Решение № 5624 от 6.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 6118/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 1533 от 28.02.2022 г. на СРС, 50 с-в, по гр. д. № 26344/2021 г., е признато за установено, че П. Ц. Н., ЕГН ••••••••••, дължи на „Банка ДСК“ АД, ЕИК •••••••, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 430, ал. 1, чл. 430, ал. 2 от ТЗ, чл. 86, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 138 от ЗЗД, сумата 13 560, 78 лв. - главница по Договор за кредит за текущо потребление от 30.05.2017 г., във вр. договор за поръчителство от 30.05.2017 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 15.01.2021 г. до изплащане на вземането, с договорна лихва в размер на 253, 27 лв. за периода от 15.07.2020 г. до 18.10.2020 г., с обезщетение за забава в размер на законна лихва върху главницата в размер на 109, 24 лв. за периода от 17.12.2020 г. до 14.01.2021 г., удостоверено в заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 2428/2021 г. по описа на 50 с-в, СРС. Със същото решение са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. ччл. 430, ал. 2 от ТЗ, чл. 86, ал.1 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 138 от ЗЗД, за признаване за установено, че П. Ц. Н. дължи на „Банка ДСК" АД сумата над уважения размер от 253, 27 лв. до пълния предявен размер от 17 43, 05 лв. за договорна лихва и за периода от 19.10.2020 г. до 16.12.2020 г., сумата 67, 01 лв. наказателна лихва за периода от 15.07.2020 г. до 16.12.2020 г., сумата над уважения размер от 109, 24 лв. до пълния предявен размер от 132, 89 лв. за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, и сумата от 120 лв. за разходи при изискуем кредит. Страните са осъдени за разноски в исковото и заповедно производства. Решението се оспорва от ищеца „Банка ДСК“ АД, в частите, в които исковете за лихви са отхвърлени до пълните размери и изцяло е отхвърлен иска за разходи за изискуем кредит, с доводи, че е необосновано и незаконосъобразно. Поддържа, че СРС е изследвал предпоставките за наличие на неравноправни клаузи по договора за кредит и правилно е приел, че приложимия лихвен процент на договорните лихви е индивидуално уговорен, разбираем и за неспециалист и съответства на ЗЗП. Поради това е правилен извода, че ответницата дължи възнаградителни лихви. Неправилно съдът е приел, че не се дължи лихва след датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. В случая банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, за което е уведомила ответника на 18.10.2020 г. Сочи, че доколкото предсрочната изискуемост е едностранно право на кредитора, само той може да се позовава на последиците й. Цялата главница е обявена за предсрочно изискуема на 17.12.2020 г., след която дата е преустановено начисляване на договорна лихва. Неправилно съдът е определил и размера на дължимата договорна лихва, като е взел предвид размера на вноските по кредита за м. 08, 09. и 10.2020 г. Този извод би бил правилен, ако главницата се олихвява с фиксиран лихвен процент, което не е приложимо в случая. Поддържа, че кредитополучателката е отговаряла на условия за заплащане на преференциален лихвен процент и й е била определена лихвена надбавка по - ниска от стандартната. Сочи, че кредитополучателката не е спазила ангажиментите си по погасяването на дълга, поради което банката е отнела предоставената и лихвена отстъпка и е приложила алтернативно уговорен лихвен процент. Оспорва се извода на СРС, че клаузата за санкционна лихва по чл. 18. 1 от договора за неравноправна по смисъла на чл. 146 ЗПК тъй като не е индивидуално уговорена, съдържа се в типови Общи условия и противоречи на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Сочи, че санкционната лихва е уговорена в размер на 10 % върху просрочената част от вноските по кредита, поради което чл. 18, ал. 1 и 2 от договора съответстват на ЗПК. Санкционната лихва е свързана със забавата на длъжника да изпълни и не нарушава изискванията за добросъвестност и равновесие между правата и задълженията на банката и длъжника. Относно разходите за изискуем кредит в размер на 120 лв. сочи, че е неправилен извода на СРС, че тази клауза, по чл. 17 от договора, е изцяло нищожна, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Сумата е уговорена в абсолютна стойност, а кредитополучателят е запознат, при подписване на договора, с Тарифата на банката и дължимите по нея такси, вкл. тази при предсрочна изискуемост. В сумата са включени и разходите на правени от банката за връчване на уведомлението чрез ЧСИ. Моли да се отмени решението и исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски за двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззиваемата страна - ответникът П. Ц. Н., не е подала отговор на въззивната жалба по реда на чл. 263 ГПК. В молба - писмени бележки от съдебно заседание, подадени чрез процесуалния й представител, оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че решението е законосъобразно, обосновано и правилно в оспорената от ищеца част. Счита, че след обявяване кредита за предсрочно изискуем, банката губи правото да претендира договорната (възнаградителна) лихва върху неплатените суми. След обявяване на предсрочната изискуемост договорът се трансформира от срочен във безсрочен. Позовава се на т. 2 от ТР № 3/2017 г. от 27.03.20219 г. на ОСГТК на ВКС. Счита за правилни и обосновани изводите на СРС, че не се дължи възнаградителна лихва върху остатъка на дълга след обявената предсрочна изискуемост. Поддържа, че е съобразен със ЗЗП извода, че не се дължи и наказателна лихва, тъй като клаузите за санкционна лихва са неравноправни, тъй като не са уговорени индивидуално. Сочи, че и претенциите за лихва за забава над установения размер, както и за разходи за изискуем кредит също са неоснователни. Мораторната лихва за забава е определена от закона, както е приел и СРС, а клаузата за начисляване на разходи е нищожна, както е приел и СРС, тъй като липсват ясни критерии за формирането й. Назоваването на клаузата „разходи за събиране“ не променя характера й на неустойка, която цели заобикаляне на закона. Моли решението да се потвърди в оспорените части. Претендира разноски. СГС, като взе предвид доводите на страните и след преценка на установените по делото факти по реда на въззивната проверка, приема следното: Районният съд се е произнесъл по главни искове с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 430 ТЗ, чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Въззивната жалба е допустима - подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл - ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 1 и 4. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено в оспорената част. Производството се развива след подадено възражение от длъжника по чл. 414 ГПК. Тъй като решението не се оспорва от ответницата в частите, в които исковете за главница и лихви - възнаградителна (договорна) и законна са уважени до посочените в решението размери, въззивният съд приема, че в тези части то е влязло в сила, включително по въпросите за дължимост на сумите по главницата и частично по лихвите и обвързва страните и съда, по силата на чл. 297 и чл. 298 ГПК, поради което не следва да се обсъждат повторно въпросите, касаещи дължимостта на тези задължения от ответницата. В случая ищецът е направил уточнение, с молба на ищеца от 04.08.2021 г., на претенциите, заявени в исковото производство, които са в различен размер от тези, за които е издадена заповедта за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 2428/2021 г. по описа на 50 с-в, СРС. При това СРС, с доклада по делото в първо заседание 11.10.2021 г. е приел, че е сезиран с искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 430 ТЗ, чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за вземания, както следва: по главницата в размер на 13 560, 78 лв. по договора за кредит от 30.05.2017 г., договорна лихва в размер от 1 743, 05 лв. за периода 15.07.2020 г. - 16.12.2021 г., наказателна (санкционна лихва) в размер на 67, 01 лв. за периода 15.07.2020 г. - 16.12.2021 г., 132, 89 лв. лихва за забава за периода 17.12.2020 г. – 14.01.2021 г. и 120 лв. разходи за изискуем кредит. Предвид влизане в сила на решението в по - голямата уважителна част следва, че в производството е установено, че страните по спора са обвързани от договор за поръчителство от 30.05.2017 г., за обезпечаване задълженията на основния длъжник по Договор за кредит за текущо потребление от 30.05.2017 г., сключен по смисъла на чл. 9 от ЗПК с м.ц.т. – кредитополучател. По силата на този договор „Банка ДСК“ ЕАД е отпуснала сума в размер на 20 000 лв., със срок на издължаване 120 месеца, като за падеж е определено 1-во число на месеца, при ГПР - 8, 08 % и други условия, подробно описани в договора и Общите условия към него. В договора за поръчителство чл. 2, ответницата се е съгласила, че отговаря солидарно с главния длъжник за погасяване на задълженията по договора за кредит, по начина и реда, уговорен в този договор. В случай на промяна в условията по кредита, поръчителят отговаря само ако се е съгласил писмено с промяната. На 01.09.2020 г. кредитополучателят е изпаднал в забава за погасяване на задълженията си, произтичащи от процесния договор за кредит, което се потвърждава и от изводите на вещото лице по ССчЕ. Предвид изпадането на кредитополучателя М.Т. в забава за заплащане на месечните погасителни вноски, ищецът е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с покана - уведомление, връчена на основния длъжник на 18.10.2020 г. чрез ЧСИ peг. № 844 на КЧСИ. От приетата пред СРС съдебно - счетоводната експертиза, неоспорена от страните се установява, че кредитополучателят е усвоил заемните средства по разплащателна сметка № 00001485055 в деня на сключване на договора за заем. Кредитът е бил редовно погасяван в периода 01.06.2017 г. до 01.08.2019 г., като на 01.09.2019 г. е извършено частично плащане, след което погасяването на редовните вноски е преустановено. Експертизата също потвърждава, че плащанията по кредита са преустановени след 01.09.2019 г. Към 17.12.2020 г. има непогасени 16 броя месечни погасителни вноски, като падежиралите в периода 01.09.2019 г. - 01.12.2020 г. са в размер на общо 4 357, 83 лв. Размерът на дължимите суми по кредита към 15.01.2021 г. са общо 15 623, 73лв., от които 13 560, 78 лв.- непогасена част от главницата за периода, 1 743, 05 лв. - непогасена част от възнаградителната лихва за периода 15.07.2020 г. - 16.12.2021 г., 67, 01 лв. - непогасена част от наказателната лихва за същия период, 132, 89 лв. - законна лихва за забава върху главницата 17.12.2020 г. – 14.01.2021 г., както и 120 лв. - такса (разходи) при изискуем кредит. Вещото лице пояснява, че считано от 01.07.2018 г. се прилагат стойности на референтни лихвени проценти, с които се формира договорения лихвен процент, поради което и не е възможно да се направи сравнение между реално платените и дължимите суми според стойността на индекса SOFIBOR, доколкото същият изобщо не се котира. Основният спор касае моментът на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, както и размерите на вземанията за възнаградителни и наказателна лихви, законни лихви за забава и разходите за изискуем кредит в размер на 120 лв. дължими от поръчителя. Във връзка с ангажиране отговорността на поръчителя, обезпечил вземания по договор за кредит следва да се посочи, че съгласно правилата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, в шестмесечния преклузивен срок кредиторът следва да заяви вземането си срещу поръчителя, като по този начин задълженията му стават незабавно изискуеми поради просрочие задълженията на основния кредитополучател, предвид солидарната им отговорност – арг. от чл. 141, ал. 1 ЗЗД. Поръчителят отговаря за дълга какъвто е и солидарно с длъжника - чл. 140 ЗЗД и чл. 141 ЗЗД, предвид което, при изследване съществуването на вземането на кредитора към поръчителя следва да бъде изследвана и изискуемостта на вземането във връзка с твърдяната предсрочна изискуемост на дълга. Във връзка с обявяването на кредита за предсрочно изискуем и доводите на страните във въззивното производство, съгласно задължително тълкуване на ВКС дадено в т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащане на определен брой вноски, вземането става изискуемо с неплащането им, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника (ците) предсрочната изискуемост. Обявяването на предсрочната изискуемост, по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. С оглед на така дадените разрешения следва, че моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател, ако са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В този момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. На следващо място, упражняването на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем изисква уведомлението да е достигнало до длъжника, като в случай, че фактическо връчване не е осъществено, то кредиторът следва да е положил усилия за откриване на длъжника, изисквани от принципите на дължимата грижа и добросъвестността, които се преценяват във всеки конкретен случай. Следователно моментът на предсрочна изискуемост на кредита се определя към датата, на която волеизявлението на банката е съобщено на длъжника М. Т.. Според представената по делото покана - уведомление изх. №0020-20-06856/14.10.2020, тя е връчена по реда на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ редовно чрез ЧСИ, peг. № 844 на бащата на кредитополучателката на 18.10.2020 г. При това положение, както приема и СРС, считано от 19.10.2020 г. (доколкото в уведомлението не е определен допълнителен срок за изпълнение) е настъпила и предсрочната изискуемост, в т. ч. и по отношение на поръчителя - ответник в настоящото производство. Следователно съм датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК - 15.01.2021 г., 6 - месечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за упражняване правата на банката срещу поръчителя е спазен. В случая ищецът е поддържал, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем от 17.12.2020 г. По отношение размерите на претенциите, с оспореното решение СРС е отхвърлил исковете, както следва: над уважения размер от 253, 27 лв. до пълния предявен размер от 1 743, 05 лв. за договорна лихва и за периода от 19.10.2020 г. до 16.12.2020 г., изцяло за сумата 67, 01 лв. наказателна лихва за периода от 15.07.2020 г. до 16.12.2020 г., за сумата над уважения размер от 109, 24 лв. до предявения размер от 132, 89 лв. - законната лихва за забава върху главницата, за периода 17.12.2020 г. – 14.01.2020 г. и изцяло за сумата от 120 лв. за разходи при изискуем кредит. По отношение противоречието на клаузите за възнаградителна лихва с нормите на ЗЗП, който безспорно ще намери приложение по отношение на ответника – поръчител, потребител по смисъла на пар. 13 от ЗР на ЗЗП, следва да са посочи, че за да е неравноправна и от там нищожна една клауза в договор за кредит сключен с потребител, тя следва да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП и да не попада в някое от изключенията на чл. 144 от ЗЗП и да не е уговорена индивидуално. Въззивният състав споделя извода на СРС, че не се констатира при определяне възнаградителните лихви по процесния договор за кредит, потребителят да е поставен в неравностойно положение, по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и клаузите, касаещи тази лихва да са неравноправни по смисъла на ЗЗП. Съгласно практиката на ВКС обективирана в решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ІІ т. о., решение № 87 от 06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г. на І т.о., решение № 9 от 27.02.2020 г. по т.д. № 62/2019 г. на І т.о. и решение № 168 от 29.01.2021 г. по т.д. № 2184/2019 г. и др., с клаузата в договора за кредит, в която размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразено в абсолютна стойност, като процент към момента на сключване на договора, е спазено изискването за яснота и разбираемост. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. По делото е установено, че уговореният лихвеният процент представлява променлив такъв в размер на 6, 85 % годишно или 0, 02 % на ден, при механизъм на формиране - от стойността на 6 - месечен SOFIB O R 0, 326% и фиксирана преференциална надбавка в размер на 6, 524 %, приложима при изпълнение на условията по програма ДСК Престиж. Съдът споделя извода на СРС, че механизмът за определяна на лихвения процент по кредита е ясно и разбираемо разписан в договора, тъй като са посочени компонентите му и условията, при които същите биха могли да се изменят, а именно: неизпълнение на условията по програмата и промяна на котировката на 6 - месечния SOFIBOR. Ясно е посочено, че крайният лихвен процент не може да е по - нисък от размера на фиксираната стандартна надбавка. Определен е и максималният размер, който може да достигне лихвеният процент. Не е поставено и ограничение в посоката на изменение на лихвения процент, както за намаляването, така и за нарастването му. Отделно от това, не не е установено клаузите, касаещи възнаградителната лихва да не са уговорени индивидуално. Доколкото от констатациите на вещото лице се установява, че не са извършвани едностранни промени, непроизтичащи от промяна котировките на 6-месечния SOFIBOR, отговорността на поръчителя за възнаградителна лихва също следва да бъде ангажирана, а клаузите на т. 7. 1 и 7. 2. 1 от ОУ и т. 8 от договора за кредит за текущо потребление не са неравноправни. Относно размерът на дължимата възнаградителна лихва дължима от поръчителя по договора за кредит СРС е съобразил задължителното тълкуване, дадено в т. 2 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. по т. д № 3/2017 г., според което „ размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му.“ Следователно, с оглед становището, възприето в т. 2 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит е в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главница/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. (решение № 118 от 11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г., т. к., І ТО на ВКС) В заключение следва, че искът за присъждане на договорна -възнаградителна лихва за периода след настъпване на предсрочната изискуемост – 19.10.2020 г. до 16.12.2020 г. (посочен като краен в исковата молба) е неоснователен, както е приел и СРС в оспореното решение. Поради това въззивният състав намира за съобразен с даденото тълкуване извода на СРС, че поръчителят, чиято отговорност е акцесорна на тази на главния длъжник, не дължи възнаградителна лихва за посочения период. В оспорената част, в която е отхвърлен иска за договорна (възнаградителна) лихва над уважения размер от 253, 27 лв. до пълния предявен размер от 1 743, 05 лв. и за периода от 19.10.2020 г. до 16.12.2020 г., решението е съобразено с даденото по - горе задължително за съда тълкуване и следва да се потвърди. По отношение частта, в която е отхвърлена изцяло претенцията за наказателна (санкционни) лихва за периода 15.07.2020 г. - 16.12.2020 г. в размер на 67, 01 лв., съдът намира следното: По отношение на наказателната надбавка важи изложеното и относно възнаградителната лихва - след обявяване на предсрочната изискуемост на кредита на 18.10.2020 г. кредиторът има право да претендира само лихва, в размер на законната лихва за забава. За заявения период от 15.07.2020 г. до 17.10.2020 г. (преди обявяване предсрочната изискуемост) няма пречка да се начисли лихва за забава. Относно размера на лихвата за този период обаче, въззивният състав споделя изводите на СРС, че клаузите на т. 18. 1 и 18. 2. от Общите условия на договора за кредит, в които се предвижда начисляване на 10 % надбавка над договорната лихва по кредита, противоречат на императивните норми на чл. 33, ал. 2 ЗПК, според които при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва за времето на забавата, която не може да надвишава по размер законната лихва за периода на забавата. Следователно уговарянето на 10 % над установената в договора лихвен процент на възнаградителна лихва противоречи на посочената норма в ЗПК, както е посочил е СРС. Предвид обстоятелството, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, нищожната, поради противоречие с императивна правна норма, уговорката следва да бъде заместена с правилото на нормата на чл. 33 ЗПК, въззивният съд за разлика от СРС намира, че кредиторът има право на обезщетение за забава в размер на законната лихва и за периода до обявяване на предсрочната изискуемост – т. е. от 15.07.2020 г. до 17.10.2020 г. След обявяване на предсрочната изискуемост от 18.10.2020 г., както се посочи и по - горе, лихвата, на която има право банката, също е в размер на законната. Тъй като тази лихва се дължи по силата на императивните правила на чл. 33 ЗПК, не е необходимо ищецът изрично да е заявил искане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както е приел СРС. Доколкото размерът на законната лихва за забава, определен от настоящият състав по реда на чл. 162 ГПК е по - висок от претендирания от банката, съдът приема, че искът за санкционна лихва (в размер на законната лихва за забава) е основателен за пълния предявен размер от 67, 01 лв. за периода от 15.07.2020 г. до 16.12.2020 г. По отношение законната лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за периода 17.12.2020 г. - 14.01.2020 г., за която искът е отхвърлен над размер от 109, 24 лв. до размер от 132, 89 лв., съдът намира следното: Както се посочи и по - горе, след обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, банката има право на законната лихва за забава върху остатъка от дълга. СРС е определил тази лихва по реда на чл. 162 ГПК, посредством интернет лихвен калкулатор в размер на 109, 24 лв. върху главницата от 13 560, 78 лв., за претендирания от банката период от 17.12.2020 г. до 14.01.2021 г. Въззивният състав също изчислява лихвата за забава в този размер посредством интернет лихвен калкулатор. Следователно не е налице основание за промяна в изводите на СРС в частта, в която искът за лихва за забава е отхвърлен над размер от 109, 24 лв. до пълния размер от 132, 89 лв. Относно начисляването на сумата в размер на 120 лв. по Тарифата на банката за разходи за изискуем кредит: Таксите за управление на кредита съставляват част от общите разходи по същия /чл. 58, ал. 1 ЗКИ/. В чл. 17 от договора за кредит е предвидено, че кредитополучателят заплаща такси съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните на Банката. По делото не е представена Тарифата на банката, нито са ангажирани доказателства от страна на ищеца за уговорения размер на подобна такса. Съдът споделя изводите на СРС, че според чл. 10 а, ал. 2 от ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Поради това искът за заплащане на такава сума е недоказан, а от там неоснователен и законосъобразно е отхвърлен. Доколкото мотивите на настоящият състав като цяло съвпадат с тези на СРС, с изключение на частта, в която е отхвърлен иска за лихви забава от 67, 01 лв. за периода 15.07.2020 г. - до 16.12.2020 г., оспореното решение следва да са отмени само в тази част, като се признаят и вземания за лихви в размер на 67, 01 лв. В цялата останала отхвърлителна част решението следва да се потвърди, като постановено в съответствие с материалния закон. Доколкото частта, за която се уважава претенцията е много малка, а решението е влязло в сила в по – голямата си част, съдът намира, че не следва да се променят присъдените с него разноски. По разноските пред СГС: С оглед изхода на спора и направеното искане в полза на ищеца се дължат разноски, съобразно уважената част от жалбата в размер на 1, 34 лв. от държавната такса и 5 лв. за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП. В полза на ответника се дължат разноски за адвокат, с оглед отхвърлената част от жалбата (исковете), на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът намира за основателно. Като съобрази фактическата и правна сложност на делото, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК и размера на разноските съобразно интереса, по чл. 7, ал. 2 НМРАВ, което е 470 лв., съдът намира, че претендираното от ответника възнаграждение следва да се определи на 500 лв. Съобразно отхвърлената част от жалбата в негова полза съдът присъжда 480 лв. от това възнаграждение. Така мотивиран, съдът