Решение № 910 от 17.11.2025 г. на Районен съд - Хасково по дело № 752/2025 г.

Производството е образувано с искова молба от Д. М. С. с ЕГН: •••••••••• и адр. ••••••••••••••, чрез адв. Н.М.М. от АК – Ямбол, адр. •••••••••••••• против „Сити Кеш“ ООД с ЕИК: 202531869 със седалище и адр. на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ №115Е, ет.5, представлявано от управителя Николай Пенчев Пенчев, с която са предявени в условията е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10, вр. чл. 19 от ЗПК - за прогласяване нищожност на сключен с ответника договор за потребителски. В исковата молба се твърди, че На 26.02.2024г. ищцата е сключила с ответното дружество Договор за потребителски кредит № 1024818, по силата на който е получила в собственост сумата от 1200.00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 50.00 % и ГПР в размер на 65.60%. В договора било уговорено, че заемателят ще погаси кредита на 23 седмични вноски с размер на погасителната вноска Зх 11.67лв. и 20х66.31 лв. с крайна падежна дата 05.08.2024г. Съгласно чл. 5 от договора за кредит страните се споразумели, че договорът трябва да бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: Поръчителство на едно или две физически лица, които трябва да отговарят на определени изисквания или безусловна банкова гаранция. Съгласно чл. 11 при неизпълнение на изискването на чл. 5 от договора заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 685.79 лв./, която ще се плаща разсрочено като се кумулира към падежните вземания по погасителния план. Счита, че ищцата не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намират своето основание в нищожната кредитна сделка. Процесният договор бил нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1. т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.1, предл. 1 от 33Д/, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл.19, ал. 1 и ал. 2 във вр. е чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР бил неточен и подвеждащ, защото в него не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва, още повече, че разписаният в договора ГПР 65.60°/о излизал извън законоустановените рамки, съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размерът на ГПР. На собствено основание била нищожна и неустоечната клауза, която предвижда силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Това създава предпоставки кредиторът да получи вземането, некоректно именувано „неустойка". Тази неустойка изначално не притежавала обезпечителна и обезщетителна функции и съставлява скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договорът за потребителски кредит водел до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема. Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва била нищожна като противоречаща на добрите нрави по чл. 26 ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК. Договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50.00% се явявал прекомерно висок, като договорката за лихва се явява нищожна поради прекомерност, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва. Максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 на ЗПК касаеща добрите нрави Прието било, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в годишен размер 50.0%. Уговорената възнаградителна лихва в процесния договор надвишавала над 3 пъти законната лихва. Уговарянето на такъв висок размер на възнаградителната лихва, надхвърлящ над три пъти законната лихва за забава, се явявал противно на добрите нрави, тъй като се получава неравноправно третиране на кредитополучателя като икономически по-слаб участник в оборота. Следователно уговорката за размера на лихвата до такава степен противоречал на справедливостта, че се явява нищожна. След като тази уговорка била нищожна, кредиторът не можел да я ползва за правно основание да претендира заплащането на лихвата по съдебен ред. Размерът на договорната лихва бил подвеждащ, тъй като към нея би следвало да се добави уговорената по договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явява скрита лихва. Твърди, че вземането по чл. 11 от потребителския договор имало характера на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал „неустойка", за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като съгласно чл. 19, ал. 3. т. I ЗПК разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция. Вземането се явявало допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлявало печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва. Счита, че уговорената възнаградителна лихва е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на договора потребителят не може да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 50.00 %. В нарушение на чл. 147. ал. 1 ЗПК на заемателят не било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябвало да престира неустойката по чл. 11 от процесния договор. Приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора, кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 65.60 % и заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и е заобиколил изискванията на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК. Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за ГПР е нищожна, с произтичащите правни последици по чл. 23 ЗПК, нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. По силата на чл. 19. ал. 1 ЗПК. Вземането по чл. 11 от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, ал. 3. т. 1 ЗПК. Това вземане по правната си природа било печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно повелителните изисквания на чл. 19. ал. 1 ЗПК следвало да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 50.00%, без в него да е включена скритата лихва по чл. 11 от договора имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 65.60%. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. I ЗЗП. Сочи, че тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР, което от своя страна нарушава основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/. Във величината на ГПР, като глобален израз на всичко дължимо по кредита, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Непосочването на ГПР в договор за кредит би следвало да се приравни ситуация като тази, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Твърди, че бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19. ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора е трябвало да се посочат не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да са посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително съдържание съгласно чл. 11 от ЗПК е следвало да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент същия можел да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри. Твърди, че Съгласно процесния договор неустойката се дължи при неизпълнение на договорно задължение, което не съставлява основната престация по договорът и се простирало независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което съставлявало типичен пример за неустойка, която изначално не притежавала обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито е конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Неустойката не притежавала и обезпечителна функция доколкото било уговорено, че се дължи в тридневен срок след сключване на договора. Законът в чл. 71 от ЗЗД предвижда различни правни последици при непредоставяне на обезпечение, а именно право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес да измени облигационната връзка при невъзможност да гарантира събирането им. В процесния договор, в разрез с нормалното търговско развитие на правоотношенията, били предвидени различни правни последици, което разкривало целта му да предвиди силно ограничителни изисквания за предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната икономическа облага, подвеждащо именувана неустойка". Отбелязва, че съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не било налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като се изходело и от характера на този договор, който бил възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него било въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Предвид на това, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия договор. В обобщение, счита че сключеният между страните договор за паричен заем следва да бъде прогласен за нищожен, на осн. чл.26, ал.1 / ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие със закона. Ответникът поддържа, че не е налице твърдяната от ищцата недействителност на процесния договор. На първо място посочва, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея, какъвто бил и настоящият случай. В тази връзка твърди, че неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив - тя била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Валидността на договора за кредит на първо място произтичала от това, че основните му параметри – главница и лихва били валидно уговорени в изискуемата от закона форма и в изпълнение на всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ ответникът поддържа, че били спазени всички изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Посочва, че уговорената неустойка не била включена в ГПР, тъй като кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай страните я уговорили като плащане, което да бъде извършено в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора, от които ставало ясно, че изначално невъзможно било уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Противното щяло да бъде нарушение на закона, който давал задължителни указания какви са компонентите на ГПР, който представлявал сбор от разходите, които представлявали цената за предоставената от него услуга. Неустойката не представлявала разход по кредита и не следвало да бъде включвана в гпр. Неустойката била индувидуално уговорена, а клаузата била ясна и разбираема – такава би се дължаба след сключаване на договора и само в случай, че не се представи исканото обезпечение. В договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно - от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Освен това, в случая ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „•“ и съответната бележка след плана било посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задълженията по чл. 5 от договора за заем.. Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. При сключване на процесните договори кредитополучателят не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът бил направил предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката по чл. 11, като бил дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приемало, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. Неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя, тъй като такава проверка била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвиждал единствено административно наказателна отговорност за кредитодател, който не е извършил такава проверка на кредитополучателите си, но последица от липсата й не можела да бъде нищожност на клаузата, с която се уговаря неустойка, в който смисъл бил цитирания от ищеца наднационален акт. Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи били точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Същото се отнасяло и за договорната лихва. По всяка една от уговорените вноски недвусмислено бил посочен размерът на лихвата която се дължи към всеки падеж. Според ответника процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО. С оглед гореизложеното моли да се отхвърлят предявените от Д. М. С., ЕГН ••••••••••, претенции като неоснователни. Претендира разноски. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установена следната фактическа обстановка: Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между ищцата Д. М. С. /кредитополучател/ и ответника „Сити Кеш" ООД /кредитор/, е сключен Договор за потребителски кредит № 1024818/26.02.2024г., тоест че между страните е възникнало облигационно правоотношение. Съгласно чл.3 от договора за потребителски кредит, ищцата трябва да върне сума по кредита от 1361, 21 лева на 23 седмични вноски, три от които в размер на 11, 67 лв. и следващите 20 вноски в размер на 66, 31 лв., с падеж на първа погасителна вноска - 04.03.2024г. и дата на последно плащане - 05.08.2024г., при сума за получаване 1200 лева, ГПР – 65, 60 %, фиксиран лихвен процент- 50%. Предвидено е и обезпечение - поръчител или банкова гаранция - по избор на кредитополучателя. В чл.5 от Договора е предвидено, че страните се споразумяват договорът за кредит да бъде обезпечен с поне едно от описаните обезпечения - безусловна банкова гаранция или поръчител в срок до три дни от сключването му. В чл.11 е предвидено, че при неизпълнение на договореното в чл.5 от договора, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 685, 79 лева. Страните са постигнали съгласие в тези случаи дължимата неустойка да бъде заплатена разсрочено. Представен е и погасителен план към договора за потребителски кредит, видно от който общият размер на погасителната вноска с включена неустойка възлиза на 89 лв., респ. всички плащания по договора с включена неустойка възлизат на 2047 лв. При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи: Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК, и чл.55, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за заем и връщане на получени без основание суми по този недействителен договор, които се явяват процесуално допустими. Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни, като съображенията за това са следните: Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ищцата има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007г./. Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна - кредитор клаузи на договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни - чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите[1]членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл клауза, като уговорената в чл.11 от процесния договор за потребителски кредит, според която се дължи неустойка при неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение, предвидено в чл.5 от договора, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му – 685, 79 лева при главница от 1200 лв., няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна функции. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът - чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл. 11 от договора, макар формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но поръчителят/ите трябва да отговаря/т на множество изисквания - за изключително висок осигурителен доход, надвишаващ размера на минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да не са поръчители или кредитополучатели по друг договор. Освен това следва този поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от своя работодател. Налагането на тези специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата гаранция въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска, видно и от самия погасителен план към договора за потребителски кредит. При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от 685, 79 лева /при главница от 1200 лева/ настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо, тя е и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка", която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният лихвен процент няма да е посочения в договора, а следва да е много по-голямо число, ако в него участва и вземането от 709.28 лева, формално уговорено като неустойка. Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на ГПР, разписана в чл.3.5 от процесния договор за кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като разписаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и лихва. Съгласно чл. 19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля ограничението, предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С размера на неустойката, ГПР от 65, 60 % би нараснал допълнително и то значително, като за този извод не са необходими специални знания. Това не е сторено, поради което е налице и нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на кредитора по договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време надхвърля повече от половината от размера на кредитната сума и при включването му в годишния процент на разходите, размерът му значително би надхвърлил максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следователно, договорът за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Приложим е в случая чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Освен това, отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на потребителя, какъвто безспорно е ищеца - кредитополучател. Основателни са в тази връзка и доводите на ищцата, че процесната „неустоечна" клауза е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея задължение е необосновано високо - то представлява повече от 57% от размера на предоставения кредит и като такава е нищожна, съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП. Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД. Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор, предвиждаща заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира допълнителен доход от потребителя. Освен това, уговорената в договора възнаградителна лихва, според настоящия съдебен състав и доколкото на годишна база размерът й надвишава трикратния размер на законната лихва, също така накърнява добрите нрави. Казаното налага извод, че и тя е нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Както бе изложено погоре, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Както бе посочено по - горе, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 65, 60 %, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Посочената пък годишна фиксирана лихва, не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото основание. В случая се установява несъответствие и с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в която е поставено изискването за посочване на лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. Макар в договора да е посочен лихвен процент, следва да се отчете липсата на уточнение върху каква база се начислява той: дали върху целия размер на заетата сума или върху остатъчната главница. Това е пречка да се определи, как се разпределя лихвата във времето и влияе ли се от намаляването на главницата. Тъй като в договора липсва отбелязване, какъв е общият размер на дължимата за срока на същия възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по него не може да се провери, как е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран месечен лихвен процент. Ето защо и предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК, следва да се приеме договорът за потребителски кредит за недействителен на основание на чл. 22 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или други разходи. При този изход на спора ищеца има право на разноски. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за настоящото исковото. Ищецът претендира и представя доказателства за направени разноски в производството в размер от общо 585, 88 лв., включващи сумата от 81, 88 лв. – държавна такса и 504 лв. адвокатско възнаграждение. Мотивиран така, съдът