Решение № 2951 от 28.6.2024 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 9696/2023 г.

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от Г. Г. Б. против „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. „България” № 49, бл.53 Е, вх. В, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26 ЗЗД и чл. 23 във вр. с чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 и чл. 10, ал.1 ЗПК и чл. 146 ЗЗП, чл. 10а, ал.2 ЗПК и чл. 55, ал.1, пр. 1-во ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че клаузата за допълнително възнаграждение за кредитора за допълнителна услуга „фаст“ по Договор за потребителски кредит № ••••••, г. е нищожна, както и за признаване на установено в отношенията между страните, че клаузата за допълнително възнаграждение за кредитора за допълнителна услуга „флекси“ по Договор за паричен заем № ••••••, г. е нищожна, както и осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лв.- частична претенция от обща сума в размер на 2300 лв.- недължимо платени по Договор за паричен заем № ••••••, г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 03.07.2023 г. до окончателното й изплащане. Претендират се и разноски. Ищецът сочи, че на ••••••, г. е сключила с ответното дружество договор за потребителски кредит, по силата на който й е предоставена в заем сумата от 2500 лв. В договора било посочено, че ищецът ще ползва две допълнителни услуга – „Фаст“ и „Флекси“, за които следва да заплати допълнителна такса, равняваща се почти на отпуснатата главница за първата от които сума в размер на 800 лв., а за втората 1500 лв. или общо дължима сума за двете допълнителни услуги 2300 лв. Ищцата сочи, че погасила изцяло кредита, като е заплатила претендираните за връщане суми в периода от ••••••, г. На първо място ищцата счита договора за кредит за нищожен на основание чл. 10, ал.1 във вр. с чл. 22 ЗПК, тъй като не е спазена предписаната от закона форма – нарушено е изискването за размер на шрифта, като се твърди, че същият е под 12. Твърди се, че на ищцата не са предоставени и общите условия, като договорът за кредит не е подписан от кредитополучателя на всяка страница, съгласно изискванията на ЗПК. Счита договорът за нищожен и на основание чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, като сочи, че липсва съществен елемент от съдържанието на договора, а именно – ГПР по кредита. Сочи се, че липсва отразена методика за изчисляване на ГПР, което е в противоречие с изискванията на закона. Твърди се, че допълнителните услуги следва да се включат в ГПР, като с включването на тези услуги същият значително надвишава предвидения в закона максимален размер. Твърди се, че клаузите в договора не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите клаузи, не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици. Твърди се, че нищожност поради противоречие с добрите нрави и неравноправност. Сочи се, че услугите, за които се претендира възнаграждение от кредитора, не са предоставяни. Твърди се противоречие на клаузите за допълнителни услуги и с разпоредбата на чл. 10аЗПК, в която ясно е посочено какви такси могат да се събират, като се сочи, че договорените и заплатени такива противоречат на чл.10а, ал. 2 ЗПК. Счита, че платените суми по недействителните клаузи, са платени без основание, като се претендира връщането им. С оглед изложените в исковата молба се моли предявените искове да се уважат. Претендират се разноски. Ответникът оспорва твърденията на ищеца в исковата молба, като неоснователни. Оспорва твърденията за неспазване на законоустановената форма на договора за кредит, като сочи, че са спазени изискванията за шрифт, подписване на договора и общите условия. Твърди се, че договорът за кредит е сключен при спазване на императивните изисквания на ЗПК, като излага подробни съображения в тази насока. Посочва се, че в съответствие с разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК е посочен ГПР, като в общите условия – чл.5.2 са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му. Оспорва твърденията на ищцата, че следва в ГПР да се включат и допълнителните услуги, като сочи, че закупуването им е по желание на кредитополучателя, като не всеки потребител, сключил договор за кредит, е пожелал да закупи и допълнителни услуги. В тази връзка се твърди, че получаването на тези услуги не е задължително условие за сключване на договора за кредит, като възнаграждението за тях се дължи от кредитополучателя отделно и независимо. Посочва се, че ГПР е в рамките на допустимия по закон максимален размер, като се излагат подробни доводи в тази насока. Твърди се, че допълнителните услуги не са такива по чл.10а ЗПК и съответно не съществува забрана за събирането им от кредитополучателя. Посочва се изрично в какво се изразява всяка от допълнителните услуги, като се твърди, че ищцата е подписала два Анекса за промяна на погасителния план, като е отлагала общо 4 вноски, като тази възможност е получила съгласно закупената допълнителна услуга Флекси. Общият размер на задължението не е променен след отлагане и намаляване на вноските. Моли се исковете да се отхвърлят. Претендират се разноски. С протоколно определение от ••••••, г. е допуснато изменение на размера на предявения осъдителен иск от 50 лв. на 1996, 99 лв.- цялостно претенция – недължима сума по договора за кредит. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното: Не се спори, че е сключен Договор за потребителски кредит ••••••, от ••••••, г., като по силата на договора е предоставена на ищеца в заем сумата от 2500 лв., както и че в договора за кредит е предвидено заплащане на допълнителни услуги със соченото съдържание. Уговорен е срок на кредита 24 месеца, размер на вноската по кредита – 154, 32 лв., ГПР – 48, 73 %, ГЛП – 41 %, лихвен процент на ден: 0, 11 %, дължима сума по кредита: 3703, 76 лева. Общото задължение за кредита и по закупена допълнителна услуга е в общ размер от 6328, 76 лв. и общ размер на вноска – 263, 70 лв. В раздел V от договора е посочено и съдържанието на уговорените допълнителни услуги, като съгласно изложеното за закупена допълнителна услуга „Фаст“ се дължи възнаграждение в размер на 750 лв. и за закупена допълнителна услуга „Флекси“ се дължи възнаграждение в размер на 1875 лв. ило общият размер на възнагражденията е 4400 лв. Уговорено е, че размерът на вноската по закупената допълнителна услуга е 109, 38 лв. и е дължима, заедно с погасителната вноска по кредита. Приети са като писмено доказателство и общи условия към договора за кредит, подписани от страните по делото, както и Погасителен план, в който е отразено разпределението на всяка вноска по главница, лихва и допълнителна услуга. В чл. 12. 1 от общите условия е предвидено, че при просрочване на месечната вноска, се начислява лихва за забава в размер на ОЛП + 10 % годишно, изчислена за всеки ден забава върху размера на просроченото задължение. Ответникът е декларирал, че е запознат и приема приложимите към настоящия договор общи условия. Декларира, че са му предоставени информация във формата на стандартен европейски формуляр, разяснения, даващи възможност за преценка доколко предлагания договор за кредит съответства на възможностите на ответника и финансовото му състояние, както разяснения на преддоговорна информация и допълнителен пакет услуги. На същата дата е сключено и споразумение за допълнителен пакет услуги с приложими към него общи условия. Прието е като писмено доказателство искане за отпускане на потребителски кредит ••••••, от ••••••, г. Приет е като писмено доказателство стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити от ••••••, г. В него е отразен общ размер на кредита 2500 лв., срок 24 месеца, дължима сума по кредита 3687, 48 лв., ГПР – 48, 97 %, фиксиран годишен лихвен процент 41 %. Към СЕФ е приложена и подписана от ответника допълнителна преддоговорна информация за допълнтилени услуги „Фаст“ и „Флекси“. С Анекс № • от ••••••, г. по искане на ищеца от ••••••, г. е отложено плащането на вноски № ••••••, като е подписан нов погасителен план. С Анекс № • от ••••••, г. по искане на ищеца от ••••••, г. отложено плащането на вноска № •, като е подписан нов погасителен план. С двата анекса крайната падежна дата е изменена от ••••••, г. на ••••••, г. От приетото по делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че по Договор за потребителски кредит „••••••, “ № ••••••, с дата ••••••, г. е отпуснат кредит в размер на 2 500 лв., като сумата е преведена на ••••••, г. по банковата сметка на Г. Б., посочена в договора за кредит. Вещото лице установява, че по договора за кредит общият размер на погасените задължения е 4680, 47 лв., като с така платените суми вещото лице е установило, че по Договора за кредит е погасена главница в размер от 1743, 19 лв., погасена възнаградителна лихва в размер на 880, 25 лв., погасено възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ в размер на 1926, 63 лв., платена такса по Тарифа за извънсъдебно събиране – 50 лв., лихви за забава 60, 40 лв. и платена такса по Тарифа в размер на 20 лв. Налице е разлика между отразените в експертизата суми и тези, които в допълнителна молба ответникът заявява, че са погасени с извършените плащания, като вещото лице в съдебно заседание заявява, че разликата в погасените суми по пера, но еднакви по общ размер се дължи на подписването на трети анекс, с който е подписан и нов погасителен план, който обаче не е представен, нито по делото, нито е представен на вещото лице, доколкото е подписан след изготвяне на заключението. Вещото лице установява в приетото по делото заключение, че в ГПР като разход е включена само договорната лихва, не е включено възнаграждението за закупен пакет допълнителни услуги по раздел V-ти от Договора. Процентът, с който се оскъпява кредита с уговорената по раздел V-ти такса /възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги годишно е 52, 50 %, а месечно 2, 187 % От Приетото по делото заключение на съдебно – техническата експертиза, което съдът кредитира изцяло, като обективно и компетентно изготвено се установява, че типът на използвания навсякъде в предоставения Оригинал на „Договор за потребителски кредит № ••••••, г.“ шрифт е безсерифен, семейството е „Калибри“ (Calibri). На определени места в текста, шрифтът е от описания тип и е удебелен (получер) с размер на 12, 3 pt. При така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното: Между ответника и ищеца са възникнали правоотношения по договор за потребителски кредит по чл.9 и сл. ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно чл.11, ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора. От събраните по делото доказателства се установява, че по – голяма част от императивно определеното съдържание на договора е налице. Договорът за потребителски кредит обаче, е недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Договорът за потребителски кредит ••••••, от ••••••, г. само формално отговаря на тези изисквания, доколкото в същия е посочен годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, тъй като посоченият процент на разходите по кредита не съответства на действителните такива, съобразно поетите от потребителите задължения. Съгласно изложеното в договора и допълнителната информация относно закупените допълнители услуги „Фаст“ и „Флекси“, както и общите условия се установява, че заплащането на уговорените възнаграждения се дължи при предоставяне от кредитора на една или всички от посочените услуги, а именно: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК (нов – ДВ, бл. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по своето естество, са част от възнаграждението за предоставения заем, като съдът приема, че са обособени самостоятелно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Услугата "Приоритетно разглеждане на потребителския кредит", представлява по своята същност "такса за усвояване на кредита". Услугите възможност за отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа по своята същност са дейности по управление на кредита. Улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства, реално, не е предоставяна допълнителна услуга, тъй като липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането на нови суми, съответно предоставянето на следващ кредит и условията по него, става по съгласие на страните. А относно услугата „Флекси“, то същата представлява възнаграждение, касаещо управлението на кредита. С оглед изложеното съдът приема, че тази уговорка за предоставяне на допълнителен пакет услуги, противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, поради и което съдът приема, че клаузата е нищожна на това основание. Наред с това, доколкото съдът приема, че се касае за възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, същите следва да са включени в годишния процент на разходите – чл. 19, ал. 1 от ЗПК, като уговарянето им като отделно възнаграждение има за цел заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, каквато е и обсъжданата такава. Следва да се отбележи, че с уговорката за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги предварително се договаря заплащане на възнаграждението от потребителя, без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от потребителя, което е в разрез с принципа за добросъвестност и справедливост – да се заплаща възнаграждение за услуги, които може и да не се използват. Наред с това посочените допълнителни услуги, не би следвало да се предоставят по волята на кредитора, доколкото те са нормативно залегнали - като правото на страните да инициират предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските, свободата да договорят отлагане на една или повече погасителни вноски. С въвеждането на такова възнаграждение кредиторът създава задължение за кредитополучателя да плаща за права, които по закон има. В този смисъл следва да се посочи, че по отправено преюдициално запитване, досежно българското законодателство, е постановено Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В случая не се оспорва и съответно е отделено като безспорно обстоятелството, че в ГПР по процесния договор е включена само възнаградителната лихва. Вещото лице установява, че оскъпяването на кредита с предвиденото възнаграждение за допълнителни услуги е 52, 50 % В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 99 %, като същото не отговаря на действителния размер, съобразно гореизложеното. На основание подробно изложените мотиви, съдът счита, че кредитното правоотношение между страните се явява недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици, поради и което предявеният установителен иск следав да се уважи. С оглед недействителността на договора за кредит, то недействителни се явяват и оспорените като такива клаузи от договора за кредит. Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, при недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс, като от приетото по делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че по договора за кредит е платена обща сума в размер от 4680, 47 лв., с която следва да се погаси главницата в размер на 2500 лв., а за остатъкът липсва основание за задържането му от кредитора, поради и което искът по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД се явява доказан. С оглед недействителността на договора, то недействителни са и клаузите по него, поради и което подлежат на връщане претендираните от ищеца суми в общ размер от 1996, 99 лв., разпределени както следва: 1926, 99 лв.- по пакет допълнителни услуги и 70 лв.- такси. Следва да се присъди и законна лихва върху уважената главница, считано от датата на депозиране на исковата молба -03.07.2023 г. до окончателното й изплащане. На основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноски, съобразно приетия списък по чл. 80 ГПК и доказателства за извършването им. В полза на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 189, 88 лв.- платена държавна такса и 400 лв.- депозити за вещи лица или общо сумата от 589, 88 лв.. Представен е договор за правна защита и съдействие между ищеца Г. Б. и Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, в който е уговорено защитата по главния иск да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адвокатското дружество, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Предвид така изложеното съдът счита, че в полза на адвокатското дружество следва на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА да се определи общо възнаграждение в размер от 875 лв. с ДДС (минималният размер по наредбата без ДДС върху сбора от всички искове е 729 лв.) по предявените и уважени искове, като следва да се има предвид обстоятелството, че е налице връзка между предявените установителни искове и осъдителния такъв. Относно начисляването на ДДС, съдът възприема практиката, обективирана в Определение № 739 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 736/2023 г., IV г. о., ГК, в която се приема, че при отправено до съда основателно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по ДДС (факт, който може да бъде установен чрез справка в публичния регистър по чл. 80, ал. 1 ДОПК), в полза на адвоката следва да се присъди възнаграждение в приложимия за конкретното дело минимален размер по Наредба № 1/2004 г., изчислен върху защитения материален интерес, към който следва да се прибави 20 % ДДС. По изложените мотиви съдът