Решение № 9108 от 25.10.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1364/2024 г.

Образувано е по касационна жалба от адвокат В. С., с адрес: гр. Пловдив, ж. к. „•••••“, ап.20, като пълномощник на Р. Х. Б., против Решение № 2904 от 28.03.2024 г., постановено по административно дело № 1707/2023 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – София е осъдена да заплати на Р. Х. Б., сумата от 3 000.000лв. (три хиляди) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в рамките на периода му на престой в затвора Пловдив от 08.04.2021г. до 04.05.2023г. в резултат от нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, свързани с липсата на достатъчно жилищна площ, липсата на здравословни и безопасни условия на труд, както и на възможност за свиждане, ведно със законната лихва върху размера на обезщетението, считано от 04.05.2023г. до окончателното му изплащане, като е отхвърлен иска в останалата част за разликата до пълния размер от 50 000 лв., както и за останалите оплаквания за нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, а също и за присъждане на законна лихва за периода, от датата на увреждането, до датата на неговото прекратяване, като неоснователна и недоказана. Със същото решение Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – София е осъдена да заплати разноски по делото в полза на Р. Х. Б. и адвокатско възнаграждение. С касационната жалба, са изложени доводи, че решението на Административен съд - Пловдив е неправилно и необосновано. Посочено е, че съдът едностранно е кредитирал доказателствата на ответника, като изцяло липсва анализ на свидетелските показания по отношения твърденията за наличие на инсекти в помещенията на лишените от свобода. Твърди се и, че съдът неправилно е приел, че хигиената в помещенията на лишените от свобода се поддържала изцяло от самите лишени от свобода, като не е отчетено обстоятелството, че администрацията на затвора не е предоставяла препарати за почистване. Оспорват се и изводите на съда по отношение предоставяната медицинска грижа в Затвора – Пловдив, както и че правилно е прието, че лишеният от свобода работи, не следва да му бъде предоставен престой на открито. Оспорва се и размерът на така определеното обезщетение за обезвреда, а по отношение на определените лихви се твърди, че е относима разпоредбата на чл.86 от ЗЗД, която изрично постановява, че такива се дължат от момента на увреждането до окончателното им изплащане. Оспорва се и размерът на определеното адвокатско възнаграждение. Иска се отмяна на оспорения съдебен акт, както и се претендират разноски по делото. В съдебно заседание жалбоподателят не се явява, не се представлява. Ответникът, редовно призован, не се явява, не се представлява. Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив изразява становище, че решението е правилно и законосъобразно, поради което жалбата следва да бъде отхвърлена. Настоящият съдебен състав на Административен съд Пловдив, приема, че касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледани по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд Пловдив се е развило по реда на чл.203 и следв. от АПК във връзка с чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, по искова молба, подадена от Р. Х. Б., против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за заплащане на обезщетение в общ размер на 50 000 лева, ведно със законната лихва, считано от момента на увреждането до тяхното окончателно изплащане, с оглед условията на чл.86 от ЗЗД, за причинени на Б. неимуществени вреди, изразяващи се в бездействие на отговорните органи на Затвора – Пловдив, които са били длъжни да предоставят условия, които не са унизителни за човешкото достойнство, за периода от 08.04.2021 г. до 04.05.2023 г. Счита, че е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията за защита правата на човека. Претърпените неимуществени вреди се изразявали в липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите –"под 3 кв. м. нетна жилищна площ"), липса на вентилация, лоши санитарни и хигиенни условия в тоалетните и килиите (липса на свеж въздух, наличие на мухъл, хлебарки, дървеници), липса на постоянен достъп до течаща топла вода, недостатъчно естествена светлина, липса на престой на открито, лоши условия на труд; недостатъчно храна, която е еднообразна и с бедна хранителна стойност; лошо медицинско обслужване, както и налагане на наказания по лично усмотрение и в нарушение на всякакви правила. Съдът се е произнесъл по всяко от изложените твърдения. Приел е, че Р. Б. е бил в Затвора – Пловдив през период от 08.04.2021 г. до 04.05.2023 г., на която дата е освободен. След анализ на предоставената от администрацията на затвора информация за местонахождението на Б. през претендирания период, съдът е приел, че в обхвата му, по отношение твърдението за липса на достатъчно жилищна площ, за периоди: от 08.04.2021 г. до 12.04.20218 г. вкл; от 15.04.2021 г. до 20.04.2021 г.; от 18.06.2021 г. до 24.08.2021 г. вкл.; от 27.08.20921 г. до 17.09.2021 г.; от 02.10.2021 г. до 08.10.2021 г. вкл.; от 19.10.2021 г. до 20.06.2022 г. вкл. и от 23.06.2022 г. до 18.07.2022 г. вкл. (общо 381 дни) ищецът е пребивавал в Затвора – Пловдив в посочените подробно в решението спални помещения, в които не му е осигурена жилищна площ от 4 кв. м., което е в нарушение на чл.43 ал.4 от ЗИНЗС, който факт е достатъчен, за да се приеме, че в рамките на исковия период, администрацията е поставила Б. в неблагоприятни условия по смисъла на чл.3 ал.2 от ЗИНЗС. За основателни, съдът е приел, и претенциите в исковата молба по отношение липса на здравословни и безопасни условия на труд за периоди: - от 05.07.2021 г. до 20.02.2023 г. и от 20.04.2023 г. до 04.05.2023 г., както и за периода от 08.0.4.2021 г. до 04.05.2023 г. относно възможността за свиждане. Аргументите на съда в тази насока се, че отказът да се предостави каквато и да било информация относно условията на труд в „Обособеното производство“ и редът и начинът на свиждане, квалифицира поведението на ответника като неизпълнение на задължение по смисъла на чл.285 ал.3 от ЗИНЗС. Първоинстанционният съд е приел, че стаите са обзаведени, същите са с отваряеми прозорци, с осигурени хигиенизиращи материали; администрацията на затвора е осигурила набавянето на препарати, дала е възможност за закупуване или внасяне, подсигурена е възможност за самопочистване от страна на лишените от свобода, като е отбелязал, че самият бит и хигиена на лишените от свобода не следва да се вменяват в неизпълнение на задълженията на администрацията; ГД „ИН“ е доказала, че е осигурила графици за ползване на баня, дневен режим, осигурено ползване на перално помещение, сушилня и простор, като е прието и за недоказано твърдението на ищеца за възможност за простуда след ползване на баня в резултат на преминаване през карето към спалните помещения, с оглед обстоятелството, че са осигурени съблекални и оборудване към общата баня, която позволява на ищеца да се облича след използване на банята. Прието е и за доказано, че помещенията, които е обитавал ищеца са били редовно дезинфекцирани, извършвана е дератизация и дезинсекция; във всеки със санитарен възел има постоянно течаща вода, отоплението е с централно парно, спалните помещения са добре осветени и отваряеми прозорци за естествена вентилация, като проветряването и поддържането на хигиената в помещенията е пожелание на лишените от свобода; помещенията са обзаведени с отделни легла и шкафчета за лични вещи, постелъчен инвентар, като е дадена възможност такъв да бъде доставян и от близките на лишените от свобода. Прието, че редовно се извършват ремонти на помещенията и не се допускат повредени кранчета, чешми, счупени прозорци и умивалници, както и своевременно се сменят осветителните тела. Прието е за недоказано и твърдението за лошо качество и понижено количество на храната, предвид представените доказателства в тази насока – утвърдени таблици досежно нейното количество и калориен състав, още повече, че е установено, че в повечето случаи дневният обем калории е надвишавал установените калории на дневната дажба, както и, че същата отговаря на законоустановените изисквания. Изложени са аргументи и по отношение осигуряването на престой на открито, предвид факта, че лишеният от свобода сам е подал молба за работа. По отношение невъзможността за творчески, културни дейности съдът се е произнесъл достатъчно обосновано, предвид участието на лишения от свобода в специализирана групова програма „Умение за мислене“, „Истината за наркотиците“, в културно-информационно творчество за изработване на мартеници и образователна програма. Изложени са и подробни мотиви по отношение липсата на медицинска помощ, като е прието, че не са налице незаконосъобразни действия от страна на затворническата администрация, както и по отношение непредоставянето на подходяща работа. За неоснователни са приети и доводите, че е нарушено правото на свободно подаване на жалби и сигнали, като въз основа на събраните по делото доказателства, е формиран извод, че няма достатъчно данни, ищецът да е наказван при неспазване на реда за налагане на дисциплинарни наказания. Първоинстанционният съд е формирал извод, че предявеният иск е частично доказан по основание, като е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ГД "Изпълнение на наказанията" само по отношение на пренаселеността в килиите, липсата на здравословни и безопасни условия на труд и предоставяне възможността за свиждане. По отношение размера на обезщетението, съдът е мотивирал решението си по справедливост, като е приел исковата претенция за претърпени неимуществени вреди за частично доказана и по размер, като е посочил, че същата следва да бъде уважена до размера от 3 000.00 лв. за периоди: от 08.04.2021 г. до 12.04.20218 г. вкл; от 15.04.2021 г. до 20.04.2021 г.; от 18.06.2021 г. до 24.08.2021 г. вкл.; от 27.08.20921 г. до 17.09.2021 г.; от 02.10.2021 г. до 08.10.2021 г. вкл.; от 19.10.2021 г. до 20.06.2022 г. вкл. и от 23.06.2022 г. до 18.07.2022 г. вкл., които се явяват част от исковия период от 08.04.2021 г. - 04.02.2023 г. за престоя в Затвора – Пловдив предвид липсата на предоставена достатъчна жилищна площ от 4 кв. м.; по отношение липсата на здравословни и безопасни условия на труд за периоди: от 05.07.2021 г. до 20.02.2023 г. и от 20.04.2023 г. до 04.05.2023 г., както и за периода от 08.04.2021 г. до 04.05.2023 г. досежно възможността за свиждане. Уважена е претенция за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от 04.05.2023 г. – датата на преустановяване на бездействията на ГД „ИН“ до окончателното изплащане на сумата. Решението е валидно, допустимо и правилно. В съответствие със събраните по делото доказателства, правилно и обосновано първоинстанционният съд е приел, че исковата претенция на Р. Х. Б. се явява доказана по отношение на пренаселеността в килиите за част от исковия период, а именно за периоди: от 08.04.2021 г. до 12.04.20218 г. вкл; от 15.04.2021 г. до 20.04.2021 г.; от 18.06.2021 г. до 24.08.2021 г. вкл.; от 27.08.20921 г. до 17.09.2021 г.; от 02.10.2021 г. до 08.10.2021 г. вкл., за който период не е разполагал с нетна площ от 4 кв. м.; от 19.10.2021 г. до 20.06.2022 г. вкл. и от 23.06.2022 г. до 18.07.2022 г. вкл.; за липсата на здравословни и безопасни условия на труд за периоди: от 05.07.2021 г. до 20.02.2023 г. и от 20.04.2023 г. до 04.05.2023 г., както и за периода от 08.04.2021 г. до 04.05.2023 г. относно реда и начина на провеждане на свижданията. В останалата й част, правилно съдът е приел претенцията за неоснователно за останалите период от претендирания исков период за недоказана в останалата част. Първоинстанционният съд обективно е установил фактическите обстоятелства, въз основа на събраните по делото писмени доказателства и обяснения на ищеца, които са правилно ценени и анализирани. Оспореното решение е мотивирано с подробно изложена фактическа обстановка и обосновани правни изводи. В този смисъл неоснователно е възражението за необоснованост на оспорения съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3, който в своята ал.1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл.3 ал.2 ЗИНЗС, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. В случая, безспорно е установено, че претърпените негативни преживявания са в пряка причинно-следствена връзка с битовите условия и, по-конкретно, жилищната площ на помещенията, в които е бил Б., част от времето в периода от 08.04.2021 г. до 04.05.2023 г. вкл., в затвора в Пловдив, както и в резултат на вредни условия на труд и нарушен ред на свижданията. Съобразно разпоредбата на чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, в обжалваното решение е направен обоснован и логичен извод за характера и степента на въздействието върху ищеца на пренаселеността на килиите в затвора Пловдив. Тези условия са несъответни на минималните критерии и стандарти на живот. Налице е неизпълнение на вменените на администрацията задължения за създаване на условия за изтърпяване на наказанията, с оглед недопускане неблагоприятно засягане на личността и накърняване на човешкото достойнство. Установената от доказателствата по делото липса на минимална жилищна площ за сочения период, несъмнено предпоставят унизително отношение, уронващо човешкото достойнство, както правилно е прието в обжалваното решение. Анализът на събраните доказателства налага извода, че правилно първоинстанционният съд е преценил, че ищецът е поставен в неблагоприятни условия по отношение на полагане на труд и нарушен режим на свиждане. Що се отнася до твърдението на касатора относно наличие на пропуски при ДДТ обработката на помещенията, настоящата инстанция намира за необходимо да отбележи, че настоящият съдебен състав не приема за доказани и твърденията на ищеца за претъпени вреди от наличието на дървеници и хлебарки през исковия период, доколкото от страна на ответника са ангажирани доказателства за периодично извършени дезинсекции и дератизации против хлебарки, дървеници и гризачи. В тази връзка, са представени множество Протокола за извършена ДДТ обработка, в които са описани размерът на третираната площ, препаратът, с който е третирано и неговото количество, срещу какви вредители, имената на лицето извършил описаните в протокола дейности и имената на лицето приемащо протокола. Посоченото от фактическа страна се установява от приетите по делото писмени доказателства, поради което същите не могат да обосноват поставяне на ищеца в неблагоприятни условия по смисъл на чл.3 от ЗИНЗС, предвид факта, че от страна на администрацията на ответника са предприети необходимите действия по дезинсекция и дератизация, което изключва незаконосъобразно й бездействие. По отношение на следващото твърдение на касационния жалбоподател, че през целия коментиран период не му е осигурявана подходяща работа и престой на открито (т.нар. „каре“), е необходимо да се съобрази следното: Участието в трудова дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като продължителността на работния ден на лишените от свобода, минималната междудневна и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд, условията за работа, се определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство (чл.79, чл.175 ал.2 от ЗИНЗС, чл.59 -61, чл.172, чл.174 от ППЗИНЗС). Това налага да се приеме, че дневният режим на работещите лишени от свобода е различен от този на неработещите. Според чл. 169а т.1 от ППЗИНЗС, по време на работа на лишените от свобода не е разрешено да напускат определените от администрацията работни места, което изключва възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода (неработещите) на престой на открито. За сметка на това пък, на работещите лишени от свобода се осигурява почивка през работния ден, същите получават възнаграждение за положения труд, а последният се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода (чл. 41, ал. 3 НК). При това положение, не може да се приеме, че с назначаването на работа (от която ищецът е можел да се откаже по всяко време), последният е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, още повече, че започването на работа е по желание на съответния лишен от свобода (чл.164 ал. 5 от ППЗИНЗС). Що се отнася до възражението за участие в трудова дейност, в случая, съдът намира, че липсват каквито и да е доказателства от страна на затворническата администрацията да са извършени каквито и да било действия и/или бездействия, с които по някакъв начин да е накърнено конституционно установеното право на труд на Р. Б., регламентирано в чл.48, ал.1 от Конституцията на РБългария (КРБ). Показателен в тази насока е фактът, че същият е бил назначен като работник в „Обособено производство“ към ДП ФЗД ТП – Пловдив, където е работил през доста дълъг период от време при пребиваването си в затвора. Всеки гражданин свободно избира своята професия и място на работа (вкл. и лишения от свобода, доколкото границите на този избор е съвместим с изтърпяваното наказание), като никой не може да бъде заставян да извършва принудителен труд (чл. 48, ал. 3 и ал. 4 от КРБ). По делото не се твърди и не се установява Б. да е бил принуждаван да полага труд като работник в „Обособено производство“ към ДП ФЗД ТП – Пловдив. В подкрепа на горното е и факта, че последният сам е изявил желание. Тези съображения обосновават извод за неоснователност на коментираните твърдения на ищеца. Неоснователни се явяват и оплакванията по отношение твърдяната липса на медицинско обслужване. По отношение на това оплакване, съдът е посочил, че от фактите, изложени в исковата молба е препятстван да разбере какво е точно твърдението на ищеца и каква медицинска помощ твърди, че не е получил. Пак в тази връзка съдът е посочил, че по делото не е установено, при постъпването си в Затвора – Пловдив Б. да е заявил, че има хронично заболяване, както и, че се нуждае от някакво лечение и/или диспансеризация, нито да е подавана молба за посещение при лекар и/или зъболекар, на която молба да му е било отказано. Направено е позоваване и на приложената по делото медицинска документация, според която не се установява ищецът да е имал конкретни здравословни оплаквания, на които да не е получил полагащата му се медицинска помощ. Самият факт, че Б. е опериран по спешност, налага извод, че не са налице незаконосъобразни бездействия, от страна на затворническата администрация по отношение осигуряване на медицинска помощ. Що се отнася до възражението, че с решението си първоинстанционният съд неправилно е определил размера на обезщетението, следва да се отбележи, че според разпоредба на чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Доколкото в случая са налице кумулативно елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС, отчитайки посочените по-горе обстоятелства, това че е доказана само една част от оплакванията, техният вид и характер, съобразявайки кумулативното въздействие на неблагоприятните условия върху личността на ищеца, интензивността и продължителността на това въздействие, както и жизнения стандарт в страната през исковия период (минималната работна заплата през 2020 г. – 610 лв., през 2021 г. – 650 лв., през 2022 г. - 710 лв., а през 2023 г. – 780 лв.), настоящата касационна инстанция намира, че справедлив размер на обезщетението за исковия период е именно сумата от 3 000.00 лв., каквато е била преценката на първоинстанционния съд. Съответно, спрямо този размер на главния иск, правилно е уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата, считано от 04.05.2023 г. – датата на преустановяване на вредите до окончателното изплащане на сумата. Според Тълкувателно решение ( ТР) № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК, при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и, съответно, на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане, е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, при нищожните - това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи - от момента на преустановяването им. С оглед приетото за установено, в случая за дата на преустановяване на незаконните действия обосновано и при съобразяване на цитираното ТР първоинстанционният съд е приел датата 04.05.2023 г., когато са преустановени незаконосъобразните действия, доколкото това е последната дата от исковия период, на която ищецът търпи вреди. Изложеното до тук налага да се приеме, че обжалваното пред касационната инстанция решение на първоинстанционния съд, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Това от своя страна обосновава извод за неоснователност на касационните жалби, с които е сезиран съда. Що се отнася до възражението на процесуалния представител на ищеца относно изключително занижения размер на така присъденото адвокатско възнаграждение, съдът намира за необходимо да посочи следното: - претенцията за адвокатско възнаграждение е в размер на 5000.00 лв., видно от представената по адм. дело №2613/2022 г. по описа на Административен съд – Пловдив, които да бъдат определени при условията на чл.38 във връзка с чл.36 от Закона за адвокатурата. Ал.2 на последно сочения текст препраща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая е предявена искова претенция за обезщетение в размер на 50 000.00 лв., който размер отговаря на условията на чл.7 ал.2 т.4 от сочената наредба. С решението по адм. д. 1707/2024 г. претенцията е уважена в размер на 3 000.00 лв., което съставлява 6% от претендираната стойност в исковата молба, а претенцията за адвокатско възнаграждение е в размер на 5 000.00 лв. При това положение, адвокатското възнаграждение следва да бъде 279.00 лв., съобразно разпоредбата на чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004 г. В случая, съдът е присъдил адвокатско възнаграждение в размер на 6% от претендираните 5 000.00 лв., което налага извода, че правилно е определен и размерът на адвокатското възнаграждение. При този изход на спора и предвид претенциите на ищеца за присъждане на разноски в настоящото производство, съдът намира, че такива не се следват. Мотивиран от изложеното, на основание чл.221 ал.2 предл. първо от АПК, Административен съд - Пловдив, ХХII касационен състав,