Решение № 1090 от 14.7.2023 г. на Районен съд - Варна по дело № 368/2023 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно- процесуалния кодекс във вр. с чл.72 ал.4 от ЗМВР. О бразувано е по жалба на В. Б. Н. от гр.Варна, с ЕГН ••••••••••, против Заповед за задържане на лице № 433зз-31/10.01.2023 г., издадена от Д. Ж. К.- командир на отделение в при Първо РУ на ОД на МВР-Варна, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР е разпоредено задържането на жалбоподателката за срок до 24 часа. В жалбата се изразява становище, че обжалваната заповед е неправилна и незаконосъобразна. Жалбоподателката навежда следните твърдения: заповедта е немотивирана, тъй като не съдържа посочване на фактическите и правни основания за задържане; не е била запозната с правата си и не й е предоставена възможност да ангажира адвокат, както и да обжалва незабавно заповедта; не са посочени конкретни данни, наложили задържането й. Оспорва наличието на правното основание на чл.72, ал.1, т.4 от ЗМВР. Изтъква, че самоличността й е можело да бъде установена и по друг подходящ начин, поради което счита наложената й мярка по чл.72 от ЗМВР за несъразмерна и несъответна на целта на закона. Намира, че съдържанието на обжалваната заповед не отговаря на нормативните изисквания и привежда пространни доводи за нарушения на правата й като задържано лице. Отправя искане за постановяване на законосъобразно решение. В съдебно заседание жалбоподателката, лично и чрез процесуалния си представител- адв. Проданов от ВАК, поддържа жалбата и моли атакуваната заповед да бъде отменена на изложените в нея основания. Ответникът- командир на отделение в Първо РУ на ОД на МВР-Варна Д. Ж. К., редовно уведомен, се явява лично и с процесуален представител (юрисконсулт, представляващ го в качеството му на полицейски орган), като оспорва жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение. Жалбата е подадена от легитимирано лице-адресата на заповедта, в 14-дневния срок по чл. 149, ал. 1 от АПК, срещу подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен акт и пред надлежния съд, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, по следните съображения: Въз основа всички събрани по делото доказателства, съдът установи от фактическа страна следното: На 10.01.2023г. жалбоподателката паркирала лек автомобил марка „Шкода“ с рег. № СВ 5851 ТК в района на кръговото кръстовище на пл.“Екзарх Йосиф“ в гр.Варна. Същевременно около 13, 20 по сигнал за неправилно паркирани автомобили на посоченото място били изпратени служители на сектор „Общинска полиция“. Същите установили наличието на няколко автомобила, за които преценили, че са паркирани неправилно, включително и този на жалбоподателката. Поради това поканили Н. да им представи документ за самоличност, с оглед съставяне на АУАН. Жалбоподателката, която се намирала в автомобила, само показала личната си карта през стъклото, но отказала да я предаде на полицейските служители за проверка. Заявила и че не разполага със свидетелство за правоуправление и документи за автомобила. Проверяващите преценили, че не притежават необходимата компетентност и поискали да им бъде оказано съдействие от служители от Първо РУ при ОД на МВР-Варна. Междувременно жалбоподателката заявила, че ще се обади на адвоката си и провела телефонен разговор с адв.И. З., който малко след това пристигнал на посоченото място. При пристигането на служители на Първо РУ в 13, 50ч. св.З. се представил като адвокат на Н. и показал от разстояние документ, за който заявил, че е адвокатска карта, но също не го предал на полицейските служители за запознаване. Последните обяснили, че адвокатската карта не представлява документ за самоличност и неколкократно поканили жалбоподателката и св.З. да им представят надлежен документ. Двамата обаче показвали от разстояние личните си карти, но отказвали да ги предадат физически на полицейските служители. Н. съобщила имената си и единния си граждански номер, въз основа на които проверяващите установили, че в електронната информационна система има лице с такива данни, но проверката по електронен път не съдържала визуален образ и не позволявала да се провери дали жалбоподателката действително е това лице. Тъй като показването на личните карти от разстояние не позволявало на полицейските служители да възприемат снимките на лицата и да разчетат техните лични данни, те им разпоредили да им предадат за проверка документите си. Както жалбоподателката, така и св.З. обаче отказали достъп до личните си документи на полицейските служители, поради което последните пристъпили към тяхното задържане, като им поставили белезници и ги отвели в сградата на Първо РУ при ОД на МВР-Варна. Там на жалбоподателката бил извършен личен обиск, при който била намерена личната й карта. След като получил достъп до документа, ответникът изготвил Заповед за задържане на лице № 433зз-31/10.01.2023 г. На Н. били съставени актове за установяване на административни нарушения, след което била освободена в 17, 40ч. на същата дата. Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа събраните по делото доказателства: от разпита на свидетелите П. Т. П., Д. Г. Р., И. В. К. и И. К. З., както и от приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства. С най-голямо значение за изясняването на фактическата обстановка са показанията на свидетелите П. П. и Д. Р.. Съдът не констатира наличие на основания за съмнение в достоверността на изявленията на посочените свидетели. Техните показания следва да бъдат кредитирани, тъй като са последователни, безпротиворечиви и логични, като липсват данни двамата да са били в някакви особени отношения с жалбоподателката. Полицейските служители заявяват, че са се представили надлежно на Н. и са й отправили множество последователни разпореждания да представи документ за самоличност, като им го предаде физически, за да могат да се запознаят с данните от него, но тя упорито отказвала. В показанията на посочените свидетели се съдържа информация не само за поведението на Н., но и за невъзможността данните от личната й карта да бъдат възприети и да бъдат съотнесени към лицето, чиято самоличност са се опитвали да установят. Твърденията на П. и Р. се подкрепят и от приложените писмени доказателства. Така от приложените справка от ВПД началник на сектор „Общинска полиция“ от 09.06.2023г. и копие от протоколна тетрадка за получени сигнали (л.73 и л.76) се установява, че св.Р. и колегите й действително са били изпратени на процесното място по сигнал за неправилно паркирани автомобили. От приложената като л.79 Докладна записка е видно, че на 10.01.2023г. около 13, 45ч. от ОДЧ на сектор „Общинска полиция“ е било поискано съдействие от екип на Първо РУ за площад „Екзарх Йосиф“ и ул.“Михаил Колони“, по съответния служебен телефон. Потвърждаването по този начин на отделни изявления на свидетелите П. и Р. подкрепя извода за цялостната достоверност на техните показания, като по делото не се съдържат доказателства, които да ги опровергават. По искане на жалбоподателката е разпитан св.З., който твърди, че полицейските служители са се държали нелюбезно, употребили са прекомерна физическа сила, както и че при задържането им самоличността на двамата вече е била установена. Св.З. е в близки отношения с жалбоподателката, като също е бил задържан във връзка със случая. Следователно той не може да бъде счетен за непредубеден и незаинтересуван свидетел. Показанията му обаче на практика подкрепят изложената по-горе фактическа обстановка- той потвърждава, че Н. не е предавала личната си карта на проверяващите, а само я е показвала. Съобщава, че двамата през цялото време са държали в ръка документите си за самоличност, като са спорели дали законът изисква тяхното „представяне“ или и „предоставяне“ в ръцете на полицейските служители. Съдът не намира основания да не кредитира посочените твърдения на св.З., които в действителност кореспондират на показанията на свидетелите П. и Р.. По делото като свидетел е разпитан И. В. К., който се отзовал на молба на св.З. да му окаже адвокатска защита при задържането. Свидетелят обаче е пристигнал в сградата на Първо РУ след отвеждането на жалбоподателката там и не е възприел обстановката, при която тя е била задържана. Поради това показанията на св.К. не допринасят особено за изясняването на делото, като същият предоставя само информация за отношението към Н. след задържането й, но не и относно причините за предприемането на тази мярка. От събраните гласни доказателства, които както беше посочено, в коментираните части на практика са еднопосочни, се установява по несъмнен начин, че Н. е била поканена от служители на сектор „Общинска полиция“ и на Първо РУ при ОД на МВР-Варна да се легитимира, като представи документ за самоличност, по начин, който да позволи да бъдат възприети данните от него и да бъде проверена неговата редовност. За тази цел й е било разпоредено физически да предостави личната си карта на проверяващите, но тя само я показвала от разстояние, като не позволявала контакт на проверяващите с документа, а това е препятствало установяването на нейната самоличност. От приобщените писмени доказателства с най-голямо значение са приложените Заповед за задържане на лице № 433зз-31/10.01.2023 г., Декларация-Приложение №1 от 10.01.23г., Протокол за личен обиск на лице от същата дата, докладна записка и др., които потвърждават достоверността на събраните гласни доказателствени средства и позволяват изложената фактическа обстановка да бъде счетена за установена по несъмнен начин. Доколкото в случая следва да се изясни установена ли е била самоличността на жалбоподателката преди нейното задържане и какво е било нейното поведение в тази връзка, без значение е дали автомобилът й действително е бил паркиран неправилно. Касае се за обстоятелство без правно значение за конкретния спор, което поради това не следва да се обсъжда от съда. Предвид изложената фактическа обстановка съдът прие от правна страна следното: По своята правна същност, издадената от органите на МВР заповед за задържане за срок от 24 часа представлява принудителна административна мярка. Нейната законосъобразност подлежи на съдебен контрол, съгласно чл. 72, ал.4, предл.1 от ЗМВР. Съобразно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът в настоящото производство преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания за оспорване, регламентирани в общата разпоредба на чл. 146 АПК. Според нормата на чл. 146 АПК проверката на законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт обхваща компетентността на издалия го орган и преценка спазена ли е изискваната от закона форма, материалните и процесуалните разпоредби при издаването му, както и дали е съобразен с целта на закона. Съдът намира, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган и в изискуемата от закона форма. Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган- ответникът е заемал длъжността командир на отделение в група „Опазване на обществения ред“ на сектор „Охранителна полиция“ към Първо РУ при ОД на МВР-Варна (видно от приложеното като л.59 Удостоверение). Като действащ служител при ОД на МВР ответникът се явява полицейски орган по смисъла на чл. 57, ал. 1 ЗМВР. Компетентността на полицейския орган да издава заповеди от вида на оспорената в настоящото производство произтича пряко от разпоредбата на чл. 72 ЗМВР, съгласно която полицейските органи могат да задържат лица в хипотезите, изчерпателно посочени в т. 1 до т. 7 на цитираната разпоредба. Конкретно отв.К. е притежавал правомощията, визирани в чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР – да задържи лице при невъзможност да се установи самоличността му в случаите и по начините, посочени в чл.70. Следователно издалият оспорената заповед за задържане полицейски орган притежава необходимата материална компетентност и не е налице отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 1 от АПК. Съдът приема, че оспорената заповед за задържане е издадена в предписаната в чл. 74, ал. 1 от ЗМВР писмена форма и съдържа посочените в ал. 2 от същата разпоредба задължителни реквизити, като са спазени и разпоредбите на чл. 74, ал. 3 и 6 от ЗМВР. Заповедта за задържане на лице по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР по съществото си е заповед за прилагане на принудителна адм. мярка. Същата следва да има минимално съдържание, предписано в чл. 74, ал. 2 ЗМВР, което в разглеждания случай е налице - посочени са името, длъжността и местоработата на полицейския орган, издал заповедта, данни, индивидуализиращи задържаното лице, датата и часът на задържането и т.н., като е посочено и правото да обжалва законността на задържането. В заповедта е посочено правното основание за постановяването й, както и фактическите обстоятелства, предпоставили издаването й- „невъзможност да бъде установена самоличността на лицето“. Фактическите съображения в заповедта се допълват в съпътстващата я докладна записка, приложена към административната преписка, в която фактическите обстоятелства, дали основание за задържането, са подробно описани, поради което не е налице нарушение на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. Обстоятелството, че докладната записка е изготвена след издаване на заповедта за задържане, не обосновава извод за липса на мотиви, тъй като не съществува пречка такива да бъдат изложени след издаването на административния акт, в друг документ към изпратената административна преписка. Това разбиране е в съответствие с Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на Върховния съд, съгласно което неизлагането на мотиви в самия административен акт не съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, ако фактическите основания и конкретните съображения за издаването му се съдържат в документ, предхождащ издаването на акта или в последващ такъв. В този смисъл е и константната съдебна практика, установена в Решение № 3644 от 30.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3062/2015 г., V о., Решение № 9423 от 2.08.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3456/2015 г., V о., Решение № 7486 от 22.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7331/2015 г., V отд. Изложеното становище се споделя и в практиката на ВАдмС, като в тази насока са напр. Решение № 2012 от 28.10.2019 г. на АдмС - Варна по к. а. д. № 2404/2019 г., Решение № 176 от 15.02.2021 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. № 2481/2020 г. и др. Следва да се отбележи, че предвид ограниченото свободно място, предвидено в утвърдената бланка на заповед за задържане, е на практика невъзможно подробно описване в нея на фактическите основания за задържането, а такива по необходимост следва да бъда изложени в отделен документ. Да се приеме обратното би означавало всички издадени заповеди за задържане да бъдат счетени за незаконосъобразни поради ненадлежно описание на съответните фактически основания, а това очевидно противоречи на разума и на обществената необходимост полицейските органи да са в състояние да изпълняват професионалните си задължения. В тази връзка следва да се изтъкне и че в Решение № 6066 от 10.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 316/2017 г., V о. и Решение № 11370 от 29.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 3104/2015 г., V о., постановени по сходни случаи, са счетени за законосъобразни обжалваните административни актове, съдържащи като посочване на фактически основания за задържането текста: „за установяване на самоличността“. На следващо място, задържаната е попълнила декларация, че е запозната с правата си, както и за намерението си да упражни или да не упражни правата си по т.1-8; заповедта е подписана от нея и от полицейския орган; препис от заповедта е била връчена на задържаната срещу подпис. Следва да се отбележи, че жалбоподателката не е била лишена от възможност да ползва адвокатска защита. Още преди задържането й по нейно искане е пристигнал св.З., който при пристигането си е заявил, че е там, за да й окаже правно съдействие. Няма данни и не се твърди адвокатът да е бил отстранен и да не му е била дадена възможност да консултира жалбоподателката. Обстоятелството, че поведението на адв.З. е довело и до неговото задържане, не води до извод, че процесуалните права на Н. са били накърнени. По искане на св.З. в сградата на Първо РУ е пристигнал св.К., за да му окаже правна защита, като няма данни жалбоподателката да е била лишена от такава възможност. Предвид изложеното съдът намира, че разглежданият административен акт е издаден от компетентен орган и в установената форма, като не се констатира наличие на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при постановяването му. При това положение, с оглед разпоредбата на чл.146 АПК, съдът следва да извърши преценка допуснати ли са противоречия с материалноправни разпоредби и има ли несъответствие с целта на закона. Настоящият състав намира, че оспорената заповед за задържане е издадена в съответствие с материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР, полицейските органи могат да задържат лице, при невъзможност да се установи самоличността му в случаите и по начините, посочени в чл.70. Нормата на чл. 70, ал.1 от ЗМВР от своя страна предвижда, че полицейските органи могат да извършват проверки за установяване самоличността на лице: 1. за което има данни, че е извършило престъпление или друго нарушение на обществения ред; 2. когато това е необходимо за разкриване или разследване на престъпления и при образувано административно-наказателно производство; 3. при осъществяване на контрол по редовността на документите за самоличност и пребиваване в страната; 4. на контролен пункт, организиран от полицейските органи; 5. по искане на друг държавен орган за оказване на съдействие при условия и по ред, предвидени в закон. Установяването на самоличността се извършва чрез представяне на документ за самоличност на лицето, сведения на граждани с установена самоличност, които познават лицето, или по друг начин, годен за събиране на достоверни данни. В случая са налице основанията по чл.70, ал.1, т.1 (установени са данни за извършено административно нарушение от жалбоподателката, което във всички случай предтсавлява нарушаване на обществения ред), т.2 (това е било необходимо за нуждите на административно-наказателно производство), т.3 (преценено е наличие на необходимост от осъществяване на контрол по редовността на притежавания от жалбоподателката документ) и т.5 (направено е искане от служител на сектор „Общинска полиция“ за оказване на съдействие). Следователно установяването на самоличността на жалбоподателката е било наложително и действията за идентифицирането й са законосъобразно предпирети. На следващо място, с разпоредбата на чл. 70, ал.2 ЗМВР са предвидени начините за установяване на самоличността, а именно- чрез представяне на документ за самоличност на лицето, сведения на граждани с установена самоличност, които познават лицето, или по друг начин, годен за събиране на достоверни данни. Чл. 13 от ЗБЛД изчерпателно посочва кои документи имат характер на документ за самоличност- лична карта, паспорт, военна карта, свидетелство за управление на МПС и др. Съдебната практика трайно приема, че по силата на чл. 70, ал. 2 от ЗМВР полицейските органи разполагат с възможност за установяване на самоличност при условията на оперативна самостоятелност - а именно, чрез документите, предвидени със ЗБЛД, чрез показанията на други граждани с установена самоличност, познаващи лицето без документ, както и по друг начин, годен за събиране на достоверни данни. Също при упражняване на оперативна самостоятелност административният орган сам следва да прецени достоверността на конкретно представеното средство за легитимация, когато същото е извън изчерпателно изброените по чл. 13 ЗБЛД. Изложеното становище е възприето в Решение № 11370 от 29.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 3104/2015 г., V о., в което се посочва, че е житейски необосновано устно съобщаване на ЕГН от всяко едно лице да обвързва полицейският орган при идентификация, тъй като единният граждански номер не е информация - достояние само на нейния титуляр, а възможността за представяне на чужд ЕГН не винаги дава достатъчна възможност на полицейския орган при патрулна дейност да осъществи справка в масивите на МВР за съответствие и с изображение. Това разбиране се споделя и от настоящия състав. Макар и полицейските служители да са извършили справка чрез електронна система по съобщения им ЕГН (видно от приложените по делото справки), те не са имали възможност да се уверят, че действително се касае за същото лице, поради липса на достъп до фотоснимка. Не е присъствало и лице с установена самоличност, което да потвърди легитимацията на Н., предвид обстоятелството, че единственият гражданин на това място, който я е познавал, е св.З., а той също е отказал да осигури достъп до документ за самоличност. Поради това единствената възможност за установяване на самоличността на Н. е била отвеждането й в районното управление и получаването на достъп до личната й карта след провеждане на обиск, като за целта е следвало да бъде издадена заповед за задържането й, на основание чл. 72, ал.1, т.4 ЗМВР. В практиката на съдилищата в подобни случаи се приема, че с това не е допуснато нарушение на нормите на чл. 5 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОСЗПЧОС), включително когато правомощието на полицейските органи да идентифицират жалбоподателя е следвало да бъде упражнено, във връзка с необходимостта да му бъде съставен акт за установяване на административно нарушение. (В този смисъл е изрично Решение № 3298 от 15.05.2017 г. на АдмС - София по адм. д. № 111/2017 г., потвърдено с Решение № 873 от 22.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7972/2017 г., V о.). Неоснователни са доводите, изложени в депозираното писмено становище, че АУАН е можело да бъде съставен и без наличие на данни за нарушителя, въз основа регистрационния номер на автомобила. Фиш за налагане на глоба за неправилно паркиране се издава на собственика на автомобила, но само в отсъствие на нарушителя. При положение, че жалбоподателката се е намирала в автомобила като негов водач, не е имало основания да се издаде фиш на собственика на автомобила, а е следвало административнонаказателната отговорност да бъде насочена към лицето, което е установено да извършва нарушението. Предвид изложеното, правомощието на органа да наложи мярката по чл. 72, ал. 1, т. 2 ЗМВР е упражнено законосъобразно - при реализиране на визираните в закона предпоставки. На следващо място, според принципа на законността, закрепен в нормата на чл.4 ал.2 от АПК, административни актове се издават за целите, на основанията и по реда, установени от закона. А според принципа на съразмерността /чл.6, ал.2 от АПК/, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В случая, предвид конкретните факти, обусловили задържането, същото не се явява самоцел, а е в съответствие с целта на закона- установяване на самоличността на жалбоподателката, с оглед съставяне на АУАН. Именно на целта на закона не съответства поведението на оспорващата и виждането й, че не е задължена физически да предоставя личния си документ на полицейските служители. Задължението на гражданите да представят документ за самоличност е установено с оглед необходимостта същите да бъдат идентифицирани. Поради това показването от разстояние на личен документ, без да бъде дадена възможност на проверяващите да възприемат данните от него и да осъществят контрол за неговата редовност, несъмнено не съответства на целта на закона и не удовлетворява нормативните изисквания. Следва да се отбележи и че жалбоподателката не изтъква никакви причини за отказа си да осигури достъп до документа на полицейските органи, като такива не са посочени и от св.З.. Спазен е принципът на съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията, тъй като издаването на заповедта е било единствения начин органът да може да идентифицира лицето и да получи достъп до необходимите му данни с оглед образуване на административнонаказателно производство, а и задържането е продължило около три часа. Мярката е приложена съобразно нормативните изисквания и наложените ограничения са с оглед постигане на предвидените в закона цели, поради което е налице пропорционалност на държавната принуда, а по този начин са спазени и условията, предвидени в международните актове, като доводите в обратна насока са неоснователни. Не обуславя различни изводи обстоятелството, че при транспортирането на Н. в сградата на Първо РУ самоличността й бързо е била потвърдена. Задържането фактически е започнало от момента на изявлението на полицейския орган, че жалбоподателката е задържана и е предприето ограничаване на правото й на свободно предвижване чрез използването на помощни средства – белезници. Съгласно чл. 13 от Инструкция № 8121з-78 от 24 януари 2015 г. срокът за задържане на лица по реда на ЗМВР започва да тече от момента, в който е ограничено правото им на свободно придвижване, като точният час се отбелязва в заповедта за задържане независимо от времето на нейното фактическо издаване. Самата заповед представлява привеждане в изискуемата по закон писмена форма на едно правно действие, предприето от служител на МВР в хода на изпълнение на дадените му правомощия. Именно за изпълнението на формалните изисквания по вече осъщественото задържане е била налице необходимост от продължаването на задържането на лицето в районното управление за известно време, където е била оформена обжалваната заповед, извършен е личен обиск, за което е съставен протокол, задържаната е запозната с правата си по чл. 72, ал. 3 ЗМВР, за което е попълнила декларация, проведен й е медицински преглед и т.н. Не е налице нарушение на чл.11, ал.8 от Инструкцията. Видно е от данните по делото, че данните за самоличността на жалбоподателката са установени в кратък срок след отвеждането й в сградата на районното управление. Поради това не е била налице необходимост да се съставя заповед за задържане с описание на характерните белези на лицето. Правилно в случая е съставена директно обжалваната заповед, в която е отразен часът на фактическото ограничаване на правото й на придвижване. Несъстоятелни са доводите за нарушение на чл.20 от Инструкцията, тъй като ответникът не бил съхранил в метален шкаф документът за самоличност на оспорващата, а го бил ползвал и предоставил на други полицейски служители. Личната карта на Н. не е ползвана самоцелно, а именно за установяване на нейната самоличност. Да се приеме обратното би означавало, че същата е следвало да бъде задържана през много по- продължителен период от време, докато например проверяващите търсят гражданин с установена самоличност, който да я познава. Следва да се отбележи също, че при осъществяване на правомощията по чл.72 от ЗМВР полицейските органи действат при условията на оперативна самостоятелност, при което контролът на съда се свежда до критериите, очертани в чл. 146 от АПК (в какъвто смисъл е напр. Решение № 462 от 7.03.2016 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 3889/2015 г. ). Предвид формираните изводи, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на материално-правните и процесуални разпоредби, и в съответствие с целта на закона, същата се явява законосъобразна, което обуславя и неоснователността на подадената жалба. Без правно значение са възраженията, че са използвани физическа сила и помощни средства, без това да е абсолютно необходимо, както и че не е била осигурена възможност на жалбоподателката да се консултира с адвокат, тъй като те не касаят законността на издадената заповед, а евентуално могат да бъдат предмет на различно производство. В цитираното Решение № 462 от 7.03.2016 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 3889/2015 г. се посочва изрично, че подобни възражения касаят не законосъобразността на издадения административен акт за задържане на лицето, а действията по неговото изпълнение. (Отделно от това, както беше посочено по-горе, в случая не се установява ограничаване на възможността на задържаната да получи адвокатска защита). След като сочените нарушения са такива, свързани с изпълнението на заповедта, а не със нейното издаване, съдът не следва да ги обсъжда в настоящото производство. Действията, извършени в изпълнение на заповедта не могат да бъдат преценявани при проверката на нейната законосъобразност. (В тази насока са цитирани Решение № 7594/2007 г. на ВАС, Решение № 4570/2010 г. на ВАС, Решение № 4763/2007 г. на ВАС и др.). С оглед горното, настоящият състав намира, че заповедта е материално законосъобразна, при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същата съответства на целта на закона, поради което жалбата следва да бъде отхвърлена. В изложения смисъл са и цитираните по-горе съдебни решения, а също и Решение № 3127 от 21.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2062/2015 г., V о. и др. Предвид изхода на делото, неоснователна се явява претенцията на жалбоподателката за присъждане на разноски в настоящия съдебен процес. Основателно е и следва да се уважи искането на ответника за присъждане на разноски във вид на юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100 лева, определени от съда по реда на чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, към които препраща чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 144 АПК.