Решение № 2697 от 18.8.2025 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 334/2025 г.

Производството е по реда на чл. 285 от ЗИНЗС. Ищецът Ц. И. С., [ЕГН], понастоящем излежаващ присъда в ЗОЗТ „Атлант“ - [населено място], е предявил искова претенция по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС срещу ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София. Исковата претенция е да бъде осъден ответникът по иска да заплати на ищеца обезщетение за причинени му в нарушение на разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС неимуществени вреди в размер от 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума до окончателното й изплащане. В обстоятелствената част на молбата /именувана частна тъжба/ и в уточнението към нея, направено с писмено становище от служебно назначения адвокат Л. В., се сочи, че в периода от 12.08.2021г. до 22.11.2024г. С. е пребивавал в Следствен арест [населено място] за различни периоди от време. През това време е бил подложен на нечовешко отношение, стрес и тормоз, причинени от липса на нормално осветление в помещенията и възможност за естествено проветрение; липса на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода; липса на достатъчно жилищна площ; липса на престой на открито и двигателна активност и липса на здравословни, безопасни и хигиенични условия в килиите, в резултат на които е бил подложен на ухапвания от дървеници. Тази обстановка е рефлектирала негативно върху човешкото достойнство на С., като му причинило стрес, терзания, психически и физически неудобства и страдания, и дискомфорт. За посочения период, за който се твърди, че е налице пребиваването на ищеца в ареста, се претендира присъждане на обезщетение. В открито заседание, ищецът лично и чрез назначения по реда на ЗПП процесуален представител, поддържа иска и моли съда да уважи претенцията за неимуществени вреди в претендирания размер. Не претендира разноски. Ответникът по иска ГД „ИН“ - София, чрез процесуалния си представител, изцяло отрича основателността на иска и моли същият да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Подробни съображения за това си становище излага в пледоарията си по делото и в представените писмени бележки, като намира, че липсват доказателства за ангажиране на отговорност по чл.284 от ЗИНЗС. Не претендира разноски. Прокурорът дава заключение за частична основателност на иска. Намира, че от доказателствата по делото се установява, че с оглед особеностите на сградата, в която се помещава следственият арест, ищецът е пребивавал при условия, които единодушно се приемат от съдебната практика за неблагоприятни, като в този случай се дава основание за прилагане на презумпцията по чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС. Счита, че макар условията в ареста да са такива не по вина на служителите, то отговорността на държавата е обективна. Намира, че предявеният иск следва да бъде уважен частично, в размер, съобразно установената до момента практика на съда. По допустимостта: Искът е допустим. Ищецът сочи в исковата си молба, че определен набор от обстоятелства – малка площ на килията, лоши битови условия, неосигуряване на течаща вода, тоалетна и баня в килията, недостатъчна дневна светлина, липса на престой на открито и наличие на дървеници, са довели до емоционални болки и страдания. Твърдението за наличието на тези обстоятелства и за връзката им с презюмираните от закона неимуществени вреди /чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС/ легитимира ищеца да предяви искова претенция, основана на разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Искът е насочен към надлежен ответник по аргумент от чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС с оглед обстоятелството, че служителите на тази дирекция осъществяват и отговарят за дейността на следствените арести – чл. 16, ал. 1 и чл. 16а, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗИНЗС. По същество: Исковата претенция е частично основателна по съображенията, изложени по-долу. Какво показват фактите по делото досежно периода, през който ищецът твърди да е пребивавал в следствения арест във Велико Търново и твърди причиняването на неимуществените вреди с оглед на събраните от съда доказателства? Според представеното от ответника писмо вх. №2667/13.06.2025г., данните от което не се оспорват от ищеца, последният е настанен на 12.08.2021г. в спално помещение №7 на ареста, като е останал там до 03.09.2021г., когато е преместен в спално помещение №8, където е останал до 20.09.2021г.; впоследствие, на 04.11.2021г. е настанен в спално помещение №8, където е останал до следващия ден /05.11.2021г./; на 09.12.2021 г. е бил настанен в спално помещение №9 до следващия ден /10.12.2021 г./; на 30.06.2022г. е бил настанен в спално помещение №6, като е останал там до 13.07.2022г., когато е преместен в спално помещение №2, където е останал до 01.08.2022г.; в периода от 01.08.2022г. – 15.08.2022г. по разпореждане на прокурор в Районна прокуратура – Велико Търново е пребивавал в арест Разград, а на 15.08.2022г. е настанен в спално помещение №4, където е останал до 25.08.2022г.; от 25.08.2022г. до 09.11.2022г. е пребивавал в арест Ловеч към Затвора Ловеч; на 09.12.2022г. е настанен в спално помещение №4, като е останал там до 13.12.2022г.; на 10.10.2024г. е настанен в спално помещение №4, където е останал до 31.10.2024г., когато е преместен в спално помещение №2, като е пребивавал там до 22.11.2024г. През периода на първия престой /от 12.08.2021г.- 20.09.2021г./, посочен по-горе, ищецът е обитавал килията 32 дни с още двама арестанта и 8 дни с още един арестант; през вторият период от престоя си /от 04.11.2021г. – 05.11.2021г./ той е пребивавал в ареста с още един арестант; през третия период от престоя си /от 09.12.2021г. – 10.12.2021г./ е пребивавал в ареста с още двама арестанти; през четвъртия период на престоя си /от 30.06.2022г. – 09.11.2022г./ е пребивавал в ареста 19 дни с още двама арестанти, 25 дни с още един арестант, 13 дни е бил в арест Разград и 76 дни - в арест Ловеч; през петият период /от 09.12.2022г. – 13.12.2022г./ е пребивавал в ареста с още двама арестанти, а през последния шести период /от 10.10.2024г. – 22.11.2024г./ е пребивавал в ареста 42 дни с още двама арестанти и 2 дни с един арестант. От посоченото писмо на ответника се установява, че ареста във Велико Търново е в експлоатация от 1982 г., като местоположението му е в района на правораздаване на четири съдилища и всички задържани по досъдебни и съдебни производство се настаняват в него. Поради закриване на ареста в [населено място] през юни 2021г., понастоящем в ареста във В. Търново се настаняват и задържаните по производства пред съдилищата от Габровския съдебен район. Посочва се още, че арестът в [населено място] е и етапно – конвоен, като често се настаняват задържани лица, конвоирани от ГД „Охрана“, за явяване по дела или провеждане на процесуално-следствени действия с тях в и от други съдебни райони. Предвид горното често се надвишава капацитетът за пребиваване на лица в ареста, което налага настаняването на задържани лица от арест Велико Търново в арест Разград и арест Ловеч, при спазване разпоредбите на нормативната уредба. Посочено е, че спалните помещения са без външни прозорци, като към момента няма възможност за изграждане на такива предвид разположението на ареста. Светлината се осигурява от луминисцентни лампи, проветрението се осигурява през прозорци над вратите на килиите и през самите врати. Посочено е и, че арестните помещения /очевидно всички помещения/ са с площ от 8 кв.м., в тях са разположени по две вишки с по две легла, масичка, две столчета и шкаф. Леглата са стандартни единични, а дюшеците са като във всички места за лишаване от свобода. Храненето на задържаните лица се извършва на масичката и столчетата, които са закрепени към стената и пода. В помещението има и пластмасов шкаф с чекмеджета за съхранение на личните вещи на задържаните. Поддържането на хигиената в спалните помещения се извършва от задържаните лица. В спалните помещения няма самостоятелни санитарни възли, но арестът разполага с общ санитарен възел, като извеждането до него се извършва денонощно по сигнал на задържаните лица покилийно с цел запазване сигурността в ареста. Ползването на банята се осъществява покилийно, по предварителен график, най-малко два пъти в седмицата. Спалното бельо се сменя всяка седмица, а одеялата се перат периодично. Най - сетне, мястото за престой на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, като в рамките на работния ден, по график, съгласно закона задържаните извършват раздвижване и разходки. Според посоченият документ срещите на задържаните с адвокати и техни близки се провежат на обособено място за свиждане, находящо се на първия етаж. Изтъкнато е, че при медицинските прегледи на обвиняемия са постъпвали оплаквания от зъбобол, безсъние, хрема и болки в гърлото. Посочва се, че не са постъпвали жалби до началника на ареста за унижение на човешкото достойнство, чувство на отритнатост, отхвърленост, незащитеност, страх и липса на желание за живот. В хода на съдебното производство са представени и писмени доказателства, от които се установява пребиваването на ищеца в арест [населено място] през посочените по-горе периоди, в т. ч. ксерокопие на извадки от дневник за разпределение на задържаните лица по килии. Представена е още и извадка от амбулаторната книга за регистриране на прегледите на задържаните в следствения арест лица. Изслушани са и свидетелските показания на Д. П. – главен надзирател в Следствен арест [населено място] и С. И. – пребивавал в ареста заедно с ищеца в периода 31.10.2024г. – 22.11.2024г. Преди всичко следва да се отбележи, че искът е изцяло неоснователен за претендираното обезщетение за вреди, претърпени за периода: от 21.09.2021г. – 03.11.2021г., от 06.11.2021г. – 08.12.2021г., от 11.12.2021г. – 29.06.2022г., 01.08.2022г. – 15.08.2022г., от 25.08.2022 – 08.12.2022г. и от 14.12.2022г. – 09.10.2024г., доколкото от представените по делото от ответника писмо вх. №2667/13.06.2025г. и извадки от дневник за разпределение на задържаните в килии /л. 104-л.113/ е безспорно, че в тези периоди ищецът не е пребивавал в ареста в [населено място]. След като ищецът не е пребивавал в ареста за периодите от 21.09.2021г. – 03.11.2021г., от 06.11.2021г. – 08.12.2021г., от 11.12.2021г. – 29.06.2022г., 01.08.2022г. – 15.08.2022г., от 25.08.2022 – 08.12.2022г. и от 14.12.2022г. – 09.10.2024г., искът му е лишен от основание за посочения времеви интервал. За останалата част от претендирания за обезщетение период – 12.08.2021г. – 20.09.2021г., от 04.11.2021г. – 05.11.2021г., от 09.12.2021г. – 10.12.2021г., от 30.06.2022г. – 01.08.2022г., от 15.08.2022г. – 25.08.2022г., от 09.12.2022г. – 13.12.2022г. и от 10.10.2024г. – 22.11.2024г., следва да се има предвид следното: Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишените от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. В чл. 3, ал.1 от ЗИНЗС е посочено, че лишените от свобода и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, а в ал. 2 е посочено, че за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. За да бъде приета основателността на иска за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС следва кумулативно да бъдат доказани акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция. Безспорно е и в теорията, и в практиката, че отговорността по чл.284, ал.1 е деликтна и безвиновна. Все пак следва да се посочи, че тежестта на доказване в производството не бива да се абсолютизира, преграждайки пътя на проявлението на принципа на ефективност, който изисква упражняването на правата, които субектите черпят от международните актове, по които България е страна, да не е невъзможно или крайно затруднително. Впрочем законодателят е отчел тази специфика на конкретните производства – арг. от чл.284, ал.3 от ЗИНЗС. За да бъде едно бездействие квалифицирано като незаконосъобразно, е необходимо да бъде установено неизпълнение на регламентирано в нормативен акт задължение за фактическо действие от страна на административен орган или на длъжностно лице от администрацията. Видно от обстоятелствената част на исковата молба и уточнението към нея, твърдените нарушения по презумпцията на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС касаят бездействие, състоящо се в неосигуряването на съответните санитарно- хигиенни и битови условия и възможност за упражняване на изброените в исковата молба права на задържания под стража от страна на администрацията на Следствения арест в [населено място]. Съдът намира, че по силата на посочената по – горе оборима презумпция на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, неимуществените вреди, претърпени от ищеца в резултат на лоши санитарно-хигиенни и битови условия при пребиваването му в ареста в [населено място], следва да се приемат за безспорно установени (с изключение на твърдяната лоша хигиена в килиите, недостатъчна жилищна площ на един лишен от свобода и наличие на дървеници за част от периодите). В правната теория за понятието неимуществени вреди са изведени две основни групи, които попадат в обхвата на понятието – физически болки и емоционални страдания, неудобства и дискомфорт. От обстоятелствената част на молбата е видно, че ищецът претендира именно такива емоционални страдания и неудобства. Ответникът не ангажира доказателства и доказателствени средства, които да опровергаят посочената презумпция, въпреки изрично даденото от съда указание с разпореждане по хода от 20.05.2025 г., постановено в закрито заседание. В част Четвърта на ЗИНЗС е регламентиран реда на изпълнение на мярката за неотклонение "задържане под стража". Според чл. 240, ал. 1 ЗИНЗС приложими спрямо изпълнението на тази мярка са разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода, доколкото изрично не е предвидено друго. Съгласно чл. 43, ал. 4 ЗИНЗС минималната жилищна площ на един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв.м. От представените от ответника писмо рег. № 2667/13.06.2025 г. (л.94 от делото) и заверени копия на извадки от Дневник за разпределение на задържани лица по килии (л. 104 и сл. от делото) е видно, че за периодите: 12.08.2021 г. - 25.08.2021г., 03.09.2021 – 20.09.2021г., 09.12.2021г. – 10.12.2021г., 02.07.2022г. – 07.07.2022г., 12.07.2022г. – 13.07.2022г., 15.08.2022г. – 25.08.2022г., 09.12.2022г. – 13.12.2022г., 10.10.2024г. – 28.10.2024г. и 31.10.2024г. – 22.11.2024г., или 100 дни от общо 137 дни престой в ареста в [населено място], С. е пребивавал в спални помещения №7, №8, №9, №6, №4 и №2 с по още две лица, т. е. за тези периоди площта на помещенията, в които е пребивавал ищецът през релевантните периоди, е крайно недостатъчна и противоречи на изискването за нормална обитаема площ, която понастоящем е приета като площ с квадратура от 4 кв. м. на едно задържано лице. Единствените периоди, през които може да се приеме и то условно, че тази норма е спазена, са периодите: 26.08.2021 г. до 02.09.2021 г., 04.11.2021г. – 05.11.2021г., 30.06.2022г. – 01.07.2022г., 08.07.2022г. – 11.07.2022г., 13.07.2022г. – 01.08.2022г. и 29.10.2024г. – 31.10.2024г., или 37 дни от общо 137, през които ищецът е бил настанен в спални помещения №7, №8, №6, №2 и №4 само с още един арестант. Съгласно чл. 20, ал. 2, изр. първо от ППЗИНЗС в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване. От изслушаните свидетелски показания се установява, а и ответникът не отрича, че килиите не разполагат със собствени прозорци, които да са източници на пряка дневна светлина. Притокът на светлина се осигурява косвено – от прозорците на външния коридор, към който са вратите им. Естествена светлина прониква чрез отвор над вратите на килиите и при възможност – чрез отваряне на масивните врати на килиите, които са дублирани с решетка. В килиите има изкуствено осветление от луминесцентни осветителни тела. Съдът намира, че по този начин не е обезпечено естествено проветряване и приток на дневна светлина, отговарящи на изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Обяснението, че сградата е проектирана така през 1982 година и това е конструктивното решение не освобождава ответника от отговорността да изпълни законовите си задължения и да осигури пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване в спалните помещения. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Настоящият съд приема, че това задължение на администрацията на ответника в случая не е изпълнено за нито един от процесните периоди. Необходимостта от извеждането на арестантите във всеки отделен случай до тоалетната и то само при обективна възможност за това, несъобразена с физиологичните нужди на всеки арестант, вкл. и на ищеца, безспорно нарушава посоченото нормативно изискване. Твърденията на ответника, че достъп до тоалетна и течаща вода е осигуряван, не изпълняват изискването на закона ползването им да се осъществява в спалните помещения. При липсата на санитарен възел и течаща вода в помещението основателно се явява оплакването на ищеца. Съдът намира за основателно и оплакването на ищеца, че не му е осигуряван престой на открито при пребиваването в ареста в [населено място]. Ищецът твърди, че му е провеждана разходка в сравнително малко закрито помещение в сградата. От изисканите и представени от ответника писмени доказателства, както и от изслушаните свидетелски показания се установява, че престоят на открито се провежда на групи по килии, в помещение на четвъртия етаж на сградата с отворен прозорец. Съгласно чл. 240 от ЗИНЗС доколкото в тази част не се предвижда друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража. С разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС е установено правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. Съгласно чл. 256, ал. 1, т. 1 и ал. 4 от ЗИНЗС такова право имат и лицата пребиваващи в арестите, като времето за престой на открито се определя със заповед на главния директор на ГДИН. От доказателства по делото се установява, че през времето, когато ищецът е бил в ареста в гр. В. Търново, не е имало обособено открито пространство за провеждане на престой на открито. Целта на закона е този престой да се провежда на открита площ, извън пространството, затворено между външните стени и покрива на съответната сграда. Помещение вътре в ареста, макар и с прозорец за пряк достъп на светлина и въздух, не изпълнява посоченото изискване, поради което провежданият престой на задържаните лица в такова помещение поначало не представлява престой на открито по смисъла на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС. Предвид изложеното съдът приема, че при престоя на С. в ареста в гр. В. Търново, не му е било осигурено правото на престой на открито. Неоснователни обаче са твърденията на ищеца за наличие на лоша хигиена в помещенията. От становището на ответника, обективирано в представеното по делото писмо вх. № 2667/13.06.2025г., а и от изслушаните по делото показания на св. П., се установява, че хигиената в спалните и общите помещения в ареста се поддържа от задържаните лица по график, както и по тяхно желание, като за целта им се осигуряват почистващи препарати. Именно тяхна е отговорността за поддържане на хигиената и чистотата на килиите. Нещо повече, от горецитираното писмо се установява също, че спалното бельо на задържаните се сменя всяка седмица, а одеялата се изпират периодично. Предвид изложеното не са налице неблагоприятни условия на арестанските помещения по този критерий. Съдът намира за основателно твърдението на ищеца за наличие на дървеници в килиите, но само досежно периода от 31.10.2024г. до 22.11.2024г., в който период, видно от дневник за разпределение на задържаните лица по килии, ищецът е пребивавал в едно спално помещение с разпитания като свидетел по делото С. И.. В своите показания последният заявява, че по времето когато с ищеца са били в една килия, е имало дървеници, като и двамата са били хапани многократно. Свидетелските показания в тази си част следва да се кредитират, доколкото тези факти и обстоятелства се потвърждават и от изслушаните свидетелски показания на св. П., който заявява, че дървеници действително има в ареста, като именно той е сигнализирал за усилване на третиранията им. За останалите периоди от престоя в ареста в [населено място] обаче, С. не е ангажирал доказателства, вкл. свидетелски показания, да е бил ухапан или полазен от дървеници или друг вид насекоми /инсекти/, от което да е имал отрицатгелно преживяване или причинено страдание. Въпреки, че поддържа, че е бил хапан от дървеници и през тези периоди, то в представените извадка от амбулаторната книга за регистриране на прегледите на задържаните в следствения арест лица няма данни последният да е търсил медицинска помощ или да е заявявал оплаквания в този смисъл. Въпреки, че част от описаните в исковата молба обстоятелства не са доказани за всички периоди, то съдът намира, че останалите посочени по-горе аспекти на условията, при които ищецът е пребивавал в Ареста [населено място] накърняват правата му по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България и респ. от страна на администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията” е допуснато нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и на чл. 2, т. 3, и чл. 43, ал. 2 и ал. 5 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени хигиенни и битови стандарти от гледна точка на жилищна площ, липсата на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, както и за липсата на пряка дневна светлина и на осигурена възможност за престой на открито, са обстоятелства, които в своята съвкупност, неминуемо водят до потискане и неблагоприятно засягане на личността. Действително по делото няма данни и не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо заболяване/ на ищеца, което би могло да бъде разглеждано като последица от условията, при които е бил поставен при престоя му в ареста в [населено място]. В контекста на съдебната практика на ЕСПЧ обаче изложеното от фактическа страна не може да не доведе до неблагоприятно засягане на личността, до накърняване на човешкото достойнство и до психически болки и страдания. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, според която при поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката „задържане под стража”, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление, проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. За ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите. Необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди – неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности, което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на същата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото „Н. и други срещу България“/. Отделно от това, разпоредбата на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като такова в размер на 20 000 лв./ подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл.52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) по препращане от §1 от ЗР на ЗОДОВ и чл.284, ал.2 от ЗИНЗС. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Настоящият състав намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на Европейския съд по правата на човека. Този съд при спазване на същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България. Така, например, в пилотното решение Н. и други срещу България на г-н Н. е присъдено обезщетение от 6 750 евро /13 230лв./ за период от 3 години и 10 дни или 11, 97лв. на ден. Тази сума съдът приема за справедливо дневно обезщетение. Съобразявайки се с общия период на пребиваване от 137 дни в следствения арест в [населено място] и размерът на справедливото дневно обезщетение от 11, 97 лв., обезщетението за причинените му неимуществени вреди възлиза на 1 639, 89 лв., но съдът намира, че този размер следва да бъде намален предвид недоказаност на твърденията на ищеца за лоша хигиена в килията, пренаселеност на килията за част от престоя, в който ищецът е пребивавал в ареста в гр. В. Търново /37 дни от общо 137/ и за наличие на дървеници за по-голямата част от престоя /114 дни от общо 137/. Предвид на това, настоящият състав приема за справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди сумата от 1 511, 50 лева, като върху тази сума се дължи и лихва, която следва да се начисли от датата на прекратяване на бездействието на 22.11.2024 г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата си част, за разликата над 1 511, 50 лeвa до пълния предявен размер от 20 000 лева, искът е неоснователен и недоказан и подлежи на отхвърляне. Разноски на страните не следва да бъдат присъждани, тъй като такива не са претендирани. Водим от изложеното по-горе, Административен съд – Велико Търново, шести състав