Решение № 2580 от 29.4.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12952/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №20050065/21.09.2022г., постановено по гр.д. №7620/2020г. по описа на СРС, 33 състав, са отменени по иск с правно основание чл.40, ал.1 от ЗУЕС, предявен от А. И. А., Д. С. А., П. Ю. И., С. Л. Т.-М., С. Д. Х., И. С. Й., Д. С. Й. и М. С. Й. срещу етажните собственици на сграда, находяща се на адрес гр. София, ул. „•••••••, и С. П. Г. решенията по т.1.1, т.1.2 и т.1.5 на общото събрание на етажните собственици, взети на 08.01.2020г. Осъдени са на основание чл.78, ал.1 от ГПК етажните собственици на сграда, находяща се в гр. София, ул. „•••••••, и С. П. Г. да заплатят на А. И. А. сумата от 665 лева разноски в производството по делото. Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ответниците – собствениците на самостоятелни обекти в сграда – етажна собственост, намираща се в гр. София, ул. „•••••••, представлявани от управителя М.Ф., чрез пълномощника адв. И. Х., и С. П. Г. – собственик на самостоятелен обект в сградата. В жалбата се излагат оплаквания, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради процесуални нарушения и необоснованост. Счита, че решението е недопустимо, тъй като ответниците не са могли да организират защитата си. Искът бил предявен и от В.А.И. – управител на ЕС, който впоследствие направил отказ от иска, и подал отговор на исковата молба в качеството си на председател на УС, с който изразил становище за основателност на иска. Налице би очевиден конфликт на интереси и действия в състояние да опорочат цялото производство. Действията на ищеца В.И., впоследствие встъпил в процеса като представител на етажните собственици, били недобросъвестни и представлявали злоупотреба с право. Излагат се доводи, че нормата на чл.51 от ЗУЕС има диспозитивен характер. Отделно от това била налице промяна в законодателството, с която оспорените решения били в съответствие. Не следвало да се освобождава от заплащане необитаващия собственик на имота. Поради изложеното молят решението да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено, и при условията на евентуалност да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещните страни – А. И. А., И. С. Й., Д. С. Й., М. С. Й., чрез законния представител Д. Й. М., чрез пълномощника адв. Н. Х., с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Считат, че не е налице основание за недопустимост на решението. Излагат доводи, че нормата на чл.51, ал.1 от ЗУЕС е императивна. Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Неоснователни са поддържаните във въззивната жалба доводи за недопустимост на решението, тъй като ответните собственици на самостоятелни обекти в сградата – етажна собственост са били надлежно представлявани в процеса от избрания към момента на извършване на съответното процесуално действие управител. Първоинстанционното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла н а чл. 266 от ГПК, които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното: Първоинстанционният съд е сезиран с предявени искове по реда на чл.40, ал.1 от ЗУЕС за отмяна на решения, приети на проведеното на 08.01.2020г. общо събрание на етажните собственици на сграда, намираща се в гр. София, ул. „•••••••. При преценката законосъобразно ли е свикано и проведено общото събрание на етажните собственици и законосъобразно ли са взети решенията, съдът е обвързан от наведените от ищеца в искова молба основания за допуснати нарушения на разпоредбите на ЗУЕС относно свикването, провеждането и вземането на решения от общото събрание. Във всички случаи тези нарушения следва да са конкретно посочени и именно те определят спорния предмет (този смисъл решение № 37/20.04.2016 г., постановено по гр.д. № 4432 по описа за 2015 г. на ВКС, I г.о. и др.) По делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 08.01.2020г. се е състояло общо събрание на етажните собственици, на което са били взети оспорените решения, както следва: разходите за административно управление и касиер (250 лева) ще се заплащат от всички 26 броя обекти в сградата по равно; техническа поддръжка в размер на 100 лева месечно ще се заплаща по равно на обект – 24 бр. обекти, като фитнеса и сладкарницата не плащат; месечен абонамент „Поддръжка на асансьор“ да се заплаща по равно на обект, като ап.2, ап.3, ап.4, фитнеса и сладкарницата не плащат поради факта, че имат отделен вход и не ползват асансьор; че са спазени законовите изисквания за свикване и провеждане на общото събрание. С оглед поддържаните от страните становища пред двете съдебни инстанции спорна между тях е материалната законосъобразност на взетите решения, като твърденията на ищците са, че решенията са в протИ.речие с разпоредбата на чл.51 от ЗУЕС, която има императивен характер. По отношение на разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост нормата на чл.51, ал.1 от ЗУЕС в относимата й за спора редакция (ДВ бр. 26/2016 г.) предвижда императивно, че разходите се разпределят по равно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят. Според легалните дефиниции, дадени в § 1 ДР ЗУЕС (ред. ДВ бр. 57/2011 г.), "разходи за управление и поддържане" са разходите за консумативни материали, свързани с управлението, за възнаграждения на членовете на управителните и контролните органи и за касиера, както и за електрическа енергия, вода, отопление, почистване, абонаментно обслужване на асансьор и други разноски, необходими за управлението и поддържането на общите части на сградата; "Поддържане на общите части" е дейност, насочена към запазване на общите части в добро състояние. Следователно, съгласно правната уредба, действаща към датата на приемане на оспорените решения на етажните собственици, разпределението на разходите за ползването на общите части не се извършва на обект, а поравно според броя на лицата (собственици, ползватели и обитатели) в етажната собственост. Нормата на чл.51 от ЗУЕС, в приложимата редакция от 2016 г., не предпоставя възможност за тълкуване, тъй като е ясна и императивна. Извод в тази насока може да се направи и от тълкуването разпоредбата на чл.11, т.5 от ЗУЕС (в предходната му редакция), в която е посочено, че правомощие на Общото събрание е определяне на размера, но не и на начина на разпределение на разходите за управление и поддържане на общите части. Последният е разписан изрично в закона – поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят (в този смисъл решение №313 от 07.04.2020г., постановено по гр.д. №1332/2019г. на ВКС, IV г. о.). Действително към момента е налице изменение в приложимата законова уредба, като съгласно новата ал.9 на чл.51 от ЗУЕС, въведена с ДВ, бр. 82 от 2023 г., в сила от 29.09.2023 г., разходите за управление и разходите за поддържане на общите части на етажната собственост може да се разпределят по решение на общото събрание на собствениците или на сдружението по един от следните начини: 1. поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят; 2. съобразно процента на идеалните части на обекта от общите части на сградата, или 3. поравно на самостоятелен обект. Доколкото обаче се касае за приложение на материален закон, изменението на който има сила занапред, освен ако законодателят изрично не му е придал обратно действие, каквато хипотеза в случая не е налице, съдът следва да приложи материалния закон, действащ към съответния исков период, в случая към датата на провеждане на процесното общо събрание. Предвид изложеното, приетите решения, предвиждащи разпределяне на вноските за управление и поддръжка на общите части по апартамент, т. е. по самостоятелни обекти, протИ.речи на императивната разпоредба на чл.51, ал.1 от ЗУЕС в редакцията, действаща към датата на провеждане на събранието, поради което исковете за отмяната им са основателни и решението на първоинстанционния съд, с което същите са уважени е правилно. Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. При този изход на спора на въззиваемата страна А. И. А. следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева. По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав