РЕШЕНИЕ

№ 281

гр. София, 13.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър Желязков Членове: Димитър Фикиин, Е.ия Колева при участието на секретаря Павлина Ив. Христова в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от Димитър Фикиин Въззивно наказателно дело от общ характер № 20241000600506 по описа за 2024 година образувано по жалба и допълнение към нея на адвокат В. Х., защитник на подсъдимия Г. Г. и по жалба на подсъдимия Г. Г. чрез защитника му адвокат И. Г. срещу присъда № 40004/31.10.2023 г., постановена по нохд № 2829/2021 г. по описа на Софийски градски съд - СНС закрит, XXIII състав.

С обжалваната присъда състав на Софийски градски съд е признал подсъдимия Г. И. Г., с ЕГН ••••••••••, за НЕВИНОВЕН в това, че на 05.05.2020 г. вечерта, в гр.София, по време на пандемия и извънредно положение, свързано със смъртни случаи, обявено на основание чл. 84, т. 12 от Конституцията на Република България, с Решение от 13.03.2020 г. на 44-то Народно събрание на Република България, обн. ДВ бр. 22 от 13.03.2020 г., е нарушил противоепидемични правила и мерки против разпространението на заразна болест по хората във връзка с усложняващата се епидемична обстановка, свързана с разпространението на коронавирусна инфекция „СОVID-19", въведени с т. II, 7 и т. II, 8 от Заповед № РД-01-183/06.04.2020 г. на Министъра на здравеопазването на Република България: „Всички близки контактни на потвърден случай на СОVID -19, съгласно актуалната дефиниция за случай, се поставят с предписание на регионалните здравни инспекции под карантина в дома или на друго място за настаняване и медицинско наблюдение за 14-дневен период, считано от последния контакт със заболялото лице“, „Всички лица, поставени под карантина са длъжни да не напускат домовете си или мястото на настаняване, в което са посочили, че ще пребивават за посочения в предписанието период, с изключение на лицата по III, 3, във вр. чл. 61, ал. 2 от Закона за здравето - „Когато съществува заплаха за здравето на гражданите от болести, извън посочените в ал.1, министърът на здравеопазването може да разпореди задължителна изолация на болни, на заразоносители, на контактни лица и на лица, които са влезли на територията на страната от друга държава“ и чл. 63, ал. 1 от Закона за здравето - „При възникване на извънредна епидемична обстановка министърът на здравеопазването въвежда противоепидемични мерки на територията на страната или на отделен регион" и предписание за поставяне под карантина с изх. № COV-22-39024 от 23.04.2020 г. на Столична регионална здравна инспекция, като бил контактен с потвърден случай на COVID-19, не спазил срока на 14- дневна карантина в дома си - гр. •••, ж.к. „•••", бл. •••, ет. •, ап. • и след като напуснал адреса, на който се изпълнявала карантината, пребивавал на обществено място по смисъла на § 1а от Допълнителните разпоредби на Закона за здравето - отишъл в двора на 109-то ОУ „Христо Смирненски", като съдът е приел МАЛОЗНАЧИТЕЛНОСТ НА СЛУЧАЯ и на основание чл. 304, ал.1 от НПК, вр. с чл. 9, ал. 2 от НК го е ОПРАВДАЛ по предявеното му обвинение по чл. 355, ал. 2, във вр. ал. 1 от НК.

Съдът е ПРИЗНАЛ подсъдимия Г. ЗА ВИНОВЕН в това, че на 09.05.2020 г., в гр.

София, ж.к."Гео Милев", зад стадион „Академик", с цел да набави за себе си имотна облага, принудил Й. К. Н. чрез сила - нанесъл множество удари с юмрук в областта на главата на пострадалия, за да претърпи нещо противно на волята му - да сключи договор за паричен заем за заложена вещ - мобилен телефон марка „Айфон", модел „6 ЕС" и да предаде получения заем от 50 лв., чрез М. К. Г. на Г. И. Г. и с това причинил на Н. имотна вреда - 50 лв., като деянието е придружено със средна телесна повреда, изразяващо се в счупване на ябълчна кост, с което е реализиран медико-биологичния признак „счупване на челюст" и е извършено в условията на опА. рецидив - след като подсъдимия Г. е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, като поне за едно от тях изпълнението на наказанието не е отложено по чл. 66 от НК, а именно:

• С протоколно определение по НЧД № 2380/2019 г. по описа на Софийски районен съд, влязло в сила на дата 12.06.2019 г., с което на подсъдимия Г. му е определено едно общо най-тежко наказание измежду наложените му НОХД № 5635/2018 г. по описа на СРС, НОХД № 9349/2018 г. по описа на СРС и НОХД № 1365/2019 г. по описа на СРС наказания, а именно „лишаване от свобода" за срок от 9 (девет) месеца при първоначален „строг“ режим на изтърпяване;

• С протоколно определение по НОХД № 17271/2017 г. по описа на Софийски районен съд, влязло в законна сила на 16.10.2017 г., с което на подсъдимия Г. му е наложено наказание „лишаване от свобода" за срок от 7 (седем) месеца при първоначален „строг“ режим на изтърпяване, поради което и на основание чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 1, пр. 1 и т. 7, във вр. чл. 29, ал. 1, буква „б" НК и чл. 54 НК го е ОСЪДИЛ на 7 /седем/ години лишаване от свобода, като му е наложил и глоба в размер на 5 000 /пет хиляди/ лева в полза на Държавата.

Съдът не е наложил наказание конфискация.

На основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. “а“ от ЗИНЗС съдът е определил първоначален „строг“ режим на изтърпяване на наказанието.

На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимия Г. И. Г. е бил задържан с мярка за неотклонение „Задържане под стража“.

Съдът се е произнесъл и по направените по делото разноски.

Срещу така постановената присъда са постъпили въззивни жалби от адвокат В. Х., защитник на подсъдимия Г. Г. и от подсъдимия Г. Г., чрез защитника му адвокат И. Г., с допълнение към първата от тях, в които се излагат доводи за нейната незаконосъобразност и необоснованост в осъдителната й част, както и за явна несправедливост на наложеното наказание на Г.. Във въззивната жалба и допълнението към нея, депозирани от адвокат Х., на първо място се прави възражението, че подсъдимият Г. не е извършил престъпленията, за които е бил обвинен, тъй като за тях нямало налични доказателства. От показанията на разпитаните свидетели не се установявало подсъдимият да е нанесъл побоя на пострадалия, като свидетелите от заложната къща не са забелязали промяна в неговото поведение или каквито и да било наранявания. Присъдата почивала на дадените от свидетелите показания по време на досъдебното производство, а не на дадените от тях пред съдебния състав. Будело съмнение твърдението на пострадалия, че подсъдимият го завлякъл към заложната къща, тъй като това се случило на оживено място и посред бял ден. По този начин първостепенния съд бил нарушил основните принципи, залегнали в наказателния процес, а именно чл. 7 от НПК, според който централно място заемало съдебното производство, а досъдебното производство имало подготвителен характер. По делото нямало категорични доказателства, от които да се прави извода, че подсъдимият е извършител на престъплението и присъдата не можела да почива на предположения.

От друга страна, защитата изразява становище, че дори и да се приеме, че Г. е извършил престъплението, за което е предаден на съд, то наложеното му наказание е несъразмерно тежко, дори и при отегчаващи отговорността му обстоятелства, като се вземе предвид ниската стойност от 50 лева, получени от заложената вещ и то не от него.

Прави се искане въззивният съд да отмени постановената присъда и да постанови нова такава, с която да оправдае подсъдимия Г.. Алтернативно се прави и искането въззивният съд да измени присъдата, като намали наложеното наказание.

В жалбата на подсъдимия Г. Г., подадена чрез защитника му адвокат И. Г., на първо място се излага недоволство от наложеното му наказание. Прави се и възражението, че безспорно било установено, че не той нанесъл побоя над пострадалия Н.. Установено било още, че на датата, на която се твърди, че е нанесен побоят, Н. бил сключил сделка със заложната къща, както и че е бил на купон. Нито служителите в заложната къща забелязали промяна в неговото поведение, нито значителна група от свидетелите. Всички твърдели, че Н. не е имал вид на бит и на притеснен човек, което при посочената травма не можело да не проличи в твърде кратък срок. Освен това било доказано, че Н. дължал пари на трето лице, а не на него, както се твърдяло в обвинителния акт. Подсъдимият не спори, че все пак е искал от Н. да върне дължимите пари на М. Г., но не го бил и не го принуждавал със сила да извърши това. Установено било също така, че Н. дължал пари и на други момчета от квартала и че бил заплашван и бит от тях при други случаи. Прави се искане съдът, след като провери правилността на атакуваната присъда, да я отмени и да постанови нова, с която да бъде признат за невинен.

В съдебно заседание жалбите се поддържат на същите основания от защитата на подсъдимия в лицето на адвокат Х., който отново счита, че обвинението не е категорично доказано, поради което подсъдимият Г. следвало да бъде признат за невинен и оправдан. Според защитата по делото били събрани два вида доказателства. Единият вид бил събран на база на показанията на пострадалото лице Й. Н.. Другият вид почивал на показанията на разпитаните в досъдебното и в съдебното производство свидетели В. С., И. Д. и М. Г., които давали съвсем различни показания. Според защитата имало една група свидетели, които оневиняват подзащитния му и друга група от данни на пострадалия, че той го е бил.

Първоинстанционният съд изцяло бил постановил своя съдебен акт, доверявайки се напълно на показанията на пострадалия, които според защитата били противоречиви. На първо място се излагат съображения, че в съдебно заседание пострадалият Н. заявил, че не желае да се конституира като частен обвинител и като граждански ищец по делото, което не било задължително, но било и смущаващо, защото в 99 % от случаите, когато някое лице е пострадало физически от даден вид престъпление, според защитата се конституирало като частен обвинител и като граждански ищец. В случая това не било реализирано и това будело съмнение, защо първоинстанционният съд се е доверил на неговите показания, а не на показанията на другите свидетели.

Досежно причиненото телесно увреждане защитата счита, че съдът се е доверил на показанията на пострадалия и неговата майка, в частност и на нейния брат, свидетеля С.. На това защитата противопоставя разпита на В. С., който е заявил, както в досъдебното производство, така и в съдебното производство, че подсъдимият бил с В. С., И. Д., М. Г. и пострадалия в градинката на „Гео Милев“ и че Г. ударила Н., каквито обяснения давал и подсъдимият. Вторият свидетел, разпитан на 11.05.2020 г. - И. Д., също заявявал, че Г. е ударила Н.. Отделно Д. описвал и друга ситуация, отнасяща се до изчезнал лаптоп на пострадалия, който обвинявал за това Г.. Н. обаче се страхувал от баща си да му заяви какво се е случило и как се е случило. Свидетелят Д. бил приятел с Н., познавал и бащата, и въпреки това заявявал, че Г. била ударила Й., а не Г.. На 11.05.2020 г. била разпитана и Г., която също дала показания, че тя изритала в челюстта с десния си крак Н. и му казала да занесе телефона в заложната къща, защото й дължал пари. Той го заложил срещу 50 лева, които й ги дал. Защитата заостря вниманието, че според обвинението Г. е набил Н., накарал го да си заложи телефона, Н. дал парите на Г., а впоследствие тя ги дала на Г.. Защитата счита още, че от голяма важност за делото са и показанията на двамата свидетели от заложната къща Н. П. и Д. Г.. Съдът в мотивите приемал показанията на двамата свидетели за обективни и достоверни, но разпитани в досъдебното производство и в съдебното производство, те заявявали, че при залагането на телефона не е имало каквито и да било видими белези по лицето на Н., който трябвало да бъде видимо със счупена челюст и да не може да говори.

На база на гореизложените обстоятелства защитата прави извод за наличие на противоречия между показанията на майката на пострадалия, която заявявала, че синът й бил целият в кръв, когато се прибрала в къщи и между показанията на служителите от заложната къща, които казвали, че Н. не бил в кръв. Вещото лице казвало, че имало кръвонасядания, но нямало кървящи рани. Защитата оспорва показанията на майката, поставяйки въпроса, как така, като е бил целият в кръв и не е функционирал, е отишъл до заложната къща. Според защитата твърденията, че Г. го принудил да отиде в заложната къща, били неправдоподобни, най-малкото защото това се било случило на оживено място и то посред бял ден.

От всичко гореизложено защитата в съдебно заседание прави извод, че не може с пълна сигурност да се приеме, че именно Г. е набил Н. и го е принудил да си заложи телефона. Прокрадвали се съмнения, че може да е бит от Г., която признавала това и други двама свидетели казвали същото. Базирайки се на тези данни защитата счита, че обвинението е силно разколебано, поради което прави искане да се постанови решение, с което да се отмени първоинстанционният съдебен акт в осъдителната му част и да се постанови нова присъда, с която подсъдимият да бъде оправдан.

Алтернативно се пледира, ако съдът реши, че Г. е виновен, да му бъде наложено много по-леко наказание. Защитата счита, че макар и осъждан, наложеното му наказание от 7 години "лишаване от свобода" и глоба в размер на 5000 лева било несъразмерно тежко с оглед ниската стойност на телефона от 50 лева. Счита се още, че ако съдът подходи снизходително и намали наложеното наказание „лишаване от свобода“, това щяло да подейства превъзпитателно както за него, така и за останалите граждани.

Подсъдимият поддържа казаното от защитата и заявява, че няма какво да допълни.

Прокурорът моли да бъде оставена без уважение жалбата на подсъдимия Г. за отмяна на осъдителната му присъда като неоснователна. Счита, че първоинстанционната присъда е правилна и законосъобразна, поради което следва същата да бъде потвърдена. Споделя изцяло изложеното в мотивите на съда, които обосновавали законността и съобразността на тази присъда Съдът, като прецени изложените в жалбите и в съдебно заседание доводи и съображения, както и в депозираното допълнително изложение към една от тях и като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е приел за установена следната фактическа обстановка:

С предписание за поставяне под карантина изх. №22-39024/23.04.2020 г. на Главен инспектор в ДНЗБ/ЕКЗБ подсъдимият Г. И. Г. бил поставен под карантина по причина контактен на заразено лице с посочена начална дата 23.04.2020 г. и 14-дневен срок, за който лицето се поставя под карантина. В същото предписание изрично били посочени задължения на лицето, поставено под карантина, свързани с недопускане разпространяването на заразна болест, включително и че при неизпълнение на предписанието, лицето подлежи на наказателна отговорност съгласно чл. 355 НК - лишаване от свобода до три години и глоба от хиляда до десет хиляди лева, а в случаите на епидемия, пандемия или извънредно положение, свързано със смъртни случаи, на лишаване от свобода до пет години и глоба от десет до петдесет хиляди лева. Предписанието било издадено въз основа на заповед РД-183/06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, във връзка с чл. 63 от Закона за здравето и чл. 29 от Наредба № 21/2005 г. за реда за регистрация, съобщаване и отчет на заразните болести. Заповедите били издадени във връзка с това, че на 11.03.2020 г. Световната здравна организация (СЗО) обявява коронавирусната инфекция COVID-19 за пандемия. Самото предписание, в което били описани основанията за поставяне под карантина и задълженията на поставеното под карантина лице - подсъдимия Г., му било връчено лично на 25.04.2020 г., като същият собственоръчно се подписал за „получил“.

Въпреки че знаел какво предписание му било издадено, с какви задължения, както и че на 05.05.2020 г. нямал право да напуска адреса, на който се изпълнявала карантината, подсъдимият Г. взел решение да наруши противоепидемичните правила и мерки против разпространението на заразна болест по хората - COVID-19. На 05.05.2020 г. вечерта в гр. София подсъдимият Г. напуснал адреса, на който трябвало да се изпълнява карантината и пребивавал на обществено място по смисъла на § 1а от Допълнителните разпоредби на Закона за здравето - отишъл в двора на 109 ОУ „Христо Смирненски“ на среща със свидетелката М. Г.. На 09.05.2020 г. свидетелят Й. К. Н., заедно със свидетелите В. С. и И. Д. се разхождали в гр. София, ж.к. „Гео Милев“, зад стадион „Академик“. Докато се разхождали, посочените свидетели били пресрещнати от подсъдимия Г. и свидетелката М. К. Г.. Виждайки свидетеля Й. Н., подсъдимият Г. поискал от него да му даде пари. Свидетелят Н. му казал, че няма пари в себе си, както и че няма намерение да му дава пари, при което подсъдимият, с цел да мотивира свидетеля Н. да му даде пари, като по този начин набави за себе си имотна облага, започнал да удря с юмрук в областта на главата свидетеля Н., като му нанесъл множество удари. След като спрял да нанася удари с юмрук върху свидетеля Н., подсъдимият Г. попитал свидетеля Н. носи ли мобилен телефон в себе си. Свидетелят Н. отговорил положително, като му казал, че има мобилен телефон марка „Айфон“, модел „6 ЕС“, който носи в себе си, при което Г. му казал да отиде до най-близката заложна къща, където да заложи мобилния си телефон, след което да му предаде получената парична сума. Силно изплашен от нанесения му побой от подсъдимия Г., Н., заедно със св. М. Г. и подсъдимия отишли до заложна къща „М и В къмпани“ ЕООД, находяща се на адрес: гр. София, ул.“Теменуга“ № 4, магазин № 6. Стигайки до заложната къща, Г. казал на Н.: “Отивай в заложната къща и предай мобилния си телефон „Айфон“ и поискай максимално най-много пари, иначе няма да те пусна и ще продължа да те бия“. Изплашен от казаното от Г., както и мотивиран от нанесения му малко преди това от него побой, свидетелят Н. влязъл в заложната къща, където сключил договор за паричен заем за заложена вещ, като предал на служителя на заложната къща мобилния си телефон, марка „Айфон“, модел „6 ЕС“ и му била изплатена паричната сума от 50 лв.. След като Н. излязъл от заложната къща, на входа й го чакала свидетелката М. Г., която стояла на около пет-шест метра от входа. Последната казала на Н., че на входа на заложната къща има камери, поради което той трябва да предаде парите на нея, след което тя ще ги предаде на Г.. Н. предал на М. Г. паричната сума от 50 /петдесет/ лв., като знаел, че ги предава на свидетелката Г., за да бъдат получени от подсъдимия Г.. Тя отишла към Г. и му ги предала, след което тримата се разделили и Н. се прибрал вкъщи.

Съгласно заключението на изготвената в хода на разследване съдебномедицинска експертиза, вследствие на нанесените удари от Г. върху Н., на последния била причинена средна телесна повреда по смисъла на чл. 129 от НК, изразяваща се в счупване на ябълчна кост, с което бил реализиран медико-биологичния признак „счупване на челюст“.

Основният съд, при съблюдаване на приобщената доказателствена съвкупност и след анализ на нейното съдържание, е очертал горепосочените правно значими фактически положения и в съответствие с изискванията на материалния закон е формирал заключение за престъпна съставомерност на деянието на подсъдимия Г. по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 1, пр. 1 и т. 7, във вр. чл. 29, ал. 1 буква „б“ от НК, а по отношение обвинението, предявено на подсъдимия за престъпление по чл. 355, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, съдът е приел, че са налице основанията, визирани в чл. 9, ал. 2 от НК, поради което то е признал за невинен и го е оправдал.

В резултат на проведеното от първостепенния съд съдебно дирене по делото, въззивният състав счита, че извън предмета на доказване не е останал неизяснен нито един факт или обстоятелство и че липсва основание да се приемат нови или различни от приетите за установени от основния съд фактически положения.

Първостепенният съд е направил необходимата проверка на доказателствената съвкупност и е извършил съответния анализ на доказателствената стойност на отделните факти. Съобразно изискванията на чл. 303, ал. 3 НПК, съдът е изложил в мотивите си изводите за фактите и обстоятелствата, касаещи предмета на доказване, които настоящият състав споделя като правилни. Съображенията, които първостепенният съд е изложил относно доказаността на посочените обстоятелства и средствата за установяването им, макар и лаконични, позволяват да се проследи формирането на вътрешното му убеждение по фактите, включени в обхвата на чл. 102 от НПК. Фактическите изводи са изградени въз основа на доказателствените факти, логически правилно изведени от писмените, гласни и веществени доказателствени средства.

По делото са били събрани достатъчно такива за установяване извършването на престъплението по чл. 214, ал. 2, т. 2 НК и съпричастността на подсъдимия към него. Самият той не се признава за извършител на това деяние, като пред първоинстанционния съд е признал всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, с изключение на тези, обуславящи авторството му. Въззивната инстанция споделя извода на първата за несъмнено доказано участие на подсъдимия в описаното посегателство срещу пострадалия, защото показанията пред първостепенния съд на разпитаните и поименно посочени свидетели, заключенията на СМЕ на пострадалия и на КСППЕ на свидетелката Г., заложния билет, както и протокола за разпознаване на лице по фотоалбум и протокол за освидетелстване, преценени поотделно и във връзка помежду им, установяват категорично, че подсъдимият е извършил инкриминираното деяние. Поради тази причина възраженията на защитата за недоказаност на обвинението за това престъпление се явяват неоснователни. Изводите относно авторството на деянието и механизма на осъществяването му първостепенният съд е базирал на приетите за достоверни, логични, обосновани и последователни показания на пострадалия Й. Н. и на свидетелите И. Н., К. С., Н. П. и М. Г.. Съдът се е позовал частично и на показанията на свидетелите М. Г., И. Д., В. С. и В. Д., които е анализирал внимателно и с необходимата прецизност. Всичко гореизложено е дало основание на съда да приеме, че дадените показанията на свидетеля Й. Н., както и заявеното от него и отразено в протокола за разпознаване, приобщен към доказателствата по делото, са достоверни и отразяват точно и ясно обстоятелствата, които пострадалият свидетел е възприел по време на инкриминираното деяние. Въззивният съд няма основание да пренебрегне оценката на първостепенния досежно валидността, последователността, логичността и достоверността на гласните доказателствени средства, а следва да утвърди нейната правилност.

Обосновано първостепенният съд е приел, че в събраните по делото доказателствени източници не са налични противоречия и неясноти относно познанството между подсъдимия и пострадалия. Изяснен е и въпросът за приятелските отношения между част от свидетелите, както и съществувалата близка връзка между подсъдимия Г. и свидетелката М. Г.. Безспорно установени по делото са фактът на извършеното престъпно посегателство, неговите времеви и пространствени параметри и механизъм. Основният съд е констатирал единствено наличието на противоречия относно главния факт на извършеното престъпно посегателство, а именно неговото авторство.

Анализирайки събраните по делото доказателствени източници, правилно първостепенният съд е приел, че в конкретния случай основно доказателствено значение досежно съставомерните обстоятелства по делото и досежно авторството на деянието имат показанията на пострадалия Й. Н. и на свидетелите И. Н. и К. С., а така също частично и показанията на свидетелите М. Г., И. Д., В. С. и В. Д.. Оценени поотделно и в съвкупност с останалите доказателствени материали, те подкрепят отразените в обвинителния акт факти и обстоятелства, на които се основава обвинението и които очертават престъпното посегателство от страна на подсъдимия спрямо телесното здраве и имуществената сфера на пострадалия. Съдът е подходил изключително внимателно към показанията на Г., Д. и С., съпоставяйки твърденията им както помежду им, така и с останалите доказателствени източници. Определено показанията на посочените трима свидетели имат подчертана доказателствена стойност, което е било прието и от първостепенния съд, съобразявайки обстоятелството, че и тримата са присъствали на случилото се и са го възприели като очевидци. Давайки вяра на техните показания и на тези на пострадалия Н., съдът е извел обосновани изводи досежно действителния механизъм на престъплението, неговото авторство и обстоятелствата, при които същото е било извършено.

На първо място, от показанията на свидетеля Н. се установява, че на процесната дата 09.05.2020 г. подсъдимият му поискал пари, последният му отговорил, че няма и няма намерение да му дава пари, при което Г. му нанесъл побой, основно в главата, завлякъл го с дърпане до близката горичка и го заставил да си заложи телефона в намираща се наблизо заложна къща. Получените 50 лв. Г. наредил да бъдат дадени на Г. пред входа на заложната къща, като подсъдимият чакал настрани, за да не е в обсега на камерите.

Гореизложените обстоятелства, свързани със съставомерността на деянието и залегнали в приетата от съда за установена и доказана фактическа обстановка, се установяват напълно от показанията на пострадалия, които настоящият състав намира, че изцяло следва да бъдат кредитирани, тъй като същите са последователни и логични. Първостепенният съд е подложил изявленията му на внимателно изследване, намирайки разказа му, макар и не до там подреден, за добросъвестен и съответен на обективната действителност.

Изложените от пострадалия обстоятелства се подкрепят и от останалите гласни и писмени доказателства по делото. Показанията на Н. кореспондират с показанията на свидетеля В. С., който заедно със свидетеля И. Д. е присъствал на случилото се. С. потвърждава обстоятелството, че подсъдимият и Г. тръгнали към горичката с Н. и след като след 10-15 минути се върнали, видял, че едната скула на лицето на пострадалия е надута. Не бил сигурен дали и Г. бил отишъл в горичката, но в показанията си от досъдебното производство, които първостепенният съд е приобщил към доказателствата чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, алт. 2 от НПК, С. е заявил, че докато били в горичката, чул вик, наподобяващ псувня, който възприел като гласа на подсъдимия.

И. Д. също свидетелства за нанесени удари от подсъдимия на пострадалия в показанията си от досъдебното производство, които също са били приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 НПК. Д. дава показания и за посещението на заложната къща, където оставил Н. и подсъдимия да си оправят сметките, а вечерта пострадалият му поискал телефона, като обяснил, че бил оставил своя в заложната къща, за да си оправят с Г. сметките. Свидетелства също така, че Н. и Г. се сдърпали пред тях и си повишили тон.

Гореизложените обстоятелства кореспондират и с показанията на свидетелката М. Г., която също сочи, че с Н. посетили заложната къща, където той заложил телефона си и й дал получените пари, които тя дала на Г.. Г. е заявила още, че се скарали с Н., който й дължал пари и в гнева си го ударила, като не видяла дали и някой друг от присъстващите не го ударил. Настоящият състав намира, че в тази им част показанията на Г. не следва да бъдат кредитирани, тъй като поради криворазбрано чувство за приятелство с подсъдимия, съчетано с обремененото му съдебно минало, същата е направила опит да поеме върху себе си отговорността за нанесените от подсъдимия на пострадалия удари.

При анализа на показанията на свидетелката Г. от вниманието на първостепенния съд не е убягнало обстоятелството, че дори и да се приемат за достоверни показанията й в частта, че тя нанесла удар в ребрата на пострадалия, от заключението на СМЕ, находяща се в т. 1, л. 36 от ДП, както и от непосредствения разпит на вещото лице в съдебното заседание на 21.02.2023 г. при пострадалия е установена контузия с подкожно кръвонасядане в лявата околоочна област, счупване на дясна ябълчна кост, с трайно затруднение в дъвченето и говоренето и частично счупване на коронки - първи и втори, горни десни зъби. Следователно така установените увреждания, които са в областта на лицето, не следва да са причинени от Г., която твърди, че ударила Н. не в лицето, а в ребрата. Както първостепенният съд, така и настоящият състав взе предвид заключението на КСППЕ досежно свидетелската годност на Г., от което е видно, че при нея е налице психична годност да възприема явленията, които имат отношение към инкриминираното деяние и е налице базисна свидетелска годност, при която тя може, ако желае, да дава достоверни показания във фазата на наказателното производство. Съпоставяйки гореизложените обстоятелства настоящият състав стигна до извода, че показанията на Г. в частта досежно нанесени от нея удари на пострадалия не следва да бъдат кредитирани и на друго основание, тъй като същите не кореспондират с останалите доказателства в тази насока/СМЕ не е установила изобщо увреждания в областта на ребрата/.

Анализирайки показанията на свидетелите Н., Д. и С. и съпоставяйки ги с обстоятелството, че друг, освен подсъдимия и Г. не се е намирал в горичката с пострадалия, настоящият състав стигна до извода, че уврежданията по лицето на Н. са били причинени именно от подсъдимия. И първостепенният съд е извел този извод както на база установените факти, така и въз основа на непосредствените възприятия от свидетелката Г. в съдебно заседание, като правилно съдът е съпоставил нейната физика/невисоко и слабо момиче-виж протокола от с.з./ с установеното телесно увреждане, което съгласно СМЕ следва да е било причинено от удар с голяма сила. В този ред на мисли се налага и изводът, че мотивирана от приятелските си отношения с подсъдимия, Г., за която към този момент е било и налице определено смекчаващо отговорността й непълнолетие, се е опитала да поеме вината върху себе си и да оневини Г. предвид усложненията за него, които биха могли да настъпят с оглед обремененото му съдебно минало. Настоящият състав споделя и становището на основния съд, че наличните противоречия между показанията на Н. и показанията на Г., С. и Д. до голяма степен се дължат на обстоятелството, че въпросните свидетели също са били в приятелски отношения с подсъдимия, поради което, премълчавайки важни обстоятелства, в тях прозира стремеж да го „оневинят“. Първостепенният съд е приел това като демонстрирано нежелание от тяхна страна в хода на съдебното следствие да съдействат за изясняване на фактите, доводи за което е извел от отговорите им, изпълнени с условности. Както беше вече посочено, настоящият състав намира, че това би могло да се дължи и на криворазбрано приятелско чувство от страна на свидетелите към подсъдимия, чийто действия те се стремят да омаловажат и оневинят.

В подкрепа показанията на пострадалия са и показанията на свидетелите И. Н., майка на Н. и К. С., негов вуйчо. Първоинстанционният съд е приел, че техните показания са относно времето след получената травма от пострадалия, но настоящият състав намира, че те съдържат и факти, поясняващи обстоятелствата и по време на инцидента, за които последният е споделил с тях досежно случилото се. Така например свидетелката Н. свидетелства не само, че е намерила пострадалия в безпомощно състояние с видими травми по лицето и подутини, които след рентгенова снимка са били диагностицирани като счупена скула на лицето, но и че синът й обяснил, че подсъдимият го рекетирал за пари, но тъй като Н. имал само 10, 00 лв., Г. го заставил да си заложи телефона.

Свидетелят С. също свидетелства, че е видял Н. в безпомощно състояние с обезобразено лице, който споделил пред него, че „…го е бил някакъв Г.“.

Първоинстанционният съд е обсъдил и обясненията на подсъдимия, дадени от него в съдебно заседание, като е съобразил двояката им природа - от една страна като доказателствено средство, а от друга като средство за защита. Правилно е било прието, че същите са изолирани, че те не намират подкрепа в събраните и кредитирани с доверие от съда доказателства и че са негова защитна теза. Настоящият състав споделя така направения извод, но съобрази обстоятелството, че подсъдимият дава обяснение на случилото се, отричайки единствено авторството на деянието, което обаче безспорно се установява от останалите събрани и анализирани доказателства. Подсъдимият не спори, че все пак е искал от Н. да върне дължимите пари на М. Г., но отрича да го е бил и да го е принуждавал със сила да извърши това. Познанството с пострадалия Н., залагането на телефона, получените пари от него, които Г. му дала не се отричат, като единствено в стремежа си да отклони от себе си вниманието относно авторството на деянието подсъдимият обяснява, че ударите са били нанесени не от него, а от Г.. Обстоятелството, че тя му дала парите, подсъдимият обяснява с причината, че тя била облечена с клинче, което нямало джобове. И настоящият състав намира, че в тази им част обясненията му не следва да бъдат кредитирани, тъй като от една страна същите са продиктувани от стремеж да се прехвърли отговорността на друго, непълнолетно към момента лице, а от друга същите не кореспондират с останалите доказателства по делото, поради което се явяват изолирани, както е приела и предходната инстанция.

На следващо място, показанията на Н. са в съответствие и с заключението на съдебномедицинската експертиза по делото. От същото е видно, че така установените при извършения преглед увреждания могат да се получат при нанасянето на побой с твърд предмет, с неохлузваща контактна повърхност, включително и при нанасяне на удари с ръце. Експертът е потвърдил заключението си пред основния съд, като е пояснил, че по отношение на счупването на ябълчната кост би следвало да има затруднения при дъвчене и говор, като това затруднение в общуването с околните би следвало да се прояви веднага след причиняване на травматичното увреждане, но е възможно и да не се разбере от тях, тъй като всичко зависело от прага на болката. Възможно било също така отокът в първите минути и часове да не се вижда или да е слабо изразен, а в последващите часове, с напредване на тъканния оток, да става все по-видим. Експертът е пояснил също така, че когато човек е в стрес, усещането за болката може да е притъпено или подтиснато, поради което било напълно възможно, болката да се е усещала по-слабо или да не се е усещала, което зависело от индивидуалните особености на организма, в зависимост и от прага на чувствителност на болка. Не на последно място от заключението на експертизата е видно, че механизмът на уврежданията отговаря на съобщеното от Н. и е възможно същите да бъдат получени по начина, по който той е обяснил, което и на това основание не позволява да се изключи достоверността на показанията му.

Предвид гореизложените обстоятелства, настоящият състав намира, че правилно е било прието, че показанията на пострадалия и на посочените по-горе свидетели илюстрират в пълна степен процесния инцидент, а заключението на СМЕ на пострадалия дава ясен отговор на въпроса за медико-биологичните характеристики на получените от него травматични увреждания.

Правилно основният съд е кредитирал протокола за разпознаване на лица и предмети, изготвен в съответствие с изискванията на НПК, като е отчел, че по време на самото разпознаване не са били допуснати процесуални нарушения - разпознаването е било извършено в присъствието на поемни лица и на свидетеля Н. са били предоставени за разпознаване четири лица. Протоколът за разпознаване е подписан от пострадалия, от поемните лица и от присъстващите по време на разпознаването без забележка или възражение, както и досежно отразеното в протокола дали и по какво свидетелят Н. е разпознал подсъдимия Г.. Предвид изложеното, съдът правилно е приел, че протоколът за разпознаване е годно доказателствено средство по смисъла на НПК и удостоверява отразените в него факти и обстоятелства. От него е видно, че свидетелят Н. без съмнение е разпознал подсъдимия като лицето, което му е нанесло побой и което го е принудило да заложи телефона си и да му даде сумата от 50 лв..

Не на последно място, показанията на свидетеля Н. се подкрепят и от заложния билет, приобщен към материалите от досъдебното производство, който също удостоверява заявеното от него досежно залагането на телефона.

Водим от всичко гореизложено, настоящият състав намира, че следва да оставено без уважение като неоснователно възражението на защитата на подсъдимия, че Г. не е извършил престъплението, за което е признат за виновен, тъй като за него нямало налични доказателства. Не следва да бъде кредитирано и възражението на защитата за силно разколебано обвинение, базиращо се на показанията на Г., С. и Д., от които следвал изводът, че Г. е ударила Н.. Направеният по-горе в мотивите анализ на гласните и писмени доказателства по делото, на заключенията на двете експертизи и на протокола за разпознаване на лица и предмети, които настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря, безспорно опровергават тезата Г. да е причинила уврежданията на Н. и тя да го е заставила да заложи телефона си. Макар и пестеливо, първостепенният съд е направил анализ на доказателствата в тази насока и обосновани се явяват съображенията му, че именно подсъдимият Г. е извършил инкриминираното деяние. Ето защо настоящият състав намира, че следва да се оставят без уважение възраженията на защитата, че не било доказано по безспорен и категоричен начин извършването на деянието от подсъдимия, обективирано в упражненото физическо насилие спрямо пострадалия с цел набавяне на желаната облага – равностойността на заложения телефон, явяваща се съответната имотна вреда за пострадалия.

Според защитата, от показанията на разпитаните свидетели не се установявало подсъдимият да е нанесъл побоя на пострадалия, като свидетелите от заложната къща не били забелязали промяна в неговото поведение или каквито и да било наранявания. Така изложено, възражението на защитата не само остава изолирано и не се подкрепя от събираните по делото доказателства, но дава и изкривена и неточна оценка на някои от тях. От показанията на свидетелите от заложната къща е видно, че същите не дават сведения за самото залагане на телефона и за състоянието на пострадалия. Както на досъдебното производство, така и в съдебното заседание пред основния съд, те са заявили, че ежедневно пред тях се залагат различни вещи и нямат конкретен спомен за заложения в деня на инцидента телефон и пострадало лице.

Неоснователно е и възражението на защитата, че присъдата почивала на дадените от свидетелите показания по време на досъдебното производство, а не на дадените от тях пред съдебния състав. Показанията на свидетелите, дадени по време на досъдебното производство и приобщени по съответния процесуален ред в съдебно заседание към доказателствената съвкупност, основателно са били кредитирани, тъй като са били дадени непосредствено след деянието, съдържали са по-ясен спомен за възприетите обстоятелства, а нуждата от тяхното прочитане е била породена от установени неточности при пресъздаване на събитията, което е логично да се обясни и с изтеклия период от време от датата на инцидента и съпътстващото избледняване на спомена за събитията в детайли. Потвърждавайки пред съда изложените от тях факти в показанията им, депозирани пред разследващия орган, свидетелите са подкрепили обвинителната теза и тя не се явява опровергана.

Както беше отбелязано, лишено от необходимата убедителност и основание е възражението на защитата на подсъдимия, че нито служителите в заложната къща били забелязали промяна в поведението на пострадалия, нито значителна част от свидетелите, тъй като всички твърдели, че Н. не е имал вид на бит и на притеснен човек, което при посочената травма не можело да не проличи в твърде кратък срок. Както вече беше посочено в мотивите, експертът, изготвил съдебномедицинското заключение, го е потвърдил пред основния съд, като е пояснил, че при счупване на ябълчната кост би следвало да има затруднения при дъвчене и говор, като вещото лице не е изключило обаче и възможността, въпросното увреждане и да не се разбере от околните, тъй като първоначално болката би могла да се усеща по-слабо или да не се усеща, което зависело от индивидуалните особености на организма и от прага на чувствителност на болка. Възможно било също така отокът в първите минути и часове да е слабо изразен и да не се вижда, а в последващите часове, с напредване на тъканния оток, да става по-видим. Освен това, когато човекът е в стрес, усещането за болката можело да е притъпено или подтиснато. Така изложеното дотук налага и извода, че следва да бъдат оставени без уважение и възраженията на защитата за наличие на противоречия между показанията на майката на пострадалия, която заявявала, че синът й бил целият в кръв, когато се прибрала в къщи и между показанията на служителите от заложната къща, които казвали, че Н. не бил в кръв и как така, като е бил целият в кръв и не е функционирал, е отишъл до заложната къща.

Ирелевантно се явява възражението на защитата, че било установено, че Н. дължал пари и на други момчета от квартала и че бил заплашван и бит от тях при други случаи. Дори и да се приеме, че това е така, за което обаче по делото не са налични безспорни доказателства, то тези обстоятелства нито изключват, нито опровергават престъпния характер на действията и поведението на подсъдимия.

Не следва да бъде кредитирано и възражението на защитата, че първоинстанционният съд изцяло бил постановил своя съдебен акт, доверявайки се напълно на показанията на пострадалия, които според защитата били противоречиви, а другата група доказателства почивала на показанията на разпитаните в досъдебното и в съдебното производство свидетели В. С., И. Д. и М. Г., които давали съвсем различни показания, оневиняващи според защитата подсъдимия. От мотивите на обжалвания съдебен акт е видно, че съдът е подложи изявленията пострадалия Н. на внимателно изследване, като изрично е отразил, че намира разказа му, макар и не до там подреден, за добросъвестен и съответен на обективната действителност. Настоящият състав споделя това становище и също намира, че показанията на Н. следва да бъдат кредитирани изцяло, тъй като същите са последователни и логични, не се явяват изолирани, а напротив – досежно основните съставомерни обстоятелства, изпълващи признаците на престъплението по чл. 214, ал. 2, т. 2 НК, се подкрепят от останалите по делото доказателства. Правилно първостепенният съд е приел, че основно доказателствено значение по делото имат показанията на пострадалия Й. Н. и на свидетелите И. Н., К. С., а така също частично и показанията на свидетелите М. Г., И. Д., В. С. и В. Д.. Съдът е подходил изключително внимателно към техните показания и особено към тези на Г., Д. и С. и като ги е съпоставил помежду им и ги е оценил в съвкупност с останалите доказателствени материали, основателно е приел, че те подкрепят отразените в обвинителния акт факти и обстоятелства, на които се основава обвинението и които очертават престъпното посегателство от страна на подсъдимия.

Ирелевантно се явява и възражението на защитата, че Н. заявил, че не желае да се конституира като частен обвинител и като граждански ищец по делото, което било смущаващо, защото в 99 % от случаите, когато някое лице е пострадало физически от даден вид престъпление, според защитата, то се конституирало като частен обвинител и като граждански ищец. В случая това не било реализирано и според защитата будело съмнение защо първоинстанционният съд се е доверил на неговите показания, а не на показанията на другите свидетели. Настоящият състав намира за необходимо да посочи, че изрично в мотивите си съдът е отразил, че независимо, че Н. не е конституиран в процесуално качество на частен обвинител или граждански ищец в процеса, предвид естеството и механизма на процесното престъпление, той се явява очевидец на неговото проявление и е лицето, чиято правна сфера посегателството пряко е засегнало. Следва да се посочи още, че съдът се е доверил не само на показанията на пострадалия, но и на показанията на другите свидетели, като от мотивите на обжалвания съдебен акт е видно, че с оглед констатираните от основният съд нюанси в показанията на свидетелите относно релевантни към обстановката на престъплението обстоятелства, той е подложил същите на внимателна проверка, обсъждане и анализ, като е изложил съображения кои техни части е ползвал при формиране на приетите факти по делото и кои са останали без кредит на доверие.

Правилно първостепенният съд е приел, че установените по съответния процесуален ред обстоятелства досежно дейността на подсъдимия относно престъплението по чл. 355, ал. 2, вр. чл. 1 от НК Й. са дали достатъчно основание същият да бъде оправдан по предявеното му обвинение, което се споделя и от въззивната инстанция. Основният съд е приел, че макар в случая да са осъществени от обективна и субективна страна признаците на това престъпление, по делото са налице обстоятелства, съвкупната преценка на които обуславя извод за явно незначителна степен на обществена опасност на деянието по смисъла на чл. 9, ал. 2, пр. 2 НК. Този извод е бил изведен от обстоятелството, че обществените отношения - предмет на защита от разпоредбата на чл. 355, ал. 2, вр. ал. 1 НК са били засегнати в минимална степен. Правилно съдът е съобразил утвърденото в съдебната практика разбиране, че когато се обсъжда въпросът за приложението на чл. 9, ал. 2 НК, следва да се преценяват съвкупно всички елементи от състава на престъплението, в т.ч. характера и обекта на посегателство, степента, в която той може да бъде засегнат или застрашен, характеристиките на дееца, обществено опасните последици от деянието. Съдът в конкретния случай е взел предвид, че деянието е било извършено от подсъдимия Г. в последния ден от наложената му 14-дневна карантина, че впоследствие налаганият карантинен период при контакт с болен от Ковид-19 е бил намален на 5 дни карантина, че тази ситуация е била напълно нова и несвойствена за гражданите в световен план и че както към инкриминираната дата, така и след нея, подсъдимият не е проявил симптоми на Ковид- 19, с което не е поставил в опасност живота и здравето на други лица. Съобразявайки всички тези обстоятелства, оценени комплексно, правилно съдът е приел, че те недвусмислено сочат, че се касае само за формално осъществен от обективна и субективна страна престъпен състав на чл. 355, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като конкретното деяние се явява с явно незначителна обществена опасност. Отчитайки, че малозначителността на деянието, предмет на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК е сред обстоятелствата, които изключват обществената опасност и противоправността на деянието, съдът е приел, че са налице основанията, визирани в тази разпоредба, поради което обосновано и законосъобразно е признал подсъдимия за невиновен и го е оправдал по предявеното му обвинение по чл. 355, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.

Настоящият състав обаче намира за основателно възражението на защитата, че наложеното на подсъдимия наказание е явно несправедливо. Индивидуализацията на наказанието е основен принцип в дейността по налагането му, при който съдът е длъжен да се съобрази с индивидуалните особености на всеки конкретен случай. Затова обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид при индивидуализацията на наказанието, са не само тези, които характеризират личността на дееца, но и тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от по- голямо или по-малко по интензитет наказателно правно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенции.

Няма съмнение, че индивидуализацията на наказанието се основава на различните фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към степента на обществена опасност на деянието и дееца, а не на формален математически подход на съпоставка между смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, при който в цифрово изражение да се изчислява съотношението на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства.

За да определи следващото се наказание за извършеното престъпление първоинстанционният съд е отчел като отегчаващи обстоятелства механизма на извършване на деянието, многократните осъждания на подсъдимия, извън тези, обуславящи квалификацията „опА. рецидив“, които според съда сочели на една завишена степен на обществена опасност на подсъдимия, който трайно извършвал разнородни престъпления и въпреки многократно налаганите му ефективни наказания лишаване от свобода, нито се поправил, нито превъзпитал.

Съдът не е приел за налични каквито и да било смекчаващи обстоятелства.

Следва да се има предвид, че индивидуализацията на наказанието е сложна съдебна дейност, при която се съобразяват и оценяват всички обстоятелства, имащи тежест и значение за постигане на нужното съответствие между извършеното деяние и следващото се за него наказание, което по вид и размер да е достатъчно за успешното постигане на целите, визирани в чл. 36 НК. Неспазването на тези принципни положения е повлияло и на преценката на основния съд за неговата справедливост. Първоинстанционният съд при определяне на наложеното наказание на подсъдимия не е съобразил принципите на законоустановеност и на индивидуализация на наказанието, степента на обществена опасност на конкретното деянието и дееца и неправилно е преценил съотношението на взетите предвид отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства.

Настоящият състав не споделя извода на първостепенния съд, че наказанието на подсъдимия следва да бъде определено при условията и по реда на чл. 54 НК. При внимателен прочит на събраните по делото доказателства е видно, че основният съд не е отчел наличието и на смекчаващи обстоятелства, чиято численост и тежест според настоящия състав налагат наказанието на подсъдимия да бъде определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. На първо място от извършване на деянието – 09.05.2020 г. до постановяване на присъдата е изминал един некратък период от време, който се явява неоправдан за вида и тежестта на воденото наказателно производство и за което забавяне подсъдимият не е имал вина. Същевременно от деянието му не са настъпили изключително тежки по своя характер и по своя обем вредни последици, доколкото се касае за едно пострадало лице, на което е била причинена имотна вреда в размер на 50 лв. Не може да бъде игнориран напълно и потенциала, който сравнително младата възраст на подсъдимия носи по отношение на възможната негова поправимост. Не са налице в конкретния случай и допълнителни фактори, надхвърлящи наказуемостта, които да обуславят извънмерна тежест на престъплението. От материалите по делото е видно, че по начина си на извършване то се отличава с по-лека степен на обществена опасност от основните престъпления от този вид. Не на последно място следва да се вземат предвид и обясненията, които подсъдимият е давал пред решаващия съд, които са допринесли за разкрИ.е на обективната истина, независимо, че в тях се съдържа и информация, насочена към оневиняване на постъпката му. Не на последно място не може да не се вземе предвид и създалата се няколко дни преди деянието ситуация с лаптопа на пострадалия, във връзка с което той пуснал жалба срещу подсъдимия, което обстоятелство провокирало и способствало за установяване на отношения на изнервеност, напрежение и насилие от страна на Г. по отношение на Н.. Ето защо и с оглед конкретиката на инкриминирания случай настоящият състав намира, че при извършването на инкриминираното деяние подсъдимият не би могъл да бъде оценяван като изключително опА. и това да налага засилена по интензитет наказателна принуда, свързана с една по-продължителна изолация в затворнически условия.

Отчитайки действителната тежест на всички фактори, представляващи комплексен критерий за избора на наказанието и които са от значение при извършване на преценката за личността на дееца за конкретния случай, настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че установените по делото смекчаващи обстоятелства се отразяват на общата оценка на деянието и на дееца и на тези обстоятелства следва да бъде отдаден необходимия приоритет. Обективната съвкупност на посочените вече смекчаващи обстоятелства налага извода, че справедливото наказание спрямо конкретния деец изисква неговият размер да бъде намален. Поради това въззивният съдебен състав прие, че определеното с присъдата наказание лишаване от свобода в размер на седем години лишаване от свобода се явява завишено и несъответно на обсъдените като намаляващи укоримостта на деянието и дееца фактори. Предвид конкретиката на случая предвиденият за конкретното престъпление минимален размер на наказанието лишаване от свобода от пет години се явява очевидно несъразмерен на степента на обществена опасност на конкретно извършеното от подсъдимия деяние.

Предвид това и съобразявайки и конкретната тежест на престъплението с оглед обстоятелствата, свързани с извършването му и неговите последици, настоящият състав счете, че в конкретния случай целите на наказанието в най-пълна степен биха могли да бъдат изпълнени с налагане на наказание лишаване от свобода в размер на 2/две/ години и 6/шест/ месеца и с определяне размера на кумулативно предвиденото наказание в рамките на 2 500/две хиляди и петстотин/ лв., в какъвто смисъл следва да измени атакуваната присъда.

Така индивидуализирано комплексно наложеното наказание е справедливо, гарантира постигането на индивидуалната и генерална превенция и е съответно на обществената опасност на деянието и дееца.

Правилно съдът не е постановил предвиденото наказание „Конфискация до една втора от имуществото на виновния“, доколкото от събраните по делото доказателства се установява, че подсъдимия не притежава такова.

Настоящият състав намира, че на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б „б“ от ЗИНЗС така редуцираното до 2 години и 6 месеца наказание лишаване от свобода следва да се изтърпи при първоначален СТРОГ режим.

Правилно на основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият Г. е бил задържан и с МНО „Задържане под стража“.

Настоящият състав няма какво повече да добави и по отношение на разноските по делото, тъй като същите са правилно изчислени.

Предвид изложените съображения и извършената цялостна преценка на обжалваната присъда, настоящият съдебен състав счете, че същата е постановена при спазване на процесуалните правила, което не налага отмяната й и връщане на делото за ново разглеждане, а единствено се налага изменението й в частта относно размера на определените на подсъдимия наказания „лишаване от свобода“ и „глоба“, който размер следва да се намали съобразно посочените вече мотиви.

В останалата й част присъдата следва да бъде потвърдена.

Воден от горното и на основание 338 и чл. 337, ал. 1, т. 1 НПК, Софийски апелативен съд, 7-ми състав