Решение № 1053 от 6.8.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 3102/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 4344 от 18.07.2024 г. по гр. д. № 7296/2023 г., І - 26 с-в Н. К. К., с ЕГН: •••••••••• и М. Н. К., с ЕГН: ••••••••••, са осъдени да заплатят солидарно на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, с ЕИК: 000694749, на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, още 108 317. 37 лв. - главница по Договор за потребителски кредит № HL 29239/03.12.2007 г. ведно със законната лихва, считано от 30.06.2023 г. до окончателното плащане, както и 56 441. 62 лв. - мораторна лихва по чл. 3, ал. 2 от Договора за периода от 23.06.2020 г. до 23.06.2023 г., като претенцията за лихва за забава е отхвърлена за разликата до пълния й предявен размер и за периода от 17.06.2019 до 23.06.2020 г. Страните са осъдени съразмерно за заплащане на разноски. Решението се обжалва с две въззивни жалби от двамата ответници в производството. Във въззивната жалба на М. Н. К., чрез представителя му, се излагат съображения, че първоинстанционният съд погрешно е приел, че претендираната частично главница е дължима солидарно от ответниците, както и че предявените обективно съединените искове са основателни и доказани. Поддържа, че докладът на съда е непълен и неточен. Въпреки изричните възражения, изложени в ОИМ, че исковата претенция е неясна и поради това нередовна и на ищеца следва да се дадат указания да уточни как е формирана претендираната сума за предсрочно изискуема главница, кои от падежиралите месечни вноски са включени в нея и в какъв размер, съдът не е дал подобни указания. В решението не е съобразено обстоятелството, че погасителен план към договора за кредит не е имало, поради което за кредитополучателя е било невъзможно да знае колко да плаща. Сочи, че тъй като не е бил представен погасителен план от ищеца, падежите и размерите на погасителните вноски не са установени по делото. Предвид изложеното счита, че условията на чл. 18, ал. 2 от Договора за обявяване на предсрочна изискуемост не са настъпили, понеже не е било възможно да се установи конкретно неизпълнение от страна на кредитополучателите. Липсата на предпоставките кредиторът да обяви предсрочна изискуемост на вземанията си по договора за кредит, води до неоснователност на претенциите на ищеца на отделно основание. Сочи, че тези обстоятелства не са взети предвид от СГС при постановяване на обжалваното решение, тъй като в разрез с процесуалните правила първата инстанция не е обсъдила събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Първоинстанционният съд неправилно е оставил без разглеждане наведените възражения по отношение валидността на клаузата на чл. 3, ал. 3 от Договора за кредит. СГС необосновано е счел, че възможността да се оспори валидността на посочената клауза от договора е преклудирана, поради формирана от предшестващото Решение по гр. д. № 14182/2019 г. на СГС, 20-ти състав СПН. Съдът не е съобразил, че в приключилото производство по частично предявените искове, не е бил заявен иск за мораторна лихва, поради което не е формирана СПН по отношение начина на изчисляване на тази лихва. Такава сила не е формирана нито по отношение на основанието, нито по отношение на страните, нито по отношение на съдържанието на претенцията за мораторна лихва. Поради това счита, че правото му да оспори валидността на клаузите, касаещи основанието, съдържанието и другите елементи на иска за мораторна лихва не е преклудирано с изтичане на срока за ОИМ в предходното производство, както е приел СГС. Счита, че клаузата на чл. 3, ал. 3 от Договор е неравноправна, тъй като пряко противоречи на чл. 33, ал. 2 от ЗПК, поради което е нищожна. Излага доводи, че съдът е следвало да се произнесе по направеното своевременно възражение срещу валидността на чл. 3, ал. 3 от Договор и в случай, че приеме претенцията за мораторна лихва за основателна, да я намали до размера на законната лихва за забава за периода, а в останалата част да я отхвърли. СГС неправилно е приел, че мораторната лихва върху задълженията е в размера, посочен в чл. 3, ал. 3 от Договора от 17. 45 %. Поддържа също, че в обжалваното решение СГС не е изложил мотиви относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост и не се е мотивирал защо счита наведените в тази насока възражение за неоснователни. Счита, че при обявяване на предсрочна изискуемост, договорът за банков кредит е прекратен и действието му не може да продължи. Поддържа, че неплащането на три броя анюитетни вноски води автоматично до прилагането на чл. 18, ал. 2 от договора, за което е без значение дали и в кой момент кредиторът ще уведоми длъжника с нарочно волеизявление за да настъпи предсрочната изискуемост. Счита, че бездействието на кредитора в продължение години, води до неправомерно едностранно утежняване на финансовото положение на длъжника, понеже върху целия остатък от главницата по време на бездействието си банката е продължила да начислява редовна растяща лихва, което е недопустимо. Подържа, че съдът не е обсъдил наведеното при условията на евентуалност в ОИМ възражение, че предсрочна изискуемост по Договора за кредит изобщо не е настъпила, понеже потестивното право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем е погасено. По тези и допълнителни съображения моли да се отмени решението в оспорените части и да се отхвърлят изцяло исковете. Претендира разноски съгласно списък и не прави възражение по разноските на насрещната страна. Ответницата Н. К. К., чрез особения си представител по делото, също е подала въззивна жалба срещу решението в частите, в които исковете са уважени. Поддържа, че в тези части решението е незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материалния процесуален закон. Сочи, че не е била спорна правната квалификация на исковете по чл. 430, ал. 1 от ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, както и обстоятелството, че между ищеца и двамата ответници е възникнало облигационно правоотношение въз основа на договор за потребителски кредит № HL29239 от 03.12.2007, неразделна част, от който са допълнителните споразумения от 15.03.2010 г. и от 26.05.2011 г. и ответниците носят солидарна отговорност за изпълнение на задълженията по договора. Ответницата е получила обявлението на ищеца за настъпилата предсрочна изискуемост по отношение на непогасената част от кредита на 27.04.2018 г. и от тогава за нея целият кредит е станал предсрочно изискуем без да се прекратява действието на договора. Счита, че от тази дата е започнал да тече и срокът на общата погасителна давност от 5 години в чл. 110 ЗЗД по отношение на предявените вземания за главница и мораторна лихва. Поддържа, че към датата на подаване на исковата молба на 23.06.2023 г. от момента на обявяването на предсрочната изискуемост - 27.04.2018 г. са изтекли повече от 5 г., поради което претенцията е погасена по давност. Излага доводи, че завеждането на частичния иск по приключилото с влязло в сила решение гр. д. № 14182/19 по описа на СГС не е прекъснало и не е спряло сроковете на погасителната давност, които текат по отношение на вземанията, претендирани от ищеца в настоящето производство. Поддържа доводи, че договорът за кредит съдържа неравноправни клаузи, а банката - кредитор не е изпълнила задълженията си за изготвяне на погасителни планове по кредита, не е определила точната дата, на която изтича периода, за който е сключен договора, не е изработила методика, по която е изчислен основния лихвен процент. Излага съображения, че договорът е изцяло неравноправен понеже кредиторът е разполагал с неограничени права, а длъжникът е бил лишен от всякаква информираност за начина на изчисляване на БЛП, дата на падеж на отделните вноски, както и кога кредиторът ще обяви и по какъв начин настъпването на предсрочната изискуемост по кредита. Моли да се отмени решението в оспорените части и исковете да се отхвърлят. Ищецът - въззиваема страна „Юробанк България“ АД, чрез представителя си оспорва и двете въззивни жалби в писмени отговори подадени по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е законосъобразно и обосновано в оспорените части, постановено в съответствие с материалния и процесуален закон и събраните по делото доказателства. Във връзка с възраженията в жалбата на М. К. сочи, че съгласно чл. 7, ал. 1 от договора, погасителните вноски следва да се заплащат ежемесечно, а съгласно чл. 72 ЗЗД, ако не е заложен конкретен срок, то се приема, че срокът изтича в последния ден на месеца, за който се отнася задължението. Относно настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, съдът основателно се е позовал на вече постановените между страните съдебни решения, касаещи частични искове по същия договор, в които е разгледан и решен въпросът за настъпване предсрочната изискуемост на вземанията, падежът на всяка една вноска и реалното изпадане в забава на ответника. Счита, че по отношение на всички спорни, според ответната страна, въпроси вече е налице произнасяне, с влязъл в законна сила съдебен акт, който е приложен от банката и по отношение начисляване на лихвата за забава. Поддържа, че съдът е длъжен да съобрази СПН на предходното решение, както е направил в случая СГС. Неоснователно в жалбата на М. К. се прави позоваване на ЗПК, който е неприложим в случая, тъй като става въпрос за потребителски кредит, обезпечен с ипотека, поради което разпоредбите на ЗПК не са приложими (арг. от чл.4, ал. 1, т. 2 ЗПК). Счита, че присъдената в полза на банката мораторна лихва е изчислена на база непроменена възнаградителна лихва по договора, арг. от приетата по делото съдебно - счетоводна ескпертиза, която служи за основа на формиране на мораторната лихва по кредита. Налице е изрична ясна договорка как се формира неустойката за неизпълнение на договора, а тя е възнаградителна лихва + 10 пункта, като разпоредбата е ясна и непротиворечива. Ограниченията на ЗПК, цитирани от ответната страна в случая са неприложимими. Счита, че кредиторът не следва да прилага законова лихва за забава при изчисление на неустойката за неизпъление на договора, поради което решението и в тази част е правилно и обосновано. По жалбата на особения представител на Н. К. ищецът излага аналогични съображения за неоснователност на жалбата, предвид задължението на съда да зачете СПН на влязло в сила съдебно решение, по смисъла на чл. 297 ГПК. Моли двете жалби да се оставят без уважение, а решението да се потвърди в оспорената част. Претендира разноски в производството, като не прави възражение по разноските на насрещната страна. Софийският апелативен съд, като прецени събраните доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл е задължителното тълкуване на закона дадено с ТР №1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.1 и т. 4. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в оспорените части. С оглед развитите във въззивното производство съображения, съдът приема за установено следното: Предявени са искове с правно основание чл. 430 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД – за заплащане на неизплатени задължения на ответниците по договор за банков кредит обезпечен с ипотека, обявени за предсрочно изискуеми. Въззивният състав споделя изцяло доводите на СГС, че основателността на предявения иск изисква доказване от страна на ищеца на валидно възникнало правоотношение по договор за банков кредит, настъпила изискуемост на задълженията за заплащане на сумите по кредита, както и тяхната стойност. Ответниците следва да установят прапогасяващите и правоизключващите си възражения, включително - заплащане на кредитните вноски или друг способ за погасяване на задълженията, както и възражението си за изтичане на погасителен срок на вземането. В случая по делото не е било спорно и от представените писмени доказателства се установява, че е сключен договор за потребителски кредит № HL 29239/03.12.2007 г. между ищеца като заемодател и ответниците като кредитополучатели и солидарни длъжници, за сума в размер на 167000 лв., от които 158 686 лв. за рефинансиране на три кредита и 8 314 лв. за текущи нужди. Неоснователно в жалбата на ответника К. се поддържа, че ответниците не носят солидарна отговорност за изпълнение на задълженията по договора. Погасителната вноска по кредита е била в размер на 1 228, 69 лв., а крайният срок за погасяване на кредита е 300 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка, при първоначално договорен лихвен процент от 7. 45 % - чл. 3, ал. 1 от договора. В чл. 3, ал. 3 от Договора страните са уговорили, че при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателите заплащат лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница 7, 45 % плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Не е спорно, че към договора са сключени две допълнителни споразумение от 15.03.2010 г. и 26.05.2011 г. Няма спор и по въпроса, че средствата от 167 000 лв. са реално предоставени от банката, както и че ответниците не са изпълнили задълженията си да погасяват кредита месечно, а са спрели плащанията на анюитетни месечни вноски. От счетоводната експертиза се установява непротиворечиво, че плащанията са спрели още на 12.06.2011 г., което е довело до обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Установява се също и не е спорно, че с нотариална покана от 19.04.2019 г. до М. Н. К., връчена му лично на 17.06.2019 г., последният е уведомен че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, а с нотариална покана от 01.02.2018 г., получена от Н. К. К. на 27.04.2018 г. на основание чл. 47, ал. 1 от ГПК, банката я е уведомила, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Не се е спорило също и видно от доказателствата по делото, с влязло в сила решение, по гр. д № 14182/2019 г., на СГС, 20 състав, е уважен предявен от банката ищец срещу двата ответници частичен иск, като последните са осъдени солидарно да заплатят на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата от 50 000 лв. - частичен иск от 168 957.13 лв. - главница по Договор за потребителски кредит № HL 2923 9/03.12.2007 г., включена в непогасените месечни анюитетните вноски, както и предсрочно изискуемата част от непадежиралите вноски до края на срока на договора, ведно със законната лихва, считано от 30.10.2019 г. до окончателното плащане, сумата от 2 390.75 лв. - такси, сумата от 85. 96 лв. - частичен иск от 337. 58 лв. - застраховки за периода от 14.12.2015 г. до 24.10.2019 г., дължими по силата на чл. 14, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № HL 29239/03.12.2007 г., както и сумата от 1 276. 30 лв. - нотариални такси за подновяване на договорна ипотека и разноски за връчване на нотариални покани. Според заключението на ССчЕ, приета пред СГС, остатъкът от дълга възлиза на 108 317. 37 лв. Експертът е посочил също, че мораторна лихва (неустойка за забава) съгласно чл. 3, ал. 3 от Договора за периода от 17.06.2019 г. до 21.06.2023 г. е в размер на 75 915. 54 лв. Експертизата е оспорена по принцип и основно относно определената от вещото лица лихва за забава. Съдът не е допуснал нова ССчЕ, като е счел, че такава не е необходима за изясняване на спора, предвид липсата на пречки законната лихва да бъде определена посредством използване на интернет програма – лихвен калкулатор. Вещото лице е дало заключение, че след влизане в сила на решението за част от вземанията, осчетоводяването, извършено от банката на задълженията на длъжниците да край на срока на договора са преизчислени с лихва в размер на 7, 45 %. В същото време, в съдебно заседание от 02.07.2024 г., при приемане на заключението, вещото лице е посочило, че т. н. мораторна лихва съгласно договора, не е законната лихва, а е образувана от основната лихва по договора от 7, 45 % с надбавка от 10 пункта, като изчисленията в експертизата са дадени на база този процент. Въз основа установените факта по спора, настоящият състав, с определение от 28.11.2024 г., е указал, на страните, че със сила на пресъдено нещо е разрешено между тях, че са обвързани от договор за потребителски кредит, сключен на 03.12.2007 г, със съдържание каквото е обективирано в подписания договор и без последващи изменения, касаещи размера на възнаградителната лихва и капитализацията на лихви, че вземането на банката е обявено за предсрочно изискуемо на 17.06.2019 г. по отношение на М. К., а на 27.04.2018 г. по отношение на Н. К., като им е указал, че ще извърши проверка за валидността на клаузата за договорна лихва за забава. Като съобрази установеното от фактическа страна и в отговор на възраженията на ответниците във въззивното производство, съдът намира следното: Основателно СГС е съобразил постановките, възприети от ВКС в ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, т. 2, съгласно което е прието, по задължителен за съда начин, че „при уважаване на частичния иск, обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които правоотношението произтича), страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части“. В решението е прието освен това, че „след като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. Аргумент за този извод е и обстоятелството, че в диспозитива на съдебното решение съдът се произнася не само за размера на вземането, но и относно основанието (какво представлява и от какво произтича присъденото вземане), предвид изискването на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК в решението да бъде посочено какво постановява съдът по съществото на спора, и с оглед СПН на диспозитива съобразно постановките на ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, т. 18. В обобщение, въз основа на становището в посоченото ТР № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС следва, че след като частичните искове за главното вземане са уважени с влязло в сила решение, с това решение по задължителен начин за съда са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право. ВКС приема непротиворечиво в практиката си, че позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Следователно в съответствие с посочената практика СГС е приел, че формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието на вземането, преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Обоснован и в съответствие с възприетата практика е и извода на СГС, че с влязлото в сила решение, с което е уважен частичния иск за вземането по същия договор за кредит, е формирана СПН по въпросите относно валидността на договорното правоотношение, в т. ч. относно надлежно обявената от банката предсрочна изискуемост на вземанията. Поради това в рамките на настоящия процес не могат да бъдат обсъждани релевираните от ответниците възражения за ненастъпила предсрочна изискуемост на задълженията или допуснати нарушения при обявяването на тази изискуемост. В приключилото производство по частичните искове, съдът се е произнесъл по тези въпроси и по тях е формирана СПН, която следва да се зачете и в настоящия процес. Следователно наведените в жалбата на М. К. съображения, че СГС не е обсъдил предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост са неоснователни. Въззивният състав споделя и извода на СГС, че правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е било междувременно погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост. В обобщение съдът намира, че в съответствие с материалния закон и задължителната практика на ВКС първостепенния съд е направил извод, че размерът на задълженията на ответниците, съставляващи разликата между уважения частичен иск за главница и пълния му размер, дължим по договора, възлиза на 108 317. 37 лв., съгласно по заключението на ССчЕ. Относно дължимият размер на лихвата за забава по договор за кредит, които е обявен за предсрочно изискуем, въззивният състав не споделя становището на първоинстанционния съд, че ответниците са загубили правото си да оспорват валидното уговаряне на лихва за забава върху просрочените задължения в размер, по – висок от законната лихва за забава - в случая уговорката в чл. 3, ал. 3 от договора и че това право е преклудирано с изтичане срока за отговор в предходното производство. Това е така доколкото в предходното производство валидността на уговорката по чл. 3, ал. 3 от договора, определяща, че при просрочие на дължимите погасителни вноски и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателите заплащат лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница 7, 45 % плюс наказателна надбавка от 10 пункта, не е била предмет на обсъждане. Респективно по този въпрос не се е формирала СПН от влязлото в сила решение и не са били установени фактите, релевантни за съществуването на правото на банката да претендира такава лихва за забава. Именно по тази причина при насрочване на делото настоящият състав е указал на страните, че ще извърши проверка за валидността на клаузата за лихва за забава - чл. 3, ал. 3 от договора. По този въпрос следва да се съобразят задължителните постановки на ТР № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС. В т. 2 от ТР се приема, че според уредбата на предсрочната изискуемост по договора за банков кредит в чл. 432, ал. 1 ТЗ кредиторът може да иска "предсрочно връщане на сумата по кредита", което изключва заплащането на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви. В мотивите на посоченото ТР се приема освен това, че „с волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост кредиторът иска изпълнение веднага на основното задължение по договора - за връщане на заетата парична сума и поставя длъжника в забава, поради което по правилото на чл. 79, ал. 1 ЗЗД искането за изпълнение може да се кумулира с искане за обезщетение за забавата. Изпълнението на длъжника след настъпване на падежа на безсрочното задължение е забавено и за периода от настъпване на предсрочната изискуемост до плащането вредите на кредитора от неизпълнението подлежат на обезщетяване. По правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД на кредитора се дължи обезщетение в размер на законната лихва или уговореното в договора мораторно обезщетение, освен ако в специален закон не е предвидено друго.“ С ТР ОСГТК на ВКС е даден отговор, че размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му. Размерът на вземането на банката при предсрочна изискуемост на кредита се определя в размер само на непогасената главница и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането дължима по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. решение № 95 от 13.06.2022 г. по гр. д. № 3106/2021 г., г. к., ІІІІ г. о. на ВКС, решение № 50106 от 22.11.2024 г. по т. д. № 1857/2022 г., т. к., ІІ Т. О. на ВКС и др. Като се вземе предвид даденото от ВКС задължително тълкуване следва, че след обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, банката може да получи като обезвреда за забавата в изпълнението на длъжниците единствено размера на законната лихва за забава, която е нормативно определена. В случая в заключението на ССчЕ мораторната лихва за забава съгласно чл. 3, ал. 3 от Договора за периода от 17.06.2019 г. до 21.06.2023 г. е определена в размер на 75 915. 54 лв. Вещото лице, в съдебно заседание от 02.07.2024 г., при приемане на заключението, е посочило, че т. н. мораторна лихва съгласно договора е образувана от основната лихва по договора от 7, 45 % с надбавка от 10 пункта, като изчисленията в експертизата са дадени на база този процент. При това съдът намира, че лихвата за забава в. чл. 3, ал. 3 от договора е определена в противоречие постановките на т. 2 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС. Съдът намира, че клаузата, според която банката може да начислява върху просрочените задължения лихви за забава по - високи от определените нормативно, следва да се приеме за противоречаща на закона - чл. 26, ал. 1, вр.чл. 10, изр. 3 ЗЗД. Тази клауза следва да се замени от повелителните норми на закона, като върху просрочените задължения се определи лихва в размер на законната, определена съгласно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. Неоснователно в жалбата си М. К. се позова на допуснати нарушения на чл. 33 от ЗПК. Този закон е неприложим в случая, доколкото става въпрос за договор за потребителски кредит, обезпечен с ипотека и по изричната разпоредба на чл. 4, ал. 1, т. 2 от ЗПК законът не намира приложение към договора. Относно възражението за погасяване по давност на вземанията за главница и лихви, поддържано и в настоящото производство, следва да се сподели извода на съда, че при уважаване на исковете за главницата е настъпило условието за разглеждане на възражението за погасяване по давност на вземането на банката. По този въпрос съдът намира следното: Съобразен с практиката на ВКС и материалния закон е извода на СГС, че когато вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част. Непредявената част от вземането остава извън предмета на делото и за нея давността не спира и не прекъсва, а продължава да тече, предвид което е допустимо разглеждане на въведени възражения за изтекла давност, каквито релевират ответниците. Въззивният състав споделя и изводите, че по отношение вземанията по главницата е приложима общата 5 - годишна давност по чл. 110 от ЗЗД, а по отношение на претенциите за лихви за забава следва да се приложи 3 - годишният давностен срок по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД началният момент на течението на давностния срок е свързан с изискуемостта на вземането, от който момент може да се търси изпълнение. Следва да се посочи, че според възприетото задължително тълкуване на ВКС в ТР № 3 от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г., ОСГТК на ВКС, постановено след оспореното решение, което следва да се съобрази в случая, в хипотеза, в която става въпрос за едно задължение, изпълнението на което се осъществява по волята на страните на части - на уговорените падежи, „моментите на дължимо изпълнение на всяка една от вноските (представляващи части от главното задължение), са предварително определени и с погасяването на всяка една от тези вноски, се погасява и част от главното задължение, като изискуемостта на вземането за съответната вноска настъпва с настъпването на падежа й. В случая не става въпрос за частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по договора, за което страните са постигнали изрично съгласие. ВКС приема също, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Когато поради неизпълнение на задълженията на длъжника, кредиторът обяви дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за непадежиралите до момента вноски от главницата започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост. Първоинстанционният съд е съобразил решението си с посочената практика, макар ТР на ВКС да е постановено по - късно. В решението е съобразено, че поканата до ответника М. К., с която е уведомен за обявената предсрочна изискуемост е връчена на 17.06.2019 г. (факт приет за безспорен). Т. е. искът може да бъде предявен до 17.06.2024 г., а в случая е предявен на 23.06.2023 г., т. е. в предвидения от закон давностен срок. Давността за вземанията за главница, считано от обявяване на вземанията по кредита за предсрочно изискуеми, не е изтекла. За задълженията за главница иска срещу М. К. е изцяло основателен. По отношение на ответницата Н. К. поканата, с която е уведомена за обявената предсрочна изискуемост е връчена на 27.04.2018 г., т. е. искът е следвало да се предяви до 27.04.2023 г. При изчисляване срока на погасителната давност срещу този ответник съдът основателно е съобразил обстоятелството, че съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредно положение (ЗМДВИП) за срока от 13.03.2020 до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправни субекти. Съгласно пар. 13 от ПЗР към ЗИД от Закона за здравето, сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон. Следователно, давностният срок е спрял да тече по силата на императивната норма на закона за период от 2 месеца и 7 дни - 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. вкл., след което от 21.05.2020 г. е продължил да тече. При това обоснован е извода на съда, че давността за вземанията за главница, считана от обявяване на вземанията по кредита за предсрочно изискуеми до предявяване на иска, не е изтекла и задължението за главница също е дължимо изцяло от ответницата Н. К.. Относно давността за лихвите за забава върху просрочените задължения: Доколкото претенцията за лихви за забава се погасява с изтичане на 3 години, на основание чл. 111, б. В ЗЗД, погасени по давност ще са всички вземания, които са станали изискуеми три години преди подаване на исковата молба – т. е. до 23.06.2020 г. Искът е основателен само за периода 23.06.2020 г. – 22.06.2023 г. Въззивният състав намира, че претенцията за лихва следва да се определи на база лихвен калкулатор върху непогасената главница за периода, за който вземането не е погасено по давност. Законната мораторна лихва съгласно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г., определена от съда въз основа на основния лихвен процент на БНБ през релевантния период възлиза и на основание чл. 162 ГПК за посочения период възлиза на общо 33 685, 69 лв. До този размер искът за солидарно заплащане на лихва от двамата ответници е основателен. Над този размер до присъдения от СГС от 56 441, 62 лв. - искът е неоснователен и следва да се отхвърли. Предвид изложеното до момента в съвкупност, доколкото изводите на двете инстанции частично не съвпадат, решението следва да се потвърди в частите, в които са уважени исковете по главницата, като се отмени частично само в частта, в която е уважен иска за лихви за забава над размер от 33 685, 69 лв. до присъдения от СГС размер от 56 441, 62 лв. за периода 23.06.2020 г. 22.06.2023 г. искът следва да се отхвърли. По разноските пред СГС: При промяна в изхода от спора решението следва да се отвени и в частта по присъдените разноски в тежест на ответниците, както следва: в частта, в която М. К. и Н. К. са осъдени да заплатят общо в полза на „Юробанк България“ АД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски, над размер от 11 099 лв. до присъдените 12 876, 97 лв. Решението следва да се отмени и в частта, в която Н. К. е осъдена да заплати в полза на ищеца „Юробанк България“ АД разноски за особен представител – над размер от 9 760 лв. до присъдените 11 219, 70 лв. В полза на ответника М. К. следва да се присъдят разноски за адвокат за СГС в размер на още 164 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. По разноските в настоящата инстанция: Предвид частично уважаване на въззивната жалба, в полза на ответника М. К. следва да се присъдят разноски в размер на 166 лв. от заплатения адвокатски хонорар за тази инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Ответникът Н. К. следва да заплати в полза на ищеца „Юробанк България“ АД част от възнаграждението за особен представител в размер на 3 454 лв. за тази инстанция. Ищецът не е претендирал други разноски. В същото време, доколкото ответниците са освободени от заплащане на държавни такси, за уважената част от жалбата ищецът следва да заплати в полза на САС държавна такса в размер на 455 лв., на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. По изложените съображения Софийски апелативен съд