Решение № 15 от 15.1.2025 г. на Районен съд - Харманли по дело № 1193/2023 г.

Производството е образувано по искова молба на „Йеттел България” ЕАД за признаване за установено съществуването на вземания против Г. А. А., с ЕГН ••••••••••, от с.Т., общ. М., за сумата в общ размер от 432.57 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането формирано, както следва: - 116, 00 лева – неплатени абонаментни такси и използвани услуги за отчетен период 21.12.2020г. до19.03.2021г. - 97, 97лева- неустойка начислена във Фактура №7320406350/20.04.2021г. - 71, 07лева - сума по лизингови вноски за отчетен период 21.12.2020г. до 19.05.2021г. - 147, 53лева представляваща разликата между цената на устройството без абонамент и преференциална обща лизингова цена начислена във Фактура №7320406350/20.04.2021г. За претендираните суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 341 от 29.06.2023г. по реда на чл.410 от ГПК по ЧГД № 572 по описа за 2023г. на Районен съд – Харманли. Ищецът обосновава исканията си като твърди, че между него и ответника са били сключени договори за предоставяне на мобилни услуги, по силата на които ответника е абонат на дружеството-Договор за мобилни услуги и Договор за лизинг към него за устройство ALCATEL 1SE 64GB Dual Grey, за които задължения ищеца издал: Фактура № 7315216239/20.01.2021г., претендирана в размер на 56, 23лева, Фактура № ••••••••••/20.02.2021г., претендирана в размер на 34, 97лева, Фактура № ••••••••••/20.03.2021г., претендирана в размер на 34, 07лева, Фактура № 7320406350/20.05.2021г., претендирана в размер на 307, 30лева. Абонатът-ответник е в неизпълнение на сключения с ищеца договор, като същият не е спазил крайния срок за ползване на договорните абонаменти. Моли, съда да постанови Решение, с което да признае за установено по отношение на ответника Г. А. А., с ЕГН ••••••••••, от с.Т., общ. М., че дължи на ищеца ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ ЕАД-„ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК •••••••••, със седалище и адрес на управление в град С., район „М.", ж.к. „М •”, Б. П. С., сграда 6, представлявано от Дж. К. К. и М. С., сумата в общ размер размер 432.57 лв. общо задължение, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането формирано, както следва: - 116, 00 лева – неплатени абонаментни такси и използвани услуги за отчетен период 21.12.2020г. до19.03.2021г. - 97, 97лева- неустойка начислена във Фактура №7320406350/20.04.2021г. - 71, 07лева - сума по лизингови вноски за отчетен период 21.12.2020г. до 19.05.2021г. - 147, 53лева представляваща разликата между цената на устройството без абонамент и преференциална обща лизингова цена начислена във Фактура №7320406350/20.04.2021г. Моли, съдът да постанови осъдителен диспозитив спрямо ответника за разноските направените разноски по настоящото дело и по ЧГД № 572/2023г. по описа на РС- Харманли, както и иска същото да бъде изискано и приложено към настоящото производство. В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от особения представител на ответника.Счита предявените обективно съединени искове за допустими и като такива следвало да бъдат разгледани по същество. Сочи, че предявените искове са неоснователни и недоказани и като такива, следва да се отхвърлят.Не са направени доказателствени искания.В съдебно заседание се поддържат изложените в отговора доводи.Излагат се и допълнителни по съществото на спора. Въз основа на заявление на ищеца за претендираните суми по настоящото дело е издадена Заповед № 341/29.06.2023г. за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ЧГД № 572 по описа за 2023г. на Районен съд – Харманли.В условията на чл.415 ал.1 т.2 от ГПК е предявена и исковата молба по делото. В хода на производството се установи, че действително страните по делото са и страни по материалноправните договорни отношения, създадени с подробно обсъдените по- горе договори за предоставяне на мобилни услуги и за лизинг.В тази насока няма и формиран спор между страните.При преценка на събраните по делото доказателства се налага извода, че Г. А. не е изправна страна, тъй-като е ползвал предоставените от ответника телекомуникационни услуги и предоставени в условията на лизинг устройства, но е останал задължен за следващите суми, съобразно условията на обсъдените договори, като няма никакви данни да е заплатил възникналите в негова тежест престации. Доказано е твърдението на ищеца, че Г. А. е ползвал предоставените от него услуги и устройства за исковия период, но не е заплатил както следва – 116, 00 лева – неплатени абонаментни такси и използвани услуги за отчетен период 21.12.2020г. до19.03.2021г. - 97, 97лева- неустойка начислена във Фактура №7320406350/20.04.2021г. - 71, 07лева - сума по лизингови вноски за отчетен период 21.12.2020г. до 19.05.2021г.В тази насока следва да се посочи и че обсъдените договори и предоставените общи условия по тях са подписани от ответника, същият не е възразил срещу приемането им като писмени доказателства, нито ги е оспорил по какъвто и да е начин. С ангажираните по делото доказателства ищецът установи съществуването на вземането си за неплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги, за исковия период от време, тъй като задължението на потребителя за плащане произтича от реалното ползване на мобилната услуга, каквото е осъществено от А. съобразно т.23 б.“В“ от Общите условия, но и се дължи без значение дали мобилния оператор действително е доставил и съответно дали абонатът е потребил в режима на т.23 б.“Б“ от Общите условия относно месечния абонамент.Това е така, тъй-като абонамента осигурява достъп до услугите, за които е сключен договора и включва разходите за поддръжката на мрежата и се предплаща от потребителя ежемесечно, в размери съобразно избрания от него абонаментен план.В този смисъл претенцията по отношение на тези такси е дължима и при липса на доказателства за плащане правилно ответника е бил осъден да я заплати. Дължими са и сумите описани във фактурите за лизингови вноски за мобилни устройства, които са останали неизплатени. В тази насока предявения иск е основателен и следва да се уважи. Предявените претенции същевременно обхващат и искане да се установи съществуването на вземането на ищеца на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД сума в размер 97, 97лв. неустойка.Същата е неоснователна и следва да се отхвърли.Възникването на тези неустойки като задължения на ответника е обусловено от предсрочното прекратяване на процесните договорни отношения от страна на ищеца осъществимо чрез отправяне и получаване на изрично волеизявление до ответника.По делото обаче не са представени доказателства от които да е видно, че ищецът е прекратил предсрочно и едностранно сключените договори с ответника по негова вина.Не са представени и доказателства, че договорите са били прекратени по инициатива или по вина потребителя. Не може да се приеме и обстоятелството, че с исковата молба се прекратяват сключените договори, от което следва и извода, че за ответната страна не е възникнало задължението да заплати неустойка, която е дължима при предсрочно прекратяване на договора.Ето защо по делото не се установява да е възникнало задължение на ответника да заплати претендираните неустойки от страна на ищцовото дружество поради което претенцията на ищеца в тази част като неоснователна ще следва да бъде отхвърлена. Ищецът не е упражнил правото си да прекрати договора за мобилни услуги преди да изтече срока му и тъй като не е осъществен фактическия състав за заплащане на начислената неустойка липсва основание за възникване на вземането за неустойка. В конкретния случай неустойката е дължима при едностранно прекратяване на договора поради виновно неизпълнение от страна на длъжника, а прекратяване на договор по делото не е установено.По своята правна същност неустойката съставлява акцесорно съглашение с предмет задължението на неизправната страна по правната сделка да престира определена (глобално или в процент) или определяема парична сума като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. За да бъде уважена тази претенция, ищецът следва да докаже, че е налице уговорка за заплащане на неустойка в договора за мобилни услуги, както и че договорът е бил прекратен по вина на ответника. В тази връзка съдът намира, че не е доказано осъществяването на последната предпоставка, от което следва, че не е възникнало в полза на ищеца правото да начислява претендираната неустойка. За да достигне до този извод, съдът съобрази, че от събраните доказателства не се установява кога са били прекратени договорните правоотношения с ответника и по какъв начин страната, която е упражнила правото си да прекрати договора, е уведомила другата. Тук следва да се отбележи, че надлежното упражняване на потестативното право на разваляне е елемент от правопораждащия фактически състав на вземането за неустойка, тъй като същата е уговорена именно за този етап от развитието на облигационното правоотношение.Доколкото не е уговорено друго, следва да се приеме, че надлежното упражняване на правото на разваляне се подчинява на общите правила на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и писмените договори подлежат на прекратяване с изявление в същата форма. Този извод не се опровергава от клаузата на чл. 19б от ОУ на ищеца, която предвижда възможност за едностранно прекратяване на договора от оператора при неизпълнение от страна на длъжника, но не урежда хипотеза на прекратяване на договора без насрещната страна да бъде уведомена за това. От това следва, че когато развалянето се извършва извънсъдебно, прекратителното действие настъпва от момента на получаване на предупреждение от длъжника и след изтичане на срока, а ако такъв не е следвало да бъде даден, от момента на достигане на уведомлението до длъжника (така Решение № 76 от 13.07.2017 г. по т. д. № 1037/2016 г. на ВКС, I т. о.). В подкрепа на изложеното е и фактът, че въпреки поддържаната от ищеца теза за автоматично прекратяване на договора, той не е представил доказателства, че е изпратил предизвестие до ответника за предсрочно прекратяване. Видно от съдържанието на ОУ прекратяването и спирането на достъпа до услугите са уредени отделно, поради което не може да се приеме, че преустановяването на услугата от оператора е равнозначно на прекратяване на облигационната връзка. В тази връзка съдът намира за необходимо да изясни, че връчването на длъжника на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК не може да замести отправеното от кредитора уведомление за разваляне на договора, тъй като тя представлява акт на съда, а не волеизявление на изправната страна по договора. С оглед всичко изложено, съдът намира, че ищецът не е установил, че е уведомил ответника за прекратяването на договорните правоотношения преди датата на подаване на настоящата исковата молба, поради което липсва основание за възникване на неустоечното вземане. Ще следва съобразно изхода от делото да се присъдят и разноските направени от страните в заповедното производство и в настоящото исково такова.Разноските пред заповедния съд от страна на заявителя и настоящ ищец възлизат на 505.00 лева-25.00лв. платена държавна такса и 480, 00 лв. адвокатско възнаграждение, а пред настоящия съд 25 лв. държавна такса, 400.00 лева адвокатски хонорар, внесен депозит за особен представител в размер на 400.00 лв.Съразмерно на уважената част от претенциите ще следва да се заплатят от страна на ответника на ищеца разноски пред съда в размер на 717.00 лв., а за заповедното производство-425.00 лева. Водим от изложеното, съда