Решение № 409 от 22.6.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 1085/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 260 586 от 19.09.2022 г. по т.д.№ 334/ 2021 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 22 състав са отхвърлени като неоснователни предявените от „Двата щъркела“ ЕООД - гр. София против „Булфелд“ ЕООД - гр. София искове с правно основание: 1) чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за сумата 26 065 лева, представляваща усвоена без основание от ответника банкова гаранция, издадена за обезпечаване на изпълнението по договор за наем от 7.05.2019 г.; 2) чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за сумите: 5 002.50 лева, представляваща авансово платена сума за базов наем за периода 13.03.2020 г. - 31.03.2020 г.; 53.45 лева, представляваща авансово платена сума за индексация за периода 13.03.2020 г. - 31.03.2020 г. и 2 075.74 лева, представляваща сума за допълнителни разходи за периода 1.04.2020 г. - 30.04.2020 г.; 3) чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумите: 2012.80 лева, представляваща законната лихва върху усвоената гаранция от 26 065 лева за периода от усвояването й - 21.05.2020г. до 22.02.2021 г.; 482.19 лева, представляваща законната лихва върху сумата 5 002.50 лева за периода от 13.03.2020 г. до 22.02.2021 г.; 5.15 лева, представляваща законната лихва върху сумата 53.45 лева за периода от 13.03.2020 г. до 22.02.2021 г. и 200.08 лева, представляваща законната лихва върху сумата 2 075.74 лева за периода от 13.03.2020 г. до 22.02.2021 г. Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Двата щъркела“ ЕООД - гр. София, в която се твърди, че е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

В твърде пространното изложение е преразказана фактическата обстановка на спора и са пресъздадени отново основните аргументи в поддържаната от въззивника теза. Конкретните оплаквания са срещу необоснованите изводи на съда, че: въведените противоепидемични мерки не рефлектират върху изпълнението на задължението на ищеца за заплащане па наемната цена по начин, че да го направят обективно невъзможно за изпълнение; за ищеца не била възникнала възможност да прекрати договора на основание чл.306, ал. 5 от ТЗ, който не съответствал на закона и принципите на справедливост, добросъвестност и забрана на злоупотреба с права; обявеното извънредно положение има характера на непреодолима сила единствено за наемодателя, тъй като разпоредбите на закона трябвало да се прилагат и за двете страни и затова рискът не следвало да бъде прехвърлен само върху едната страна, която била и в икономически по-неизгодно положение; сам но себе си фактът, че наемателят не е ползвал предадената му по договора вещ не обуславя извод за прекратяване на наемното правоотношение; към процесното правоотношение е приложима разпоредбата на чл.81, ал.2 от ЗЗД.

Не отговаряло на действителността съждението, че ищецът не е предявил иск за връщане на гаранцията. Освен това съдът не се произнесъл по исковете за връщане на авансово платените суми.

Молбата към съда е да отмени изцяло решението и да постанови ново решение, с което да осъди ответното дружество да му заплати претендираните суми.

Ответникът по въззивната жалба „Булфелд“ ЕООД - гр. София в писмения отговор я оспорва като неоснователна по следните съображения.

Извода за неприложимост на чл. 306, ал. 5 от ТЗ поради наличие на парично задължение били обоснован и подкрепен от разрешенията в съдебната практика и правната доктрина. Ищецът могъл и използвал обекта за осъществяване на търговска дейност, като достъпът до него не бил ограничаван. Правилно съдът приел, че евентуалната временна невъзможност на наемодателя да изпълни задължението си не може да бъде приравнена на пълна невъзможност.

Неоснователни били и оплакванията срещу изводите на съда относно дължимостта на банковата гаранция, както и по отношение на исковете за връщане на авансово платените от ищеца суми и едностранното - 3 - прекратяване на договора от ищеца в нарушение на разпоредбите на същия.

Молбата към съда е решението да бъде потвърдено.

Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав съобрази следното.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, в която ищецът „Двата щъркела“ ЕООД твърдял, че на 7.05.2019 г. сключил с ответник „Булфелд“ ЕООД договор за наем с ответника за обект в „Парадайс център“ в гр. София. В изпълнение на задължението ме по чл. 5.5.1 на 18.06.2019 г. „УниКредит Булбанк“ АД издал по негово нареждане в полза на ответното дружество банкова гаранция по от 26 065 лева. Със заповед № РД-01- 124/13.03.2020 г. на министъра на здравеопазването била преустановена работата на „Парадайс Център“, считано от 13.03.2020 г. до 29.03.2020 г., като впоследствие срока бил продължен до 13.05.2020 г. Противоепидемичните мерки представлявали формажорни обстоятелства по смисъла на чл. 306, ал. 2 от ТЗ, затова ищецът прекратил договора на наем, считано от 12.04.2020 г., тъй като това извънредно обстоятелство не било краткотрайно събитие, което ще отмине скоро. В отговор на предизвестието ответникът признал наличието на непреодолима сила, но само по отношение на определени договорни задължения, в които не се включвали задълженията за плащане, с което действие потвърдил намерението си да продължи да изисква заплащането на всички парични задължения в периода на епидемичната обстановка. В двустранно подписан приемо-предавателен протокол от 13.04.2020 г. страните уредили отношенията си във връзка с предаване на наетото помещение. Въпреки прекратяването на договора на 12.05.2020 г. ищецът получил фактура за дължимия за периода 1.04.2020 г. - 30.04.2020 г. базов наем, а на 20.05.2020 г. банката заплатила на наемодателя предоставената от наемателя банкова гаранция.

Усвояването на банковата гаранция било без основание, тъй като не били налице уговорените в договора предпоставки за това. Считано от 13.03.2020 г. за ответника не било възможно да изпълнява задължението да предостави ползването на наетите помещения, затова и от тази дата, на основание чл. 306, ал. 4 от ТЗ се спирало изпълнението на насрещните задължения на ищеца, поради което авансово платените суми за периода от 13.03.2020 г. до 12.04.2020 г. за базов наем, индексация и допълнителни разходи, били платени на отпаднало основание.

Молбата към съда била да осъди ответника да му заплати сумите, както следва: 1) 26 065 лева, представляваща усвоена без основание от страна на ответника банкова гаранция, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане; 2) 2 012.80 лева, представляваща законната лихва върху усвоената гаранция от 26 065 лева за периода от усвояването й - 21.05.2020 г. до 22.02.2021 г. - датата на искова молба, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане; 3) 5 002.50 лева, представляваща авансово платена сума за базов наем за периода 13.03.2020 г. - 31.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане; 4) 482.19 лева, представляваща законната лихва върху сумата 5 002.50 лева за периода от 13.03.2020 г. до 22.02.2021 г.; 5) 53.45 лева, представляваща авансово платена сума за индексация за периода 13.03.2020 г. - 31.03.2020 г.; 6) 5.15 лева, представляваща законната лихва върху сумата 53.45 лева за периода от 13.03.2020 г. до 22.02.2021 г.; 7) 2 075.74 лева, представляваща сума за допълнителни разходи за периода 1.04.2020 г. - 30.04.2020 г.; 8) 200.08 лева, представляваща законната лихва върху сумата 2 075.74 лева за периода от 13.03.2020 г. до 22.02.2021 г. В писмения отговор ответникът „Булфелд“ ЕООД изтъкнал, че въведените със заповедите на министъра на здравеопазването мерки не били преустановили изцяло работата на търговския център, а само ограничили посещението на клиенти и посетители, като ползването на обектите от наемателите и доставчиците не е било ограничено. В изпълнение на противоепидемичните мерки ответникът въвел изискване за предварително посочване на имената на служителите, които ще посещават обекта, затова и наемателят не е бил възпрепятстван да го ползва и продължил да държи своя стока и да извършва продажби „онлайн“ на стоки за дома. Ищецът се позовал на непреодолима сила за пръв път с уведомлението от 7.04.2020 г., когато вече бил в забава за плащането на авансово дължимите суми за м. април. Освен това изтъкнал, че непреодолимата сила не се прилага за парични задължения, а и нейната продължителност била кратка, за да възникне интерес от прекратяването на договора на това основание. Прекратяването на договора не било надлежно, тъй като наемателят бил в забава на плащането на сумите, дължими за м. април 2020 г. Освобождаването на обекта на 13.04.2020 г. се осъществило без съгласието на наемодателя, затова той едностранно прекратил договора за наем с нотариална покана от 11.05.2020 г., поради неизпълнение на поетите от ищеца задължения.

Гаранцията била усвоена за покриване на дължимата неустойка и неизплатените задължения за м. април 2020 г. Молбата към съда била да отхвърли исковете като неоснователни.

В изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият състав на въззивната инстанция съобрази следното.

• 5 - Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е в установения процесуален срок от надлежна страна в процеса, която има правен интерес от обжалването на подлежащ на въззивен контрол валиден и допустим съдебен акт.

Установената от доказателства фактическа обстановка на спора е следната.

С договор за наем с нотариална заверка на подписа на представителя на наемателя, извършена по н.д. рег. № 1511 от 7.05.2019 г. на помощник нотариуса Н. К. „Булфелд“ ЕООД представило на „Двата щъркела“ ЕООД помещение: обект № -1С.080, в търговски център „Парадайс център“ - гр. София, бул. „Черни връх“ № 100, с търговска площ от 103.2 кв.м., за срок от 4 години, считано от датата на предаването на помещението - 26.04.2019 г., за извършване на търговска дейност - продажба на стоки за дома под търговско наименование „Двата щъркела“.

В изпълнение на чл. 5.5.1 от договора, по искане на наемателя „УниКредит Булбанк“ АД издала в полза на наемодателя банкова гаранция № 961DGI119169ZOYH/ 18.06.2019 г. в размер на 26 065 лева.

С решение от 13.03.2020 г. на Народното събрание на Република България на територията на страната е обявено извънредно положение, във връзка с което на основание чл. 63 от Закона за здравето е издадена заповед № РД-01-124/ 13.03.2020 г. на министъра на здравеопазването, с която до 29.03.2020 г. на територията на Републиката са въведени противоепидемични мерки, между които преустановяване на посещенията в „големи търговски центрове тип МОЛ, с изключение на банковите и застрахователните офиси, хранителните магазини и аптеките в тях“. Със заповед № РД-01-154/ 26.03.2020 г. срока на въведените противоепидемични мерки е удължен до 12.04.2020 г. включително, със заповед № РД-01-195/ 10.04.2020 г. срока е удължен до 13.05.2020 г., със заповед № РД-01- 262/14.05.2020 г. срока е удължен до 14.06.2020 г. С предизвестие от 7.04.2020 г. наемателят уведомил наемодателя, че с оглед продължаването на форсмажорните обстоятелства, на основание чл. 306, ал. 5 от ТЗ прекратява договора за наем, считано от 12.04.2020 г. В отговор на предизвестието, в писмо от 11.04.2020 г. наемодателят заявил, че наложените противоепидемични мерки не възпрепятстват изпълнението на задълженията за плащане по договора за наем, както и че достъпът до помещението не бил ограничен по отношение на наемателя и неговите служители, при спазване на заповедите на властите, а с оглед срока на договора, периода на действие на противоепидемичните мерки не бил толкова продължителен за да няма наемателя интерес от продължаването на действието на договора.

В приемо-предавателен протокол от 13.04.2020 г.страните признали, че: наемодателят придобива държането на помещението от 13.04.2020 г.; помещението е годно за експлоатация и е в добро състояние към датата на подписване на протокола; наемателят е върнал на наемодателя всички комплекти ключове за помещението.

В уведомление с изх. № 273/ 30.04.2020 г., връчено на 11.05.2020 г. на служителка на наемателя с нотариална покана акт № 119, т. ІІ, рег. № 3976 на нотариуса В. М., наемодателят обявил, че: на основание чл. 22.2 от общите условия прекратява едностранно договора за наем, считано от 30.04.2020 г., като към тази дата всички парични задължения на наемателя са в общ размер 16 173.15 лева; ще упражни правото си да усвои банковата гаранция до размер на дължимата сума; на основание чл. 22.8 от договора наемодателят дължи неустойка в размер на 155 077.38 лева.

По искане на наемодателя, на 21.05.2020 г. „Уни Кредит Булбанк“ АД превела по сметката му сумата 26 065 лева - пълния размер на депозираната от ищеца гаранция.

При тази фактическа обстановка, в рамките на правомощията си по чл. 269 от ГПК, настоящият състав на въззивната инстанция приема, че решението е правилно, като споделя крайните изводи и мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. В допълнение и в отговор на оплакванията в жалбата намира за нужно да посочи и следното.

Обективно съединените кондикционни искове са основани на твърдения за неоснователно обогатяване на ответника в хипотезите на чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД - усвояване без основание на платената от ищеца банкова гаранция и на чл. 55, ал.1, пр. 3 от ЗЗД - платени на отпаднало основание суми по договора, в това число наемна цена и цена за индексация за периода 13.03.2020 г. - 31.03.2020 г., допълнителни разходи за периода 1.04.2020 г. - 30.04.2020 г., ведно със законната лихва върху всяка една от главниците.

Разпоредбата на чл. 306 от ТЗ, на която е основана тезата на ищеца, е по своята същност частна хипотеза на принципа, установен в нормата на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД - длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. От преценката на събраните по делото доказателства, при съобразяване с относимата за спора съдебна практика, може да се направи обоснован извод, че в конкретния случай вследствие противоепидемичните мерки, въведени на територията на страната във връзка с обявеното извънредно положение, не е настъпила обективна невъзможност за - 7 - неизпълнение на задълженията, поети от която и да била от страните по наемния договор.

Несъстоятелно е твърдението на ищеца, че ответното дружество не можело да изпълни задължението си да предостави ползването на наетото помещение „с уговореното в договора предназначение“. Въпросната вещ вече е била предоставена на наемателя и той я е ползвал като търговски обект от деня на сключването на договора до деня на подписването на приемо - предавателния протокол за предаването й, а по делото няма никакви данни наемодателят да е искал връщането на наетото помещение, нито да е смущавал с действията си упражняването на предоставеното на ищеца право да го ползва по предназначение. Ограничаването след 13.03.2020 г. на възможността в наетия обект да влизат посетители (евентуални клиенти) е било наложено не по волята на наемодателя, а по силата на упражнената в обществен интерес държавна принуда. В съответствие с предписанията в посочените по - горе административни актове единственото нещо, което наемодателят е изискал от наемателите на търговски обекти в сградата, е било да съблюдават установения за техните служители пропускателен режим и да спазват и прилагат мерките и препоръките на компетентните органи за ограничаване на разпространението на Covid - 19. Убедителен аргумент за неоснователността на твърдението на ищеца е и изрично заявеното в приемо - предавателния протокол от 13.04.2020 г. несъгласие на наемодателя за прекратяването на договора. Следователно въведените противоепидемични мерки не са представлявали непреодолима сила по смисъла на чл. 306, ал. 2 от ТЗ, тъй като не са препятствали изпълнението на задължението на наемодателя, а щом това е така, то няма как да настъпи последицата по чл. 306, ал. 4 от ТЗ спрямо свързаното насрещно задължение на ищеца за заплащане на наемната цена. Друг е въпроса, че непреодолимата сила принципно не може да бъде обективна причина за неизпълнение на парично задължение, предвид разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД.

При крайния извод, че не са били налице предпоставките в чл. 306 от ТЗ, които обуславят обективна невъзможност за изпълнение на задълженията на страните по договора, следва да бъде даден отговор на въпроса дължал ли е наемателят уговорените в договора и претендирани в исковата молба като недължимо платени суми във връзка с ползването на вещта. Този въпрос се поставя и с оглед твърдението на ищеца, че правомерно е прекратил едностранно действието на договора.

В съответствие с приетото в Решение № 97 от 23.07.2013 г. по т. д. № 73/ 2012 г. на ВКС, I т. о., което настоящия състав напълно споделя, наемателят дължи заплащането на наемна цена за наетия недвижим имот и ако фактически не го е ползвал, след като наемният договор не е бил прекратен на основания, посочени в договора, или уредени от закона.

В предизвестието от 7.04.2020 г. ищецът обявил, че прекратява договора на основание разпоредбата на чл. 306, ал. 5 от ТЗ, която урежда това право за всяка една от страните, ако непреодолимата сила трае толкова, че те вече нямат интерес от изпълнението. Както беше изяснено по- горе въведените противоепидемични мерки не са обстоятелство, което освобождава страните от отговорност за неизпълнение на задълженията им по договора. Затова и изявлението за прекратяване на договора на посоченото основание не е постигнало целения ефект и договорът е продължил да действа и след 14.04.2020 г., която дата наемателят посочил като денят, в който ще счита правната връзка за прекъсната.

Правоотношението не е било прекратено и по силата на конкретна разпоредба от договора, тъй като в полза на наемателя не е било уговорено право да прекрати едностранно договора. Според чл. 22.1 това е можело да стане: 1) при изтичане на срока; 2) по взаимно съгласие; 3) в случай, че наемодателят не предаде помещението след изтичане на 12 - месечен срок от уговорения ден за предаването му, както и когато след изтичането на шестмесечен срок от деня на пожар или друг застрахователен риск, причинен от наемателя, наетото помещение все още е негодно за ползване поради причинените повреди от застрахователното събитие. Право за едностранно прекратяване на договора е било признато само на наемодателя, във всяка една от хипотезите, посочени в чл. 22.2 и чл. 22.3. Следователно наемателят е дължал заплащането на наемната цена и другите уговорени в договора суми за ползването на вещта и за времето, в което фактически не я е ползвал, тъй като наемният договор не е бил прекратен на основания, посочени в договора, или уредени от закона.

При този извод претенциите по чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД са неоснователни, тъй като основанието за плащане на дължимите от наемателя суми за периода от 13.03.2020 г. до 30.03.2020 г. не е било отпаднало.

По отношение на усвояването от наемодателя на депозираната от наемателя банкова гаранция съдът взе в съображение следното.

В чл. 12.2 от договора страните приели, че наемодателят има правото да изтегли директно от гаранцията каквато и да е сума, дължима и неплатена от наемателя, включително обезщетения за вреди или други вземания, на които наемодателят има право.

При установените по делото факти и обстоятелства настоящият състав приема, че считано от 30.04.2020 г. наемодателят е прекратил едностранно договора на основание разпоредбата на чл. 22.3, според която - 9 - това право му е признато „de jure, без каквото и да е предизвестие, официално уведомление за забава и друга предшестваща формалност, а чрез обикновено едностранно предизвестие, съобщено на наемателя, без гратисен период, без да е необходимо съдебно решение или друга юридическа формалност“ в случай на неизпълнение на наемателя. Неизпълнението, на което се е позовал наемодателя в нотариалната покана, връчена на наемателя на 13.05.2020 г., е освобождаването без неговото съгласие на наетото помещение преди изтичането на срока на договора, посочено като основание за прекратяване на договора в разпоредбата на чл. 22.2.(VІ).

Като последица от прекратяването на договора на това основание, за наемателя е възникнало задължението по чл. 22.8 - да заплати всички суми, представляващи базовия наем, прогнозните такси за услуги и таксите за реклама, дължими за период от 18 месеца (но не повече от оставащия срок на наема) „като обезщетение за вреди на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД“.

Следователно наемодателят основателно е упражнил признатото му в чл. 12.2 от договора право да усвои цялата сума на гаранцията - 26 065 лева, защото общия размер на дължимото обезщетение за вреди - 155 077.38 лева, значително я надвишава.

В съответствие с изложеното съдът приема, че претенцията по чл. 55, ал.1, пр., от ЗЗД е неоснователна, тъй като сумата на банковата гаранция не е постъпила в патримониума на ответника без основание.

Неоснователността на главните искове обуславя неоснователност и на акцесорните искове, предявени на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, които също подлежат на отхвърляне.

В заключение, поради съвпадането на крайните изводи на настоящия състав на въззивната инстанция с тези на първостепенния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

При този изход на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата разноските в настоящето производство, които според списъка по чл. 80 от ГПК са в размер на 4 236 лева - адвокатско възнаграждение, платено с междубанков превод, извършен на 6.02.2023 г. Възражението на въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение следва да бъде преценявано като неоснователно. Неговият размер съответства на минимума, установен в чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения- 3 530 лева, в която сума не е включен дължимия ДДС.

По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав