Решение № 5800 от 10.6.2025 г. на Административен съд - Хасково по дело № 706/2025 г.

Производството е по реда на чл.63в от ЗАНН във вр. с Глава Дванадесета, чл.208 и сл. от АПК и е образувано по жалба от С. Н. Д. от [населено място] против Решение №39 от 11.02.2025г., постановено по АНД №1071/2024г. по описа на Районен съд Хасково, като се твърди, че при постановяване на решението били допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. От районния съд не бил извършен анализ на възраженията, както и не били изложени мотиви защо се приема, че е установено нарушение. В сключения на 04.12.2023г. договор било уговорено разплащане за следващите календарни години – 2024г. и 2025г. На 16.02.2024г. бил приет бюджета на общината, при който във финансирането на капиталовите разходи бил включен обекта, предмет на договора от 04.12.2023г. Освен това договорът бил сключен при условията на чл.114 от ЗОП и договорът можел да бъде прекратен. Посоченото от административнонаказващия орган в чл.37.2 от ДДС №7/01.10.2020г. не било приложимо към момента на сключване на договора за възлагане на обществена поръчка. От съда не било обосновано, че не се касае за маловажен случай по ЗАНН, като следвало да бъде обсъдено, че е извършено нарушение за първи път, отличаващо се с по-ниска степен на обществена опасност и поетият с договора ангажимент не бил реализиран и бюджетът не бил ощетен. Неснователно съдът приел, че не са налице обстоятелества за намаляване на наложената санкция., тъй като не били налични отегчаващи обстоятелества, които да обосноват санкция от 400, 00 лева. Иска се отмяна на обжалваното решение и съответно отмяна на наказателното постановление или да бъде предупреден нарушителя или да бъде изменено наказателното постановление, като бъде намален размерът на санкцията. Ответната страна по касационната жалба счита жалбата за неоснователна, като претендира направените разноски. Окръжна прокуратурата Хасково считат, че въззивното решение е правилно. Хасковски административен съд, след като прецени допустимостта на жалбата и обсъди направените в нея оплаквания, събраните по делото доказателства и извърши проверка на обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл.218 и чл.220 от АПК, намира за установено следното: С оспореното решение Районен съд Хасково e потвърдил НП №11-01-601 от 18.12.2024г., издадено от Директор АДФИ, с което на С. Н. Д. в качеството му на длъжностно лице като Кмет на Община Хасково за нарушение на чл.128, ал.1 от ЗПФ във вр. с пар.2 от ДР на ЗПФ на основание чл.32, ал.1, т.1 въ вр. с чл.35, ал.1 от ЗДФИ е наложено административно наказание глоба в размер на 400, 00 лева. Приетата от въззивния съд фактическа обстановка е съответна на приложените писмени и гласни доказателства. Въззивният съд е посочил, че при извършената ревизия е безспорно установено сключения Договор №392/04.12.2023г. между Община Хасково и ЕООД ВиК Бунар, с който е поет ангажимент за разходи в размер на 3 897 067, 87 лева, както и че с Решение №1017 от 08.09.2023г. на ОбС Хасково е приет Бюджет на общината за 2023г., в който не е предвиден поетия по договора от 04.12.2023г. ангажимент. Нарушението е квалифицирано по чл.128 от ЗПФ, съгласно който с оглед обезпечаването на финансова дисциплина не се допуска извършването на разходи, натрупването на нови задължения за разходи и/или поемането на ангажименти за разходи, както и започването на програми или проекти, които не са предвидени в годишния бюджет на общината. При касационната проверка настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е постановено при изяснена фактическа обстановка, като относимите факти са възприети въз основа на допустими доказателствени средства, събрани по изискуемия процесуален ред. Фактическите изводи са направени след съвкупна преценка и анализ на събраните по делото доказателства. Изводите на районния съд, че жалбоподателят е осъществил състава на административно нарушение са правилни и обосновани, същите не противоречат на събраните по делото доказателства и се споделят от настоящата инстанция. Настоящият състав намира за неоснователни наведените в касационната жалба оплаквания, че няма допуснато нарушение, тъй като разходите в договора от 04.12.2023г. били уговорени за разплащане през 2024г. и 2025г., а и самият договор можел да се прекрати при неплащане. В случая следва да се има предвид легалната дефиниция на „поети ангажименти за разходи“ по смисъла на пар.1, т.27 от ДР на ЗПФ, а това са клаузи на договори, разпоредби на нормативни и административни актове, съдебни и арбитражни решения, които обвързват бюджетните организации с бъдещи плащания за разходи и/или нови задължения за разходи с определима стойност, с изключение на: разходите за персонал, пенсии и приравнени на тях плащания, лихви по дълга (включително по гарантирания от държавата и общините дълг), както и разходите за данъци и други публични държавни и общински вземания. От значение е и безспорния факт, че в журнала на счетоводни записвания е отразен счетоводно на 31.12.2023г. поетия ангажимент за разход в размер на 3 897 067, 87 лева по дебита на счетоводна сметка 9800 “Възникнали ангажименти за разходи“ и по кредита на счетоводна сметка 9200 „Поети ангажименти за разходи – наличности“, т.е. към посочената дата наличният поет ангажимент за разход е посочен в пълния му размер и не е предвиден в годишния бюджет на общината за 2023г. Дори при отложено плащане ангажиментът за разход възниква към датата на сключване на процесния договор, както и поради това е отразен счетоводно на 31.12.202023г., а в тази връзка са и дадените указания съгласно чл.37.2 от ДДС №7/01.10.2020г. на Министерство на финансите, които не са загубили действието си и през 2023г. Сключвайки процесния договор, касаторът е поел ангажимент за разход в противоречие на изискването за финансова дисциплина извън одобрените и изпълняеми разходи. Приетият бюджет в частта на разходите задължава касатора да го изпълнява и да не поема ангажименти за разходи, надхвърлящи предвидените за това, като именно в тази връзка е и нормата на чл.32 от ЗДФИ. Касаторът е следвало да съобрази действието си с предвидените разходи в бюджета и да не поема ангажимент за разход, който не е предвиден в Бюджет 2023г., поради което и е ангажирана отговорността му за нарушаване на финансовата дисциплина по чл.32 от ЗДФИ. Съгласно разпоредбите на чл.44, ал.1, т.5 и 7 от ЗМСМА Кметът на общината е органът, който има задължението да изпълнява решенията на общинския съвет и да организира изпълнението на общинския бюджет, но при изпълнение на задълженията си не може да извършва разходи, които са извън предвидените в бюджета, както гласи разпоредбата на чл.128 от ЗПФ. Освен това следва да се отчете и че постановената забрана за поемане на задължения за разходи не е абсолютна, тъй като от нея са предвидени редица изключения. Съгласно посочената разпоредба на пар.1, т.27 от ДР на ЗПФ се предвижда възможност да се поемат задължения за следните плащания: разходи за персонал, пенсии и приравнени на тях плащания, лихви по дълга (включително по гарантирания от държавата и общините дълг), както и разходи за данъци и други публични държавни и общински вземания. Но поетото от ответника задължение за разход не представлява допустимо от закона изключение. В този смисъл въззивната инстанция в оспореното решение е приложила правилно материалния закон, както и не са допуснати съществени процесуални нарушения. Касационата инстанция счита, че РС Хасково правилно е извършил преценка, че по отношение на настоящия случай не се установяват основания за прилагане на чл.28 от ЗАНН. Конкретното нарушение разкрива типична, а не по-ниска степен на обществена опасност за подобен вид нарушения, като за този си извод съдът съобрази, че са засегнати важни обществени отношения, отнасящи се до изразходването на публични средства. По делото липсват доказателства, от които да се направи извод, че процесното нарушение се отличава с по-ниска степен на обществена опасност от обичайните нарушения от същия вид, за да може да се квалифицира като маловажен случай. Наложеното наказание е ориентирано в минимален размер. С оглед изложеното оспорваното решение се явява законосъобразно и следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и в съответствие с материалния закон, като на ответната страна бъдат заплатени направените по делото разноски – юрк.възнаграждение, чийто размер съдът определя на 80 лева. Мотивиран така и на основание чл.221, ал.2, пр.1 от АПК, съдът