10.2019 г., депозирана от ищеца Г. Л. Б. – С., с която е предявен срещу А.А. Б. конститутивен иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС вр. чл. 69, ал. 1 ЗН за делба на недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор 68134.901.901.11.6, представляващ апартамент № 6 в гр. София, ул. „•••••••, заедно с избено помещение и 3, 512 % ид.ч. от дворното място, при равни квоти. Ищецът твърди, че имотът е придобит от общия на страните наследодател Л.Н.Б. починал на 16.05.2019 г., по реда на чл. 55г ЗПИНМ /отм./ и е негова индивидуална собственост. Моли за допускане на имота до делба при равни квоти. В срока по чл. 131 ГПК ответникът А. Б. не оспорва предявения иск, като по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК прави искане за допускане до делба и на недвижими имоти: УПИ с идентификатор 68134.4355.1249, находящ се в гр. София, бул. •••••••, както и построените в него сгради с идентификатори 68134.4355.1249.1, 68134.4355.1249.2, 68134.4355.1249.3 и 68134.4355.1249.4, при квоти, както следва: за ищеца – ¼ ид.ч., за ответника – ¾ ид.ч. В хода на делото ответникът А. Б. е починал, а на нейно място са конституирани на основание чл. 227 ГПК нейните наследници С. В. М. и Ю. В. М.. По делото са приети писмени доказателства, изслушани са заключения на две съдебнотехнически експертизи и са разпитани свидетели. Между страните не се спори, а и от представения Нотариален акт за собственост на апартамент (жилище) по чл. 55г ЗПИНМ /отм./ № 8, том XIII, дело № 2510/1968 г. на първи нотариус на Софийски народен съд, се установява, че общият наследодател на страните Л.Н.Б. е признат за собственик на апартамент № 6, бл. № 1 на улица „•••••••, етаж втори, с площ от 93, 93 кв.м, заедно с 3, 512 % ид.ч. от общите части на сградата, построена върху парцел I, кв. 201, м. „Лозенец“. Представено е удостоверение за граждански брак, от което е видно, че Л.Б. и А. Б. са сключили граждански брак на 14.11.1973 г. Л.Н.Б. е починал на 16.05.2019 г. и е оставил за наследници съпругата си А. Б. и дъщеря си Г. Б. – С.. Това обстоятелство се установява от представеното Удостоверение за наследници с изх. № 3966/21.10.2019 г. Безспорно е по делото също, че А. Б. се е разпоредила със своята ½ ид.ч. от процесния ап. № 6 в полза на дъщеря си Ю. М. и внука си М.В., видно от Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 29, том I, рег. № 807, дело № 29/2019 г. на нотариус Л. А., рег. № 427 на НК, с район на действие Софийски районен съд, от 07.11.2019 г. Продавачът Б. си е запазила доживотно правото на ползване върху продадения имот. С Решение от 13.01.1992 г. на СГС, Фирмено отделение, Л.Н.Б. е регистриран като едноличен търговец с фирма „А.-Л.Б..“. Видно е от Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 71, том LLI, дело № 21643/1992 г. на нотариус И. П., I нотариус при софийска нотариална служба към Втори районен съд, че на 21.12.1992 г. Л.Б., едноличен търговец с фирма „А.-Л.Б..“ е закупил от Б.З.М. собствения недвижим имот, представляващ дворно място в гр. София, бул. „••••••• /сега бул. „Европа“/ с пл. № 1249 и площ 490 кв.м. По кадастрална карта понастоящем имотът представлява УПИ с идентификатор 68134.4355.1249 и е с площ 525 кв.м. С Решение от 1994 г. на СГС, Фирмено отделение, Л.Н.Б. е вписано прекратяване на дейността на едноличен търговец с фирма „А.-Л.Б..“. По делото е представено и Удостоверение от 28.09.2010 г., от което е видно, че дружеството „А.“ ЕООД е вписано на основание чл. 3, ал. 1 ТЗ с Решение № 1/19.12.1995 г. и Решение № 2/21.12.1998 г. в Регистъра на търговски дружества под № 29122, том 337, стр. 26 по ф.д. № 20902/1995 г. с едноличен собственик на капитала и управител Л.Б.. Представена е Данъчна декларация от 1998 г., в която Б. е декларирал, че е единствен собственик на апартамент № 6 в гр. София, ул. „•••••••, както и че не е единствен собственик на земя и сграда с адрес гр. София, бул. •••••••. Като собственик на ½ ид.ч. от имотите е посочена А. Б.. По делото са представени и кадастрални скици на поземления имот и на всяка от построените в него сгради. По делото са разпитани свидетелите О.Ц. Г.Г. и В.К.. Свидетелят Ц. заявява, че дворното място на бул. ••••••• е закупено от Л.Б., вуйчо на съпругата му, през 1992 г., когато Б. работел при св. Ц.. Парите Б. взел от касиерката, работеща в дружеството на свидетеля, без да ги възстанови впоследствие. По тази причина Б. бил изгонен от дружеството на Ц.. Свидетелят описва построената към момента на покупката сграда като „съборетина“ с „две стаички и едно коридорче, едноетажна“. Свидетелства, че около 1993-1994 г. Б. започнал да строи в имота си, първоначално един склад „4-5 метра с тухли отстрани и ламарина отгоре“, а впоследствие „до него малко складче, което е като работилница“. Имотите Б. отдавал под наем, първо на „човек, който продаваше детски играчки“, а впоследствие – на „Вайс профил“. При предявяване на скица на ПИ № 1249, свидетелят заявява, че сграда № 1 е първоначално построената, а складовете, които описва в показанията си, са с № 2 и 3. По отношение на обект с № 4 свидетелят посочва, че „не е склад, а е хладилен жп вагон“, монтиран от самия него. Изрично заявява, че Б. не е ползвал имота за жилищни нужди, тъй като не е имало тоалетна, напротив, ползван е като офис. Сочи, че никога не е знаел, че Б. има фирма. Свидетелят Г. дава показания пред съда, че познава Б. след ПТП между двамата през 1991-1992 г. Година по-късно свидетелят посетил къщата, намираща се на бул. „Европа“. Описва я „на един етаж, около 2-3 стаи“. Посочва, че е помогнал на Б. да занесе хладилник и „домашни работи“ в къщата, където трябвало да живее дъщеря му Ю. със сина си. Първоначално свидетелства, че Ю. живяла на бул. „Баба Парашкева /Европа/ около една година, 4-5 години след като имотът бил закупен. Сочи, че не е знаел Б. да има търговска фирма. Първоинстанционният съд е констатирал противоречие между показанията на двамата свидетели, поради което св. Ц. отново е въведен в залата, а св. Г. – изведен. Свидетелят Ц. е заявил, че Ю. никога не е стъпвала в имота на бул. „Европа“, поради което съдът е извършил очна ставка между двамата свидетели. Св. Г. на въпроси на съда посочва, че не знае дали Ю. действително е живяла там, както и че не е виждал същата да посещава имота. Казва, че е самият той е посетил имота 3 пъти, за по не повече от 15 минути на посещение. Свидетелят К. свидетелства пред съда, че е сестра на Л.Б. и притежава имот, съседен на този на брат. Заявява, че последният е закупен през 1992- 1993 г., а в него е имало малка къщичка с вода, но без тоалетна, състояща се от „антре, една стая и барака“. Посочва, че Б. е построил складовете през 1995- 2000 г. В къщичката сложил „едно бюро, телефон и кафемашина“ и извършвал търговска дейност – доставка на стоки на консигнация. Построените складове също били ползвани за търговска дейност, за каквато била използвана и къщата, в която няма тоалетна. Твърди, че имотът бил закупен със средства от трудови възнаграждения от работата при зет му /свидетелят Ц./, както и със средства от сет му, които Б. управлявал, а от 2014 г. насетне, когато вече бил болен, започнал да отдава обектите под наем. По делото са приети заключения по две съдебнотехнически експертизи. Видно от заключението на инж. Д.Х., геодезист, на 04.07.2022 г. същият е извършил геодезическо заснемане на постройките в УПИ с идентификатор 68134.4355.1249 – сгради с идентификатори 68134.4355.1249.1, 68134.4355.1249.2, 68134.4355.1249.3 и 68134.4355.1249.4. Посочил е, че сградите са респ. масивна жилищна с площ 72 кв.м, масивен склад с площ 73 кв.м, склад с площ 95 кв.м и склад с площ 28 кв.м, както и че не са открити строителни книжа или данни за законност при направена справка в Направление „Архитектура и градоустройство“. В заключението си вещото лице също е констатирало, че сгради с идентификатори 68134.4355.1249.2 и 68134.4355.1249.3 се намират изцяло в УПИ с идентификатор 68134.4355.1249, а сграда с идентификатор 68134.4355.1249.4 се намира в УПИ с идентификатор 68134.4355.1249 и частично в ПИ с идентификатор 68134.4355.209. В заключението си инж. М.М., строителен инженер, посочва, че достъпът по кадастрална карта до УПИ с идентификатор 68134.4355.1249 се осъществява посредством второстепенна улица, перпендикулярна на бул. „Европа“, минаваща покрай парцели с идентификатори 68134.4355.209 и 68134.4355.1250, след което завива и минава покрай парцели с идентификатори 68134.4355.1250, 68134.4355.1249 и 68134.4355.1245. При оглед вещото лице е установило, че улицата в перпендикулярния на булеварда участък е в лош и неподдържан вид, а след завоя не е направена въобще и действително достъп до процесния имот и сградите в него оттам няма. Вещото лице е посочило, че сградите могат да бъдат търпими строежи. В открито съдебно заседание на 04.10.2022 г. вещото лице посочва, че сграда № 4 /с идентификатор 68134.4355.1249.4/ навлиза в съседния имот с ролетната врата и стената, която граничи към постройката в имота с идентификатор 68134.4355.209. Изрично е заявил, че стената не може да се премести, без да се разруши сграда № 4. С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта, с която са определени квотите на съделителите по отношение на процесните имоти. В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо. По същество на спора съдът приема, че решението на Софийски районен съд е правилно. Предявен е конститутивен иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС вр. чл. 69, ал. 1 ЗН за делба на недвижими имоти, като за основателността на иска е необходимо в условията на пълно и главно доказване страните да докажат: 1) че са съсобственици на посочените в исковата молба и в отговора на исковата молба имоти на твърдените правни основания; 2) че вещите реално съществуват към приключване на устните състезания; 3) че имотите се съпритежават от страните в квотите, които твърдят. Не се спори по делото, а и се установява от събраните доказателства, че страните са съсобственици по силата на наследствено правоприемство на следните недвижими имоти: самостоятелен обект с идентификатор 68134.901.901.11.6, представляващ апартамент № 6 в гр. София, ул. „•••••••, заедно с избено помещение и 3, 512 % ид.ч. от дворното място; УПИ с идентификатор 68134.4355.1249, представляващ дворно място с площ 525 кв.м в гр. София, бул. •••••••, и сгради с идентификатори 68134.4355.1249.1, 68134.4355.1249.2, 68134.4355.1249.3 и 68134.4355.1249.4, построени в дворното място. Процесният апартамент е бил лична собственост на общия им наследодател Л.Б., починал на 16.05.2019 г. По отношение на направените с въззивните жалби оспорвания на определените от първоинстанционния съд квоти за имотите съдът намира следното: За имот с идентификатор 68134.901.901.11.6 – апартамент № 6 в гр. София, ул. „•••••••. По делото е безспорно, че имотът е бил лична собственост на наследодателя на страните. Същият е придобит през 1967 г. по реда на чл. 55г ЗПИНМ /отм., считано от 01.06.1973 г./. Съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН децата и съпругът на наследодателя наследяват имуществото по равни частни. В настоящия случай ищецът Г. С. е дъщеря на наследодателя, а ответникът А. Б., починала в хода на процеса и заменена на основание чл. 227 ГПК от своите законни наследници, е била съпруга на наследодателя. Следователно квотите на двамата наследници – Г. С. и А. Б., следва да бъдат равни – по ½. По делото се установява, че А. Б. е прехвърлила собствената си ½ ид.ч. от процесния апартамент на дъщеря си Ю. М. и на внука си М.В. в хода на процеса. Още с отговора на исковата молба е посочено, че Б. вече не е съсобственик на процесния апартамент, но същата е изявила изричното си несъгласие да бъде заместена по реда на чл. 226 ГПК от частните правоприемници. Съгласно т. 3 от ТР № 3/19.12.2013 г. по т.д. № 3/2013 г. на ОСГК, ВКС при прехвърляне на спорното право в хода на процеса по съдебна делба, приложение намират правилата на чл. 226 ГПК. В мотивите върховните съдии са посочили, че „Лице, придобило права по силата на разпоредителна сделка по време на първата фаза на делбения процес след предявяване на иска за делба, може да участва като главна страна в производството като замести своя праводател със съгласието на всички съделители или да встъпи главно по реда на чл. 225 ГПК /чл. 181 ГПК /отм./ в първа или във втора фаза на производството. След влизане в сила на решението по допускане на делбата във фазата по извършването приобретателят участва чрез своя процесуален субституент /прехвърлителя/, ако не изрази воля да встъпи в процеса като подпомагаща страна или по реда на чл. 225 ГПК /чл. 181 ГПК /отм./. Приобретателят ще бъде обвързан от решението по извършване на делбата независимо от това дали е встъпил в производството, заместил е прехвърлителя или е участвал в производството чрез своя процесуален субституент. Съсобствеността ще се счита прекратена и по отношение на него, независимо в чий дял ще се падне имотът.“ Доколкото приобретателите не са встъпили в производството, нито са заместили праводателя си, следва да се приеме, че А. Б. до смъртта си е участвала в производството в качеството на процесуален субституент на приобретателите Ю. М. и М.В.. С оглед на факта, че в нотариалния акт не е посочено на кого каква точно квота е прехвърлена, следва да се приеме, че въпросната ½ ид.ч. от апартамента е придобита от приобретателите при равни квоти от по ¼ ид.ч. Следователно А. Б. е била процесуален субституент на Ю. М. за ¼ ид.ч. от апартамента и процесуален субституент на М.В. също за ¼ ид.ч. от апартамента. След смъртта на А. Б. на 26.08.2021 г. на нейно място в производството на основание чл. 227 ГПК са конституирани наследниците С. М. и Ю. М., нейни син и дъщеря. Въззивният съд стига до същия краен резултат, до който е достигнал и районният – квотите по отношение на процесния апартамент са, както следва: за Г. С. – ½ ид.ч., за С. М. – ¼ ид.ч., и за Ю. М. – ¼ ид.ч., като правоприемници на починалата в хода на процеса на ½ ид.ч., притежавани от А. Б.. Възражението на М.и във въззивната им жалба е неоснователно и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в тази му част. За пълнота следва да се отбележи, че Б. не е прехвърлила цялата си ½ ид.ч. на М., както се посочва във въззивната жалба, а само половината или ¼ ид.ч., доколкото другата ¼ ид.ч. е придобита от внука на Б. М.В.. За имоти с идентификатори 68134.4355.1249, 68134.4355.1249.1, 68134.4355.1249.2, 68134.4355.1249.3 и 68134.4355.1249.4 – УПИ и построени в него сгради в гр. София, бул. •••••••. Въззивниците Ю. и С. М.и оспорват изводите на първоинстанционния съд, че ПИ с идентификатор 68134.4355.1249 и сграда с идентификатор 68134.4355.1249.1 са съсобствени при квоти: за Г. С. – ½ ид.ч., за С. М. – ¼ ид.ч. и за Ю. М. – ¼ ид.ч., тъй като считат, че ПИ и сградата са придобити от Л.Б. в режим на СИО заедно с А. Б., техен наследодател. Въззивникът Г. С. оспорва изводите на първоинстанционния съд, че сгради с идентификатори 68134.4355.1249.2, 68134.4355.1249.3 и 68134.4355.1249.4 са съсобствени при квоти: за Г. С. – 2/8 ид.ч., за С. М. – 3/8 ид.ч. и за Ю. М. – 3/8 ид.ч., тъй като счита, че собствеността върху сградите следва собствеността върху терена по смисъла на чл. 92 ЗС. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001 г. по тълк.д. № 2/2001 г. на Върховен касационен съд, ОСГК „Презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 СК се изключва за придобитото по време на брака от едноличния търговец, когато то е резултат от упражняваната търговска дейност. Вещите, правата върху вещи и влоговете, придобити по време на брака в резултат на осъществяване на тази дейност, не са съпружеска имуществена общност, когато са включени в търговското предприятие“. Това виждане на върховния съд намира отражение в приетия през 2009 Семеен кодекс, съгласно чл. 22, ал. 3 на който лични са вещните права, придобити от съпруг – едноличен търговец, по време на брака за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие. В мотивите на тълкувателното решение върховните съдии мотивират следното: „Режимът на съпружеска имуществена общност се отнася до придобиването на вещи, права върху вещи и парични влогове само с потребителски характер за задоволяване нуждите на семейството. Обратно, дейността на едноличния търговец има за цел формиране на приходи и печалба от реализираната търговска дейност, извършвана посредством търговското предприятие. Имуществото, включено в търговското предприятие, може да обхваща вещи, права върху вещи и парични влогове с потребителски характер, но те не са предназначени за задоволяване нуждите на семейството на едноличния търговец, поради което нямат правната характеристика на съпружеска имуществена общност по смисъла на чл. 19, ал. 1 СК“. За да бъде квалифицирано като лично имущество, следва да бъдат налице няколко кумулативни предпоставки: 1) придобитото да е по време на брака от съпруг, който е едноличен търговец; 2) придобитото да е при упражняване на търговската дейност; 3) придобитото да е включено в предприятието на едноличния търговец. По отношение на ПИ с идентификатор 68134.4355.1249 и сграда с идентификатор 68134.4355.1249.1 въззивният съд приема следното: Първата предпоставка е безспорно налице – Л.Б. и А. Б. са сключили брак на 14.11.1973 г., който е прекратен със смъртта на Б. на 16.05.2019 г. Урегулираният поземлен имот с жилищната постройка са придобити на 21.12.1992 г., т.е. по време на брака, при действието на СК от 1985 г. /отм./. Л.Б. е регистриран като едноличен търговец в периода 13.01.1992 г. – 1994 г. Втората и третата предпоставки въззивният съд намира, че също са налице. Съдебната практика приема, че предназначението на вещта за упражняване на професия или търговска дейност към момента на придобиване е определящо за вещния статут. Такава вещ ще е лична собственост на съпруга, упражняващ професия/търговска дейност чрез нея. Така Решение № 90 от 18.04.2013 г. по гр. д. № 571/2012 г., първо ГО на Върховен касационен съд. Предходното предназначение и последваща промяна на предназначението не променят правото на собственост – така Определение № 2351 от 15.05.2024 г. по гр. д. № 2147 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение. В Решение № 100 от 13.07.2017 г. по гр. д. № 4131 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, е прието, че „Определящо за вещния статут е предназначението на вещта за упражняване на професия /търговска дейност/ към момента на придобиването, а не произходът на средствата, вложени за това. В този смисъл е и решение по гр.д. № 1475/2010 г. на ІІ г.о. Когато е налице съвместен принос в придобиването, съпругът на едноличния търговец може да предяви облигационен иск по чл. 29 СК /1985 г. отм./, респективно по чл. 30, ал.2 вр. чл. 22, ал.3 СК, ако вещите са били налице към момента на прекратяване на брака или началото на фактическата раздяла. Към този момент се определя и стойността им. В тази хипотеза съвместният принос касае облигационно вземане, а не вещно право. В този смисъл решение по гр.д. №1195/2015 г., ІV г.о.“. Същото принципно положение се приема и в Определение № 132 от 11.03.2013 г. по гр. д. № 854/2012 г. на Върховен касационен съд: „Така, решение № 289 от 18.01.2012 г. по гр. д. № 1475/2010 г. на ВКС, II-ро г.о., предмет на което са били павилиони със складови помещения /съответно със санитарно помещение/, приема за правилна практиката в решение № 1186 от 27.10.2008 г. по гр. д. № 3885/2007 г. на ВКС, IV-то г.о., също представено с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с предмет картофохранилище. И в двата случая вещите са били включени в търговското предприятие на едноличния търговец и е прието, че са извън обхвата на съпружеската имуществена общност, тъй като не са предназначени за задоволяване нуждите на семейството, а служат за реализиране на търговската дейност. С решение № 201 от 27.06.2011 г. по гр. д. № 1282/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., по чл. 290 ГПК, за правилна е приета практиката в решение № 203 от 04.04.2000 г. по гр. д. № 680/1999 г. на ВКС, I-во г. о., също представено от касатора. Посочено е, че при преценка дали придобито по време на брака имущество е съпружеска имуществена общност съгласно чл. 19 СК /от 1985 г. - отм./ или е лична собственост на единия съпруг съгласно чл. 20, ал. 2 СК /от 1985 г. - отм./, тъй като служи за обикновено лично ползване или за упражняване на професия, разграничителният критерий е предназначението на имуществото, т. е. целта, с която е придобито - за нуждите на семейството или за упражняване професията на съпруга, респ. за него лично ползване. В решение № 435 от 29.10.2010 г. по гр. д. № 464/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК, вещта е моторното превозно средство, придобито от едноличния търговец за осъществяване на търговската му дейност и вписано като част от активите на предприятието му“. На първо място, както бе отбелязано по-горе, се установява, че Л.Б. е бил регистриран като едноличен търговец в периода 13.01.1992 г. – 1994 г. На следващо място, в нотариалния акт от 21.12.1992 г. купувачът Л.Б. изрично е посочен като „едноличен търговец с фирма „А.-Л.Б..“, поради което следва да се приеме, че той е действал именно в търговско качество, а не като физическо лице, от което следва, че същите са включени в търговското му предприятие – в този смисъл са Решение № 249 от 23.06.2011 г. по гр. д. № 946/2010 г. на Върховен касационен съд, Решение № 339 от 09.05.2006 г. по гр. д. № 281/2005 г., II г. о. на ВКС, Решение № 652 от 07.11.2003 г. по гр. д. № 137/2003 г., I г. о. на ВКС. По делото действително не са ангажирани доказателства за това дали имотите са заприходени в счетоводния баланс на едноличния търговец. Доколкото същият е заличен през 1994 г. е житейски логично да не са налице запазени доказателства за воденото от ЕТ счетоводство. Следва да се добави, че заприходяването на имот в счетоводния баланс има само доказателствено значение, че имотът е част от търговското предприятие, но не е самостоятелна предпоставка, която трябва да бъде налице, за да бъде направен извод за принадлежност на имота към търговското предприятие. На трето място, от показанията на св. Ц. и св. К. се установява, че средствата, използвани за придобиване на процесните имоти, са взети от касата на дружеството, собствено на св. Ц., в което Л.Б. е работел, като парите не са били върнати. По-нататък по делото се установи от събраните гласни доказателствени средства, че Б. е извършвал единствено търговска дейност в процесните имоти – сградата е използвана за офис, имотите са отдавани под наем на търговци и никога не са използвани за жилищни нужди. Същото категорично потвърждават св. Ц. и св. К., а св. Г. при очната ставка признава, че не е виждал Ю. М. да е ходила в процесния имот и не знае дали реално тя е живяла там. Последното кореспондира с останалите доказателства, събрани по делото, поради което следва да се приеме, че ПИ с идентификатор 68134.4355.1249 и сграда с идентификатор 68134.4355.1249.1 са закупени от Л.Б. при упражняване на търговска дейност и са включени в търговското му предприятие, поради което презумпцията за принос е оборена и имотите не са били придобити в режим на СИО, а като лична собственост на Б.. Както бе посочено по-горе, произходът на средствата не е решаващ при определяне вещноправния статут на закупената от едноличния търговец вещ, а нейното предназначение – така Решение № 90 от 18.04.2013 г. по гр. д. № 571/2012 г., първо ГО на Върховен касационен съд. Дори да се приеме, че не е доказан произходът на средствата, вложени в закупуването на дворното място и жилищната сграда, водещо е предназначението на вещта за упражняване на търговска дейност. Това предназначение се установява несъмнено от събраните по делото писмени доказателства и от свидетелските показания – за упражняване на търговска дейност от Б. в качеството му на едноличен търговец. Декларирането на имотите като СИО не разколебава изводите на въззивния съд. Представената по делото данъчна декларация няма доказателствена стойност по отношение на правото на собственост на декларираните имоти, а може да бъде само индиция за извод за принадлежността на правото на собственост. Същата се явява изолирано доказателство, некореспондиращо с останалия доказателствен масив, събран по делото. Определените от първоинстанционния съд квоти са правилни и решението следва да се потвърди в тази част. По отношение на сгради с идентификатори 68134.4355.1249.2, 68134.4355.1249.3 и 68134.4355.1249.4 въззивният съд приема следното: Процесните три склада са изградени в периода 1993 г. – 31.03.2001 г. Това се установява както от показанията на св. Ц. /1993 г. – 1994 г./ и св. К. /1995 г. – 2000 г./, от една страна, така и от заключението по съдебнотехническата експертиза, от друга. За да се прецени дали процесните складове са лична собственост на общия наследодател или представляват съпружеска имуществена общност, трябва да се изследва дали същите представляват самостоятелни обекти по смисъла на ЗУТ, или са принадлежности към жилищната сграда. Съгласно § 5, т. 39 от допълнителните разпоредби на ЗУТ „Обект“ е самостоятелен строеж или реална част от строеж с определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално предназначение и идентификатор по Закона за кадастъра и имотния регистър. Съгласно Решение № 261 от 23.10.2013 г. по к. гр. д. № 3777 / 2013 г. на Върховен касационен съд разпоредбата на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ дава кумулативно характеристиките на самостоятелен обект на строителство, но тъй като нормата има тълкувателен характер, тя се отнася и за вече построените сгради. По аргумент от чл. 39 ЗС основната характеристика на самостоятелния обект на правото на собственост е да може да се ползва самостоятелно. Съгласно чл. 27, ал. 1, т. 2 ЗКИР основните кадастрални данни за сграда са идентификатор; граница и/или очертание на сградата и съоръжението; застроена площ, определена с геодезическите координати на определящите точки; брой етажи; предназначение; адрес. Посоченото за всеки от складовете предназначение в кадастралните скици е „складова база, склад“. Заснемането на обект от сграда със самостоятелен идентификатор само по себе си не доказва, че този обект е обособен обект на правото на собственост, но е индиция за това, че той притежава характеристиките на такъв и има посоченото предназначение. Данните, отразени в имотния регистър за това какво е предназначението на имота и другите му характеристики съставляват официално удостоверяване и до опровергаването им се ползват с доказателствена сила – Решение № 261 от 23.10.2013 г. по к. гр. д. № 3777 / 2013 г. на Върховен касационен съд. Процесните складове отговарят на законовите изисквания за самостоятелен обект на правото на собственост. Всеки от тях е обособен като отделна сграда, има самостоятелен вход, определено е функционалното му предназначение за склад в кадастъра. Складовите помещения могат да бъдат принадлежност към жилището, но складът може да съществува и като самостоятелен обект на правото на собственост според § 5 т. 39 от ДР на ЗУТ, поради което трите процесни склада следва да се допуснат като самостоятелни обекти на делбата. Съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. В т. 4 от ППВС № 5/31.10.1972 г. е посочено, че построената през време на брака сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност и принадлежи общо на двамата съпрузи. Това разрешение се основава и на предвидената в чл. 63 ЗС възможност правото на собственост върху постройката да съществува отделно от собствеността върху земята, на която е изградена. В т. 1в от Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001 г. по тълк.д. № 2/2001 г. на Върховен касационен съд, ОСГК е прието, че придобитото от едноличния търговец в резултат на реинвестиране на печалбата не е съпружеска имуществена общност. Доколкото наследодателят Л.Б. след 1994 г. е престанал да бъде едноличен търговец обаче, следва да се приеме, че построените три склада са станали съпружеска имуществена общност. По делото действително се установява, че търговската дейност на Б. е продължила след заличаването му като едноличен търговец чрез създаването на еднолично дружество с ограничена отговорност – „А.“ ЕООД, на което той е бил едноличен собственик на капитала и управител. Не са събрани доказателства обаче процесните три склада да са апортирани в дружеството, поради което въззивният съд възприема изводите на първоинстанционния, че не се установява да са налице предпоставките построените сгради да са възникнали като лична собственост на общия на страните наследодател. Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло. По разноските: Съгласно чл. 355 ГПК страните заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им. По претенциите за разноски съдът се произнася във втора фаза на делбата. Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд