Решение № 917 от 4.2.2025 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1009/2024 г.

Производство по глава ХІ от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 ЗИНЗС. Образувано е по искова молба на П. Б. Ц. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, с която се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 10 000 лева за периода от 15.09.2009 г. до 15.04.2010 г., от 10.05.2013 г. до 06.04.2014 г., от 06.01.2015 г. до 10.08.2015 г., от 16.12.2019 г. до 27.03.2020 г. и от 22.02.2024 г. до датата на подаване на исковата молба 13.05.2024 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата. Претендира разноски за държавна такса в размер на 10 лева и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА. В исковата молба се твърди, че през процесните периоди ищецът е претърпял неимуществени вреди в Затвора Пловдив, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и конкретно липса на достатъчна жилищна площ (пренаселеност на килиите – под 3 кв.м нетна площ на човек), без санитарен възел на определените и задължителни места, наличие на хлебарки, дървеници, гризачи и други, липса на адекватно лечение, липса на подходяща храна за здравословното му състояние. Ответникът чрез процесуалния си представител оспорва исковата молба и счита същата за неоснователна, тъй като не са конкретизирани незаконосъобразните действия или бездействия, не са представени доказателства за претърпени вреди. Твърди се, че кумулативното въздействие на условията в затвора не може да доведе до сочения в исковата молба психически и физически дискомфорт. Прави възражение за изтекла петгодишна погасителна давност. Моли да се отхвърли иска и да се присъди юрисконсултско възнаграждение в полза на ГДИН. Прокурорът от Окръжна прокуратура Пловдив дава становище за неоснователност на исковата претенция и изтекла давност. Обективно съединените искове за присъждане на обезщетение са предявени от активно легитимирано лице, което през процесните периоди е изтърпявало наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив към Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, което е юридическо лице към Министерство на правосъдието, с териториални структури, включващи затворите ( чл.12, ал.3 ЗИНЗС ). Исковете са предявени срещу надлежен ответник по чл.205 АПК, във връзка с чл.285, ал.1 ЗИНЗС – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, юридическото лице, осъществяващо прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, с териториални служби, каквито са затворите. Следователно исковете са допустими, но частично основателни поради следните съображения: На първо място, основателно е възражението на процесуалния представител на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на исковите претенции за периодите от 15.09.2009 г. до 15.04.2010 г., от 10.05.2013 г. до 06.04.2014 г. и от 06.01.2015 г. до 10.08.2015 г. Съгласно общото правило на чл.110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая започва да тече от деня на увреждането, на претърпените болки и страдания. Следователно исковите претенции за периодите преди 13.05.2019 г. следва да се отхвърлят поради изтекла погасителна давност и с оглед своевременно направеното възражение от ответника още с отговора на исковата молба. На второ място, по отношение на исковите претенции за периода от 16.12.2019 г. до 27.03.2020 г. и от 22.02.2024 г. до датата на подаване на исковата молба 13.05.2024 г., следва да се има предвид, че съгласно чл.284, ал.1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3. Съгласно чл.3, ал.1 ЗИНЗС осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. А съгласно ал.2 на чл.3 ЗИНЗС за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Следователно, за да е основателен искът за вреди с правно основание чл.284, ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3 ЗИНЗС и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на презумпцията на чл.284, ал.5 ЗИНЗС. Т.е., отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража. Установяването на който и да е от фактите, посочени в хипотезата на чл.3, ал.2 ЗИНЗС, обосновава извод, че е налице нарушение на забраната осъдените и задържаните под стража да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Наличието на нарушение на чл.3 ЗИНЗС е в доказателствена тежест на ищеца, а за останалите два елемента (настъпили неимуществени вреди и непосредствена причинна връзка между вредите и нарушението) съдът прилага принципа на кумулативния ефект на всички условия, при които е пребивавал лишения от свобода и презумпцията ( чл.284, ал.5 ЗИНЗС ) за понесени неимуществени вреди в случай на установено нарушение. За исковия период от 16.12.2019 г. до 27.03.2020 г. от представените справки (л.54 и л.77) се установява, че ищецът е пребивал в Затвора Пловдив от 20.12.2019 г. и 03.02.2020 г. е преведен в Затвора Пазарджик, като няма запазени данни в коя стая и при какви условия е бил настанен, т.е., твърдението за понесени неимуществени вреди е доказано за периода от 20.12.2019 г. до 02.02.2020 г. включително или за общо 45 дни, за който период от страна на ответника се дължи обезщетение с оглед презумпцията на чл.284, ал.5 ЗИНЗС. Съответно за периодите 16-19.12.2019 г. и 03.02.07.2020 г. – 27.03.2020 г. претенциите са неоснователни, тъй като през това време липсват данни ищецът да е пребивавал в Затвора Пловдив. За исковия период от 22.02.2024 г. до датата на подаване на исковата молба 13.05.2024 г. от представените справки се установява, че ищецът е постъпил в Затвора Пловдив от ОЗСА Пловдив на 16.04.2024 г. (справка – л.55), поради което претенцията за периода от 22.02.2024 г. до 15.04.2024 г. се явява неоснователна, тъй като през този период ищецът не е пребивавал в Затвора Пловдив. За периода от 16.04.2024 г. до 09.05.2024 г. исковата претенция се явява недоказана относно твърдяната пренаселеност. От данните от справките за помещенията, в които е бил настанен ищецът – помещение № 63 на пост V и помещение № 39 на пост ІІІ, е видно, че е била осигурена минималната жилищна площ от 4 кв.м за всеки лишен от свобода. Основателна и доказана е претенцията за пренаселеност на помещенията само за периода 10-13.05.2024 г. или за общо 4 дни, тъй като на 10.05.2024 г. ищецът е бил преместен по негова молба в помещение № 35 на пост ІІІ, което е било с площ 27, 91 кв.м и в което са били настанени девет лишени от свобода, т.е., затворническата администрация не е осигурила за този период необходимата минимална жилищна площ от 4 кв.м за всеки лишен от свобода. Всички останали оплаквания на ищеца за липса на нормални битови условия са оборени от представените от ответника писмени доказателства, като в същото време ищецът не е ангажирал доказателства, с които да докаже претенциите си. Този извод не се променя и от показанията на разпитания свидетел М. М., които следва да бъдат преценени в съответствие с чл.172 ГПК като необективни и пристрастни, тъй като свидетелят също изтърпява наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, съответно свидетелските показания не следва да бъдат кредитирани. От друга страна, чрез свидетелски показания не могат да бъдат оборени неоспорените официални документи, които са представени по делото. Така например, съобразно представените справки и становища е осигурен санитарен възел с течаща вода, почистването се осигурява от лишените от свобода, т.е., не е налице бездействие на администрацията. Представени са също доказателства за извършени дейности по дезинфекция, дезинсекция и дератизация, следователно също не е налице бездействие на администрацията. Осигурени са условия за сушене на дрехите, отоплението се осъществява с централно парно, осигурени са условия за проветряване. Представен е график на работното време на медицинския център в затвора, графици за разпределение на времето, таблица за перилни и хигиенни материали, ведомост за изписване на перилни и хигиенни материали. От друга страна, липсват доказателства по делото за наличие на някакви заболявания на ищеца или за търсена от него лекарска помощ, която да не му е била осигурена. Не се представят и доказателства, а и не се твърди, че ищецът е търсил от затворническата администрация допълнително препарати, спално бельо или завивки, които да са му били отказани, както и липсват данни за подавани от ищеца молби или жалби, свързани с лоши битови условия или други форми на причинен дискомфорт. Неоснователно е също твърдението на ищеца за спазване на правото му на престой на открито. Участието в трудова дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като продължителността на работния ден на лишените от свобода, минималната междудневна и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд и условията за работа се определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство (чл.79 и чл.175, ал.2 ЗИНЗС, чл.59-61, чл.172 и чл.174 ППЗИНЗС). Следователно дневният режим на работещите лишени от свобода е различен от този на неработещите. Съгласно чл.169а, т.1 ППЗИНЗС по време на работа на лишените от свобода не е разрешено да напускат определените от администрацията работни места, което изключва възможността да присъстват с останалите лишени от свобода (неработещи) на т. нар. „каре“. За сметка на това пък на работещите лишени от свобода се осигурява почивка през работния ден, те получават възнаграждение за положения труд, който се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода (чл.41, ал.3 НК). В този смисъл приемайки да упражнява трудова дейност, за да намали срока на наказанието си, ищецът доброволно се е отказвал от правото си на престой на открито и на почивен ден. Т.е., не може да се приеме, че с назначаването на работа (от която е можел да се откаже по всяко време) ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, още повече, че започването на работа е по желание на съответния лишен от свобода (чл.164, ал.5 ППЗИНЗС). Следователно всички заявени претенции за нарушения на чл.3 ЗИНЗС, с изключение на неспазване на изискването за жилищна площ, са неоснователни и недоказани и следва да бъдат отхвърлени като такива. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът следва да се съобрази с нормата на чл.52 ЗЗД, приложима по препращане от § 1 ЗР ЗОДОВ, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост, както и с насоките в практиката на ЕСПЧ за справедлива база за размера на обезщетението. При съобразяването на сочената практика и на жизнения стандарт за страната следва да се приеме по аргумент от § 1, т.1 ДР ЗСП, че нивото на основни жизнени потребности следва да е съразмерно на нивото на социално-икономическото развитие на страната, което на свой ред отразява жизнения стандарт. При това положение, доколкото минималната работна заплата като статистически показател е общоприет за отразяване на жизнения стандарт, следва да се приеме, че по-ниският жизнен стандарт в България оправдава и базисното справедливо обезщетение за лоши условия в местата за лишаване от свобода да бъде в размер до 60% (2, 40 евро на ден) от минимално установените 4 евро на ден съобразно жизнения стандарт в Унгария, както е прието в практиката на ЕСПЧ. При това положение за времето, през което е констатирано нарушение по чл.3 ЗИНЗС, изразяващо се в липса на достатъчно жилищна площ, съдът намира, че на ищеца се дължи обезщетение в размер на общо 230 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата. С оглед изхода на делото и своевременно направеното искане за присъждане на разноски на ищеца се дължат такива в размер на платената държавна такса от 10 лева. Искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА също е основателно предвид представения договор за правна защита от 10.05.2024 г, който размер следва да бъде определен съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение в размер на 24 лева. С оглед изхода на делото и съгласно чл.286, ал.3 ЗИНЗС в полза на ответника не се дължи юрисконсултско възнаграждение. Затова и на основание чл.172, ал.2 АПК, вр. чл.285, ал.1 ЗИНЗС Административен съд Пловдив, ХІІІ състав,