Решение № 386 от 2.5.2024 г. на Районен съд - Сливен по дело № 3493/2023 г.

Производството е образувано по искова молба, с която е предявен иск с правно основание чл. 59, ал.3 от ЗС, във вр. с чл. 124 от ГПК, за признаване за установено, че учреденото в ползва на ответницата право на ползване върху конкретно посочен в исковата молба недвижим имот е погасено по давност на основание чл. 59, ал. 3 от ЗС. Твърди се, че по силата на нотариален акт от 2006 г., ищцата е придобила собствеността върху конкретно посочен недвижим имот, като по отношение на ответницата и на нейния съпруг /последният починал към момента/ е учредено пожизнено вещно право на ползване върху имота. Твърди се, че още преди сделката през 2006 г. ответницата и нейният съпруг се били преместили да живеят в село Ковачите, общ. Сливен. През 2011 г. съпругът на ответницата се разболял и на следващата година починал, а през 2014 г. ответницата продала наследствени имоти в село Ковачите и закупила апартамент в гр. Сливен, където живее и към днешна дата. В дареното на ищцата жилище останали да живеят тя, майка й и сестра й. Твърди се, че от 2006 г. до настоящия момент ответницата не е упражнявала правото на ползване, поради което същото е погасено по давност. От съда се иска да уважи предявения иск, като се претендират и разноските по делото. От страна на ответницата е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорва нейната основателност. Не се оспорва, че с нотариален акт за дарение ищцата е придобила собствеността върху имота чрез дарение от своите баба и дядо, които са си запазили пожизненото право на ползване върху същия имот. Оспорват се фактическите твърдения на ищцовата страна, като се излагат твърдения, че прехвърлителите са живели в процесния апартамент и се излага хронологията на отношенията с ищцовата страна. Твърди се, че до 05.01.2024 г. ответницата е имала безпрепятствен достъп до жилището, в което има лични вещи, предмети, мебели, документи и други. След това ответницата установила, че патронът на входната врата е сменен и депозирала жалба в РУ на МВР Сливен. Излагат се правни доводи, че в случая не е налице погасяване на правото на ползване по давност, тъй като същата е обитавала жилището, ползвала го е по предназначение и е оставила в него на съхранение своите лични вещи, документи и други. Счита, че искът е неоснователен и се иска да бъде отхвърлен, като се претендират и разноските по делото. В съдебно заседание ищцата не се явява. Представлява се от пълномощник, който поддържа исковата молба. Ответницата се явява лично и с пълномощник в съдебно заседание. Поддържа се отговора и се моли за отхвърляне на исковата молба. От събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното: Между страните не е спорно, че с нотариален акт дело № 853/2006 г. на нотариус Е.Ш. ответницата и съпругът й К.К. са дарили на ищцата процесния недвижим имот, като са си запазили пожизнено вещно право на ползване върху имота. Не се установява ответницата да не е упражнявала правото на ползване върху процесния недвижим имот в продължение на пет и повече години. Имотът е ползван от нейната дъщеря с нейно съгласие и от самата ищца в периодите, в които е пребивавала в Република България. В имота са съхранявани вещи на ответницата и е имало периоди, в които тя го е посещавала и е пребивавала в него. Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след преценка на допустимите, относими, безпротиворечиви и неоспорени от страните писмени доказателства и свидетелски показания. Установеното от фактическа страна мотивира следните правни изводи: Предявената искова претенция с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, във връзка с чл. 59, ал.3 от ЗС, за признаване за установено по отношение на ответницата, че учреденото й пожизнено вещно право на ползване върху недвижим имот с идентификатор 67338.523.92.2.14, находящ се в гр. Сливен, представляващ самостоятелен обект в сграда в •••••••••••••••••••••••••••••••• е погасено на основание чл. 59, ал.3 от ЗС е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, в т.ч. и на собственика на имота. Когато собственикът на един недвижим имот учреди в полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване по предвидения за това ред, той се лишава от всяка възможност да ползва вещта. Аналогично е положението, когато собственикът на недвижим имот се разпорежда със собствеността по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза на трето лице, но запазва правото си на ползване за себе си и/или за друг член на семейството си. Запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на новия собственик/ съгласил се да сключи сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, които не влизат в противоречие със закона и добрите нрави. Законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС –правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя - физическо лице или с прекратяването на ползвателя - юридическо лице респ. с изтичане на срока, ако е уговорен такъв; правото на ползване се погасява при погиване на вещта или ако не се упражнява за период по-дълъг от 5 години, както и при сливане на качеството на ползвател и това на собственик. По съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището / недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота чрез постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Не може да има спор, че ползвателят може да се предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/, както и под формата на заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго. В процесния случай не се установява ответницата да не е упражнявала правото си повече от пет години, а напротив, установява се, че макар и епизодично е посещавала имота, а освен това го е предоставила за ползване на своята дъщеря и жилището е ползвано и от самата ищца, когато е пребивавала в страната. Предвид изложеното правото на ползване на ответницата върху имота не е погасено поради неупражняването му повече от пет години. Това налага отхвърляне на предявения иск. По правилата на процеса на ответницата следва да се присъдят претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лева, което не е прекомерно и е съобразено с фактическата и правна сложност на делото. Ръководен от горното, съдът