Решение № 1090 от 14.7.2023 г. на Районен съд - Варна по дело № 368/2023 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно- процесуалния кодекс във вр. с чл.72 ал.4 от ЗМВР. О бразувано е по жалба на В. Б. Н. от гр.Варна, с ЕГН ••••••••••, против Заповед за задържане на лице № 433зз-31/10.01.2023 г., издадена от Д. Ж. К.- командир на отделение в при Първо РУ на ОД на МВР-Варна, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР е разпоредено задържането на жалбоподателката за срок до 24 часа. В жалбата се изразява становище, че обжалваната заповед е неправилна и незаконосъобразна. Жалбоподателката навежда следните твърдения: заповедта е немотивирана, тъй като не съдържа посочване на фактическите и правни основания за задържане; не е била запозната с правата си и не й е предоставена възможност да ангажира адвокат, както и да обжалва незабавно заповедта; не са посочени конкретни данни, наложили задържането й. Оспорва наличието на правното основание на чл.72, ал.1, т.4 от ЗМВР. Изтъква, че самоличността й е можело да бъде установена и по друг подходящ начин, поради което счита наложената й мярка по чл.72 от ЗМВР за несъразмерна и несъответна на целта на закона. Намира, че съдържанието на обжалваната заповед не отговаря на нормативните изисквания и привежда пространни доводи за нарушения на правата й като задържано лице. Отправя искане за постановяване на законосъобразно решение. В съдебно заседание жалбоподателката, лично и чрез процесуалния си представител- адв. Проданов от ВАК, поддържа жалбата и моли атакуваната заповед да бъде отменена на изложените в нея основания. Ответникът- командир на отделение в Първо РУ на ОД на МВР-Варна Д. Ж. К., редовно уведомен, се явява лично и с процесуален представител (юрисконсулт, представляващ го в качеството му на полицейски орган), като оспорва жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение. Жалбата е подадена от легитимирано лице-адресата на заповедта, в 14-дневния срок по чл. 149, ал. 1 от АПК, срещу подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен акт и пред надлежния съд, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, по следните съображения: Въз основа всички събрани по делото доказателства, съдът установи от фактическа страна следното: На 10.01.2023г. жалбоподателката паркирала лек автомобил марка „Шкода“ с рег. № СВ 5851 ТК в района на кръговото кръстовище на пл.“Екзарх Йосиф“ в гр.Варна. Същевременно около 13, 20 по сигнал за неправилно паркирани автомобили на посоченото място били изпратени служители на сектор „Общинска полиция“. Същите установили наличието на няколко автомобила, за които преценили, че са паркирани неправилно, включително и този на жалбоподателката. Поради това поканили Н. да им представи документ за самоличност, с оглед съставяне на АУАН. Жалбоподателката, която се намирала в автомобила, само показала личната си карта през стъклото, но отказала да я предаде на полицейските служители за проверка. Заявила и че не разполага със свидетелство за правоуправление и документи за автомобила. Проверяващите преценили, че не притежават необходимата компетентност и поискали да им бъде оказано съдействие от служители от Първо РУ при ОД на МВР-Варна. Междувременно жалбоподателката заявила, че ще се обади на адвоката си и провела телефонен разговор с адв.И. З., който малко след това пристигнал на посоченото място. При пристигането на служители на Първо РУ в 13, 50ч. св.З. се представил като адвокат на Н. и показал от разстояние документ, за който заявил, че е адвокатска карта, но също не го предал на полицейските служители за запознаване. Последните обяснили, че адвокатската карта не представлява документ за самоличност и неколкократно поканили жалбоподателката и св.З. да им представят надлежен документ. Двамата обаче показвали от разстояние личните си карти, но отказвали да ги предадат физически на полицейските служители. Н. съобщила имената си и единния си граждански номер, въз основа на които проверяващите установили, че в електронната информационна система има лице с такива данни, но проверката по електронен път не съдържала визуален образ и не позволявала да се провери дали жалбоподателката действително е това лице. Тъй като показването на личните карти от разстояние не позволявало на полицейските служители да възприемат снимките на лицата и да разчетат техните лични данни, те им разпоредили да им предадат за проверка документите си. Както жалбоподателката, така и св.З. обаче отказали достъп до личните си документи на полицейските служители, поради което последните пристъпили към тяхното задържане, като им поставили белезници и ги отвели в сградата на Първо РУ при ОД на МВР-Варна. Там на жалбоподателката бил извършен личен обиск, при който била намерена личната й карта. След като получил достъп до документа, ответникът изготвил Заповед за задържане на лице № 433зз-31/10.01.2023 г. На Н. били съставени актове за установяване на административни нарушения, след което била освободена в 17, 40ч. на същата дата. Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа събраните по делото доказателства: от разпита на свидетелите П. Т. П., Д. Г. Р., И. В. К. и И. К. З., както и от приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства. С най-голямо значение за изясняването на фактическата обстановка са показанията на свидетелите П. П. и Д. Р.. Съдът не констатира наличие на основания за съмнение в достоверността на изявленията на посочените свидетели. Техните показания следва да бъдат кредитирани, тъй като са последователни, безпротиворечиви и логични, като липсват данни двамата да са били в някакви особени отношения с жалбоподателката. Полицейските служители заявяват, че са се представили надлежно на Н. и са й отправили множество последователни разпореждания да представи документ за самоличност, като им го предаде физически, за да могат да се запознаят с данните от него, но тя упорито отказвала. В показанията на посочените свидетели се съдържа информация не само за поведението на Н., но и за невъзможността данните от личната й карта да бъдат възприети и да бъдат съотнесени към лицето, чиято самоличност са се опитвали да установят. Твърденията на П. и Р. се подкрепят и от приложените писмени доказателства. Така от приложените справка от ВПД началник на сектор „Общинска полиция“ от 09.06.2023г. и копие от протоколна тетрадка за получени сигнали (л.73 и л.76) се установява, че св.Р. и колегите й действително са били изпратени на процесното място по сигнал за неправилно паркирани автомобили. От приложената като л.79 Докладна записка е видно, че на 10.01.2023г. около 13, 45ч. от ОДЧ на сектор „Общинска полиция“ е било поискано съдействие от екип на Първо РУ за площад „Екзарх Йосиф“ и ул.“Михаил Колони“, по съответния служебен телефон. Потвърждаването по този начин на отделни изявления на свидетелите П. и Р. подкрепя извода за цялостната достоверност на техните показания, като по делото не се съдържат доказателства, които да ги опровергават. По искане на жалбоподателката е разпитан св.З., който твърди, че полицейските служители са се държали нелюбезно, употребили са прекомерна физическа сила, както и че при задържането им самоличността на двамата вече е била установена. Св.З. е в близки отношения с жалбоподателката, като също е бил задържан във връзка със случая. Следователно той не може да бъде счетен за непредубеден и незаинтересуван свидетел. Показанията му обаче на практика подкрепят изложената по-горе фактическа обстановка- той потвърждава, че Н. не е предавала личната си карта на проверяващите, а само я е показвала. Съобщава, че двамата през цялото време са държали в ръка документите си за самоличност, като са спорели дали законът изисква тяхното „представяне“ или и „предоставяне“ в ръцете на полицейските служители. Съдът не намира основания да не кредитира посочените твърдения на св.З., които в действителност кореспондират на показанията на свидетелите П. и Р.. По делото като свидетел е разпитан И. В. К., който се отзовал на молба на св.З. да му окаже адвокатска защита при задържането. Свидетелят обаче е пристигнал в сградата на Първо РУ след отвеждането на жалбоподателката там и не е възприел обстановката, при която тя е била задържана. Поради това показанията на св.К. не допринасят особено за изясняването на делото, като същият предоставя само информация за отношението към Н. след задържането й, но не и относно причините за предприемането на тази мярка. От събраните гласни доказателства, които както беше посочено, в коментираните части на практика са еднопосочни, се установява по несъмнен начин, че Н. е била поканена от служители на сектор „Общинска полиция“ и на Първо РУ при ОД на МВР-Варна да се легитимира, като представи документ за самоличност, по начин, който да позволи да бъдат възприети данните от него и да бъде проверена неговата редовност. За тази цел й е било разпоредено физически да предостави личната си карта на проверяващите, но тя само я показвала от разстояние, като не позволявала контакт на проверяващите с документа, а това е препятствало установяването на нейната самоличност. От приобщените писмени доказателства с най-голямо значение са приложените Заповед за задържане на лице № 433зз-31/10.01.2023 г., Декларация-Приложение №1 от 10.01.23г., Протокол за личен обиск на лице от същата дата, докладна записка и др., които потвърждават достоверността на събраните гласни доказателствени средства и позволяват изложената фактическа обстановка да бъде счетена за установена по несъмнен начин. Доколкото в случая следва да се изясни установена ли е била самоличността на жалбоподателката преди нейното задържане и какво е било нейното поведение в тази връзка, без значение е дали автомобилът й действително е бил паркиран неправилно. Касае се за обстоятелство без правно значение за конкретния спор, което поради това не следва да се обсъжда от съда. Предвид изложената фактическа обстановка съдът прие от правна страна следното: По своята правна същност, издадената от органите на МВР заповед за задържане за срок от 24 часа представлява принудителна административна мярка. Нейната законосъобразност подлежи на съдебен контрол, съгласно чл. 72, ал.4, предл.1 от ЗМВР. Съобразно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът в настоящото производство преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания за оспорване, регламентирани в общата разпоредба на чл. 146 АПК. Според нормата на чл. 146 АПК проверката на законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт обхваща компетентността на издалия го орган и преценка спазена ли е изискваната от закона форма, материалните и процесуалните разпоредби при издаването му, както и дали е съобразен с целта на закона. Съдът намира, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган и в изискуемата от закона форма. Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган- ответникът е заемал длъжността командир на отделение в група „Опазване на обществения ред“ на сектор „Охранителна полиция“ към Първо РУ при ОД на МВР-Варна (видно от приложеното като л.59 Удостоверение). Като действащ служител при ОД на МВР ответникът се явява полицейски орган по смисъла на чл. 57, ал. 1 ЗМВР. Компетентността на полицейския орган да издава заповеди от вида на оспорената в настоящото производство произтича пряко от разпоредбата на чл. 72 ЗМВР, съгласно която полицейските органи могат да задържат лица в хипотезите, изчерпателно посочени в т. 1 до т. 7 на цитираната разпоредба. Конкретно отв.К. е притежавал правомощията, визирани в чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР – да задържи лице при невъзможност да се установи самоличността му в случаите и по начините, посочени в чл.70. Следователно издалият оспорената заповед за задържане полицейски орган притежава необходимата материална компетентност и не е налице отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 1 от АПК. Съдът приема, че оспорената заповед за задържане е издадена в предписаната в чл. 74, ал. 1 от ЗМВР писмена форма и съдържа посочените в ал. 2 от същата разпоредба задължителни реквизити, като са спазени и разпоредбите на чл. 74, ал. 3 и 6 от ЗМВР. Заповедта за задържане на лице по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР по съществото си е заповед за прилагане на принудителна адм. мярка. Същата следва да има минимално съдържание, предписано в чл. 74, ал. 2 ЗМВР, което в разглеждания случай е налице - посочени са името, длъжността и местоработата на полицейския орган, издал заповедта, данни, индивидуализиращи задържаното лице, датата и часът на задържането и т.н., като е посочено и правото да обжалва законността на задържането. В заповедта е посочено правното основание за постановяването й, както и фактическите обстоятелства, предпоставили издаването й- „невъзможност да бъде установена самоличността на лицето“. Фактическите съображения в заповедта се допълват в съпътстващата я докладна записка, приложена към административната преписка, в която фактическите обстоятелства, дали основание за задържането, са подробно описани, поради което не е налице нарушение на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. Обстоятелството, че докладната записка е изготвена след издаване на заповедта за задържане, не обосновава извод за липса на мотиви, тъй като не съществува пречка такива да бъдат изложени след издаването на административния акт, в друг документ към изпратената административна преписка. Това разбиране е в съответствие с Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на Върховния съд, съгласно което неизлагането на мотиви в самия административен акт не съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, ако фактическите основания и конкретните съображения за издаването му се съдържат в документ, предхождащ издаването на акта или в последващ такъв. В този смисъл е и константната съдебна практика, установена в Решение № 3644 от 30.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3062/2015 г., V о., Решение № 9423 от 2.08.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3456/2015 г., V о., Решение № 7486 от 22.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7331/2015 г., V отд. Изложеното становище се споделя и в практиката на ВАдмС, като в тази насока са напр. Решение № 2012 от 28.10.2019 г. на АдмС - Варна по к. а. д. № 2404/2019 г., Решение № 176 от 15.02.2021 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. № 2481/2020 г. и др. Следва да се отбележи, че предвид ограниченото свободно място, предвидено в утвърдената бланка на заповед за задържане, е на практика невъзможно подробно описване в нея на фактическите основания за задържането, а такива по необходимост следва да бъда изложени в отделен документ. Да се приеме обратното би означавало всички издадени заповеди за задържане да бъдат счетени за незаконосъобразни поради ненадлежно описание на съответните фактически основания, а това очевидно противоречи на разума и на обществената необходимост полицейските органи да са в състояние да изпълняват професионалните си задължения. В тази връзка следва да се изтъкне и че в Решение № 6066 от 10.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 316/2017 г., V о. и Решение № 11370 от 29.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 3104/2015 г., V о., постановени по сходни случаи, са счетени за законосъобразни обжалваните административни актове, съдържащи като посочване на фактически основания за задържането текста: „за установяване на самоличността“. На следващо място, задържаната е попълнила декларация, че е запозната с правата си, както и за намерението си да упражни или да не упражни правата си по т.1-8; заповедта е подписана от нея и от полицейския орган; препис от заповедта е била връчена на задържаната срещу подпис. Следва да се отбележи, че жалбоподателката не е била лишена от възможност да ползва адвокатска защита. Още преди задържането й по нейно искане е пристигнал св.З., който при пристигането си е заявил, че е там, за да й окаже правно съдействие. Няма данни и не се твърди адвокатът да е бил отстранен и да не му е била дадена възможност да консултира жалбоподателката. Обстоятелството, че поведението на адв.З. е довело и до неговото задържане, не води до извод, че процесуалните права на Н. са били накърнени. По искане на св.З. в сградата на Първо РУ е пристигнал св.К., за да му окаже правна защита, като няма данни жалбоподателката да е била лишена от такава възможност. Предвид изложеното съдът намира, че разглежданият административен акт е издаден от компетентен орган и в установената форма, като не се констатира наличие на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при постановяването му. При това положение, с оглед разпоредбата на чл.146 АПК, съдът следва да извърши преценка допуснати ли са противоречия с материалноправни разпоредби и има ли несъответствие с целта на закона. Настоящият състав намира, че оспорената заповед за задържане е издадена в съответствие с материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР, полицейските органи могат да задържат лице, при невъзможност да се установи самоличността му в случаите и по начините, посочени в чл.70. Нормата на чл. 70, ал.1 от ЗМВР от своя страна предвижда, че полицейските органи могат да извършват проверки за установяване самоличността на лице: 1. за което има данни, че е извършило престъпление или друго нарушение на обществения ред; 2. когато това е необходимо за разкриване или разследване на престъпления и при образувано административно-наказателно производство; 3. при осъществяване на контрол по редовността на документите за самоличност и пребиваване в страната; 4. на контролен пункт, организиран от полицейските органи; 5. по искане на друг държавен орган за оказване на съдействие при условия и по ред, предвидени в закон. Установяването на самоличността се извършва чрез представяне на документ за самоличност на лицето, сведения на граждани с установена самоличност, които познават лицето, или по друг начин, годен за събиране на достоверни данни. В случая са налице основанията по чл.70, ал.1, т.1 (установени са данни за извършено административно нарушение от жалбоподателката, което във всички случай предтсавлява нарушаване на обществения ред), т.2 (това е било необходимо за нуждите на административно-наказателно производство), т.3 (преценено е наличие на необходимост от осъществяване на контрол по редовността на притежавания от жалбоподателката документ) и т.5 (направено е искане от служител на сектор „Общинска полиция“ за оказване на съдействие). Следователно установяването на самоличността на жалбоподателката е било наложително и действията за идентифицирането й са законосъобразно предпирети. На следващо място, с разпоредбата на чл. 70, ал.2 ЗМВР са предвидени начините за установяване на самоличността, а именно- чрез представяне на документ за самоличност на лицето, сведения на граждани с установена самоличност, които познават лицето, или по друг начин, годен за събиране на достоверни данни.