Решение № 828 от 27.2.2025 г. на Административен съд - Плевен по дело № 981/2024 г.

Производството е по реда на чл.285 ал.1 от ЗИНЗС вр. с чл.208 и сл. АПК. С Решение №3749/29.10.2024г. по адм.дело №299/2023г. по описа на Административен съд Плевен е отхвърлен предявения от л.св.Р. И. Д./С., изтърпяващ наказание в затвора София, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ София, за сумата 20 000 лв. представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от действията и бездействията на началника на Затвора – Белене, за периода от 30.11.2017 г. до датата на завеждане на ИМ пред РС – Плевен – 30.11.2022 г., както следва: за това, че не му е позволил лечение по реда на чл.447, т.3 НПК и го е лишил от достъп до лекуващите го лекари в Плевен -болки и страдания и гавра със заболяванията му, за това, че е провеждал лечение по реда на чл.135 ЗИНЗС с белезници и му е причинил болки и страдания и за упражнен психически тормоз посредством обиди и клевети, наричан е „симулант" и „циганин" - в обидния смисъл на тази дума, както и посочване, че е беглец от затвора и завишаване на рисковите му точки в психологическата оценка на риска, ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата на завеждане на ИМ до окончателното изплащане на същата. Срещу решението е подадена касационна жалба от л.св.Р. Д., в която се твърди, че съдът правилно е приел, че предявения иск е допустим, но изводите му, че е неоснователен и недоказан са неправилни и необосновани. Твърди, че с оглед състоянието му, касатора не би могъл да преувеличи симптомите на заболяванията си. Твърди, че по делото е доказано, че при изписването му от Клиниката по кардиология и фтизиатрия Плевен е насочен за проследяване от пулмолог, кардиолог, гастроентеролог и онколог, което не би могло да се случи в медицинския център към Затвора Белене, без да му бъде прекъснато изпълнението на наказанието, и където има само общопрактикуващ лекар. Твърди, че през целия период посочен в ищеца в исковата молба, на него на практика му е отказвано адекватно на състоянието му медицинско лечение. Твърди, че неправилно съдът е приел, че телеграмата от 30.11.2017г. от Директора на Затвора Белене до ГДИН, че ищецът не се е завърнал в срока на прекъсване изтърпяване на наказанието не е в пряка причинно-следствена връзка с отказите на прокуратурата да прекъсне изтърпяване на наказанието му, с оглед лечение и завишаване на точките при психологическите оценки на риска. Твърди, че в отказите са изложени мотиви, че е налице реална опасност ищецът да се отклони от местата за лишаване от свобода. Твърди, че във всички случаи, в които е искано становище от затворническата администрация във връзка с искането му за прекъсване изпълнението на наказанието, е давано становище, че лишения от свобода „агравира“, т.е. симулира наличието на здравословни проблеми, но и е налице опасност да се отклони от изтърпяване на наказанието.Твърди, че в посочения в телеграмата период, ищецът отново е бил на лечение, а не се е отклонил от изтърпяване на наказанието. Твърди, че всички тези действия от страна на затворническата администрация гр. Белене и съответно бездействия да бъде предложен за прекъсване изтърпяване на наказанието, неминуемо са довели до търпене на неимуществени вреди- болки и страдания и както жалбоподателя твърди „гавра“ със заболяванията му, като е наричан симулант. Твърди, че за периода от време, когато затворническата администрация е посочила, че ищецът е осъществил бягство от затвора, св. Гъбов е потвърдил че по това време ищецът е бил хоспитализиран. Твърди, че претенцията на ищеца, че не му е оказано медицинско обслужване, което да е адекватно на здравословното му състояние, а отношението към него се характеризира като унизително, което уронва човешкото достойнство и пораждащо чувство на незащитеност е доказана, поради което прави искане да се отмени обжалваното решение, като неправилно и незаконосъобразно и уважи предявения иск. Ответникът, в дадения срок е представил писмен отговор по касационната жалба, в който излага доводи за нейната неоснователност. Посочва се, че постановленията на ОП, с които се отказва прекъсване изпълнение на наказанието подлежат на самостоятелно обжалване, като служителите на ГДИН, вкл. началниците на затворите не могат да определят тяхното съдържание, което е съобразено с представените по делото доказателства за състоянието на ищеца, но началникът на съответния затвор няма отношение към постановените постановления от ОП Плевен. Излага доводи, че твърденията на ищеца че е бил лишен от достъп до лекуващите го лекари в Плевен е неоснователно.Твърди, че по негово искане, ищецът е бил преместен в Затвора Пловдив, поради което е следвало да бъде лекуван в лечебни заведения в гр. Пловдив, а поради психологическа несъвместимост е бил преместен в Затвора София, като счита че по делото не са налице данни, в Пловдив и София да е получавал по- лошо медицинско обслужване. По отношение твърденията на ищеца, че по време на лечението е бил с поставени белезници, изразява становище че такива доказателства по делото не са налице. С оглед изложеното, прави искане обжалваното решение да бъде потвърдено. В съдебното заседание, касатора се явява лично, представлява се от адв. Б. Д., която изразява становище, че поддържа жалбата.Поддържа, че е налице бездействие от страна на ГДИН, неосигуряваща нормалното медицинско обслужване на лице съобразено с неговото здравословно състояние. Касатора изразява становище, че когато е бил екстрадиран в България от Франция е постъпил в затвора Белене. Твърди, че тогава окръжния прокурор е имал нормално и толерантно отношение към него, и му е осигурявано лечение извън затвора, като е бил пускан в прекъсвания, за да се лекува. Впоследствие е дошла друга прокурорка, и отношението към него е било променено.Твърди, че многократно бил наричан симулант, въпреки доказателствата с експертизи и ТЕЛК, счита че е бил подложен на психически тормоз. Твърди, че е бил воден на рехабилитация с белезници.Твърди, че докато е бил в затвора в гр. Белене има доказателства към досието му, че затворът Белене е пуснал телеграма в ГДИН, че е избягал от затвора, а аз той е бил вътре в затвора. Юрк.Х., процесуален представител на ответника, в съдебно заседание изразява становище, че подадената касационна жалба за неоснователна.Счита, твърденията на ищеца, че му е отказвано адекватно на състоянието му медицинско лечение за неоснователни, и че не кореспондират със събрания доказателствен материал. По отношение на твърдението на ищеца, че са му поставяни белезници по време на лечението му по чл. 135 от ЗИНЗС, изразява становище, че същото не е било доказано, тъй като липсват както писмени, така и гласни доказателства в тази насока.Претендира юрисконсултско възнаграждение в полза на ГДИН, съобразно разпоредбата на чл. 25 от Наредбата за правна помощ. Представителят на Окръжна прокуратура - Плевен дава заключение, че решението на Административен съд Плевен е правилно, постановено при напълно изяснена фактическа обстановка и следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба е редовна и допустима – подадена е в установения в чл. 211 АПК срок и произхожда от лице, участвало в първоинстанционното производство. Съдът, като съобрази наведените касационни основания, мотивите на обжалвания съдебен акт и фактите, които са изведени от първоинстанционния съд от събраните по делото доказателства, разгледани поотделно и в тяхната съвкупност, в рамките на наведените от жалбоподателя касационни основания, намира за установено от фактическа страна следното: С Решение №3749/29.10.2024г. по адм.дело №299/2023г. по описа на АС-Плевен е отхвърлен предявения от л.св.Р. И. Д./С. против ГДИН иск с правно основание чл. чл.203 и сл. от АПК вр. чл.284 ал.1 от ЗИНЗС за присъждане на обезщетение в размер на 20000лева за неимуществени вреди – психически тормоз, причинени от незаконосъобразни действия и бездействия на служители на затвора Белене периода30.11.2017-30.11.2022г.. изразяващи се в незаконосъобразно съставяне на телеграма до ГДИН, че л.св. не се е завърнал след срока на прекъсване на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ С решението съдът е приел, че за да бъде основателен иска за вреди с правно основание чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила, в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал.5 от ЗИНЗС, оборима презумпция т.е. отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение /чл. 3, ал.1/, както при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" или "задържането под стража", изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност /чл. 3, ал.2/. Съдът е приел, че твърдението на ищеца, че не му е позволено лечение по реда на чл.447, т.3 от НПК в исковия период, е доказано тъй като същото се установява от приетите по делото постановления на окръжни прокурори, с които такова лечение не се разрешава.Съдът е изложил мотиви, че постановленията на окръжния прокурор подлежат на самостоятелно обжалване, като служителите на ГДИН, включително началниците на затвори, не могат да определят тяхното съдържание.Приел е, че твърдението на ищеца, че е лишен от достъп до лекуващите го лекари в Плевен е неоснователно. Приел е, че тъй като ищецът е подал молба, и по негово желание е бил преместен да изтърпява наказанието си в Затвора Пловдив сам се е поставил в положение да бъде лекуван от лекари в други лечебни заведения, находящи се в гр.Пловдив, а впоследствие е преместен в Затвора София, поради което липсват основания да се приеме, че в Пловдив и София е получил по-лошо медицинско обслужване, а и такова твърдение не е налице в ИМ. По отношение твърденията на ищеца относно причинени неимуществени вреди във връзка с провеждането на лечение по реда на чл.135 от ЗИНЗС съдът е приел, че в лечебните заведения в които провеждат лечение лишените от свобода, лечението се провежда при спазване на медицинските стандарти, както и лицата, които не са лишени от свобода. Изложил е мотиви, че разликата при провеждане на лечение при прекъсване изпълнението на наказанието по чл.447, т.3 от НПК и чл.135 ЗИНЗС е, че при прекъсване на наказанието по чл.447, т.3 от НПК по време на лечението осъденото лице не изтърпява наказанието лишаване от свобода, респективно не е охранявано, и не е ограничено /при необходимост/ с помощни средства. Доколкото и в двете хипотези лечението се извършва по съответните медицински стандарти, не могат да се причинят вреди поради лечение по чл.135 ЗИНЗ с в сравнение с лечение по чл.447, т.3 НПК.Приел е, че твърдението на ищеца че по време на лечение по чл. 135 от ЗИНС са му поставяне белезници е недоказано, тъй като по делото не са ангажирани доказателства в тази насока. Съдът е приел за недоказано и твърдението на ищеца за осъществен по отношение на него психически тормоз посредством обиди и клевети, като е наричан „симулант" и „циганин" - в обидния смисъл на тази дума, същото не е доказано. Съдът е изложил мотиви, че по делото не са ангажирани доказателства, че служители на ГДИН са излагали твърдения, че ищецът е симулант. Приел е, че в представеното от ищеца писмо терминът „агравира“ не е използван от затворническата администрация, а е изложено становище на д-р Г.Д., който е извършил образна диагностика на ищеца и в листа за преглед на ищеца е използвал термина „агравира“. С оглед изложено, съдът е приел че по делото не е доказано служител на затворническата администрация, респ. началника на затвора Белене да е наричал ищецът симулант. Приел е, че твърденията на ищеца че е наричан „беглец от затвора“ е неоснователно, тъй като такава дума не е използвана по отношение на него. По отношение изпращане на телеграмата от 30.11.2017 г., подадена от Затвора Белене, е че тя не е станала причина за прекратяване на лечението му по реда на чл.447, т.3 НПК, доколкото прекъсването на изпълнението на наказанието е било разрешено само до 30.11.2017 г., и лечение след тази дата по реда на чл.447, т.3 НПК не е било разрешен. Съдът е приел за недоказано и твърдението на С., че не му е било позволено лечение за рехабилитация в база „Я." гр.Банкя, където е имал запланувано лечение, но лично директора на Затвора гр.Белене - П. К. ги е предупредил да не изпращат повече писма до затвора, тъй като той е симулант, тъй като липсват доказателства в тази насока. Напротив, видно от представеното по делото медицинското становище на д-р Гъбов от 25.01.2018 г., такова лечение е било планирано от 24.01.2018, като същото не се е осъществило. Видно от постановлението за отказ да се прекъсне изпълнението на наказанието от 08.01.2018 г. /л.л.262-263/, декларацията на С. „е придружена с предложение от ръководството на Затвора Белене да се прекъсне наказанието на С. за срок от 7 дни“. Същото предложение не е уважено с това прокурорско постановление, но посочването му показва, че ръководството на Затвора Белене по никакъв начин не е препятствало в случая лечението на ищеца, и че не отговаря на истината твърдението, че „лично директора на Затвора гр.Белене - П. К. ги е предупредил да не изпращат повече писма до затвора, тъй като той е симулант.“ Относно твърденията на ищеца за завишаване на рисковите му точки в психологическата оценка на риска, съдът е приел че видно от текущия доклад /на л.л.105-106/, ищецът е наказван няколкократно до датата на този доклад в Затвора Пловдив и Затвора София, като са изложени мотиви по отношение на корекционния процес. Бил е изготвен план на присъдата, който да доведе до промени в нагласите и поведението, но С. на 22.08.2021 г. демонстративно и категорично е отказал да се запознае и подпише същия.Съдът е приел, че макар този доклад и определените с него точки да не подлежат на оспорване, с оглед поведението на ищеца по отношение на предложения корекционен план, и извършване на престъпление през 2017 г., когато е бил в условията на прекъсване наказанието, посочения висок риск от рецидив е правилно определен. Приел е, че това становище е издадено от служител на Затвора София, който не е подчинен на началника на Затвора Белене, и извършени от ищеца действия по време на престоя му в Затвора Белене въобще не са били посочени и обсъдени, поради което не може да се приеме, че началникът на Затвора Белене /или кое и да е лице – служител в този затвор/ умишлено е завишил рисковите му точки. Същият доклад сочи, че точките са по риск от рецидив и вреди /а не психологическа оценка, както се твърди в ИМ/, като видно от същия, са увеличени от 54 на 79 точки, а не от 39 на 79 точки. Приел е, че твърденията на ищеца, че в този доклад е посочено, че е опасен за бягство, че е беглец, че е конфликтна личност и че е лежал в психиатричната болница в затвора Ловеч, не са налице. Първоинстанционния съд е приел за неоснователно и соченото от ищца, че е бил е преместен принудително в затвора гр.София, същото преместване е въз основа на приложената по делото заповед на главния директор на ГДИН от 03.11.2020 г. /л.л.44-46/, с която е преместен от затвора Пловдив в Затвора – София на основание чл.64, ал.1, т.4 от ЗИНЗС поради психологическа несъвместимост и конфликти със служителите на затвора Пловдив. Съдът е изложил мотиви, че тази заповед подлежи на самостоятелно оспорване, както е посочено и в самата нея, като липсват доказателства, че същата е отменена. С изрична заповед от 06.04.2022 г. /л.л.47-52/ на главния директор на ГДИН молбите за преместване в в Затворите Белене и Ловеч са отхвърлени, поради липса на предпоставките по чл.64, ал.1, т.3 от ЗИНЗС, като тази заповед също не е отменена. Издаването на тези заповеди е в компетентността на главния директор на ГДИН, и върху тяхното съдържание началникът /неточно в ИМ наименован директор/ на Затвора Белене не може да оказва влияние, като същите не са отменени като незаконосъобразни, а и исковата претенция по настоящото дело не е обвързана с тях. Приел е, че твърдението на ищеца, че след като е получил инсулт и инфаркт в продължение на една седмица не са му осигурили прегледи при специалисти в гр.София, а се е наложило бившата му съпруга /с която поддържа контакти и са в добри отношения/ да звъни до прокуратурата и до спешни центрове, за да му осигури достъп до лекари, е недоказано. По време на исковия период данни за подобно нововъзникнало заболяване се установява само в приложената епикриза от Медицински институт – МВР – Централна клинична база /л.7 от дело 6333/2022/. Видно от отразените в нея данни, по данни от пациента /настоящ ищец/ е извикана ЦСМП, след това е преглеждан в УМБАЛ „Царица Йоанна“ и УМБАЛ „Св.А.“, бил е на амбулаторно лечение, а в болницата, издала епикризата е постъпил за диагностично уточняване. В заключение, първоинстанционният съд е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства не се установява, Д. да е бил поставен в неблагоприятни условия при пребиваването му в Затвора Белене, и в последващите му пребивания в Затворите Пловдив и София, подробно описани в ИМ за периода от 30.11.2017 г. – 30.11.2022 г., поради което и по делото не е доказано нарушение по см. на чл. 3 от ЕКПЧОС, "безчовечно или унижаващо отношение", което предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или наказание, поради което е отхвърлил предявения иск като неоснователен и недоказан. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е изяснил фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция и на основание чл. 221, ал. 2 АПК касационната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята, ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Съгласно чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното, но в случая след като липсва установено нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС, правилно не е уважена исковата претенция за неимуществени вреди. В обжалваното решение, първоинстанционният съд подробно е обсъдил възраженията в исковата молба, като е изложил мотиви по всеки един довод на ищеца. Неоснователно е възражението за необоснованост на обжалвания съдебен акт. Съдът се е позовал на фактите, които се извличат от доказателствата по делото, на разпоредби на ЗИНЗС и ППЗИНЗС, както и е направил обстоен анализ на твърденията в исковата молба. Жалбата е неоснователна, поради което оспореното решение следва да бъде оставено в сила. Ответникът е претендирал за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Специалната норма на чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС не предвижда присъждане на юрисконсултско възнаграждение при отхвърляне на иска, поради което искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, следва да бъде оставено без уважение. Воден от горното и на основание чл.221, ал.2, пр.1 от АПК, съдът