Решение № 454 от 29.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2430/2024 г.

Производството е по реда на глава XXI НПК. Образувано е по въззивна жалба на подсъдимия Н.й Н. В., чрез адвокат К. А. от САК, срещу присъда от 19.04.2023 г., постановена по нохд № 375/2022 г. по описа на СРС, НО, 110 състав, с която подсъдимият В. е признат за виновен и осъден по обвинение за извършено престъпление по чл. 346, ал. 1 НК, за това, че на 20.02.2020 г., около 23: 30 часа, в гр. София, ж.к. „Борово“, в близост до бл. ••••, противозаконно отнел чуждо МПС – лек автомобил марка „Форд“, с рег. № СА •••• НР, на стойност 1080 лева от владението на С.Б.Р., без нейно съгласие с намерение да го ползва, за което при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 /една/ година, изпълнението на което е отложено за изпитателен срок от 3 /три/ години на основание чл. 66, ал. 1 НК. Със същата присъда подсъдимият Н.й Н. В. е признат за невинен и на основание чл. 304 НПК оправдан по повдигнатото му първоначално обвинение за извършено престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 1 вр. с ал. 1 НК за това, че на 20.02.2020 г., около 23: 30 часа, в гр. София, ж.к. „Борово“, в близост до бл. ••••, противозаконно отнел чуждо МПС – лек автомобил марка „Форд“, с рег. № СА •••• НР, на стойност 1080 лева от владението на С.Б.Р., без нейно съгласие с намерение да го ползва, като впоследствие превозното средство е било оставено без надзор в близост до кръстовището, образувано от улиците „Княгиня Клементина“ и „Царица Елеонора“. Районният съд е постановил да остане по делото приобщеното веществено доказателство, а именно: 1 /един/ брой отвертка, иззета при оглед на местопроизшествие, запечатана в хартиен плик с картон Серия А № 0363262 и СП „607“ НЕКД-СДВР. С присъдата си, първият съд е осъдил на основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимия Н. Н. В. да заплати, направени в хода на досъдебното производство по делото, разноски, в размер на сумата от 181, 99 лева, както и сумата от 50, 00 лева, представляваща направени в съдебната фаза разноски, по сметка на СРС. В депозираната въззивна жалба се сочи, че първия съд е неправилно е признал подсъдимия В. за невиновен по първоначално повдигнатото му обвинение. Жалбоподателят счита, че първоинстанционната присъда в осъдителната й част е незаконосъобразна, т.к. съдът не е оценил правилно доказателствата по делото и е приложил неправилно материалния закон. Моли се за отмяна на обжалваната присъда и за постановяване на нова такава, с която подсъдимият да бъде оправдан. С въззивната жалба не се иска събиране на нови доказателства. Въззивният съдебен състав намира, че за правилното решаване на делото не следва да бъде проведено въззивно съдебно следствие, чрез разпит на подсъдимия, свидетели и вещи лица. В хода на съдебно производство пред въззивната инстанция, процесуалният представител на подсъдимия Н. В., редовно упълномощения по делото адвокат К. А., моли съда да отмени атакуваната първоинстанционна присъда, като неправилна и незаконосъобразна. Счита, че при постановяване на първоинстанционната присъда са тълкувани превратно събраните по делото доказателства. Излага твърдение, че престъплението е извършено в съучастие от подсъдимия, по смисъла на чл. 20, ал. 2 НК, със свидетеля М.Б., поради което счита, че повдигнатото обвинение не отговаря на фактите по делото, а оттам и на установената фактическа обстановка. Моли се за отмяна на атакуваната присъда и за постановяване на нова такава, с която подсъдимия В. бъде оправдан, поради недоказаност на обвинението за извършено престъпление по чл. 346, ал. 1 НК. Представителят на СГП намира постановената от районния съд присъда за правилна и законосъобразна и моли същата да бъде потвърдена. Държавният обвинител счита, че жалбата е неоснователна. Подсъдимият Н. В. поддържа казаното от своя защитник. В своята последна дума, предоставена на основание чл. 333, ал. 2 НПК, подсъдимият Н. В. моли да бъде оправдан. Софийски градски съд след като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и като извърши цялостна служебна проверка на атакувания съдебен акт съобразно изискванията на чл. 314 НПК констатира, че от страна на първоинстанционния съд са допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1, вр. с ал. 1, т. 2 НПК, които са от категорията на абсолютните и за които съдът е длъжен служебно да следи. С тяхното допускане се нарушават и ограничават права на страни в наказателния процес. Така допуснатите съществени процесуални нарушения са основание за отмяна на първоинстанционната присъда на основание чл. 335, ал. 2 НПК. Тези процесуални нарушения са отстраними при новото разглеждане на делото от първия съд, с което ще се гарантира правото на страните да защитят своите права и интереси пълноценно пред инстанциите по същество на правния спор, очертан чрез внесения в съда обвинителен акт от прокуратурата. Съдът намира, че от страна на първият съд е допуснато съществено процесуално нарушение и по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Налице е противоречие между диспозитива на съдебния акт и изложените към присъдата мотиви. Тази разнопосочност и противоречивост не дава възможност на въззивната инстанция да проследи вътрешното убеждение на първоинстанционният съд. Съдебният акт съставлява единство между мотиви и диспозитив, поради което противоречието между тях винаги съставлява процесуално нарушение от категорията на съществените. Неяснотата в съдебния акт води и до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия, което е още едно съществено процесуално нарушение обуславящо приложението на чл. 334, т. 1 НПК. В конкретиката на настоящото дело се установява, че първият съд, в диспозитива на постановената от него осъдителна присъда, е признал подсъдимия В. за виновен в това, че „на 20.02.2020 г. около 23: 30 часа, в гр. София, ж.к. „Борово“ в близост до бл. ••••, противозаконно е отнел чуждо МПС – лек автомобил марка „Форд“, с рег. № СА •••• НР, на стойност 1080 лева, от владението на С.Б.Р., без нейно съгласие, с намерението да го ползва“. Едновременно с това, със същата присъда районния съд е оправдал подсъдимия В. за това, че „ на 20.02.2020 г. около 23: 30 часа, в гр. София, ж.к. „Борово“ в близост до бл. ••••, противозаконно е отнел чуждо МПС – лек автомобил марка „Форд“, с рег. № СА •••• НР, на стойност 1080 лева, от владението на С.Б.Р., без нейно съгласие, с намерението да го ползва, като впоследствие превозното средство е оставено без надзор в близост до кръстовището, образувано от улиците „Княгиня Климентина“ и „Царица Елеонора“. При това положение остава неясна волята на съда, както и остава неясно, как и по какъв начин е формирано вътрешното съдийско убеждение по фактите. Това е така, както вече се посочи, защото в диспозитива на съдебния акт, контролираният съд едновременно осъжда и оправдава подсъдимия В. за извършено едно и също от него деяние, а именно използването на противозаконно отнетото МПС, с което се внася съмнение във волята на съда, а оттам се констатира и вътрешно противоречие в постановената присъда. Във връзка с това следва да се отбележи, че престъплението по чл. 346, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 НК е двуактно, то съдържа в себе си две деяния – притивозаконно отнемане на чуждо МПС с цел ползване и от друга страна оставянето му без постоянен надзор след това. Та и в мотивите си първия съд е приел за установено, че „около 23: 30 часа, в гр. София, ж.к. „Борово“ подсъдимия В. е управлявал описаното МПС. Вероятно първоинстанционния съд е целял да оправдае подсъдимия В. по квалифицирания състав на престъплението по чл. 346, ал. 1 НК, а именно оставянето на процесното МПС без постоянен надзор или по ал. 2 на чл. 346 НК, но времето през което подсъдимия В. е използвал противозаконно автомобила, описан в диспозитива на присъдата, и в двата случая е един и същ, което само по себе си поражда съмнение за това, каква точно е волята на контролирания съд. При този процесуален подход, възприет от първия съд, се възпрепятства точното и ясно установяване на вътрешното съдийско убеждение на този съд по фактите, така и на волята му по възприетата правна квалификация на престъплението. Константна е съдебната практика, че противоречието между мотиви и диспозитив, всякога са от категорията на съществените процесуални нарушения, ограничаващи процесуалното право на страните за пълноценно участие в процеса. Това е така, защото те не могат да разберат ясно и точно какво се приема от решаващия съд и в тази връзка адекватно да изградят позициите си. В най-голяма степен обсъжданото обстоятелство се отнася за реализирането на правото на защита на подсъдимия. Това вътрешно противоречие и неяснота във волята на първия съд, в постановената от него присъда, не може да бъде отстранено или санирано в хода на едно въззивно съдебно следствие, защото би се подменила волята на първата инстанция по отношение на установените от нея факти, а оттам и страните биха били лишени от една инстанция по същество на спора. Ето защо и волята на първия съд по фактите остава неясна при така констатираното противоречие. По изложените съображения въззивния съдебен състав намира, че не може да подменя вътрешното убеждение на контролираната съдебна инстанция по фактите включени в предмета на доказване, както и да ограничава правата на страните чрез постановяване на свое решение за първи път по фактите, когато липсват установени такива от първия съд. Първият съд, както се посочи е допуснал съществено процесуално нарушение и по чл. 348, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 НПК, като е допуснал противоречие между мотивите и диспозитива на постановената присъда. Неяснотата в съдебния акт води и до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия, което е още едно съществено процесуално нарушение обуславящо приложението на чл. 334 т. 1 НПК. Така констатираните от съда съществени процесуални нарушения, възпрепятстват въззивния съд да обсъжда релевираните от страните съображения по съществото на делото, с оглед на което тяхното обсъждане е безпредметно в случая. В заключение следва да се посочи, че така допуснатите процесуални пороци са абсолютни процесуални нарушения, водещи до отмяна на първостепенния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на същия съд, но от друг съдебен състав от стадия на разпоредителното заседание. Водим от изложеното и на основание чл. 335, ал. 2, във вр. с чл. 348, ал. 3, т. 1 и т. 2 пр. 1 НПК Софийски градски съд, НО, ХIII въззивен състав,