РЕШЕНИЕ

№ 521

гр. Монтана, 25.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: АНЕЛИЯ ЦЕКОВА при участието на секретаря СВЕТЛАНА СТ. СТАНИШЕВА като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ ЦЕКОВА Гражданско дело № 20241630102837 по описа за 2024 година Предявени са в обективно съединени искове с правно основание с правно основание чл.55 ал.1 предложение първо ЗЗД, във връзка с чл.26 ал.1 предложение 3 ЗЗД, във връзка с чл.34 ЗЗД.

Ищцата, В. Р. Г., ЕГН •••••••••••, с адрес: •••••••••••••••, чрез ЕАД Е. И., Булстат ••••••••••••••••, със съдебен адрес: •••••••••••••••, е предявила иск ПРОТИВ: , , Н.К." ООД, ЕИК •••••••••, със седалище и адрес на управление: •••••••• представлявано от И.Н.Х. С.. В исковата молба се твърди, че на 01.07.2020 г. доверителят и е сключил с ответното дружество договор за кредит, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 1 000.00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 41, 06%, годишен процент на разходите - 49, 74% и срок за погасяване: 8 месеца.

Съгласно чл.4, ал.З договора, договорът за заем в срок до края на следващия работен ден от сключването му следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сумата от 1160, 00 лева.

В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл.4, ал.З договора, същият дължи неустойка, визирана в чл.6, ал.1 от договора на кредитора в размер на 816, 00 лева, която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, с която неустойка падежното вземане нараства значително. Доверителят и е усвоил изцяло заемният ресурс, но не е дължал плащания за лихва и неустойка, тьй като договорът за кредит е нищожен, поради следните съображения:

Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 41, 06 % не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл.2 от договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 41, 06 %, към който се кумулира вземането, представляващо скрита печалба визирана в договора за неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатява се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителят и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което води до нищожност на договорното съглашение.

Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както е прието в решение № 452/ 25.06.2010г. по гр. д. № 4277/ 2008г. на ВКС, ІV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност…“ Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума/.

Съдебната практика приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока: Решение № 906/З0.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г.о.; Решение •••78/18.0.2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г.о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това, че тя не отговаря на действителните параметри на договора, тъй като към нея се кумулира уговорената в договора неустойка. Реално прилаганата договорна лихва накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатява неоснователно се явяват нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за доверителят и. Аргументите, че договореният размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като тя не отговаря на действителните параметри по договора, с която следва да се увеличи и стойността на реално приложения годишен процент на разходите, са следните: Съгласно договора, заемополучателят следва да представи обезпечение визирано в договора, същият дължи неустойка на кредитора в размер на 816.00 лева.

Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1 /09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на доверителя ми съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС.

По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция.

Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Предвидената неустойка в размер на в размер на 816, 00 лева е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК.

Не е направена предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/ 48, която се състои, както става ясно отсъображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С - 565/12 на четвърти състав на СЕС.

В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка пр неосигуряване на поръчители е в пряко противоречие с целта н Директивата.

На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.

Неустойката по спорния договор има санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде предпоставки за начисляването на неустойката.

Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговарят на действителните параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата за неустойка в договора се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по- силната страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане- обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР.

Съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по визирана в договора представлява предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 от ЗПК. Клаузата в договора предвиждаща неустойка противоречи на добрите търговски практики като илюстрира директна уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.14З, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Този извод се формира от естеството на договора за кредит /потребителски с по- слаба и уязвима страна/, от съотношението на заема и неустойката, от съотношението на законните лихви и вземането за лихви, към което се калкулира и неустойката, както и от съпоставка с вредите от неизпълнението.

Поради невключването на неустойката в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 о Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С- 453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР води до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е изпълнено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договорът да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят е бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.

Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което ответникът няма правно основание да претендира исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР.

Моли съда да постанови решение, с което да се прогласи нищожността на договор за кредит от 01.07.2020г., като противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, като противоречащ на принципа на добрите нрави - чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, заобикаляш материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващ договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК и чл. 19, ал. З и ал. 4, чл. 21, ал.1 от ЗПК, относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит, както и да се осъди, , Н.К." ООД да върне на ищеца сумата от 50.00 лева, представляваща платена без основание по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Ответникът, , , Н.К.“, ООД, ЕИК •••••••••, със седалище и адрес на управление в гр. ••••••••••••, ул. „••••••••••“ ••• (•••••••••••••••••••••), •••, представлявано от законния представител ••••••, в качеството й на управител чрез младши юрисконсулт ••••••••••••• в срока за отговор взема становище по исковете.

Липсва изложение по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК - ищецът претендира сумата в размер на 50.00 лева, без дори да се съдържат твърдения за правени плащания, още по – малко кога и какво е плащане или погасено, като по този начин ответникът е възпрепятстван да упражни процесуалните си права и да изрази становище по основателността на осъдителната претенция.

Липсва правен интерес от предявяване на установителен иск, когато може да се предяви осъдителен иск и същевременно в процеса могат да се установят необходимите факти, които са от значение за спора, какъвто е и настоящия случай.

По отношение на обстоятелствата, на които се основава исковата претенция:

Признава следните факти: - сключването между страните на процесния договор за кредит, по силата на който на 01.07.2020 г. е предоставена сумата в размер на 1 000.00 лева, при договорен ГПР в размер на 49.74 % и годишен лихвен процент в размер на 41.06 %. - на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР по процесния договор разход за неустойка; - в ГПР по процесния договор за кредит е включен единствено разход за възнаградителна лихва.

Оспорва следните твърдения на ищеца: - неустойката по договора за кредит води до скрито оскъпяване на кредита; - договорът за кредит води до нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК; - договорът за кредит нарушава нормите на чл. 11, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК; - недействителност на Договора за потребителски кредит № ••••••••••••• от 01.07.2020 г. по смисъла на чл. 22 ЗПК. 2ІІІ. По отношение на представените от ищеца доказателства и направените доказателствени искания: 1. По доказателствата:

Ответникът не възразява срещу приобщаването към доказателствения материал по делото на представеното от ищеца писмено доказателство, а именно договор за потребителски кредит № •••••••••• от 01.07.2020 г., като заявява че ще се ползва от същото.

Не следва да се допуска и назначава поисканата експертиза.

Несъмнено прибавянето на стойност към изчисления по договора ГПР ще доведе до увеличението на същия, като за установяването на този факт не е необходимо да бъдат ангажирани специалните знания на вещо лице, още повече имайки се предвид, че ответното дружество е признало по реда на чл. 175 ГПК, че в ГПР е включило единствено разход за възнаградителна лихва.

По отношение на основателността на исковата молба:

Надвишаването на нормативно установения горен праг на ГПР би довело до нищожност само на онези клаузи, надвишаващи максимално допустимия размер от 5 пъти законната лихва за забава, но не и до нищожност на целия договор - чл. 19, ал. 5 и ал. 6, вр. с ал. 4 от ЗПК.

В практиката на СЕС последователно и трайно е застъпено разбирането, че целта на потребителската защита е да се възстанови правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал без неравноправната клауза, при съблюдаване на принципа на пропорционалност, който е общ принцип от правото на Съюза, изискваш националната правна уредба, с която се прилага това право, да не надхвърля необходимото за постигането на преследваната цел (вж. в този смисъл решение от 15 юни 2023 г., Ваnk M., С-520/21, ЕU: С: 2023: 478, т. 73 и други).

С чл. 19 ЗПК се транспонира разпоредбата на чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО като българският законодател е предвидил, че годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1 и при неговото изчисляване не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 2 и ал. 3, т. 1 ЗПК). Изложеното е в унисон с предписанията на чл. 19, пар. 1 и пар. 2 от Директива 2008/48/ЕО - в т. 1 е записано, че годишният процент на разходите „се изчислява в съответствие с математическата формула, съдържаща се в част І от приложение І”, а в пар. 2 ясно и непротиворечиво е посочено, че „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит...

Разбирането, че в годишния процент на разходите не се включват сумите, дължими от потребителя за неспазване на задълженията му по договора (в случая неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение) се потвърждава и от факта, че съгласно чл. 19, пар. 3 Директива 2008/48/ЕО „Изчисляването на годишния процент на разходите се основава на базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за кредит”.

Посредством предвидената клауза за неустойка не е налице заобикаляне на сочените от ищеца разпоредби, накърняване на добрите нрави или скрито оскъпяване на кредита.

С договорената неустойка кредитополучателят бива мотивиран да предостави обезпечение, ако не в предвидения в общите условия срок, то поне в най-кратьк времеви период, за да избегне начисляването на неустойката. Следва да бъде съобразено, че без договарянето на неустойка кредиторът не би могъл да подтикне кредитополучателя да предостави обезпечение по кредитното правоотношение, особено след като вече заемната сума е получена от потребителя. В случая кредиторът е изпълнил своето задължение по договора за кредит, като е предоставил заемната сума още на същия ден от подписването на договора. Налице е неизпълнение на задълженията по договора за кредит от страна на кредитополучателя, вследствие на което въпросната неустойка се е начислила.

На основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включват разходи, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит - законът е пределно ясен и непротиворечив. В случай че е налице съмнение в основателността на това твърдение, следва да се обърне внимание, че в Директива 2008/48, която се транспонира в българския правен ред посредством ЗПК, изрично е посочено, че „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит...” (чл. 19, пар. 2 Директива 2008/48 ЕО).

Имайки предвид че задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение не е обезпечено по никакъв друг начин, закономерно може да се приеме, че неустойката не излиза и извън признатата й обезщетителна функция, тъй като преследва законната цел да обезщети вредите от неизпълнението на въпросното задължение, без да е необходимо те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД).

По своята правна същност процесната неустойка представлява компенсаторна такава, като неизпълнението на задължението категорично може да се определи като съществено.

В изпълнение на сключения договор за потребителски кредит финансовата институция следва да предостави отпуснатата в заем сума на кредитополучателя, при което възниква насрещно задължение кредитополучателят да върне получената сума в уговорения срок, както и да заплати уговорените лихви. С предоставянето на сумата чрез усвояване на кредита, имуществото на финансовата институция намалява, срещу което дружеството придобива вземане за стойността на отпусната сума, заедно с уговорените лихви. За обезпечаване на събирането на вземането финансовата институция има право да получи обезпечение от кредитополучателя, като в закона е предвидена възможност дори и при промяна във финансовото състояние на заемателя, дружеството да поиска допълнително обезпечение, респ. на основание чл. 432, ал. 1, т. 3 от Търговския закон (ТЗ) да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Моли съда да отхвърли исковите претенции като неоснователни и недоказани и присъдите в полза на, , Н.К.“ ООД сторените от дружеството разноски, включително 360.00 лева - юрисконсултско възнаграждение.

Посочена е банкова сметка.

На основание чл. 190 във вр. 127, ал. 2 ГПК се прави искане ищецът да бъде задължен да представи платежни нареждания/разписки за извършените в полза на финансовата институция плащания по процесния договор.

Ответникът прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното адвокатско възнаграждение и моли същото да бъде определено по справедливост, като се има предвид че съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет, а е свободен да определи такова в зависимост от правната и фактическа сложност на делото (вж. Решението на Съда на Европейския съюз по дело С- 438/22 Ем акаунт БГ, Определение •••43/ 15.02.2024 г. по т. д.№ 1990/2023 г. на ВКС и № № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС).

Доказателствата по делото са писмени.

Допусната е и назначена съдебно-икономическа експертиза, изпълнена от вещото лице К. И., приета от съда и не оспорена от страните.

Съдът, след като прецени доводите на страните, доказателствата по делото и на основание чл.235 ГПК приема за установени следните обстоятелства:

Не се спори между страните, че на 01.07.2020г., между „Н.К.“ ООД, като кредитор и В. Р. Г., от град Монтана, като кредитополучател е предоставен паричен заем в общ размер на 1 000.00 лв., главница, фиксиран лихвен процент по кредита – 41.06%; ГПР: 49.74 %, за срок до 02.03.2021 г. Общата сума дължима към момента на сключване на кредите: 1 160.00 лв., съгласно сключен Договор за потребителски кредит № •••••••••••••••••••• от 01.07.2020 г. Няма спор и е установено, че сумата е усвоена, както и че е заплатена изцяло.

В случая не следва да се разглежда въпросът за нищожност на договора изцяло или за нищожност на неустойката и дали те се явяват се в противоречие със закона и с „добрите нрави” по смисъла на чл. 9 и чл.26 ал.1 от ЗЗД, което от своя страна да обоснове основателността или отхвърлянето на претенцията, основаваща се на чл.92 ЗЗД.

Настоящият съдебен състав приема, че клаузите, които уреждат дължимостта на неустойки по договора са действителни и валидно обвързват страните по тях, доколкото не противоречат на морала и добрите нрави, и имат компенсаторен характер. Предвидени са да обезщетят вредите на кредитора от неизпълнението на поетите от кредитополучателя задължения, като в част от тях предварително страните са определили размера на същите. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че уговорените в договора неустоечни клаузи не са нищожни и валидно обвързват ответника, съответно - могат да бъдат основание за начисляването на неустойка от страна на кредитора, стига обаче да са се осъществили всички елементи от фактическия й състав.

Необходимо условие за възникването на правото на неустойка е неизпълнение на поетото задължение, съгласно закона. Само че, кредитополучателят не е изпадал в забава и е изплатил изцяло задължението си.

Действително в случая страните са уговорили, че неустойката е дължима, тъй като е начислена и включена в погасителния план относно връщането на кредита още със сключването на договора, без да е налице каквото и да е основание или причина за това.

От заключението на вещото лице, направило своите констатации, които съда възприема изцяло, като дадени компетентно, обективно и без да е заинтересовано от изхода по делото и го приобщава като доказателство, се установява, че сключения ДОГОВОР ЗА КРЕДИТ е за рефинансиране и с предоставената в заем сума е погасена изцяло главницата по кредита. Макар да е уговорена неустойка, тя не е изплащана от кредитополучателя. Изплатено е задължението за връщане на паричен заем изцяло и не са налице никакви други плащания по кредита, за да наложат извод за обсъждане на неравноправни клаузи, в случай, че е налице цялостно изпълнение за връщане на чистата сума за получения кредит. Безпредметно е да се излагат доводи и аргументи в насока съществуване на неравноправни клаузи в договора, при условие, че е установено безспорно, че при възстановяване на кредита не са налице никакви други плащания, освен главницата по кредита и същия е с изтекъл срок. Дори да се приеме, че неустойката е нищожна, това не обуславя извода, че целия договор за кредит е нищожен. Дължи се изплащането на сумата по кредита в чистия и вид, като предоставена главница и това е направено.

В тази връзка, съдът намира, че предявените искове се явяват изцяло неоснователни, предвид и ненастъпили негативни последици в имуществената сфера на кредитополучателя.

Освен това, в тежест на ищеца бе при пълно и главно доказване да установи точен размер на изплатеното от него над размера на задължението му по кредита, с оглед твърдения за плащане без основание, за което му бе давана многократно възможност. Това в хода на процеса не бе направено.

Ищецът е освободен от заплащане на държавна такса, но не и от разноски. Предвид изхода на делото, същия дължи юрисконсултско възнаграждение на ответника.

Водим от горното, съдът